Джон Сандфорд
Избрана жертва (4)

4.

Канал Три се помещаваше в ниска каменна сграда с множество пристройки, злощастен опит за оригиналност на някой моден архитект. Лукас изобщо не харесваше това място. От полицейското управление дотам се стигаше за няколко минути, ако ходиш бързо, и докато вървеше, му се стори, че за миг зърва синьо късче небе, после реши, че се е заблудил. Нищо не синееше, още не. Усмихна се на собственото си настроение и една жена, с която се размина, му кимна.

Носеше в джоба си ксерокопия в цял размер на рисунката на Аронсън, както и частични копия на другите три рисунки — на тях лицата бяха грижливо изрязани. Откри Дженифър Кери да пуши на паркинга на телевизионния канал. Беше висока блондинка, майка на единственото дете на Лукас — Сара. Дъщеря му живееше с Кери и съпруга й.

— Лукас — поздрави го Дженифър, като метна фаса си на улицата. Множество искри изригнаха от мокрия черен асфалт.

— Нали знаеш, че цигарите причиняват рак?

— Така ли? Ще трябва да направя телевизионно предаване на тази тема. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Какво става? Откъде ти е този белег на врата?

— Край. Отивам да си купя поло.

— Приличаш на френски гангстер — каза Кери. — Даже може да си падна по това… Значи си се събрал отново с Уедър?

— Аха. Така изглежда.

— Тоя път ще свършите ли работата?

— Вероятно.

— Браво. — Хвана го за ръка и го повлече към входа на телевизията. — Винаги съм я харесвала. Не мога да си обясня как някаква си стрелба успя да ви раздели.

— Мозъкът на оня се размаза по лицето й — каза Лукас. — Това трудно се забравя.

— Мозъкът? Или инцидентът? Кое оставя следата? Или се изказа метафорично? Защото не мисля, че мозъкът може наистина да…

— Млъкни!

— Боже, много обичам този тон. Защо не си извадиш белезниците и не потърсим някой празен бус?

— Имам една история за теб.

— Наистина ли? — Занасянето спря веднага. — Струва ли си? Или ще ти правя безплатна реклама?

— Бива я — каза Лукас.

— Ела насам. — Последва я в сградата и през лабиринта от коридори до кабинета й. Купчина съдебни стенограми се мъдреше върху стола за посетители. Тя ги премести на бюрото си и го покани да седне.

— Това е съвсем неофициална визита — предупреди я Лукас. Извади копието от рисунката на Аронсън от джоба си.

— Такива визити харесвам най-много. Каква е тази хартия?

— Имам две-три условия.

— Знаеш какви условия приемаме… Можем ли да се съгласим с твоите? — попита тя.

— Да.

— Тогава… давай.

Лукас бутна листа през бюрото и Дженифър го разгъна, погледна го и отбеляза:

— Може да свали някое и друго кило.

— Вече ги е свалила — обясни Лукас. — Като умреш, това е неизбежно.

— Мъртва? — Кери вдигна поглед от рисунката.

— Това е Джули Аронсън. Нейното тяло…

— Беше намерено в южната част на града, знам историята — намръщи се тя. — Това вече го предъвкахме. Не че не можем да пуснем още нещо.

— Чакай малко, за бога! Проклети репортери — спря я Лукас. — Работата е там, че няколко жени са получили такива рисунки — ние поне знаем за три. Две са ги получили по пощата, а рисунката с третата е била залепена на табло за обяви до университета. Имаме си работа с маниак.

Лицето на Кери светна.

— Имаш ли още от тези?

Той й даде другите три. Тя ги огледа една по една и възкликна:

— Уф! От това може и да излезе история. Ще е по-добре, ако успеем да интервюираме жертвите.

— Ще проверя. Днес със сигурност няма да ви свържем с тях.

— Не може ли да отложим излъчването, докато не говорим с тях? До утре? Така историята ще е много по-силна.

— Не. Ако не ги използвате днес, ще ги занеса в Канал Осем.

