Джон Сандфорд
Избрана жертва (27)

27.

Уедър го намери да седи пред телевизора — гледаше новините с бира в ръка.

— Лош ден? — попита го.

— Повече от лош.

Тя свали палтото си и предложи:

— Започни отначало.

Той започна да разказва и завърши с думите:

— Така че може да сме виновни за смъртта на Елън Барстад и е възможно този тип да се измъкне ненаказан. Мисля, че имаме достатъчно доказателства — не можехме повече да го държим на свобода, не и след смъртта на Нойман и майка му. Той напълно губи контрол. Убива всички. Явно е в някаква маниакална фаза.

Уедър бе шокирана от смъртта на Барстад. Не можа да каже нищо, освен:

— Ще го пипнете.

— Да… Но знаеш какво ще направи в крайна сметка окръжният прокурор. Ако не успее да сключи някакво споразумение с него, ще иска да го съдим по комбинирано обвинение, а това винаги е рисковано.

Комбинираното обвинение вадеше на показ всяко доказателство, колкото и несигурно и косвено да е, развиваше всеки възможен сценарий на убийството, включваше множество показания от експерти психиатри и използваше цялото това шоу, за да докаже аргумента, че дори и това конкретно убийство да не може да бъде доказано, обвиняемият със сигурност е извършил нещо друго, за което трябва да бъде изпратен в затвора, и че трябва да бъде осъден като заплаха за обществената безопасност. Идеалният съдебен заседател е едновременно изплашен и боязлив; един скептик сред съдебните заседатели би могъл да провали всичко. А и комбинираните обвинения винаги оставяха лош вкус в устата на всички. Не като доказаното убийство.

— Трябва ти неоспоримо доказателство.

— Доближавахме се до това толкова пъти — промърмори Лукас. — Ако намерим само една снимка. Само една дреха с кръв по нея. Нещо…

 

 

Лукас стана късно на следващата сутрин и когато пристигна в офиса, Маршъл вече бе там.

— Мислех, че ще починеш ден-два.

— Не мога да стоя настрана — обясни Тери. — Но вече ми писна.

— Лейн иска да му се обадиш вкъщи — каза Марси на Лукас. — Оставил е съобщение на телефонния секретар да му позвъниш, независимо от часа.

Дейвънпорт позвъни и Лейн се обади с натежал от съня глас:

— Току-що си легнах. Преследвах онзи Ло Андрюс из целия град. Накрая го открих някъде по изгрев-слънце.

— Той имаше ли нещо в себе си?

— Да. Малко кокаин, така че го прибрахме в ареста в Рамзи. Задържахме го до вземане на показания. Обаче и арестуването го стресна достатъчно.

— Ясно. Какво стана?

— Каза, че бил с Ранди в нощта, когато е била убита Сузан Бристър, и че на приятелчето му свършили парите, така че отишли до някакъв банкомат и Уиткоум изтеглил дневния си лимит. После и тези пари свършили, така че се върнали в апартамента му, взели някаква стереоуредба и я продали на улицата, но и тези пари свършили, така че оставили Ранди у тях — но след един час той се появил отново с четиристотин долара, за които казал, че ги взел от някакво бяло копеле.

— Охо? Мислиш ли, че е бил Катар?

— Използвах заповедта за арест на Катар и отидох в банката да проверим кога е теглил пари от банкомат. Изтеглил е четиристотин долара от един банкомат на Гранд авеню, на около осем пресечки от Ранди, в нула часа и трийсет и осем минути същата нощ.

— Мамка му, Лейн!

— Какво да ти кажа? Много ме бива.

— Наистина те бива. Ще го осигуриш ли черно на бяло?

— Искам първо малко да поспя. Ще се срещна с адвоката на Ло Андрюс в три следобед. Вероятно няма да предявим обвинение за кокаина и ще вземем официално показанията му.

Когато Лукас затвори телефона, Маршъл, който се бе настанил на бюрото на Лейн, попита:

— Още една тухла ли?

