Джон Сандфорд
Избрана жертва (18)

18.

Убийството на безименната проститутка в апартамента на Ранди Уиткоум донесе временен покой в душата на Катар. Той мислено си повтаряше сцената на всеки няколко минути, особено последната част, когато се бе надвесил над нея, а тя бе започнала да трепери…

Убийството е важното, глупако.

Винаги си бе мислил, че е сексът, че убийството е наказание за сексуалното разочарование, което жената му е причинила. Сега знаеше, че не е така. Вече бе опитал с Барстад всяка сексуална практика, която дори смътно си бе пожелавал. Бе открил, че в крайна сметка това го отегчава. Убийството го възбуждаше и го караше да се чувства добре — чудесно, ако трябва да бъдем по-точни.

Опита се да намери подходяща метафора. Осъзнаването на точната природа на това — що за звяр е — беше според него психологическият еквивалент на първото вкусване на хубаво френско бяло вино, добре изстудено, с характерната му тръпчивост; в известен смисъл това може би бе интелектуално объркано, но имаше очарователно ясна и чиста реакция на чувствено ниво.

Искаше още едно.

Барстад.

Срещаха се два пъти седмично и сексът бе повече от изтощителен, изпълнен с всевъзможни вариации. Не го възприемаше толкова като забавление, колкото с огромно удивление. При последната им среща той я пляска с хилка за пинг-понг, докато дупето й не стана огненочервено, но въпреки това сякаш не й бе достатъчно. Тя каза, че болката е останала в самата периферия на удоволствието й, а не в центъра, както би трябвало. Мина му през ума, че тя говори като френски литературен теоретик, пишещ за секса.

Днес, помисли си, нещата ще са различни. Носеше въжето в джоба на панталона си, когато пристигна в апартамента й, а на задната седалка на колата си остави голяма пътна чанта и лопата. Щеше да я погребе толкова далеч от града, че никога нямаше да я намерят. Ако полицията решеше да припише изчезването й на Гробаря, тяхна си работа.

Вече не му пукаше. Усещаше силата, която го изпълваше. Дори се забавляваше от прякора, даден му от медиите: Гробаря. Подсвиркваше с уста, докато вървеше към апартамента на Барстад.

 

 

Тя беше гола, когато му отвори вратата — задържа я с една ръка, застина в предизвикателна поза и сведе клепки.

— Джеймс — каза му. — Вече започнах.

— Виждам — кимна той.

— Имам нов филм — съобщи Елън. — На диск. Избутах канапето назад, за да можем да се разположим пред телевизора.

Първо секс, помисли той. Първо секс и когато се изпразни от всички излишни емоции, които сексът ще прогони, щеше да се наслади по-добре на ясното, обмислено удушаване. То си имаше своята естетика.

Започнаха с филма и мастурбация, преминаха на орален секс и после на по-сложни забавления. Докато бяха заети с това, той се улови, че мислите му се реят в друга посока, загледа се във врата на Барстад, която лежеше под него, и после потърси с поглед панталона си. Не можеше да го стигне с ръка, а в момента не бе желателно да става. Той продължи, загледан във врата й и в изящната извивка на гръбначния й стълб, развълнуван от това, което предстоеше…

Тя свърши, той също и двамата останаха легнали един до друг, нейната глава — на рамото му. Тя винаги настояваше за дълъг втори път, дори го подтикваше да се подсили с медикаменти. Той несъмнено щеше да има и друга възможност с въжето. Какво ли щеше да е, замисли се, да удуши жена, която в момента е в конвулсиите на оргазма? Дали тя ще спре? А той?

— Джеймс — прошепна Елън, опряла устни до врата му. — Ще те направя много, много нещастен. Ако поискаш да ме накажеш, ще го приема. Но искам първо да ме изслушаш.

Той се отдръпна настрана, без да каже нищо. Какво значеше това?

— Време е да навлезем в нов етап на нашите търсения — продължи тя. Винаги се изразяваше по този официален начин за секса, сякаш попълваше лабораторен журнал. Какво ли щеше да прави, когато стигнеше до края, когато изчерпеше всички възможности? — Говорих си с една жена, която познавам от няколко години. Имала е някои сексуални връзки с други жени и двете решихме, че бихме искали да изпробваме това заедно. Секс с двата пола.

Той я погледна, слисан.

— Искаш да опиташ с жени? Като лесбийките?

— Може би първия път… но говорихме за това и бих искала да се запознаеш с нея. Обсъждахме възможността за тройка… ако вие с нея се харесате.

