Джон Сандфорд
Избрана жертва (15)

15.

Уедър каза, че ще прекара нощта в своята къща.

— Ако не сме направили нищо досега, не мисля, че ще се получи този месец — обясни тя. — Пък и въздухът вкъщи е застоял. Трябва да проветря.

Лукас не помнеше кога се е събудил. Още сънен, се протегна да напипа рамото й, не го откри и рязко се надигна, внезапно разбуден, да я потърси. Спомни си въпроса, който бе задал предната вечер. Бременна ли е? Или не? Кога ще знаят?

— Скоро — каза Уедър весело. — Беше ми приятно да работим по въпроса с теб, Дейвънпорт. Може да повторим следващия месец. А може и да не се наложи.

Той се подсмихна на тази мисъл, разбуха възглавницата си, за да оправи формата й, и отново се унесе. Лукас обичаше да стои до късно вечер, но мразеше да става рано. Според неговите разбирания, хубавите дни започваха към десет часа.

Наближаваше десет часът, когато телефонът зазвъня продължително. Лукас разпозна настойчивостта на Дел.

— Ало?

— Ранди е в града, но не мога да го открия. Хората казват, че се натресъл на някаква каша в Ел Ей. Комбинация от амбиции и глупост вероятно.

— Навярно — каза Лукас и се прозя. — С кого говори?

— Със сестрите Тойхи. Казват, че движел с някаква проститутка на име Шармин, поне допреди две-три седмици. Така разправят. После него го отнесла кокаиновата вихрушка, а мадамата преминала към ДДТ и още си е там. Проблемът е, че не мога да намеря и ДДТ в момента. Хванах няколко човека да ги търсят — него и Ранди.

— ДДТ, а?

— Да. Реших, че може да се заинтересуваш.

— Правилно си решил. Маршъл с теб ли обикаляше? — попита Лукас.

— Нали се сещаш, няма мърдане.

— Той до теб ли е сега?

— Точно така.

— Внимавай с него. Не искам да му забранявам да обикаля с теб, но ако започне пак със самоинициативите, ще го пратя да си ходи в Уисконсин.

— Ще измислим нещо — успокои го Дел. — Засега се оправяме.

— Искаш ли да дойда, ако намериш ДДТ?

— Ако не възразяваш. Той е длъжник на теб, а не на мен.

— Обади ми се.

Лукас се избръсна и постоя десет минути под душа, репетирайки една мелодия от албума на Дейвид Алън Коу, казваше се „Пътуването“. Съгласи се със себе си, че гласът му звучи особено добре тази сутрин, облече се, погледна през прозореца — късчета синьо небе и сухи улици — и се напъха в поршето си.

Държеше червена ябълка и си свирукаше, когато се появи в офиса. Марси говореше по телефона и усукваше кичур от тъмната си коса около показалеца си. Беше вдигнала крака на бюрото си. Спря да си играе с косата, колкото да махне с ръка на Лукас, после продължи разговора си. Дейвънпорт спря и я погледна. Тя изглеждаше постоянно леко напрегната и когато това напрежение се разсееше, веднага й личеше.

Марси забеляза, че той я изучава, и му обърна гръб. Лукас тръгна към кабинета си, малко ядосан. Проклетият Кид й беше смъкнал гащите. Познаваше този неин вид твърде добре, за да го сбърка. „А те почти не се познават — помисли си, — пък и Кид е много по-стар.“ После се отказа от този аргумент. Не твърде стар — всъщност бе година или две по-млад от него, значи не бе твърде стар, защото самият Лукас беше…

— По дяволите! — Метна ябълката към стената и я хвана, когато тя отскочи обратно, оставяйки розово петънце на мазилката. Ако Кид и Марси… Не искаше да мисли за това. Но то несъмнено щеше да повлияе на ефективността на действията й в този критичен момент от разследването и…

— Не желая да чувам и дума от теб. — Марси стоеше на прага.

— Просто…

— Нито дума — повтори му и вдигна пръст. Когато той отново отвори уста, тя каза: — Не! Лошо куче!

Лукас се отпусна на стола си, извърна глава и промърмори:

— Не го познаваш достатъчно добре.

— Млъквай, господин „Защо да не изчукаме Марси Шерил на килима в офиса“!

— Ние се познавахме — възрази й. — От дълго време. Получи се спонтанно.

— Снощи също се получи спонтанно. И ще ти кажа нещо: той е добър човек.

— Значи преспа у тях?

