Джон Сандфорд
Избрана жертва (25)

25.

Лукас поиска да му осигурят полицаи за наблюдението на заподозрения. Тъй като Катар не знаеше, че го следят, използваха по един човек на смяна: един полицай наблюдаваше колата му, проследяваше го до работата, уверяваше се, че влиза на лекции, следеше къде ходи през деня.

— Ако започне да действа хаотично, ще ви осигурим подкрепление — увери Дейвънпорт първия полицай, който пое следенето. — По същество на този етап работата е като да наглеждаш малко дете.

Ченгето наблюдава къщата на Катар цялата нощ и после го проследи до работата му; колегата му го пое оттам, наблюдаваше движението му от кабинета към лекционната зала, после на обяд, по магазините, до погребалната агенция и отново в кабинета.

Лукас поддържаше връзка с него през целия ден, но се бе съсредоточил върху проблема с Ранди. Накрая реши, че най-добрият начин да се справят със ситуацията е да изпратят Марси.

— Той усеща жените близки. Може да се почувства близък и с теб, ако научи, че си била простреляна.

— Искаш да му покажа дупката от куршума ли?

Тя нямаше дупка от куршум, имаше белег, който приличаше на звезда и от който тръгваше дълга ивица на мястото, където хирургът бе направил разреза. Марси се държеше твърдо и Лукас го разбираше.

— Щом мислиш, че ще помогне. Трябва да решиш на място.

Дейвънпорт упражни известен натиск върху адвоката на Ранди, като се обади на обществения защитник и му обясни споразумението, което предлагаха. Общественият защитник отиде при Лансинг и му каза да приеме споразумението и да убеди Ранди. Бюрократичните маневри отнеха цялата сутрин и част от следобеда и накрая един от помощниците на окръжния прокурор се обади на Лукас:

— Говорихме с окръжния прокурор на Рамзи и обществения защитник там, ето какво е споразумението: ако Уиткоум може със сигурност да идентифицира мъжа от снимката и ни даде подробности за контактите си със заподозрения…

— Катар.

— Да, Катар. Ако може да направи това, от Рамзи ще променят обвинението от нападение с огнестрелно оръжие в обикновено нападение и ще свалят обвинението за разпространение на наркотици, вместо това ще го обвинят в притежание — ще получи от шест месеца до две години, които ще прекара в болница, защото толкова време ще му трябва за рехабилитацията според лекарите. С други думи, той се отървава с най-леката присъда, а ние ще платим медицинските разноски.

— Ние все едно ще трябва да ги платим, по един или друг начин — каза Лукас. — Значи сделката е уговорена?

— Всички се съгласиха, с изключение на Ранди. Идеята е да отидете там със снимките и да видите дали ще го убедите да говори.

— Ще изпратя Марси Шерил да разговаря с него. Той има специално отношение към мен.

— Както решиш. Той ни е нужен, иначе нямаме шанс с Катар.

 

 

Дейвънпорт и Марси отидоха в болницата заедно и по пътя обсъдиха възможните подходи.

— Той е сводник — каза Лукас. — Трябва да му покажеш малко улична наглост, като тази, характерна за проститутките, но като цяло кротувай, когато той те напада. Ще трябва да го изиграеш.

— Тези глупости никак не ми харесват. Затова никога не ме е бивало да работя под прикритие. Винаги ми се иска да стисна негодника за гърлото.

— Този път се цели малко по-ниско — пошегува се Лукас. — Ако успееш да го стиснеш за оная работа, ще можем да приберем Катар още днес следобед.

Лансинг чакаше пред стаята на Ранди. Изгледа Марси и попита Дейвънпорт:

— Коя е тази?

— Защо не попиташ мен? Стоя точно срещу теб — сряза го тя.

Адвокатът отстъпи крачка назад.

— Добре. Коя си ти?

— Аз съм сержант от полицията на Минеаполис и днес следобед никак не съм на кеф, така че ако не искаш да ти счупя носа, ти предлагам да бъдеш по-любезен. Аз съм тази, която ще говори с Уиткоум.

Лансинг погледна Лукас, който сви рамене:

— Аз винаги съм любезен с нея.

Робърт кимна рязко, сякаш му беше писнало от полицаите на Минеаполис.

— Добре. Ще кажа на господин Уиткоум защо си тук и после можеш да се пробваш. Ние не възразяваме, стига той да се съгласи, но е доста ядосан.