— Не, не, не… И така става — бързо каза тя. — Най-интересната новина за тази вечер е премиерата на нова сапунена опера. Ще ги пуснем довечера, а ако успеем да направим интервютата утре… може да стане още по-добре. Ще развием историята.

— Добре. И трябва да ги пуснете в новините и в пет, и в шест. Искаме всички други канали да се изтрепят за тях, за да ги покажат навсякъде в десет. Наистина се опитваме да вдигнем шум около тези рисунки.

Кери не беше глупачка. Погледна го изпитателно и попита:

— Можеше да постигнеш същия успех, като свикаш пресконференция. Защо ни ги даваш ексклузивно?

— Защото едно време бях влюбен в теб.

— Глупости, Лукас.

— Защото искаме да ни дължите услуга.

— Ясно. Каква?

— Още една новина ще излезе от кметството и има някои последици от нея, които бих искал да… манипулирам. — Сложи ръка на бузата си и се замисли. — Не прозвуча добре.

— Но сигурно това е истината — каза Дженифър. — Манипулиране. Каква е информацията?

— Ще ти кажа, но не трябва да забутваш рисунките на фона на другата новина. Те трябва да са на челно място.

— Дадено — обеща тя. Погледна часовника си. — Нямаме много време. Какво е станало?

— Кметът няма да се кандидатира за нов мандат през есента — каза Лукас, като се наведе напред и облегна лакти на коленете си. — Следователно Роузмари ще изхвърчи: той не може да я преназначи точно преди изборите. Подозирам, че някои от другите шефове също ще си отидат.

Кери се изправи, посегна към телефона и спря.

— Кой още знае?

— В момента кметът обикаля приближените си в кметството и им съобщава. Може двама-трима от Градския съвет да са подочули. Още тази вечер ще се разчуе.

— Добре. — Взе рисунката на Аронсън, вдигна я във въздуха като плакат и каза: — Знаеш ли, доста е добра. — После я сгъна делово и заяви: — Изчезвай. Ще пратя криминалния ни репортер да дойде да говори с теб за рисунките след двайсет минути. Ще му кажа, че съм се сдобила с тях от вътрешен човек, но не от теб. Може да се престориш на изненадан, той няма да знае откъде съм научила. А аз ще се заема с кмета.

— На рисунката на Аронсън… ами… вижда се дупето й. Не знам дали можете да го покажете по новините в пет, но трябва да покажете достатъчно, за да могат хората да добият представа за стила. Същото се отнася и за другите… Трябва да намерим човека, който ги е рисувал.

— Мисля, че можем да го покажем.

— Колкото повече, толкова по-добре. Трябва ни изненада, шок. Хората да се разприказват за тях.

— Ще се разприказват. Можеш да се обзаложиш.

 

 

Като се върна в управлението, Лукас едва успя да съблече палтото си, преди да му се обадят от отдела за връзки с обществеността, че един репортер от Канал Три иска да говори с него.

— Твърди, че е спешно. Води и оператор. Знаеш ли за какво се отнася?

— Да — каза Лукас. — Пратете го.

— Репортерите ли? — попита Марси, когато той затвори.

— Точно — кимна й. — Можеш ли да поемеш разговора? Не искам да заснеме осмуканото на врата ми.

— Наистина ли?

— Аха. Ще го пратя право при теб.

— Боже, трябва да… трябва… косата ми изглежда, сякаш някой се е изпишкал отгоре й. Трябва да… — И изхвърча от кабинета.

Дел се появи секунда преди репортера. Лукас се направи на изненадан, когато го попитаха за рисунките.

— Откъде вие, хора, успявате да научите тези работи? — Лукас хвърли крадешком поглед към Дел, който се оправда:

— Ей, аз се засякох с него в коридора. Не съм му казал и дума.

— Имам си източници — заяви репортерът с доволна усмивка. — Ще ни дадете ли нещо? Повечето вече ни е известно.

— Сержант Шерил ще говори с вас. Мислехме да свикаме пресконференция утре. Какво пък, един ден по-рано няма да навреди, но другите канали…

— Майната им — прекъсна го мъжът.