— Той преспа у нас. Ходихме на вечеря, после ме изпрати и работата стана.

— Носеше ли си четка за зъби?

— Не, не си носеше четка за зъби. И няма да ти кажа нищо повече.

— И с какво си изми зъбите тогава?

— С пръст.

— Това е много нехигиенично — процеди Лукас кисело.

Марси се хвана за главата и се разсмя. След секунда в кабинета се появи Дел, следван по петите от Маршъл, и попита:

— Какво е толкова смешно?

— Той. — Марси посочи Лукас.

— Даже няма да питам — каза Дел, като гледаше ту единия, ту другия. После съобщи: — Открихме ДДТ.

 

 

ДДТ беше прякорът на Даръл Томас. Той сам си го беше измислил по времето, когато членуваше в един мотоциклетен клуб и искаше да има запомнящ се прякор.

Даръл не беше точно сводник. Не подмамваше клиенти и не се интересуваше особено нито от секс, нито от пари, нито от каквато и да било мода. Единственото, по което приличаше на сводник, бе, че обичаше да се бие и когато някое момиче искаше да напусне предишния си покровител или имаше проблеми с някой клиент, който очакваше от нея вярност, тя се местеше при Даръл.

Той я приемаше с мърморене и неохотно, а ако тя решеше да му дава по някой долар от време на време и може би да му чисти къщата и да готви понякога, нямаше нищо против. Но ако момичето не искаше, той пак не възразяваше. Когато откриеха, че на Даръл не му пука за тях, момичетата обикновено изчезваха.

А на него наистина не му пукаше. За нищо.

Освен за коли.

Даръл бе професионален домошар.

— Не мога да повярвам, че се е настанил тук — каза Лукас, докато паркираха на алеята пред къщата. Бяха дошли със служебен очукан додж и сега невярващо се взираха през предното стъкло на колата. Къщата бе дълга и бяла, на два етажа, с двойни, имитиращи мрамор колони от двете страни на входа. — Чудя се какво мислят съседите за курвите, които постоянно влизат и излизат?

— Може да го намират за колоритно — предположи Дел.

Слязоха от доджа и Лукас огледа квартала. Не се виждаше жива душа. Тук хората явно се прибираха само да спят.

Когато ги настигна, Дел и Маршъл вече стояха пред вратата и се взираха в голямото чукче от ковано желязо.

— Натисни звънеца — каза Тери. — С това чудо може да събориш вратата.

— Да ви разкажа ли един виц за такова чукче? — попита Дел.

— Хич не си го и помисляй — рече Лукас.

Дел се облегна на звънеца и след три дълги позвънявания през десет секунди една жена с тупирана коса и в бледосин ватиран пеньоар показа глава през вратата, изгледа ги и изсумтя:

— Какво?

— Време е за ставане, сънливци. — Дел й показа служебната си значка. — Ние сме приятели на ДДТ. Той вкъщи ли си е?

— Да, но е в джакузито.

— Това е нещо, което не бих пропуснал. — Дел пристъпи напред, жената се дръпна назад, а друга покана не им трябваше и тримата се намъкнаха вътре.

— Отвън на верандата е — каза тя и посочи френските прозорци в дъното на дневната.

Дел душеше усилено въздуха.

— Тук мирише на кучешки лайна.

— Имаме ново кученце — обясни жената. Докато минаваше покрай масата, вдигна наполовина пълна бутилка с бяло вино и се зае да вади тапата. — Сега го учим къде да ходи до тоалетна. Вие, момчета, искате ли малко вино?

— Не, благодаря — отвърна Лукас и тя отпи от бутилката, а ченгетата отидоха до френските прозорци и излязоха на верандата.

Джакузито беше достатъчно голямо да побере осем души, но в момента бяха трима: ДДТ — едър, плешив, не много пълен мъж с рехави косми на гърдите, който четеше сгънат на четири брой на „Ню Йорк Таймс“, и две жени — и двете с къса мишокафява коса. Пара от джакузито се надигаше в студения въздух, но те явно се чувстваха съвсем добре. Бяха чисто голи и когато Лукас, Дел и Маршъл излязоха на верандата, едната жена каза:

— Най-добре пусни мехурчетата, Мари.

— Хей, Лукас, как си, човече — поздрави го ДДТ, вдигайки поглед от вестника. — Дел, смотаняко. Какво става? — После обясни на момичетата: — Те са ченгета.

— Имаме проблем, Даръл — каза Лукас. — Търсим едно момиче на име… ъъъ… — Погледна Дел.