— Доста добра. Можем да докажем, че Катар е бил на осем пресечки от дома на Ранди в нощта, когато Сузан Бристър е била убита. И това не е всичко…

Той обясни останалото и Тери каза:

— Това е добре, но знаете ли какво щях да направя, ако бях адвокат на Катар? Щях да заявя, че той пуши марихуана, даже много марихуана, от време на време дори смърка и по малко кокаин. Човек на изкуството е, нали така? Ето откъде познава Ранди. А Ранди е привлечен към Катар заради хората, които той познава — така се е запознал с Нойман и с майката на Катар и всички останали. Ще изкарам, че Ранди е убиецът. Имаме мъртва жена, удушена по същия начин като всички останали, в апартамента на Уиткоум, където неговите отпечатъци са навсякъде, и то кървави, освен това той се е опитал да застреля полицай, който е дошъл да обискира жилището му…

— Той е бил твърде млад по времето на първите убийства.

— Ами кой знае? За да стане такъв, какъвто е сега, явно от детството си е бил истинско чудовище. Трябва да е бил на… колко… на дванайсет-тринайсет години, когато Лора е изчезнала. Колко дванайсетгодишни убийци се подвизават из града?

Дейвънпорт сви рамене.

— Изложи теза. Вярваш ли й?

— Разбира се, че не. Ако не друго, нали предполагаме, че убиецът е ходел с Лора.

— Ако изобщо този, който е ходел с нея, я е убил — вметна Лукас.

— Хайде! Знаем кой е убил момичетата. Но се тревожа какво ще стане на процеса.

— Винаги трябва да се тревожим за това.

— Нужно ни е неоспоримо доказателство, както казва приятелката ти — заключи Маршъл. — С всички останали аргументи, ако имаме и доказателство, ще бъда спокоен.

 

 

Предварителното изслушване за задържането на Катар бе насрочено за следващия понеделник. Не откриха нищо друго. Лабораторните техници претърсиха останките от пещта на „Сейнт Патрик“, намериха най-различни парченца метал, но нищо, за което можеше да се докаже, че е от дреха. Лейн откри три таксита, правили курсове от района на Катар до района на Барстад, но нито един от шофьорите не го разпозна като пътника си.

Ло Андрюс даде показания, но един от помощник окръжните прокурори изтъкна, че това са показания на друг наркоман. Трийсет полицаи бяха пратени да претърсят всяка кофа за боклук и да огледат зад всяка ограда в радиус от километър около жилището на Барстад. Намериха най-различни дрехи и обувки, но не и такива, каквито би носил Катар. Всички бяха стари и очевидно захвърлени или бяха разпознати от хората, използващи съответните кофи за боклук.

— Ами ако Катар не го е направил? — попита Суонсън.

— Направил го е — настоя Лукас.

— Мисля, че сме загазили — каза Маршъл, помръкнал. — Не съм сигурен, че го арестувахме навреме. Можехме да спуснем мрежа около него, да го притиснем. Рано или късно щеше да се издъни.

— А дотогава и той щеше да ни е забелязал — опонира му Дейвънпорт. — И колкото по-дълго бихме го следили, толкова по-невинен щеше да изглежда.

 

 

Маршъл остана в града през уикенда. Получи разрешение да влезе в къщата на Катар и прекара повечето време в претърсване. Разви всеки контакт, провери всяка пролука между плоскостите на тавана, огледа подробно комина, разглоби целия вентилационен механизъм.

Обади се на Дейвънпорт късно в неделя следобед.

— Знаеш ли какво стана?

— Нещо хубаво ли?

— Целият съм омазан със сажди и очите ми са пълни с прах и стърготини. Изглеждам като излязъл от някоя комедия, само дето никой не ме е уцелил със сметанова торта. В къщата няма нищо.

— Годеницата ми тъкмо ще прави руло „Стефани“ със сос и шоколадови бисквити за десерт — каза Лукас. — Защо не си довлечеш задника дотук — ще хвърлим дрехите ти в пералнята и ще те нахраним.

— Става — съгласи се Тери.

 

 

Маршъл хареса храната, а Уедър хареса Маршъл.

