Джон Сандфорд
Избрана жертва (28)

28.

— Някой е позвънил на Ранди снощи и е говорил с него — каза Лансинг. Обаждаше се по телефона от офиса си в Сейнт Пол. Лукас и Марси се бяха върнали от срещата с окръжния прокурор, на която Кърк и Таусън започнаха да уточняват условията по споразумението, което щяха да предложат на Катар. — Ранди не говори особено свързано, но по същество историята е, че който му се е обадил, му казал, че из улиците се носи слух, че ти си го прецакал. Че го притежаваш, че правиш каквото искаш с него и че обикаляш из града и се хвалиш с това. Уж вече целият град знаел.

— Това са глупости — рече Лукас.

— С кого си говорил?

— Извън този офис — с никого. Социалният ми живот е сведен до срещите с годеницата ми, напоследък почти не излизаме. Не съм ходил никъде и не съм говорил с никого.

— Ами някой друг?

— Ще разпитам, но това са глупости.

— Ранди не мисли така.

— Накарай го да се обади на няколко от приятелчетата си, а ако няма такива — на някои от познатите си. Накарай го да ги попита — настоя Лукас.

— Ами… да видим какво ще стане.

— Ще ти кажа едно нещо, което ще стане. Главното условие за сключване на споразумението бе той да даде честни показания. Или ни е излъгал, като даваше показания в болницата — което съм сигурен, че не е направил, защото отдели снимката на Катар от всички останали, без да ги е виждал преди — или е лъжесвидетелствал в съда тази сутрин. Можеш да кажеш на малкия негодник две неща от мое име: първо, не съм говорил с никого, и второ, може да се смята за пътник. Вече пътува към затвора и когато излезе оттам, ще бъде десет години по-стар, отколкото съм аз в момента.

— Чакай малко, чакай малко…

— Изобщо няма да чакам. Ще си взема ден-два почивка и ако Ранди размисли и промени решението си, ще трябва да го направи пред някой друг. Аз приключих с него. Да си гние в затвора.

Марси, която го слушаше, възкликна:

— Уха! Наистина ли?

— Наистина. Ако се случи нещо спешно, позвъни ми на мобилния. Няма да го изключвам, но не се обаждай, освен ако нямаш избор.

— Маршъл замина ли? — попита тя.

— Да. Сигурно е имал чувството, че ще се пръсне.

— Не знам. Той просто поклати глава и не каза нищо. Беше много по-спокоен от теб. По-скоро изглеждаше удивен. Искаш ли да поставя Катар под наблюдение? Просто за всеки случай?

Лукас поклати глава.

— Той ще трябва да носи гривна на глезена си, няма да има достъп до пари и Джей Би вече го е успокоил, че ние сме без основния си коз. За какво му е да бяга? И с какво ще избяга?

— Добре. Кога ще те видя? В сряда ли?

— Може и в четвъртък. Искам да прекарам малко време с Уедър… По дяволите.

 

 

Лукас прекара вечерта, мислейки за телефонния разговор с Лансинг и за това кой се бе обадил на Ранди. С Уедър хапнаха вкъщи, тя го наблюдаваше и когато приключиха вечерята, му каза:

— Ще те оставя да си умуваш. — Извади лаптопа си, за да поработи.

Той първо се помота из къщата, после отиде в гаража, посуети се около поршето, излезе на двора и пак се върна вътре. Уедър пусна някакъв филм, но Лукас не можа да се съсредоточи.

— Още ли не си измислил това, което се опитваш да измислиш?

— Явно не.

Към полунощ най-после си легнаха и точно преди да заспи, Уедър го попита:

— Вкъщи ли ще си стоиш целия ден?

— Не. Вероятно не. Може да покарам поршето. Да се помотая.

— Ще се опитам да се прибера рано. Защо не отидем до кея да хвърлим един поглед на лодката ми?

— Става.

Тя заспа бързо и леко, както се случваше често. Лукас лежеше буден в очакване телефонът да иззвъни. Мислеше, че ще звънне някъде след три часа, но това не стана. Не чу Уедър да излиза за работа и когато отвори очи, бе вече единайсет предобед.

Закуси, излезе и се качи в колата, подкара я по междущатската магистрала през реката към Уисконсин, стигна до любимия си асфалтов път към Ривър Фолс и форсира двигателя. През следващия час препуска по второстепенни пътища, изненада се, че игрищата за голф са вече отворени. Оглеждаше се за сняг в горите, но нямаше — за една седмица се беше стопил. Понякога, след дълга зима, се задържаше в горите до май. Не и тази година.

Мислеше за Катар, за окървавените дрехи, с които си бе тръгнал от Барстад. В три часа спря мъркащото като котка порше на паркинга пред „Сейнт Патрик“, прекоси моравата до сградата, където бе кабинетът на Катар, и откри портиера с червения нос.

— Ако искате да скриете нещо в сградата, така че да можете да си го вземете бързо и когато пожелаете, без някой да ви види, но не искате то да бъде в кабинета ви…

— Имате предвид, ако Джим Катар е скрил някакво доказателство?