— Шармин — подсказа му той.

— Произнася се Шармейн — поправи го едната жена намусено.

— Хей, момчета, искате ли да се пъхнете и вие тук? Има достатъчно място. Водата е гореща — предложи ДДТ.

— Всъщност бързаме. — Лукас погледна Шармейн. Тя бе по-едрата от двете жени и гърдите й се поклащаха на повърхността на водата, зърната й стърчаха като носове на лодки. — Шармейн, ти си работила за Ранди Уиткоум до неотдавна, а ние се опитваме да го намерим.

— Какво е направил? — попита тя.

— Нищо. Опитваме се да разберем откъде е купил едни бижута. Било е, преди да замине за Ел Ей.

— Тъй ли? Не съм била при него по онова време. Събрахме се, след като той се върна.

— Знам — кимна детективът търпеливо. — Но сега трябва да го намерим.

— Не съм сигурна, че трябва да говоря с ченгета — замисли се тя. — Ранди е побъркан шибаняк.

— Кажи им — обади се ДДТ.

Тя го погледна и се намръщи:

— Ти би трябвало да си на моя страна.

— Дължа му услуга — обясни ДДТ. — Голяма услуга. Така че му кажи каквото те пита или се омитай оттук.

Тя го гледа известно време, после се обърна към Лукас:

— Той е в Сейнт Пол, в един от сивите апартаменти на „Селби“. Не знам кой номер. — Разясни им още малко и Дейвънпорт кимна. Знаеше точно мястото, за което тя говореше.

— Благодаря — рече й.

— Е, какво караш сега? — попита го ДДТ.

— С4. Купих го миналата година.

— Така ли? Обаче сега не си с него… — Даръл повдигна вежди и изгледа тримата едри мъже.

— Не, със служебна кола сме.

— Защо не наминеш с него някой път? — предложи ДДТ.

— Добре — съгласи се Лукас. — Като се позатопли малко. Ще излезем да те повозя.

— Да не забравиш — каза Даръл.

Докато излизаха от къщата, Маршъл се зачуди:

— Стана много лесно. Какво толкова си направил за него?

— Миналата есен му намерих двигател за олдс 455. Много му трябваше.

Маршъл го изгледа странно и каза:

— Май ме занасяш?

— Не… Двигателят беше в идеално състояние.

 

 

Лукас се обади от колата в Сейнт Пол, откри Олпорт и го информира за наученото за бижутата и връзката с Ранди Уиткоум.

— Мислех, че се е преместил в Сан Диего или нещо такова — каза Олпорт. — Ще се обадя да проверя точно в кой апартамент живее.

— В момента пътуваме натам — обясни Лукас. — Ако ти или някой от твоите хора иска да дойде с нас…

— Имате ли нужда от помощ?

— Няма да ни е излишна една заповед за обиск и някой, който да блокира задния изход.

— Заповедта не е проблем, не и в този случай. Ще организирам две-три патрулни коли и ще дойда — обеща Олпорт. — Да кажем, след половин час, най-много четирийсет и пет минути?

— Става — каза Лукас.

Намираха се на околовръстната магистрала. Маршъл, който седеше отзад, се наведе напред и попита:

— Какво ще правим?

— От полицията на Сейнт Пол ще ни помогнат. — Дейвънпорт му обясни разположението на жилищния комплекс: правоъгълник, образуван от двуетажни къщи, обърнати към улиците в четирите посоки. Вътрешността на комплекса бе обща тревна площ с маркирани, но непреградени индивидуални дворчета зад всяка от къщите.

— Може ли да се влезе с кола там? — попита Тери.

— Доста трудно. От четирите страни има входове с арки към вътрешния двор, но през тях не е позволено да се минава с кола. Не е обичайно във всеки случай. Мисля, че са предвидени по-скоро като аварийни изходи при пожар или нещо подобно. Колегите от Сейнт Пол ще блокират района, но ще влязат пеш естествено.

— Мислиш ли, че той ще се опита да избяга?

— Не мога да предвидя какво ще направи Ранди — включи се Дел. — Той е като гърмяща змия, напълно смахнат. От добро семейство е, жалко, че не са му счупили врата още като бебе. Щяха да спестят много грижи на хората.

— И аз познавам няколко такива хубостници — каза Маршъл замислено. — Обикновено са фермерски момчета. Случва се.