— Всъщност това, което наистина искахме заради Лора, не бе отмъщение — каза й той. — Искахме справедливост. Не мисля, че ще я получим. Мисля, че резултатът ще бъдат множество бюрократични процедури и програми за лечение, а Катар вероятно ще започне да съди всичко живо и всички ще се разбягат като подплашени пилци — и никого няма да го е еня за Лора. Тя не липсва на никого, освен на мен, родителите и близките си. Нямаше възможност да направи нищо, по дяволите, можеше да стане готвачка или нещо подобно, макар че според мен би могла да постигне много повече. Но никой не се сеща за нея. Ако получим поне малко справедливост за нея…

 

 

След като Маршъл си тръгна, Уедър сподели на Лукас:

— Той е точно като добрите момчета у дома. — Беше израснала в малко градче в Северен Уисконсин. — Те искат всичко да си остане постарому — простичко и ясно. Наистина харесвам това, въпреки че прилича на приказка.

— Проблемът е, че наистина е приказка… поне през повечето време — отвърна Лукас.

 

 

Рано в понеделник сутринта секретарката на окръжния прокурор се обади на Дейвънпорт вкъщи.

— Господин Таусън иска да говори с вас и Марси Шерил възможно най-скоро. В колко часа ще ви е удобно?

— Идвам веднага, той там ли е сега?

— Пътува насам. В девет часа удобно ли ще е?

— Да, няма проблем. Ще се обадите ли на Марси?

Рандъл Таусън, главният му заместник — Доналд Дън, и Ричард Кърк — шеф на отдела за криминални разследвания, чакаха в офиса на Таусън, когато Лукас и Марси пристигнаха. Рандъл им предложи да седнат и започна:

— Случаят Катар. Знаете ли, че го е поел Джей Би Глас?

— Чух — каза Лукас, а Марси кимна.

— Той е много добър. Чудим се каква ще бъде реакцията, ако им предложим да се признае за виновен в едно убийство втора степен с изпращане в психиатрична болница вместо в затвор. А ако лекарите преценят, че е по-добре, да доизлежи присъдата си в затвора.

— Хм, мисля, че хората няма да са доволни от това.

Кърк се намеси:

— Но той явно е луд, а нашата основна цел е да не позволим да се върне на свобода. Ако успеем да убедим съдията да даде присъда близо до максималната и го осъди на двайсет години, докато излезе на свобода, вече няма да може да убива.

— Глупости — прекъсна го Лукас. — Повечето може и да спират с убийствата, когато остареят, но това не важи за всички. Той ще излезе на свобода и след месец пак ще убива. Ако го осъдят на двайсет и той излезе, след като излежи две трети, ще бъде на петдесет и една-две години. Ако го обвиним в убийство първа степен, ще трябва да лежи минимум трийсет години. Така ще се чувствам по-спокоен. Ще го пуснат, като наближи седемдесетте.

— Щяхме да искаме точно това, ако разполагахме с по-стабилни доказателства — обади се Дън.

— Понякога трябва да се поемат рискове — настоя Дейвънпорт. Полицаите мразеха консервативния подход на прокуратурата. Окръжната прокуратура постигаше присъди в почти деветдесет процента от случаите — което изглеждаше страхотно в рекламните брошури за предизборните кампании — но най-вече защото стигаха до съд само когато бяха сигурни в победата си. За всички останали случаи сключваха споразумения или отказваха да предявят обвинения.

— Не рискуваме само да загубим — изтъкна Кърк. — Ако го изпуснем, той ще убие още някого.

— Вижте какво — намеси се Марси. — Ако отидете при Джей Би с това предложение, той ще надуши кръв. Ще ви откаже. Ако ще му правите предложение, трябва да бъде много по-твърдо.

Таусън поклати глава.

— Как да бъде по-твърдо? Ако отидем на първа степен, при сегашната система на задължителни присъди, той ще отиде на максимума — същото, ако изгуби делото в съда. При положение че нямаме смъртна присъда, не можем да сключваме споразумения за нищо, освен за степента на вината.

— Защо не говорите с Уисконсин? — попита Лукас. — Те могат да предявят едно-две обвинения срещу него. Сключете споразумение, че ако приеме едно обвинение в убийство първа степен тук, ще излежи присъдата си, а Уисконсин няма да предявят допълнителни обвинения. Ако не се съгласи, ще отиде на съд и в двата щата. Все на едното място ще успеем да го осъдим.

Таусън барабанеше по органайзера си с един жълт молив.

— Това е вариант. — Обърна се към Дън: — Обаче не е много убедителен.

— Проблемът е, че прегледах материалите от Уисконсин, те разполагат с по-малко и от нас. Единственото, което го свързва с Уисконсин, е, че е учил в „Стаут“.