— Да. Къде щяхте да го скриете?

Портиерът се замисли, после каза:

— Лично аз бих го скрил навсякъде, защото мога да ходя из цялата сграда и никой няма да ми обърне внимание. Но ако бях Джим Катар… Сега ще ви покажа. Знаете ли за шкафовете със скелети горе?

— Не.

— На следващия етаж след кабинета на Катар. Той би могъл да мине по стълбите. Хайде да вземем асансьора — предложи портиерът. Докато се изкачваха, попита: — Мислите, че не е изгорил дрехите?

— Не знам. Изглежда малко рисковано… Ами ако някой го види там долу?

— Да, но ако познаваш така добре сградата, както него, можеш да го направиш. Малко е рисковано, но, боже, какво говорим? Нали мислите, че е убил… колко… десетина човека?

Стигнаха до последния етаж. Покрай стените на тесния коридор имаше стъклени шкафове с реконструирани скелети и препарирани птици и животни — поне трийсет или четирийсет на брой, пресметна Лукас. Таванът бе сравнително нисък и беше като шахматно поле от по-тъмни и по-светли дървени плоскости.

— Едно време това беше хранилище за книги и материали, но когато ги изнесоха, сложиха тук тези шкафове, за да ги използват студентите — обясни портиерът. — Уж ги гледали, за да ги рисуват, някои наистина го правят.

— А Катар…

— Ще ви покажа. — Между шкафовете имаше дървени столове. — Сядат на тези столове или си ги местят наблизо… — Издърпа един стол, стъпи върху него и бутна една от дървените плоскости. Тя се повдигна лесно. — Тук имаше по-висок таван — много висок, чак до покрива на сградата, но през цялото време се просмукваше мръсотия и нямаше как да се почиства, затова сложиха този окачен таван. Преди много, много години. Може би някъде през шейсетте. Както и да е, всички младежи знаят за него. От вътрешната страна има нещо като перваз и понякога, когато не са довършили работата си, прибират нещата си там, вместо да ги разнасят отново на следващия ден.

— Ясно — кимна Лукас и огледа коридора. Имаше към стотина плоскости от всяка страна. Можеше да прекара остатъка от следобеда в претърсване и вероятно нямаше да намери нищо. Но пък…

— Искате ли да ги проверите? С удоволствие ще ви помогна.

— Не, вие вървете — каза Дейвънпорт. — Аз ще проверя няколко.

— Сигурен ли сте? Мога да помогна.

— Няма нужда. Ще се справя.

Лукас го изпрати с поглед до асансьора и когато портиерът изчезна и шумът от асансьора спря, издърпа един стол и мълчаливо започна да проверява плоскостите една след друга. Нагласяше стола си така, че да проверява по три плоскости, без да го мести. Движеше се от лявата страна на коридора, започвайки от асансьора. За двайсет минути не намери нищо освен един забравен обяд, много стар, може би отпреди десетилетие.

Вместо да се премести от другата страна на коридора, той върна стола си до асансьора и тръгна в противоположната посока. На втората плоскост видя найлонова торба, натъпкана върху перваза. Но Катар бе носил книжна, като от супермаркет…

В джоба си имаше ръкавици за шофиране. Сложи си ги, после издърпа торбата. Нещо тежко и твърдо. Вдигна я внимателно и я разтвори.

Лаптоп. Не това бе очаквал да намери. Внимателно слезе, седна на стола, отвори лаптопа и го включи. Веднага светна зелена светлина: батерията не бе изтощена. На някой студент ли беше? Зареди се Windows, после иконките от лявата страна на екрана. Някъде по средата забеляза квадратчето с окото на Photoshop.

— Кучи син — измърмори той. Стартира програмата, намери файл, озаглавен B1, и го отвори. Снимка на жена, но сведена до очертанията. Придвижи се непохватно по екрана, тъй като не познаваше тази програма, но накрая стигна до лицето. Барстад. — Я виж ти. — Отвори друг файл. Непозната жена, но в позната поза: беше свалена от порносайт. Огледа списъка с файловете. Откри Al, A2 и A3.

Отвори A1 и намери лицето.

Затвори очи за момент и промълви:

— Пипнах те!

От екрана го гледаше Джули Аронсън.

Сигурно имаше отпечатъци по торбата или лаптопа. Никой не бе чак толкова предпазлив, толкова параноичен… а повърхностите бяха идеални за отпечатъци. Но какво да прави сега? Седя и размишлява още пет минути, колебаейки се, накрая стъпи на стола и върна торбата с лаптопа върху перваза.

Подвоуми се, после намести плоскостта на мястото й.

Слезе в мазето и намери портиера.

— Ще ми трябва повече време, отколкото си мислех, а не мога да огледам добре по-навътре — излъга го. — Ще доведа екип от специалисти криминолози утре. Не пускайте никого горе, става ли? Няма нужда да го охранявате, но не пускайте никого да се мотае горе.

— Дадено. Мога да блокирам достъпа до горния етаж, ако искате.