— Мога да го разбера.

Дейвънпорт изчака в коридора, като задържа вратата открехната, за да чува разговора вътре. Лансинг понечи да представи Марси, но Ранди каза:

— Разкарай я оттук. Разкарай я оттук, по дяволите!

Звучеше, сякаш се опитва да изпищи, но гласът му бе нещо средно между шепот и грачене, като че ли бе крещял шепнешком цял ден.

Марси се намеси:

— Знам как се чувстваш, Ранди. И аз бях простреляна миналата година. Още ходя на рехабилитация.

— Разправяй го на някой, който иска да слуша, шибана курво — изграчи раненият. — Жалко, че не са те улучили в шибаната глава.

— Ранди, трябва да я изслушаш — обади се Лансинг. — Тази сделка е най-добрата, на която можеш да се надяваш, това…

— Майната ти! Уволнен си. Искам друг адвокат. Останал съм без крака, мамка му… Чуваш ли това? — Лукас чу звук от удар и надникна през вратата. Ранди лежеше по гръб, но удряше краката си с ръка. — Тук няма нищо, няма нищо…

Робърт опита да хване ръката му и го зауспокоява:

— Хайде, стига, Ранди, трябва да спреш, ще се нараниш.

Една сестра нахлу в стаята покрай Лукас и извика:

— Какво става тук? Какво става?

Ранди притихна, погледна сестрата и каза уморено:

— Накарайте ги да се махнат оттук. Разкарайте ги.

 

 

— Той изобщо не ми даде шанс — оплака се Марси, докато излизаха от болницата. — Не ме остави да си отворя устата.

— Беше малко превъзбуден — съгласи се Лукас.

— Боже, изпитвам съжаление към него. Кара ме да си мисля… че съм извадила късмет миналата година. Няколко сантиметра по-наляво и щях да съм като него.

— Не — поклати глава той.

— Разбира се, че щях да бъда.

— Не. Няколко сантиметра по-наляво и щеше да си мъртва.

Тя спря.

— Няма да се върна с теб, ако ще ми се цупиш.

— Кой се цупи? — Той погледна назад към болницата. — Нещастното копеле.

 

 

След като си тръгна от апартамента на Барстад, Катар се прибра вкъщи и се просна на леглото, поболял се от тревоги. Но нищо не се бе случило. Дали не беше просто параноя?

Възстанови мислено всеки миг от сексуалната си битка с Барстад следобеда — беше по-скоро битка, отколкото игра — и докато го правеше, затвори очи в тишината на спалнята.

Фалшивите нотки ги имаше. Всяко нейно действие бе прекалено драматично. При другите им срещи тя се интересуваше от техниката на секса — направи това, направи онова. Този път бе като филмова звезда, като лоша актриса.

Тревожеше се за въжето. Ако тя огледаше рафта, щеше да го намери. Със сигурност щеше да попадне на него рано или късно. Той трябваше да си го прибере и да го скрие някъде, където никога няма да го открият. Ако полицията бе по петите му…

Дали полицията бе по петите му? Това бе въпросът.

Той се изправи, мобилизира се, пийна вода, взе два аспирина и отиде при колата си. Оставаше час до мръкване. Ако полицаите бяха наоколо… Мисли за това няколко минути, после се отправи към Музея на изкуствата. Бе нормално един специалист по история на изкуството да посещава музея, а което беше още по-хубаво, повечето хора паркираха по тесните улички около него и там не бе никак лесно да се намери свободно място.

Докато караше, наблюдаваше огледалото си за обратно виждане. Предположи, че ако го следи полицейска кола, тя няма да е точно зад него, така че се опита да огледа автомобилите, които бяха през два или три от неговия. Докато стигна до музея, си набеляза една сива американска кола. Беше на няколко години и напълно незабележима. Приближи музея, намали и започна да се оглежда за място, спря, когато намери съвсем тясно пространство, и се опита да паркира. Нарочно не успя и се върна на улицата.

Доколкото видя, сивата кола бе изчезнала. Отново пробва да паркира на тясното място, пак не успя, накрая се отказа и по-нататък зави веднъж, после втори път, продължи покрай гърба на музея, като караше по-бързо. Когато стигна до следващия ъгъл, сивата кола се появи отново зад него и сърцето му подскочи.

Беше прав. Следяха го.