Операторът стоеше, облегнал се на стената, и изглеждаше задрямал. Марси се появи след пет секунди. Косата й бе сресана, а страните й — порозовели, или от студената вода, или защото ги бе пошляпала. Освен това бе разкопчала още едно копче на блузата си. Лукас си помисли, че тя изглежда страхотно. Операторът подуши присъствието на разкопчано деколте и мигом се събуди.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Каквото решиш — отвърна й Лукас. — Ще се справиш ли?

— Кажете „да“ — обади се репортерът. — И ще ви дължим услуга.

— Ами сигурно няма да боли — сви рамене Марси. — Защо да не говоря с вас.

 

 

— Значи си издействахме две услуги за една и съща новина — каза Марси четирийсет минути по-късно, докато седяха в общото помещение пред кабинета и гледаха новините по портативния телевизор. Кери стоеше на стъпалата пред кметството и съобщаваше, че кметът е потвърдил, че няма да се кандидатира за нов мандат на следващите избори. Канал Три бяха пуснали в началния анонс на новините няколко кадъра от рисунките — полицията предполага, че художник убиец преследва жени в Минеаполис — и после прехвърлиха на Кери с ексклузивния й репортаж от кметството. От него тя направи връзка към историята за убийството:

— Показваме ви този ексклузивен репортаж на Канал Три точно когато висши служители на полицията са изправени пред друг кошмарен проблем. Убиец преследва жените в града и преди да ги нападне, очевидно ги подмамва да му позират голи.

Лукас се надигна.

— Това не е вярно — рече към телевизора.

— Е, достатъчно е близо до истината като за телевизионен репортаж — успокои го Дел.

Рисунката на Аронсън се появи на екрана, нищо от нея не бе отрязано.

— Джули Аронсън е била удушена преди осемнайсет месеца от мъж, който очевидно я е познавал интимно.

— Това адски ще подплаши останалите жени — каза Марси. — Вярно, че трябва да привлечем вниманието, но чак пък толкова. Най-добре да им се обадя.

— Точно това ни трябваше — настоя Лукас. — Внимание. — Продължиха да гледат. Пуснаха записа с репортера на Канал Три, който съобщи подробностите, и после на екрана се появи Марси, която обясняваше историята с рисунките.

— Страхотни копчета на блузата имаш — ухили й се Дел.

— Гледай си работата. Просто се е разкопчало — изчерви се Марси.

— Не, не, не се измъквай — намеси се Лукас. — Това е страхотен ход. Ако не се беше сетила, аз щях да ти го предложа, само дето надали щеше да ми хрумне. Нали знаеш, не е лошо по телевизията да покажат някоя секси полицайка. Печелим преимущество, бог да ни е на помощ.

— Виж в какъв план те дават. Не само главата, а от деколтето нагоре — вметна Дел. — Супер.

— Току-що се сетих, че в новините показаха само две жени — каза Марси. — И ти си спал и с двете, Лукас. Кери по-добра ли беше от мен?

Дел погледна Лукас:

— Бягай!

 

 

Двете водещи новини на Канал Три изстреляха всички останали телевизионни канали и вестниците пред кметството и полицията. Кметът потвърди, че няма да се кандидатира, а Роузмари представи накратко известното по случая „Аронсън“ и поправи неточността, че и другите жени са били заплашвани.

Роу се обади почти веднага след изявлението си:

— Предполагам, това беше твое дело, заедно с Кери.

— Аха. Дължат ни услуга.

— Браво. Ще говорим утре. Отивам вкъщи да си поплача.

Лукас затвори, погледна часовника си, после се обади на Уедър и й предложи да се видят за късна вечеря.

— Ще си донеса и пижамата — каза тя.

— Така ли? Имаш ли представа на колко години съм?

— Не на толкова, на колкото ще се чувстваш към полунощ.

Тъкмо обличаше сакото си, когато телефонът иззвъня отново. Реши, че е Уедър, която е забравила да му каже нещо.

— Лукас? — Мъжки глас.

— Да.

— Обажда се Джери Хаак. Помниш ли ме?

— Да, Джери. Какво става? — Отново погледна часовника си.

— Аз съм онзи с косачките. Сещаш ли се за оная история?