Тройка? Той седна.

— Казала ли си й кой съм?

— Не точно. Само, че си преподавател. Това поне трябваше да й кажа. Тя искаше да знае дали си надежден. Не би спала с някой хванат от улицата или музикант, да речем.

— Казала си й. — Беше бесен.

— Да.

— По дяволите, обясних ти, че не мога да бъда замесван в подобни неща. Преподавам в католически колеж. Цялата ми кариера, целият ми живот…

Тя постави пръст на устните му, за да го накара да млъкне, и промълви:

— Тя е много дискретна. Разбира всичко това. Омъжена е и съпругът й изобщо не подозира.

— Как може да си такава идиотка! Тъпа…

— Удари ме, Джеймс. По лицето. Силно. Хайде, удари ме!

— Ти си побъркана.

— Аз търся нови усещания, Джеймс. — Лицето й бе спокойно, озарено от някаква вътрешна светлина. — Удари ме.

Той я зашлеви.

— По-силно, Джеймс!

Втория път той я удари силно. Беше се надявал днес да я убие, но сега това бе невъзможно — невъзможно, докато не си изяснеше какво точно е казала на другата жена. Удари я с отворена ръка, достатъчно силно, че я събори. Тя вдигна поглед към него, на устните й имаше кръв, но очите й блестяха.

— Изнасили ме.

Той поклати глава.

— Слушай… Аз… — Наведе глава и се погледна — тресеше се като желе.

— Джеймс. Хайде, Джеймс, моля те!

 

 

Беше си вкъщи същата вечер, ядеше корнфлейкс и четеше написаното на кутията, когато майка му се обади. Звучеше разстроено.

— Джеймс, трябва да те видя.

— Нещо не е наред ли? Звучиш… огорчена.

— Аз съм огорчена — каза тя. — Много огорчена. Трябва да говоря с теб незабавно.

— Добре тогава. Нека си доям корнфлейкса и тръгвам.

Тя затвори и той отново седна, но вместо да се съсредоточи върху текста на кутията, се зае да анализира тона на гласа й. Определено беше разстроена — имаше някаква нетипична настойчивост в тона й. Може да беше болна. Майка й бе умряла от рак на панкреаса на по-малко години, отколкото бе тя сега…

Неговата майка, замисли се той, всичките тези години с хубава заплата; жена, родена в края на Голямата депресия, с родители, изстрадали хроничната безработица и загубата на дома си, които й бяха внушили страха, че тя ще свърши самотна, без пукната пара и твърде стара, за да се грижи за себе си. Този страх я караше да работи, въпреки че бе навършила годините за пенсиониране.

И тя продължаваше да трупа пари в пенсионния си фонд и застраховката си. Имаше половин милион за пенсии и бог знае колко в застраховката, колежът й осигуряваше отлична здравна застраховка, така че парите й нямаше да се стопят от медицински разходи и разноски за болногледачки.

Половин милион. Ако майка му умреше… Той отпусна глава на дланите си и сълзите рукнаха по лицето му, гърдите му се надигаха и спускаха, в гърлото му заседна буца. След минута се овладя.

Половин милион. А можеше да си купи „Порше Бокстър“ само за петдесет хиляди.

Представи си се в поршето: с бежово кожено яке — не велурено, модата на велура отминаваше, но нещо в същия стил — с фини ръкавици за шофиране, малко по-тъмни от якето; видя се как маха на дребна руса студентка, която го гледа с възхищение от ъгъла. Образът бе толкова реален, че той почти изпита самото преживяване, както си седеше на кухненския стол. Хладен ясен есенен следобед, вятърът гони листата по улицата, във въздуха се носи мирис на пушек от изгорена шума, ден, на който идеално подхождат коженото яке, момичето с карираната пола и бялата блуза, наметнало с жилетка раменете си…

Майка му каза, че е огорчена. Той бързо се отправи към колата си.

 

 

Паркира на алеята, изкачи се на верандата към страничния вход и спря за секунда да огледа къщата — дори не беше се сетил за нея, но в този квартал, в това състояние, самата къща сигурно струваше четвърт милион. И не се планираха никакви нови строежи в квартала. Мисълта да загуби тази къща, дори част от нея, заради данъци, отново го доведе до сълзи. Изпъна рамене и натисна звънеца.

Хелън дойде до вратата, отвори я и каза тихо:

— Влез. — Стори му се, че не говори като болна.