— Също перлите на Аронсън и методът на убийството, както и това, че тя е заровена при другите. А те не бяха малко — напомни им Лукас.

— Ето какво — каза Таусън. — Няма да предлагаме никакви споразумения, докато не се запознаем с всички доказателства и материали. Ако откриете още нещо, веднага ни го изпратете. Може пък Джей Би пръв да направи предложение.

— Кой ще поеме предварителното изслушване? — попита Дейвънпорт.

— Аз — обади се Кърк. — Ще изложим случая съвсем схематично, ще извикаме Уиткоум да свидетелства, че е купил бижутата от Катар, и това ще е достатъчно. Ти ще дойдеш ли?

— Да. Искам да го огледам още веднъж — каза Лукас. — Той е странна птица.

 

 

Маршъл се върна за предварителното изслушване, облечен в кафяв костюм от рипсено кадифе и с лъскави кафяви каубойски ботуши. Косата му бе сресана и зализана с гел.

— Приличаш на гаджето на Мадона — каза му Марси.

— О, я си гледай работата! — сопна се той. Не бе в настроение за шеги.

Изслушването бе рутинно: Катар бе облечен с тъмен костюм и вратовръзка, но лицето му бе напрегнато и пребледняло, имаше кръгове около очите, сякаш бе плакал — докато не се появи Ранди Уиткоум.

Ранди, който бе в инвалидна количка, огледа залата изпод вежди, обходи с поглед редиците с репортери и зяпачи, откри Дейвънпорт и впери очи в него. Марси, която седеше до Лукас, прошепна:

— Теб ли гледа?

— Да. И, изглежда, не е на кеф — отговори й шепнешком той.

Кърк започна да задава на Уиткоум въпросите си.

Да, отговаряше Ранди, той купил перлите от някакъв мъж, който казал, че работи в „Сейнт Патрик“. Да, купил диамантения пръстен от същия мъж. Продал перлите на улицата. Не знаел у кого са сега.

— Виждате ли мъжа, който ви продаде бижутата, в тази зала? — попита Кърк.

Ранди се оглежда цяла минута, обходи с поглед всички редици и каза:

— Не, не го виждам.

Кърк направи крачка назад.

— Погледнете мъжа на масата на защитата.

Глас — адвокатът на Катар, който бе не по-малко изненадан от всички останали — скочи на крака, но преди да успее да възрази, Уиткоум се наведе към микрофона и заяви:

— Никога не съм виждал този човек.

Всички в залата ахнаха.

— Какво става? — попита Маршъл.

— Гадното копеле — процеди Марси.

Лукас не каза нищо, защото усещаше, че Ранди се взира в него, и знаеше, че още не е свършил.

— Харесва ли ти това, задник такъв? — изрева Ранди в микрофона. Посочи Дейвънпорт и извика: — Да го духаш, сега изкефи ли се?

Съдията удряше с чукчето си за тишина, но Уиткоум продължи да крещи и накрая съдията разпореди на пристава да го изведе от залата. Ранди продължи да кряска през цялото време, докато приставът буташе количката му към вратата. Лукас се изправи и каза:

— Трябва да разберем какво се е случило. Ще види той, кучият син. Къде е Лансинг? Някой виждал ли го е?

Робърт беше в коридора. Веднага щом Дейвънпорт и Марси излязоха навън, Ранди, чийто изблик бе утихнал, започна отново да пищи:

— Дръжте това копеле настрана от мен, дръжте го настрана!

Лансинг се приближи и рече:

— Чухте го.

Лукас се наведе и стисна ревера на сакото на адвоката с два пръста.

— Не ми е работа да ти давам съвети, но ще го направя, защото си много млад и глупав. Най-добре разбери какво е станало, иначе това ще е краят на юридическата ти кариера. Ти сключи това споразумение и нашето обвинение зависи от него. Сега всички загазихме — и ти също.

Робърт преглътна и отстъпи назад.

— Знам. Ще разбера какво се е случило.

— И по-бързо — изръмжа Лукас.

 

 

Маршъл излезе и изпухтя:

— Мамка му, това вече прецака положението.

— Какво става вътре? — попита Лукас и пристъпи към вратата.

— Обсъждат пускане под гаранция. И ще го пуснат.