— Там, изглежда, не ходят много хора… защо просто не го държите под око? Може някъде да има отпечатъци от пръсти и не искаме да бъдат заличени.

Портиерът кимна.

— Не бях се сетил за отпечатъците. Както кажете. Аз си тръгвам в седем, но ще се постарая всички да разберат, че е забранено да се качват горе.

 

 

Цяла вечер Лукас мисли за обаждането на Ранди и за лаптопа. Дали лаптопът подреждаше тухлите в една стена? Или беше просто поредната тухла? Дори и да докажеха, че рисунките са дело на Катар и че следователно е познавал Аронсън преди смъртта й, той можеше да заяви, че ги е запознал някой друг — Ранди например — или обратното, че той е запознал Джули с него. В края на краищата само една от убитите жени бе свързана с рисунките. А имаше още десетина, които ги бяха получили, а бяха живи.

Уедър го попита:

— Пак ли се отнесе нанякъде? Какво става?

— Опитвам се да разреша една загадка.

— Искаш ли да поговорим?

— Не. Не сега. — Погледна я. — Може би утре.

Тя леко се засегна и след това се държеше малко напрегнато, но това се беше случвало и преди. Винаги й минаваше. Лукас отново остана буден, а тя заспа.

Ако му се обадеха по телефона, сигурно щеше да бъде малко след три, реши той. Съвсем посред нощ…

 

 

Три часът мина и той задряма. Събуди се за малко в четири, после пак заспа, този път по-дълбоко. Може проблемът да се е разрешил, каза си, докато се унасяше.

Със сигурност не бе подготвен за иззвъняването на телефона в пет часа.

Веднага се събуди, претърколи се и стана от леглото, а Уедър се събуди и попита:

— Какво? Какво?

Лукас вдигна слушалката.

— Да.

— Началник Дейвънпорт? Обажда се Мари Майкълич от централата. Поискахте да ви позвъним. Изпратихме кола към дома на Катар. Той бяга.

— Добре. Кога е тръгнал?

— Преди петнайсет минути.

— Благодаря… Благодаря за обаждането.

— Какво става? — попита Уедър.

— Катар е изчезнал.

— Отиваш ли?

— Не… Нищо не мога да направя.

— Лукас, какво става?

Той седна на леглото и въздъхна:

— Не знам — може и да съм прецакал всичко, но няма как да разбера. Точно това ме притеснява.

— Разкажи ми — предложи тя. Седна до него и постави ръка на рамото му.

Той се замисли за минута, после заговори:

— Онова обаждане за Ранди. Човек си задава въпроса кой е знаел директния номер в стаята му. След като го преместиха от интензивното, го настаниха в малка самостоятелна стая, за да не се среща с никого. Вратата на стаята му се вижда от мястото, където дежурят сестрите. Бяхме предупредили телефонистката на болницата да не го свързва с никого, ако няма разрешение от Лансинг. Питах сестрите. Никой не го е посещавал… И после се запитах защо му е било на този, който се е обадил, да го прави. Да му се обади по телефона, даже и да е можел?

Уедър го погледна озадачено.

— Е, защо?

— Защото е искал да пуснат Катар на свобода или поне под гаранция. Ако е в затвора и ако сключи споразумение — с признаване на вината и настаняване в психиатрична болница, — той ще бъде недостижим.

Тя обмисли думите му и после притисна длан към устата си.

— О, не! Боже господи!

— Да. Мисля, че Тери Маршъл го е отвлякъл. Има около шейсет процента вероятност Катар вече да е мъртъв.

— Лукас… ти защо…

— Защото не бях напълно сигурен. И въпреки че си го мислех, не съм сигурен дали така не е по-добре. Ами ако пуснат Катар на свобода след десет или дванайсет години — и отново започне да убива? Това може да се случи.

— Да, но, Лукас, това не е редно. Ужасно е.

— Но Катар…

— Лукас, тук не става въпрос за онзи убиец. Става въпрос за Тери. Ако той извърши това, ще бъде ужасно за него. Катар да върви по дяволите, но Тери…

Той я погледна и каза:

— Вероятността Катар да е мъртъв е само шейсет на четирийсет. Ако не е, вероятността да знам къде отиват става шейсет на четирийсет в моя полза.

— На гробището — промълви Уедър.

— Това пасва на начина на мислене на Тери.

— Лукас, трябва да се обадиш на някого — настоя тя. — Не можеш да позволиш това да се случи.

Той закри лицето си с длани и остана неподвижен. После изведнъж вдигна глава.

— Добре. Отивам. Мога да ги изпреваря. Алармата се е задействала преди петнайсет минути. Може би ще успея да направя нещо, може и да успея, ако има време, може би…

Скочи от леглото и нахлузи панталона и обувките си.

— Дай ми пуловера, дай ми пуловера…

Двамата хукнаха през къщата, като пътьом Лукас навлече останалите дрехи и излезе в гаража. Качи се в поршето, докато вратата на гаража се отваряше, а Уедър извика:

— Тръгвай! Тръгвай!