Зави, намери друго място за паркиране по средата на пресечката между музея и парка. Започна да прави маневри и видя, че сивата кола спря на ъгъла, преди да завие. Беше сигурен, че мъжът вътре го наблюдава. Паркира, заключи вратата и без да поглежда назад, свърна зад ъгъла и се запъти към входа на музея.

Посети залите на импресионистите и постимпресионистите. Насили се да се забави повече. Гледа дълго и съсредоточено платно на Ван Гог, но не намери нищо в него. Бавно обиколи галерията, без да вижда наистина картините. Няколко човека се мотаеха наоколо, но никой от тях не срещна погледа му, нито му обърна внимание. След половин час вече не издържаше вътре и се отправи към изхода. Още не бе съвсем тъмно.

Изкара колата от мястото, където бе паркирал, и се отправи към дома си, не видя изобщо сивата кола, нито забеляза някоя друга да го следи. Дали не се бе заблудил? Отби се в един супермаркет, купи пуешко филе и хляб, мляко и овесени ядки и продължи към дома си. Нищо. Къде бяха?

До вечерта беше изтощен и отегчен едновременно. Отново се беше убедил, че го следят, и се страхуваше да излезе от къщата през нощта. Пак яде корнфлейкс — изгълта три купи, и се отдръпна от масата, заредил организма си със захар. Опита да гледа телевизия, да слуша музика, да чете. Нищо не задържаше вниманието му, но поне времето минаваше.

В полунощ си легна. Не можа да заспи, стана и си взе хапче. Сънят отново го отбягваше, надигна се и изпи още една таблетка. Унесе се, но бе неспокоен.

На следващата сутрин, на път за работа, отново ги откри.

— Ето те, тъпако, ето те — каза той, когато сивата кола се подаде иззад ъгъла, на две пресечки зад него. Не го следяха отблизо, но изглеждаха доволни да го наблюдават от разстояние. Дали бе възможно да са сложили проследяващо устройство на колата му? Реши, че е възможно. Отиде на работа, проведе семинара си, излезе за обяд; отскочи до погребалната агенция, за да избере ковчег за майка си. Оттам щяха да уредят вземането на тялото от съдебния лекар.

Вършеше всичко по инерция. Мислите му бяха заети основно с тревоги заради въжето.

Тя щеше да го намери, беше само въпрос на време. И ако не стореше нещо глупаво, например да си поиграе с него — ако просто се обадеше на полицаите и им разкажеше за въжето — те щяха да открият отпечатъците му по чудесната гумена дръжка.

Трябваше да си го вземе обратно.

 

 

Лукас и Уедър отидоха в един нов френски ресторант, наречен „Грас“. На вратата Лукас откри, че това е името на собственика и че в ресторанта сервират бира, така че веднага се почувства по-добре.

— Страхувах се, че ще трябва да избираме между ръжено уиски и вино — каза той. — Шибаните французи.

— Дръж се прилично. Знам, че обичаш нови ресторанти.

Това беше вярно, реши той, дори харесваше френската храна, ако не беше от вида „две кръстосани морковчета и един изпържен охлюв“. Получиха менюта, прегледаха ги и Уедър каза:

— Нищо не ми се струва апетитно.

Той я погледна над ръба на менюто.

— Ти си бременна.

— Не… не е от това. Просто не съм особено гладна.

— Това се случва за пръв път във френски ресторант. На мен много неща ми се струват апетитни.

— Може би ще хапна салата — реши тя. — И ще пия чаша вино.

Докато се хранеха, говореха за Ранди.

— Трябва да го убедим да проговори — каза Лукас. — Ще отида утре сутринта и ще опитам отново.

— Ами какво стана с госпожица Порнокралицата? Ще ходиш ли и при нея?

— Може би: ако нищо не се получи с Ранди, трябва да намерим нещо друго, което да го накара да предприеме някакъв ход. Но тази история с Барстад… Тя се държеше много по-ненормално от него. Той просто я следваше.

— Трябва да видя тази касета.

— В никакъв случай. Ако някога стигнем до съд и се наложи да я представим като доказателство, ще направя всичко възможно да остане в тайна. Казах на полицая в хранилището за веществени доказателства, че ако видя или чуя, че дори и част от този запис е излязъл наяве или че някой го е гледал, ще го пратя в затвора. Накарах го да ми повярва.

— Просто така.

