Джон Сандфорд
Избрана жертва (20)

20.

— Не знаех, че можеш да изпитваш толкова дълбоки чувства, дори и заради смъртта на родител — каза Барстад, когато излязоха от кабинета на съдебния лекар. — Това е твоя страна, която не съм виждала преди, Джеймс. Чувствам се окуражена и…

Тя продължи, но Катар престана да слуша дрънканиците й. В очите му още имаше сълзи, събрани в ъгълчетата, но сега бързо пресъхваха.

Майка му. Е, помнеше и хубави моменти. Когато го учеше да кара колело. Коледите. Първите пособия за рисуване, които му купи, и как, когато той пожела да учи рисуване, тя слезе в мазето и с огромно старание му изработи почти професионален статив, използвайки инструментите на баща му и няколко дъски. Първите му уроци по рисуване, първата жива гола жена — една червенокоса.

Имаше и някои лоши моменти.

Помнеше Хауърд Корд, професора по история, който носеше червени папийонки и раирани костюми, миришеше на тютюн и тебешир и се отбиваше у тях късно вечер, след като той си беше легнал, и чукаше майка му до забрава. Тя сигурно знаеше, че синът й ги чува, неговата спалня бе точно над нейната и той чуваше всички стенания и изречени желания. Тя може би се досещаше, че той бе отковал една дъска от пода и бе изрязал дупка, за да може да ги наблюдава. Да я гледа как прави това…

И не беше само Хауърд Корд, имаше десет или петнайсет мъже, след като баща му ги напусна и после умря, а Джеймс бе изпратен в училище с пансион. Повечето бяха университетски преподаватели, майка му минаваше от ръка на ръка в „Сейнт Патрик“, а вероятно и в „Сейнт Томас“. Може би беше спала и с един-двама свещеници.

Но това си бяха просто лоши моменти. Като анализираше собствената си лудост, която не се бе развила без психологически наказания, той знаеше, че не можеше да вини галопиращата сексуалност на майка си за своите проблеми. Те датираха много по-отдавна. Помнеше какво огромно удоволствие изпитваше да пали мравки с лупа още докато беше в предучилищната; помнеше неприятния мирис на пушека при изгарянето им. В началното училище удави хамстерите, пусна ги в аквариума по време на обедната почивка, докато госпожа Бенет бе навън, в училищния двор. Още помнеше тишината в класната стая, далечните викове на децата, смътно доловими през прозорците, и трескаво размахващите крачета хамстери. За момент му се стори, че може да издържат твърде дълго, преди да се удавят, натисна ги под водата — един по един, и гледаше през стъклото как съпротивата им постепенно отслабва…

По това време вече знаеше достатъчно, за да се крие и да не демонстрира желанията си. Измъкна се от стаята навреме, за да размени няколко думи с учителката на двора и да бъде забелязан там.

Когато намериха хамстерите, той с готовност се включи в организирането на погребението им.

Лудостта му съществуваше през цялото време, тя бе кръстът, който трябваше да носи. И той го носеше. Майка му не бе виновна.

— И? — попита Елън.

Не беше чул нито дума. Всъщност я бе взел със себе си, за да видят, че има кой да го подкрепи в трудния момент. Че край него има жена, ако полицаите се усъмняха в нещо. Бяха обиколили целия университет.

— Какво?

— Сега какво? Не можем да свършим нищо, докато не… освободят тялото — каза Барстад.

— Не мисля, че мога да се занимавам с това точно сега — рече той. — Ще се обадя на погребалната агенция следобед. Те да се погрижат. Ние не бяхме религиозни, така че няма да правя църковна служба. — Сълзите му вече ги нямаше. — Защо не… не знам — да те изпратя ли до вас?

— Може да се поразходим.

— Не съм ял нищо. Не знам дали ще мога да хапна — каза Катар. — Може би съвсем малко.

Двамата отидоха в сградата на „Пилсбъри“, взеха асансьора и минаха през лабиринта от магазини.

— Тук е като на някой азиатски пазар — сподели Елън. Седяха в дъното на едно кафене, ядяха баклава и пиеха силно кафе. — Можеш да ядеш и пиеш абсолютно същите неща навсякъде между Истанбул и Кайро, при същите обстоятелства, само дето там хората са по-любезни и кафето не е толкова хубаво.

— Никога не съм ходил в тази част на света — промърмори Катар разсеяно. После попита неочаквано: — Забелязвала ли си, че заради формата на черепа си някои мъже не изглеждат добре в пуловери с поло яка? Трябва да ходят с яки по врата.

— Какво?

— Дали ще ми отива поло, как мислиш? Или ще скрива толкова много от врата ми, че лицето ми ще изглежда като… ами дали няма да изглеждам като ренесансов бюргер? — Той сплете пръсти под брадичката си, сякаш се душеше, за да й покаже за каква линия на яката говори. — Това очертава лицето, но в същото време го изолира.

— Разбирам — каза тя. — Ами ако човекът е със загар или мургав, мисля, че има вероятност главата му да изглежда като дървена. Ти би изглеждал като дървена скулптура на пиедестал.

— Хммм — изсумтя той. Всъщност звучеше интересно. — Хайде да се поразходим още малко.

В джоба му бяха парите, които беше взел от къщата на майка си, а „Сакс“ и „Нийман Маркъс“ бяха точно зад ъгъла. Докато вървяха към търговския център, Джеймс спря и се загледа във витрината на някакъв бижутериен магазин. Имаше изложени малки мъжки пръстени със сапфири. Никога не си беше мечтал за пръстен, но сега му се сториха доста интересни.

— Да влезем тук. Просто за майтап.

Плати две хиляди долара за златен пръстен, който пасна идеално на дясното му кутре.

— Любимият цвят на майка ми беше синьото — каза на Елън. Очите му отново се напълниха със сълзи, той ги изтри и двамата се отправиха към „Сакс“.

Мъжките дрехи бяха на първия етаж. Той я заведе право при тях и там намериха най-прекрасното, дълго до средата на бедрата кожено яке с подплата от кожа на кенгуру. Беше обявено за разпродажба и струваше 1200 долара.

Той го погледна и възкликна:

— О, боже, четирийсети размер. — Тя го изгледа учудено и Джеймс каза почти с благоговение: — Точно моят размер.

— О, боже — промълви Елън.