 

 

След още един телефонен разговор с Олпорт се уговориха да се срещнат на три пресечки от апартамента на Ранди. Шестима униформени полицаи пристигнаха с три патрулни коли. Единият от тях носеше чук за разбиване на врати. Всичките бяха над трийсетгодишни — направо ветерани — и Лукас предположи, че това не е случайно. Олпорт подхождаше към задачата много сериозно.

— Проблемът е, че вратата е в основата на стълбището: на приземния етаж има само гараж и нещо като работилница, която може да се използва за резервна спалня. Така че ще трябва да се натъпчем на стълбите, ако се наложи да разбием вратата — обясни Олпорт и погледна хората си. — С Лукас и Дел познаваме този негодник, откакто се появи в града преди шест или седем години. Може да направи големи бели, така че внимавайте. Не е едър, но е побъркан и е твърд като камък. Може да ви налети. Ще ви отхапе пръстите, ако се приближите достатъчно.

Униформените не се впечатлиха.

— Дай ни две-три минути да се доближим — рече един от тях. — Няма да ни избяга.

— Никога не сме намирали оръжие в него — обади се Лукас. — Но от време на време носи пистолет. Доколкото чухме, напоследък е на големи дози крек и може би още нещо. Така че… ако се наложи да упражните насилие, не се колебайте. Но не го ранявайте: трябва да поговорим с него.

Всички задишаха учестено, усещайки прилива на адреналин: критичният момент във всяка операция.

— Ти влез последен — каза Дел на Лукас. — Ако няма проблем, е без значение. Ако има проблем, няма да си замесен, но ако стане голям проблем, ще си в позиция да му прехвърлиш вината.

Лукас кимна. Ранди бе още нов в квартала, когато веднъж едно от момичетата му си поприказва с детектива. Ранди разбра за това. Той бе научил от евтините телевизионни предавания, че момичето трябва да получи добър урок, ако не проявява уважение, в противен случай самият той ще загуби уважението на останалите. За урока, който й даде, си послужи с отварачка за консерви и превърна обикновената проститутка в обект на научни статии в списанията за пластична хирургия.

Уличната етика налагаше Дейвънпорт да отвърне на атаката. Двамата с Дел отидоха да арестуват Ранди в един бар, но всички знаеха, че ще се стигне до бой — и така и стана. Лукас отиде малко по-далеч, отколкото бе възнамерявал. Поизпусна си нервите и за Ранди този ден завърши в реанимацията на болница „Хенипин Дженеръл“.

След дълга и заплетена поредица от спорове и правни маневри Лукас напусна полицията под угрозата да му отправят обвинения за неправомерна саморазправа. От известно време се беше върнал на работа, но Ранди Уиткоум все още си оставаше политически проблем.

Онази проститутка заряза занаята, след като излезе от болницата, и сега работеше като продавачка в „Уолмарт“. От метър разстояние изглеждаше добре, но при по-близък поглед се виждаше плетеница от белези и по двете й бузи. Вече не говореше с Лукас.

Приближиха вратата на Ранди, изминавайки пеш разстоянието от предната страна на сградата. Бяха петима: Олпорт най-отпред, следван от полицая с чука, Дел, Лукас и накрая Маршъл. При вратата Олпорт попита по радиостанцията:

— Готови ли сте?

Униформените полицаи бяха заели позиция и той извади пистолета си, кимна и натисна звънеца. Никакъв отговор. Позвъни отново и чуха стъпки по стълбите, после резето изтрака и вратата се отвори само на сантиметър, със спусната верига. През пролуката Лукас видя ивица от лицето на Ранди и едното му око. Ранди рязко се дръпна назад и изруга точно когато Олпорт пристъпи напред.

— Внимавай! — извика Дейвънпорт.

Вратата се затръшна и резето хлопна.

— Удряй — нареди Олпорт.

Лукас се дръпна настрани, а униформеният полицай замахна с ударния чук към бравата. Вратата се отвори с трясък. Олпорт надникна бързо, отдръпна се и каза:

— Да вървим! — И нахълта на площадката. Тъкмо завиваше към стъпалата, Дел бе само на две крачки зад него, когато над главите им отекна първият изстрел и детективът извика: — Въоръжен е! — Двамата с Дел се наведоха, бързо се дръпнаха назад и излязоха.