„Оная история“ беше свързана с метедрин и буйстване из отдела за мъжки аксесоари в един универсален магазин.

— Да, да. Какво мога да направя за теб?

— Беше казал, че съм ти длъжник и да ти се обадя, ако случайно науча нещо. Та сега научих нещо.

— Аха? — Уедър сигурно вече пътуваше към ресторанта. — Какво научи?

— Вече не продавам косачки. Сега работя в един бар — „Кобрата“, в Сейнт Пол. Не е от най-приятните места, но се опитвам да си стъпя на краката и…

— Чудесно, Джери. Та какво си научил?

— Нали знаеш за онази, удушената жена? Аронсън?

— Да.

— Сега видях снимката й по телевизията, но там не казаха, че беше от занаята.

— Какво?

— Тя работеше на ъгъла, човече. — Джери понижи леко глас, сякаш говореше по мъжки, на приятел.

— Какво? Какви ги приказваш?

— Ами правеше туй-онуй за пари — настоя Хаак.

— Сигурен ли си?

— Да. Познавам един, дето излиза с нея два-три пъти. Струваше му стотарка всеки път, нищо особено, само свирки и обикновено чукане. Нищо специално. Тук постоянно си приказват за това.

— И казваш, че го познаваш?

— Ами да. Обаче да не му споменеш от кого си научил. Ще ме убият. — Сега звучеше нервно, сякаш започваше да съжалява, че се е обадил.

— Никой няма да научи — обеща Лукас. — Как се казва човекът?

 

 

След като говори с Хаак, Лукас открадна още десет минути да прелисти досието на Аронсън. Суонсън бе отбелязал, че е пуснал търсене за нея в щатската и националната база данни, бе проверил и отпечатъците й при федералните. Не бе излязло нищо. Все пак, ако се е мотаела по улиците, все някой е трябвало да разбере.

Беше напълно побеснял, докато стигне до ресторанта.

— Как, по дяволите, може да водиш криминално разследване цяла година и да не научиш, че момичето е проституирало?

— Не е траяло цяла година. Било е обичайното полуформално разследване за изчезнал човек. Като не са открили нищо, са го зарязали след две-три седмици — каза Уедър. — Може да е била аматьорка. Сам спомена, че никога не е била арестувана.

— Но такова нещо не може да не се разчуе — настоя той. — Трябва да говориш с достатъчно хора, за да го научиш. Остава въпросът за останалите жени. И те ли са били от професията? Една от тях твърди, че е още девствена — не че някой е проверил това лично. Ако всичките са проституирали, проблемът става съвсем различен от този, с който започнахме.

— Това добре ли е, или зле?

Той се замисли и накрая сподели:

— Рано е да се каже. Всъщност може и да е добре. Ако имаме човек, който напада проститутки, това ограничава броя на хората, сред които трябва да търсим, а аз имам доста връзки в тази област.

— Значи работиш по случая от дванайсет часа и вече доказваш какъв гений си. И явно ти харесва, колкото и да си ядосан.

— Хм. — Спомни си изявлението на кмета. — Гледа ли телевизия тази вечер?

— Не. Тебе ли показваха?

— Не, но имаше две новини… Работата е там, че може да се окажа без работа след няколко месеца. — Обясни й за промените и минималните шансове да бъде преназначен от новия шеф на полицията.

— Значи, ако все пак забременея, няма да ни се наложи да търсим бавачка — каза Уедър.

— Не е точно… Пак ме дразниш. Говоря ти сериозно.

— Ако наистина искаш да запазиш работата си, ще измислиш начин да го направиш. А може би е време да опиташ нещо друго.

— Например какво?

— Не знам. Нещо различно. Вършил си едно и също през целия си живот. Навярно можеш да правиш и нещо…

Той отгатна посоката на мислите й.

— По-кротко и безопасно.

— Да. Защо не. Ти си доста добър в бизнеса. — За кратко Лукас бе работил като изпълнителен директор на една компютърна фирма, която създаваше симулационен софтуер за полицейските централи 911. Намери друг човек да поеме работата и веднага щом можа, се върна в полицията.