— Добре ли си? — попита я.

— Не. — Поведе го към хола, където бе телевизорът й, и седна на люлеещия се стол. Катар я последва и когато тя се настани на стола, приседна на канапето. Тя взе дистанционното от масичката, насочи го към телевизора и в следващия момент Джеймс гледаше, силно озадачен, някакъв стар филм. След две-три секунди майка му натисна паузата. На екрана се виждаше в едър план лицето на красив актьор. — От полицията идваха три пъти да говорят с мен — каза му. — Във връзка с онзи мъж, който е заровил убитите момичета на хълма. Установили са, че този човек е изучавал изобразително изкуство, че е живял известно време в Стаут, Уисконсин, че е свързан по някакъв начин с колежа и с мен, че вероятно е убил Шарлот Нойман…

Катар се напрегна да се овладее, когато тя започна да говори. Той бе изключителен лъжец, от малък бе такъв, лицето му остана спокойно и невъзмутимо, недоумяващо, чудещо се какво се опитва да каже майка му, готов да се изненада и да отрича.

— И — завърши майка му — са научили, че убиецът прилича на този мъж.

— Да?

— Джеймс. Това си ти преди десет години. Дори преди пет. Това си ти.

Ченето му увисна. После й каза, като повиши тон:

— Значи мислиш… мислиш… майко, ти мислиш, че убиецът съм аз? Боже, онзи човек е чудовище. Нима мислиш, че съм аз?

Тя сведе глава.

— Страхувам се, че мисля точно това, Джеймс. Искам да ме убедиш, че то не е вярно. Но помня всички онези нещастни котки с извити вратове.

— Но тогава не бях аз. Беше Карл Стивънсън. Още тогава ти казах, че е Карл.

Тя поклати глава:

— Джеймс…

— Какво да ти кажа? — Той скочи на крака. — Майко, не съм го направил.

— Убеди ме.

Той поклати глава:

— Това е лудост. Пълна лудост. Боже, надявам се, че не си казала на никого за това. Ще съсипеш живота ми, кариерата ми. Нямам нищо — абсолютно нищо общо с това, но дори само обвинението, намекът, че съм замесен, ще ме съсипят. За бога, майко, как можа да си го помислиш?

Тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Искам да ти повярвам, но не мога. Знаех за котките. Отричах го дори пред себе си, но един ден те видях как влизаш в гаража и след това намерих котката.

И изведнъж тя рухна и заплака — поредица от накъсани ридания, усещане за агония, която извика сълзи и в очите на Джеймс — не заради болката, която майка му изпитваше, а заради несправедливостта и неразбирането, заради това, че тя щеше да го предаде, защото не му вярваше.

— Не бях аз — настояваше той. — Майко, с кого си говорила за това?

— С никого — поклати глава тя. — Знам какъв ефект може да има подобно обвинение върху живота ти. Бях предпазлива, но сега ми остава само да се моля. Собствената ми плът и кръв…

— Боже… Майко, не искам да го правя, но трябва да го кажа. Ти си разстроена. Измислила си цялата тази история. Внушила си си, че е вярна. Мъжът, за когото говорят по телевизията, не съм аз. И аз видях рисунките по телевизията. Наистина ли мислиш, че мога да нарисувам тези неща? Хайде, майко, разсъждавай трезво.

Но нямаше да успее. Виждаше го.

— Искам да пийна малко вода — каза й. — Изчакай ме тук.

Мина покрай нея, прекоси дневната и влезе в кухнята. Отвори един шкаф, взе си чаша, пусна водата да се източи и в същото време мозъкът му трескаво пресмяташе следващите му действия. Когато чашата се препълни, спря водата, отпи, издиша и изля остатъка в мивката.

Е, тя знаеше. Той трябваше да действа.

 

 

Тя още седеше на люлеещия се стол, когато той се върна в стаята, лицето на актьора още бе застинало на екрана на телевизора и ги гледаше. Хелън изглеждаше отчаяна, но не изплашена.

— Най-добре да… — започна тя.

Не можа да довърши. Той сграбчи с една ръка косата й и я дръпна надолу към килима. Тя изскимтя веднъж и падна по лице, а той се стовари върху нея, притискайки я с тежестта си. Майка му прошепна отчаяно:

— Джеймс… — И обърна глава, очите й се въртяха трескаво, гледаха го и не вярваха, той пъхна ръка пред лицето й, притисна длан към устата й и с два пръста стисна носа й. Внимаваше: не стисна толкова силно, че да остави синина, а само колкото да спре притока на въздух. Тя се бореше, опитваше да си поеме въздух — той го усещаше с дланта си — но всичко свърши много бързо. Държа я, докато се увери, че е мъртва, после още минута.