Лукас надникна за миг, не видя нищо и чу Олпорт да крещи: „Въоръжен е!“ — по радиостанцията и в същото време мярна как Дел се претърколи навън и скочи на крака. Дейвънпорт се втурна вътре и хукна по стълбите, усети, че Дел е по петите му като сянка, и извика:

— Виж парапета, виж… — И двамата впериха погледи в парапета при извивката на стълбите…

Някъде горе се чу шум от чупене на стъкло, после в апартамента отекна още един изстрел. Лукас се приведе и погледна назад, видя, че не Дел е зад него, а Маршъл, който стискаше 357-калибровия си револвер. Не успя да реагира, защото Тери каза:

— Аз ще се кача, ти надникни през парапета. — И хукна покрай него нагоре по стълбите.

Лукас надникна бързо през парапета, но не видя нищо.

Маршъл се претърколи на килима на горната площадка и извика:

— Дневната е чиста. Не го виждам.

Някъде отзад отекна още един изстрел и Дейвънпорт подвикна:

— Той е отзад, май е излязъл.

Чу се някой да пищи:

— Внимавай, внимавай, идва към теб, внимавай…

Олпорт, помисли си Лукас, стигна до последното стъпало и видя Маршъл, който се придвижваше приведен към коридора в дъното на дневната. Той обърна за миг глава към детектива и каза:

— Мисля, че е чисто.

Дейвънпорт се огледа, чу още викове отзад и изтича по коридора точно навреме, за да чуе канонада от изстрели и пак викове. Стигна до стая отдясно и затворена врата отляво. Надникна в спалнята, не видя нищо и продължи през малка кухня, забеляза счупените стъкла и извика:

— Проверете стаите, не са чисти, не са чисти. — Зърна Дел зад Маршъл, отиде до прозореца и погледна навън.

Ранди Уиткоум лежеше по гръб, с разперени ръце и крака, на тревата зад къщата. Ризата му бе подгизнала от кръв и едната му ръка потрепваше конвулсивно.

Лукас се обърна, видя Дел и Маршъл в коридора и им каза:

— Той е долу, отзад. Проверете стаите. — Олпорт и полицаят с чука се появиха откъм дневната. Той нареди на Олпорт: — Извикай бързо линейка. — После слезе по стълбите към задния двор, където униформените полицаи се бяха събрали с извадени пистолети около Уиткоум.

Ранди бе улучен четири пъти: два пъти в краката и по веднъж в стомаха и в лявата ръка под лакътя — тази, която потрепваше конвулсивно. Един от полицаите сега я притискаше към тревата, за да не се движи. Ранди мълчеше, не издаваше и звук, дори не стенеше — нищо. Очите му се въртяха ту наляво, ту надясно, нагоре и надолу, устата му бе напрегната — не за да изрече нещо, а сякаш искаше да избяга от лицето му.

— Линейката идва — успокои го Лукас. Той не го чу.

Един от полицаите каза:

— Той имаше пистолет.

— Да, вътре стреля два-три пъти — кимна Дейвънпорт.

Полицаят повтори:

— Имаше пистолет. Чухме изстрелите горе.

— Така беше.

Друг полицай се обади:

— Мисля, че е паднал в храстите. Държеше го в ръка, когато скочи през прозореца.

— Намерете го — нареди Лукас. — Не го докосвайте, само го намерете.

Дел излезе на верандата.

— В къщата няма никой. Но… ъъъ… — Погледна назад към апартамента, откъдето се чу гласът на Маршъл. После Дел се обърна към Лукас: — Горе има много кръв.

— Никой не го е ранил, докато е бил там.

— Не, не, говоря за нечия чужда кръв. Опитвал се е да я почисти със салфетки, но канапето е опръскано, има капчици и по тапета.

Сега Ранди изстена, само веднъж. Дейвънпорт го погледна.

— Какво си направил? — Но раненият не го чу, а само извъртя очи.

От ъгъла на къщата един полицай извика:

— Ето го. Намерих пистолета.

— Просто застани до него. Не го изпускай от поглед, докато не пристигнат криминолозите. Не пускай никой да се доближава.

Олпорт излезе на верандата и попита:

— Всички добре ли са?

— Всички освен Ранди. Той е ранен доста зле. — Лукас пак го погледна. Ризата на Уиткоум бе почервеняла от кръв и детективът забеляза, че въпреки конвулсиите, които разтърсваха горната част на тялото му, от кръста надолу то бе неподвижно. „Гръбначна травма“, помисли си.

Олпорт викна на един от униформените полицаи:

— Отцепи всичко, Джеймс. Не позволявай на никого да минава. — После се обърна към Лукас: — Трябва да се качиш да видиш кашата горе.

— Добре — кимна той и отново погледна Ранди. — Какво, по дяволите, си направил, скапаняко? Какво си направил?