— Никога не съм правил нещо толкова брутално, колкото това, което шефовете на фирми вършат постоянно — каза той. — Никога не съм уволнявал никого. Никога не съм наемал някой съвсем невинен трудолюбив човечец и да прецакам живота му, както и този на семейството, децата и кучето му, защото някой иска да прибере по-голям дивидент.

— Комунист такъв — засмя се тя.

 

 

По-късно същата вечер Лукас се надигна в леглото и въздъхна.

— Хайде, върви — каза Уедър и придърпа одеялото до брадичката си.

— Къде? — попита той, макар да знаеше.

— Върви, виж дали ще намериш онзи човек. Дето му правели свирки.

— Не остава много до съмване. — Но хвърли поглед към часовника до леглото.

— Лукас, нервничиш още откакто си легнахме — промърмори тя.

— Дел се канеше да излезе по-късно — вметна той предпазливо.

— Тогава му се обади. Утре съм на работа, така че трябва да се наспя. Няма да мога, ако ти постоянно се въртиш в леглото. Върви.

Лукас се престори, че се колебае, после изрита чаршафа, пресегна се към телефона на нощното шкафче и набра номера на мобилния телефон на Дел. Отговори му още на първото позвъняване.

— Ало?

— Буден ли си?

— Надявам се. Ако не съм, значи сънувам, че се намирам в една кална локва на Двайсет и девета и „Хенипин“ и снегът ми вали във врата.

— Сняг ли вали?

— Да, дъждът обърна на сняг.

— А аз съм в леглото с Уедър. Лежим си голи на топло — подразни го Лукас. Тя се пресегна и ощипа силно едното му зърно. — Ох, боже господи… — Отскочи настрана.

— Какво? — попита Дел.

— Нищо — отвърна Лукас, като разтриваше гърдите си. — Знаеш ли онзи бар „Кобрата“ в Сейнт Пол?

— Като втори дом ми е.

— Там се навъртал някой си Лари Лап. Джули Аронсън свирела на гайдата му за стотарка. Поне така чух.

— Не думай. Искаш ли да го проверя?

— Да. Чакай ме там след половин час.

— Ако се появиш там след половин час, а в момента наистина си лежиш гол в топлото легло, значи си по-побъркан, отколкото съм предполагал. Навън е гадно.

— До скоро. — Лукас затвори телефона и Уедър го попита:

— Свирела на гайдата му? Как мъжете измисляте подобни глупости?

Лукас погледна часовника. Имаше десет минути път до „Кобрата“.

— Ще трябва да те метна на коляното си и да те напляскам за наказание — заяви той.

— Надявай се — усмихна се тя.

 

 

Времето бе наистина толкова лошо, колкото бе казал Дел. Режещ зимен вятър навяваше снега срещу предното стъкло на колата и докато Лукас караше на север покрай реката, имаше чувството, че насреща му се завихря фунията на торнадо. Десет минути по-късно откри Дел да стои под една улична лампа и паркира до него.

— Това място е прокълнато — каза Дел, когато Лукас слезе от пикапа. Носеше зимната си улична екипировка: шинел от армията на Източна Германия, домашно плетени ръкавици с един пръст и шапка. Гледаше към „Кобрата“ от другата страна на улицата. Барът имаше дълга стъклена витрина, скрита зад хоризонтални щори, светлинна реклама и черна табела със златист надпис „Кобрата“, която се осветяваше от немощна флуоресцентна лампа.

— Прокълнато? Минесота ли имаш предвид?

— Бара. Обзалагам се, че тук за петнайсет години се изредиха десет различни фирми — обясни Дел. — И никоя не оцеля.

— Змийското място — сети се Лукас. — Затова ли са го кръстили „Кобрата“?

— Май да. Познавах един от предишните собственици. Казваше, че змиите ставали за домашни любимци на юпитата и това щяло да бъде новата мания. Били красиви, чисти, тихи и ядели само веднъж седмично. Освен това поскъпвали с времето. Караше ме да инвестирам, смяташе да открие цяла верига магазини.

— И какво се обърка? — попита Лукас, докато пресичаха.