— Да. Ще ни убият, ако някой външен види тази касета. Ще бъде като скандала със записа на полицаите от Лос Анджелис, които пребиха онези хора. Направо си представям как някой журналист многознайко се пеняви за това как сме използвали тази млада жена да направи такова нещо, за да измъкне признание от убиеца. Не знаехме какво се кани да прави тя, но като се започна, нямаше връщане назад. Ала никой няма да ни повярва, ако кажем, че е станало така.

— Нали си уведомил Роузмари.

— Разбира се.

— Какво каза на момичето?

— Малко й се скарах, но не трябва да си разваляме отношенията с нея — може да ни потрябва отново.

— За още едно подобно изпълнение?

— Не. В никакъв случай. Ако тя го направи отново, ще разбия вратата и веднага ще арестувам Катар. Втори път няма да позволим това да се случи.

 

 

Докато те си говореха, Катар излизаше от дома си.

Трудно бе взел това решение. Доколкото видя, само една кола го беше следила през деня. Не можеше да си представи, че по петите му има мрежа от преследвачи — вероятно само някой, който да го държи под око. Ако случаят бе такъв и ако той действаше много, много внимателно, може би щеше да успее да се измъкне незабелязано от тях. И щеше да се наложи да тръгне пеш: възможно бе да са поставили проследяващо устройство на колата му, а той нямаше представа как изглежда това нещо и къде може да са го сложили.

Облече се внимателно за излизането — в сиво и черно, с плетена шапка. Остави телевизора да работи и нагласи телефонния си секретар да се включва на първото позвъняване. Ако някой искаше да му се обади, това можеше да създаде впечатлението, че той си е вкъщи, на телефона. Включи лампата в кабинета си към едно реле с таймер. Щеше да светне в осем и да изгасне в девет и половина. Той трябваше да се върне до полунощ.

Взе картата на града, пъхна я в джоба си, увери се, че има дребни пари, и си каза:

— Това е лудост. — След което мина през гаража. Оттам можеше да излезе в задния двор, но в такъв случай щеше да се изложи на показ, на фона на бялата стена на къщата. Ала отстрани имаше жив плет…

Вътре бе непрогледно тъмно. Затвори вратата зад себе си и пипнешком тръгна към прозореца. Намери го, отключи го и бавно го плъзна нагоре, после прекрачи перваза и скочи в страничния двор. Ако полицаите бяха разположили мрежа от преследвачи — или както там му казваха — и го наблюдаваха от горния етаж на къщата зад неговата, можеше и да го видят. Но само ако гледаха внимателно, защото навън вече бе тъмно.

Той дръпна прозореца да го затвори, застина и се ослуша; чуваше се само шумът от колите. Постоя така две минути и тръгна покрай живия плет чак до алеята зад къщата. Пак не чу нищо. Пое надолу, прекоси улицата в края на пресечката и свърна по следващата алея.

Може и да го следяха, помисли си, но не можеше да си представи как. Той самият едва различаваше силуета си в тъмнината. Зави на север, към един район с магазини. Трябваше му телефон и такси.

Лесно намери и двете и се възхити на куража си, докато пътуваше на север през града към един търговски център над Кливланд авеню.

— Там — посочи той. — Магазинът за голф принадлежности.

— Искате ли да ви изчакам?

— Не. Един приятел ще ме закара на връщане.

Направи бърза обиколка на магазина, докато таксито се отдалечи достатъчно, после излезе навън. Беше на два-три километра от жилището на Барстад; не знаеше точното разстояние, но това нямаше значение. Закрачи бързо.

Какво щеше да прави, като стигне там?

Не знаеше точно. Да прави секс с нея? И после да си прибере въжето? Да й каже, че е загубил пръстена си? Усещаше го на кутрето си. Можеше да го свали, да й каже, че го е загубил, да го потърси, после да се отбие в банята и да си прибере въжето. Дори можеше да я накара да го закара до дома му…

Усмихна се на тази идея. Това щеше да бъде доста смело. Да я накара да го остави пред прага му. Полицаят отвън щеше да получи удар.

Вървеше и размишляваше. Какво да направи?

Тя го беше предала, това беше сигурно. Той сплете пръсти и разкърши ръце. Добре де, беше й малко сърдит. Беше го предала и имаше такава шия… Имаше такава хубава шия и го бе предала на ченгетата… Беше ядосан. Тя се бе престорила, че го обича, беше го използвала и после бе отишла при ченгетата…

Какво да прави?