 

 

Добре. С това бе приключено. Къщата се намираше на четири пресечки от „Сейнт Патрик“. В повечето дни тя ходеше пеш на работа, така че нямаше да се налага да мести колата й. Винаги пристигаше първа в музея и никой нямаше да се изненада, като я откриеха там.

Трябваше да я преоблече в нещо подходящо за работа. Отиде в спалнята, намери закачалките с деловите й костюми още в торбите от химическо чистене, взе един, за който знаеше, че е от любимите й. Самото преобличане бе неприятно: тя бе като изнемощяла птичка, не й бяха останали никакви мускули, почти никаква женственост. Бързо се справи с това, но се постара видът й да е спретнат — точно какъвто бе неизменно.

Изгаси лампата на верандата, излезе навън и изчака за момент в тъмнината, оглеждайки улицата. Всичко тук му бе добре познато и се ориентираше лесно. Когато бе сигурен, че никой не го гледа, бързо я положи на задната седалка на колата си.

Чантата и ключовете. Върна се да ги вземе.

Пари. Имаше петдесет долара в чантата й, той взе четирийсет, остави десет. Знаеше, че държи пари под капака на буркана с брашното в кухнята. Отвори го и намери триста и петдесет долара на банкноти по десет. Парите подобриха настроението му и той бързо се качи по стълбите. Майка му трупаше пари по най-различни начини — може би дори крадеше по малко от музея — и ги пазеше за черни дни. Не знаеше къде точно, но предположи, че са в спалнята й…

Бяха точно там, в дрешника, под килима, в една дупка на пода. Нямаше да ги открие, ако не беше застанал на колене, за да огледа обувките й. Едно ъгълче на мокета бе повдигнато — съвсем малко, но той се пресегна и го издърпа. Един квадрат от мокета лесно се отдели от пода и когато той погледна…

Купища пари. Извади ги от дупката и сърцето му подскочи радостно, като видя, че са банкноти от петдесет и сто долара. Сигурно имаше хиляди. Измъкна се от дрешника и започна да ги брои, почти забил нос в тях, спираше само да навлажни пръста си с език, за да улесни броенето. Преброи ги веднъж, не повярва на получената сума и ги преброи отново. Осем хиляди долара?

Той затвори очи. Осем хиляди. Всичко, което искаше — всичко бе в ръката му…

Върна се на стълбите. Намери фенерче в чекмеджето до мивката, изгаси всички лампи в къщата и се отправи навън.

Нощта бе студена и безлунна. Той измина с колата си четирите пресечки до музея и паркира на улицата. Поседя, за да се огледа. От време на време минаваше по някоя кола. Няколко минути преди девет слезе от колата, обиколи веднъж целия музей отвън, после опита да отключи с нейния ключ страничната врата. Ключът се завъртя с лекота и Джеймс влезе вътре.

В двата края на коридора светеше по една крушка и в гробната тишина той отиде до кабинета й, отключи си, мина внимателно покрай бюрото на секретарката и влезе в покоите на майка си. Добре, помисли си. Това ще свърши работа.

Остави вратата отключена и се върна при колата. Огледа се, извади тялото от колата и го понесе през моравата под мишница, сякаш носеше килим. Вътре я сложи на стола зад бюрото й.

Взе чашата й и светейки си с фенерчето, се върна в коридора до мъжката тоалетна, напълни чашата с вода, в стаята на секретарката намери пакетче разтворимо кафе до микровълновата печка и го разбърка във водата. Когато кафето бе готово, намести майка си на стола, нагласи пръстите й около дръжката на чашата, после я бутна да падне на пода.

Тя се строполи лесно, повличайки чашата със себе си.

Той се огледа. Какво друго?

Нищо. Простото решение бе най-добро, всяко по-сложно щеше да отнеме повече време. Наистина изглеждаше добре, помисли си той, лежеше настрана, сякаш бе заспала. Нямаше следи от насилие, просто една стара дама, която е заспала. Така, както винаги бе искала да си отиде…

Огледа се за последно и напусна сградата, като заключи след себе си. Отиде при колата. Хубава нощ, помисли си. Парите бяха в джоба му.

Половин милион от пенсионния фонд?

Много лошо, че стана така с мама.

Но тя бе на възраст.