— Трябвало да се хранят с живи хамстери. Оказа се, че жените юпита не възприели идеята да дават живи хамстери за храна на големите змии. Не било нормално, нали разбираш.

 

 

Отвътре „Кобрата“ бе също толкова мрачен, колкото и отвън. Тясна редица тапицирани с червена кожа високи столчета покрай бара, няколко маси, цветен телевизор в дъното, минибоулинг и малко използвана мишена за дартс. Миришеше на бира, фъстъци и дим. Обща тоалетна в края на задния коридор, точно до един светещ надпис, който гласеше: „Внимание, ще прозвучи аларма. Авариен изход“. Двама клиенти седяха на маса в дъното и гледаха мач на „Лейкърс“. Трети клиент стоеше на бара. Лукас посочи едно от високите столчета и попита Дел:

— Бира?

— Ти плащаш.

Барманът се приближи, извади две бири и му върна рестото. Лукас показа служебната си карта и обясни:

— Ние сме ченгета. Търсим един от редовните ви клиенти.

— Така ли? — Барманът не се държеше враждебно. — Виждал съм ви по телевизията. Нали сте онзи от Минеаполис?

— Да. Търсим Лари Лап. Познаваш ли го?

— Лари? — изненада се барманът. — Какво е направил?

— Всъщност нищо. Искаме да поговорим за една негова позната.

— Защото се учудих. Не е лош човек… Беше тук тая вечер, но си тръгна преди около два часа. Живее на две-три пресечки оттук, но не знам точно къде.

— Не го намерихме в телефонния указател — вметна Лукас.

— Живее с една по-стара от него. Къщата е нейна. — Мъжът разпери безпомощно ръце. — Знам само, че се казва Марсела.

Дел кимна към дъното на бара.

— Някой от тях познава ли го?

Барманът ги погледна.

— Онези ли? — Замисли се. — Да, може би.

Те взеха бирите си и тръгнаха към двамата мъже, които гледаха баскетбол. Лукас реши, че са бояджии, защото бяха в опръскани с боя гащеризони. И двамата бяха към двайсет и пет годишни, единият носеше бейзболна шапка, а другият — блуза с апликирана футболна топка отпред и надпис „Вайкингс“. Погледаха малко мача, после Лукас подхвърли на мъжа с бейзболната шапка:

— Ние сме от полицията. Търсим един ваш приятел.

Двамата мъже се спогледаха, после този с шапката сви рамене и попита:

— Кой? Какво е направил?

— Лари Лап. Нищо не е направил. Просто трябва да поговорим с него за една жена, която е познавал.

— О, боже… Говорите за онова момиче, дето го убиха? — попита единият.

Двамата кимнаха и Дел запита:

— Вие познавахте ли я?

— Само по физиономия — обясни фенът на „Вайкингс“. — Живееше в квартала, преди техните да се преместят някъде извън щата. Познаваше някои хора тук.

— Чух, че… излизала с този Лап — каза Лукас, като намигна многозначително при думата „излизала“.

— Ами, не мисля. И може да навлечете големи неприятности на Лари с жена му, ако приказвате такива работи. Той познаваше момичето много отдавна, още от началното училище или нещо такова. Не правеха нищо, но Марсела няма да повярва, ако отидете да разпитвате у тях.

— Може ли да седнем при вас за минутка? — попита Дел и придърпа един стол, без да изчака отговор. Лукас също седна, облегна се на масата и каза тихо:

— Чухме, че това момиче май се продавало. По стотарка на сеанс. Никой няма да загази, ако ни разкаже, даже и да го е правил с нея: просто се опитваме да се заловим за някоя следа. Някой от вас чувал ли е нещо подобно?

— Това са глупости — заяви решително мъжът с шапката и се облегна на стола си. — Който ви го е казал, е тъпанар.

— Никога не съм чувал подобно нещо — добави другият и поклати глава. — Бе добро момиче. Срамежливо. Ако се е продавала, бих могъл и аз да я пробвам, но тя никога не е предлагала, не е намеквала дори, че е възможно.

