Джон Сандфорд
Избрана жертва (30)

30.

Лукас и Уедър ремонтираха лодката й — една доста стара S-2. Небето бе безоблачно синьо. Слънцето се опитваше да изгори врата му, но още нямаше силите да го направи.

— Това нещо е от фибростъкло, човек не очаква да го шкурка и лакира — недоволстваше Лукас. — За какво тогава е фибростъклото? Защо са направили проклетия капак от дърво, щом имат фабрика за фибростъкло?

— Млъкни и боядисвай — каза Уедър.

— Не трябва ли да има кроасани и вино, когато се занимаваме с лодката? Да се отбият приятели, някакъв тип с четвъртита брадичка и гадже, което е адски готино и с обици халки? И двамата да са облечени в поло блузи и човек да предусети тръпката за евентуален групов секс?

— Колкото повече говориш, толкова по-немарлив ставаш. Просто боядисвай и мълчи, остави ме да си търкам тук. — Тя беше долу и почистваше някаква засъхнала мръсотия под мивката. Лукас седеше в кабината и боядисваше закачената на панти дъска. Тайно смяташе, че тя му е измислила тази безполезна работа само за да не й се пречка, докато се занимава с истинското чистене.

На кея наоколо имаше още десетина човека, които работеха по лодките си, и от мястото, където седеше, Лукас виждаше на километър през езерото Минетонка, където бе започнала една от ранните регати за сезона.

— Добре че не се състезаваме — каза той. — На онези сигурно са им измръзнали задниците.

— Сега е най-доброто време в годината. — Уедър се подаде, изкачи се по стълбата и погледна към регатата. — Хубаво и сухо, надали има много вятър там.

— Обожавам състезанията с платноходки — рече Лукас. — Няма вятър, а те все пак се състезават.

— Лю Смит е на опашката — виж го, сигурно си мисли, че нещо се задава.

Лукас се облегна назад и затвори очи. Миришеше приятно: денят, езерото, кеят, дори лакът. Ако всичко беше такова през цялото време…

Е, той щеше да полудее. Но бе приятно да излезеш така от време на време. Отвори очи и погледна Уедър. Тя още говореше за регатата, кой над кого се издига и кой е най-отпред, но той не даваше пет пари за това. Интересуваше се само от нея и се усмихна, като гледаше колко е ентусиазирана.

Плаване.

Два дни след смъртта на Катар и Маршъл на хълма Лукас трескаво сновеше между съдилищата на окръзите Гудхю и Хенипин. Вестниците и телевизионните канали полудяха по тази история и явно нямаше да се укротят още известно време. Всички искаха да знаят защо Дейвънпорт е отишъл при гробището. Той само повтаряше, че е имал предчувствие, след като са му се обадили от централата на 911.

Защо не позвънил в Гудхю? Защото не бил сигурен, че Маршъл има нещо общо, и не искал да навреди на репутацията на приятеля си, ако грешал. Бил толкова разстроен от тази възможност, че потеглил, без да вземе телефона си, а когато се сетил, било най-добре да не спира… и тям подобни глупости.

Полицаите и адвокатите идваха и си отиваха, но докато Лукас се придържаше към тази проста история, нямаше никакви слаби места, за които да се хванат. В деня след стрелбата той изпрати криминолозите в „Сейнт Патрик“ да говорят с портиера и с указание да претърсят над окачения таван на последния етаж и навсякъде другаде, където портиерът им препоръча. Криминолозите откриха компютъра след едночасово търсене, лаптопът бе целият с отпечатъците на Катар. Компютърните специалисти си свършиха работата и откриха рисунките на Аронсън и на още една жена от гробището.

В същото време незаконно копие на записа, който Маршъл бе направил на самопризнанията на Катар, попадна в Канал Три, а оттам — във всички телевизионни и радиостанции, които го поискаха. Лукас не знаеше кой го е дал — подозираше Дел, но той се закле, че не знае нищо, също и Марси, и Слоун, и Роузмари. Признанието на Катар и назоваването на жертвите доведе до бързо идентифициране на останалите трупове от гробището и до ново търсене в горите на няколко мили източно от Колумбия, Мисури.

Обикновените жители на Минесота бяха шокирани от полицейската некомпетентност, довела до убийството на Катар, но Роузмари си поговори със старите приятели в политико-феминистката йерархия на Демократическата партия и в комбинация с постоянното повторение на записа по девет десети от електронните медии, възмущението бързо затихна. Имаше известно мърморене от Съюза за граждански свободи за насърчаваното от полицията линчуване, което никой не оспори. Свобода на словото и така нататък.

С това случаят приключи.

Самият Дел се запита точно кога Дейвънпорт бе заподозрял Маршъл. Лукас поклати глава и не отговори на въпроса му. Избегна лъжата, но Дел го познаваше достатъчно добре, за да прозре истината.

Роузмари също имаше няколко въпроса, които не зададе. Тя дръпна Лукас настрана и му довери:

— Губернаторът е впечатлен. Говорих му десет минути какъв страхотен екип за разкриване на престъпления имаме тук и знаеш ли какво каза той?

— Какво? — Бяха в нейния кабинет и тя изглеждаше по-весела, отколкото бе била от седмици.

— Каза: „Не ме интересува колко са добри в разкриването, обаче много ми хареса как се справиха със ситуацията“.

— Значи това е добре.

— Много добре.

Изчистването на въпросителните около случая обаче не изчисти въпросителните от главата на Лукас. Налегна го някаква смътна меланхолия и Уедър долови това настроение. Започна да урежда разни съвместни ангажименти, дори се обади тайно от него на Марси, която също организира разни ангажименти, дори предложи четиримата — с Уедър и Кид — да излязат на вечеря. Лукас промърмори: „Някой път“ — и продължи да се шляе из града.

Мислеше си, че би могъл да предотврати това. Но така и не бе успял да реши, не бе си изяснил какво трябва да направи. Би могъл да вземе решение, но не го стори — негов личен провал, и то сериозен, мислеше си той.

Вечерта — след като се занимаваха с лодката, след салатата с печено пилешко филе, орехи и маруля, след пълната купа супа с див ориз, след една-две бири — Лукас се мотаеше из кабинета си, а случаят продължаваше да се върти в съзнанието му. След известно време въздъхна и тръгна към банята. Вратата бе заключена.

— Уедър?

— Да. Само минута.

— Няма нищо, мога да изтичам долу…

— Не, не, само минутка. — Чу я, че се движи вътре, и натисна дръжката. Още бе заключено.

— Какво правиш?

— Ами…

— Добре, ще изтичам до…

— Не, не… Аз… ами… пишкам върху една лентичка.

— Какво?

— Пишкам върху една лентичка.

— Уедър? Какво?…

— Просто пишкам върху една лентичка. Ясно?