— И аз мисля така — каза мъжът с бейзболната шапка. — Тук понякога се мярва по някоя проститутка и на човек не му трябва много време да се досети.

— Огледайте се — каза другият. Дел и Лукас погледнаха бара и евтините столчета, износените мебели, боклуците край вратата. — Мислите ли, че ще намерите момиче за сто долара в дупка като тази? По-скоро някоя за двайсет и девет и деветдесет.

— А този Лап? — попита Дел.

— Здравата ще го прецакате, ако говорите с него пред жена му — каза мъжът с бейзболната шапка. — Има проблеми с нея.

— Ако искате, мога да отида да го извикам — предложи другият. — Живее само на две пресечки оттук.

— Няма да е зле — кимна Лукас. — Може ли първо да запиша имената ви… за досието по случая.

— В случай че решим да избягаме? — попита ухилено мъжът с шапката.

— Просто за да ги знаем.

 

 

Лари Лап бе нисък и набит, носеше дебело късо тъмно палто и плетена шапка, нахлузена до веждите. Влезе след бояджиите, поздрави бармана и се приближи към масата, където Лукас и Дел седяха и чакаха. Кимна им бързо и седна, без да вади ръце от джобовете си. Имаше плоско широко лице и остра еднодневна брада.

— К’ви са тия глупости за Джули?

— Опитваме се да проверим една информация.

— Ако някой ви е казал, че се е продавала, трябва него да разследвате, защото вони — заяви Лап. Беше ядосан, лицето му бе напрегнато и бледо въпреки студа. — Бе едно от най-добрите момичета, които човек може да срещне.

Лукас поклати извинително глава.

— Съжалявам, просто чухме… всъщност чухме, че ти си се радвал на нейното благоразположение, за което обаче си си плащал.

— Това ли са ви казали? — повиши глас Лап. — Аз? Как може да сте чули такова нещо за мен? Какво са ви казали? И кой е надрънкал тия глупости?

— Не мога да ти кажа откъде разполагаме с тази информация. Казаха ни, че Джули се продавала и правела… орален секс за стотарка.

— Правела свирки? — прошепна Лари дрезгаво. Местеше невярващ поглед от Дел към Лукас и обратно, после към двамата бояджии, на които заяви: — Знаете ли с кого са говорили те? С шибания Хаак.

Мъжът с бейзболната шапка кимна:

— Аха. Обзалагам се, че е бил той.

— Кой е Хаак? — попита Дел, като погледна Лукас, после отново Лап.

— Шибаният Джери Хаак — каза Лари. — Виждал ме е веднъж-дваж с нея тук — трябва да е било миналата година, точно след като излезе от затвора — и последния път измрънка нещо, че ми правела свирки. Казах му да си затваря устата, ако не иска да му смачкам физиономията.

— Той все приказва за свирки — обади се единият мъж. — Все чул, че някоя духала на някого или нещо от тоя род.

Лукас се почеса по челото.

— По дяволите.

— Ти да си художник? — попита Дел Лап.

— Художник? — Лари възкликна толкова искрено учуден, че Дел се засмя. — Аз?

— Ти всъщност ходеше ли с Аронсън? — попита Лукас.

— Не, по дяволите! Познавах я много отдавна — обясни Лап. Изтръска тънка кафява цигара от кутията и я запали със запалката си „Зипо“. Издиша дима нагоре и продължи: — Бяхме заедно в детската градина и после учихме в едно и също училище до осми клас. След това техните се преместиха. Тя се отби веднъж с няколко приятели от квартала и тогава я видях отново. Но не сме правили нищо. Абсолютно нищо. Имам щастлив брак. — Мъжът с бейзболната шапка изсумтя, при което Лари се обърна, изгледа го и го сряза: — Майната ти, Дик! Говоря сериозно.

— А тя ходеше ли с някой друг, когото познаваш?

— Вие какво, чак сега ли… тоест как не сте питали за тези неща досега? Тя изчезна преди повече от година.

— Изобщо не знаехме, че е идвала в този квартал — обясни Лукас. — Просто проверяваме случайна информация.

— Ами каза, че ходела с някакъв художник — затова ли ме питахте? — май се е запознала с него покрай работата си или нещо такова. Мисля, че… беше спала с него.

— Защо смяташ така?

— Защото вземал някакво лекарство. Разказа ми за това и двамата много се смяхме. — Погледна другите мъже. — Как се казваха онези хапчета? Новото лекарство за холестерола? Лаповорин? Така ли беше? Както и да е, обясни ми как онзи й разправял, че тези хапчета имали особени странични ефекти. От тях човек свършвал наопаки.

— Свършвал наопаки? — попита Дел. Тази идея, изглежда, го очарова. — Как може да се свърши наопаки?

— Хич не мога и да си представя — отвърна Лап и отново дръпна от цигарата си. — Но точно така каза. Той й обяснил, че трябвало да зареже хапчетата, защото, вместо да свършва, почвал.

Никой не се засмя: това си беше сериозен проблем.

— Какво друго ти е казвала за него? — приведе се напред Лукас. — Някакво име или къде живее…

— Нищо. Бил по-възрастен от нея. Видяхме се около две седмици преди да изчезне.

— И това е всичко? Излизала с някакъв художник, по-възрастен от нея?

— Всъщност може и да съм го виждал…

Лукас и Дел се спогледаха и Дейвънпорт попита:

— Къде?

— Излизах от „Спалонини“ в Минеаполис. Бях там на обяд. Точно отсреща има закусвалня.

— „Чийзит“. Тя е работела там — вметна Дел.

— Да. Видях я да излиза оттам с един мъж, беше го хванала под ръка. Един такъв здравеняк, но и артистичен. Беше подстриган съвсем късо и имаше тридневна брада и тъмно вълнено палто, дълго чак до глезените. Може би и обица, така ми се струва. Тръгнаха нагоре по улицата.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш отново? — попита Лукас.

Лап се замисли за момент.

— Не. Зърнах го само за секунда в профил и после в гръб. Помня, че ми се стори надут. Знаете ли на кого приличаше? Това ми направи впечатление. На Брус Уилис в оня филм, дето играеше боксьор. Сещате ли се?

— „Криминале“? — подсказа Дел.

— Аха, точно той. Приличаше на Уилис в този филм, як, широкоплещест. Тъмен, само че с друга прическа.

— Но не би могъл да го разпознаеш?

— Ако наредите тук Джордж и Дик — Лари кимна към двамата мъже — и един късо подстриган, който прилича на Брус Уилис, тогава ще мога да го разпозная. Но ако наредите шестима с външност като него — не.

— Пак доста си запомнил — каза Дел. В гласа му се долови нотка скептицизъм.

Лап сви рамене.

— Между нас казано… може и да съм си падал малко по нея. Нищо сериозно. После тя изчезна… Просто го запомних. Запомних, че съм го запомнил, ако разбирате какво искам да кажа.

— Но защо не си се обадил да съобщиш това? Можеше да ни помогне — попита Дел.

Лари поклати глава.

— Не мислех, че е нещо важно. Вярно, чух, че я издирвате, но си помислих, че може просто да е заминала.

— Не забравяйте и неговата госпожа — обади се мъжът с бейзболната шапка. — Ако беше казал на вас, трябваше да каже и на нея.

Говориха още няколко минути. Лукас записа адреса и телефона на Лап. Навън, докато вървяха по тротоара, Дел каза:

— Той е прав. Освен ако не извадим късмет с онези списъци, не разполагаме с нищо.

— Вероятният убиец е художник, подстриган е съвсем късо и взема „Лаповорин“. Може да проверим аптеките и да направим още списъци.

— Сега всички ходят късо подстригани, а в Минеаполис има повече художници, отколкото плъхове, и всеки втори човек пие „Лаповорин“.

— Все е нещо. Направо си го представям.

— Значи трябва да се отбиеш в някое фото и да му направиш снимка, преди да си го забравил. — Дел се прозя и огледа улицата и в двете посоки. Гонени от вятъра, снежинките се завихряха в светлината на уличните лампи. Потупа Лукас по гърба и каза: — Ще се видим сутринта. Ще търсим художници или нещо друго.