Джон Сандфорд
Избрана жертва (10)

10.

Да види рисунките си по телевизията бе тежък удар. Докато седеше в кабинета си и ровеше из дълбините на компютъра си, Джеймс Катар се стряскаше всеки път, щом чуеше стъпки в коридора. Притежаваше известна смелост, но не бе имунизиран срещу страх. Сградата бе почти празна през периода на подготовка за изпитите и шумът от подметките на всеки преминаващ отекваше в кабинета му.

Чакаше полицията. Беше гледал по телевизията едно предаване за постиженията на криминологията, как полицаите могат да открият убиец само по един негов косъм, прашинка пърхот или отпечатък от гуменка. Знаеше, че е доста преувеличено, но въпреки това в момента отприщваше въображението му.

Катар обичаше старите филми и сега си представяше груби широкоплещести полицаи със счупени носове, бежови вълнени костюми и широкополи шапки. Очите им бяха като на хрътки и когато се скупчеха на вратата му, единият щеше да измърмори на останалите:

— Това е той. Пипнете го!

Джеймс щеше да стане и да се огледа, но нямаше да има накъде да побегне. Един от полицаите — брутален мъж със сухи извити устни — щеше да извади чифт лъскави белезници от джоба си…

Сцената бе много ретро, като от трийсетте, издържана в стилистиката на филмите от онова време, но точно така си я представяше Джеймс Катар.

Но не се случи.

Същата вечер, когато видя рисунките по телевизията, той изпадна в паника и веднага отиде в един магазин за компютри, откъдето си купи дискове за архивиране и нов хард диск за компютъра. Заключи вратата на кабинета си, прехвърли всичките си лекции на архивиращите дискове, после свали хард диска. Сетне изрови всички дискове и дискети, които държеше в кабинета си, освен тези, които бе купил същата сутрин — някои от тях не бяха използвани, но не искаше да рискува — и ги прибра в куфарчето си заедно със стария хард диск.

Отне му един час да преинсталира Windows на новия хард диск, после се зае да връща файловете с лекциите си. Щеше да отнеме време, но все пак започна. Когато търпението му се изчерпа, се отправи към къщи, здраво стиснал куфарчето си.

У дома строши стария хард диск и наряза дисковете и дискетите на парчета с ножица за метал. Можеше да изхвърли останките в боклука, но бе изплашен и действаше педантично. Събра всичко в една торба, качи се в колата си и подкара на юг покрай Мисисипи, намери усамотено място и хвърли торбата в мътната кафява вода.

Това беше. „Ченгетата вече могат да дойдат — помисли си той — и да ровят колкото си искат из компютъра.“ Нямаше да намерят нищо, освен съвсем чист диск и обичайния академичен софтуер. Никакъв Photoshop, никакви файлове със снимки. Нищо освен купчина картини в поредица от лекции, подготвени в Power Point.

 

 

Полицаите така и не дойдоха. Катар се зае да инсталира отново софтуер на новия си диск и да възстановява файловете с лекциите си от архивираните дискове. Не влизаше в никакви порносайтове, прибра принадлежностите си за рисуване. Отдавна бе време да направи такова разчистване, моментът бе подходящ да се сниши и може би да обърне малко повече внимание на кариерата си.

Да напише нова книга например. Забавляваше се с идеята да бъде за керамика. Дори бе измислил заглавие: „Земя, вода, огън и въздух: Революцията в изкуството на керамиката в Средния запад 1960-1999“.

Купи си тетрадка и започна да нахвърля бележки, записваше си разни неща и на дъската в кабинета. Сметна, че това е добре за имиджа. Всичко в кабинета му свидетелстваше за интелектуални занимания.

 

 

Единствената муха в кацата с интелектуален мед бе Барстад. Продължаваше да му се обажда и да го разсейва. Бе унищожил всички нейни образи, но сега се улавяше, че под напрежението на надвисналата опасност от разкриване мислите му постоянно се връщаха към нея.

Импулсът на перверзното, така ли се бе изразил По?^[1] Неустоимият импулс да си навредиш? Беше отложил още една среща с Барстад, но тази вечер го връхлетяха ярки фантазии, свързани с нея, фотоапарата му и рисунките.

Цялата му работа до този момент се свеждаше до прикачване на женски лица към образи, които сваляше от интернет. Сега му хрумна, че това не е необходимо. Можеше да се сдобие с образ на жена, правеща всичко, което той пожелае — поне засега не бе открил нещо, което тя да отхвърли — и да създаде истински уникална творба. Оригинал. Трябваше да поработи върху тази идея. Трябваше да манипулира жената, за да създаде нов образ.

Продължаваха да показват рисунките му по телевизията, макар че най-хубавите части от тях бяха замазани — телевизионните канали сякаш не можеха да им се наситят — но мина още един ден, а полицаите не се появяваха…

Започна да се чувства в безопасност.

Никой не знаеше.

Реши, че ако действа внимателно, може пак да се залови за работа. Като начало отново посети магазина за компютри и си купи евтин лаптоп. Същата вечер, когато цялото крило на университета потъна в мрак и дори портиерите се прибраха в домовете си, той се промъкна по коридора до кабинета на Шарлот Нойман и отвори с нож за масло. Всички ключалки се отваряха по този начин, професорите го знаеха, също и по-досетливите студенти.

Кабинетът на Нойман бе семпло квадратно помещение с библиотека на едната стена. Нейният диск с Photoshop 6 беше на горния рафт, най-вляво, и Катар го взе, притвори вратата зад себе си и се върна в кабинета си. Инсталирането не му отне почти никакво време, след час вече напускаше сградата. Познаваше това крило на университета от дете, всички ъгълчета, кътчета и скривалища. Щеше да крие лаптопа всеки ден след работа, реши той, и така нямаше да оставя никакви следи в служебния си компютър…

 

 

Но на следващия ден изникнаха по-големи проблеми. Навън ръмеше студен пронизващ дъждец. Късно следобед отиде в кабинета на Нойман във връзка с рутинен въпрос: скоро започваше новият семестър и един студент, който не отговаряше на задължителните изисквания, бе пожелал да посещава лекциите му. Катар се нуждаеше от формуляр за разрешение. Вратата на Нойман бе отворена и тя седеше на бюрото си. Той почука на касата и каза:

— Шарлот, трябва ми…

Жената чу гласа му и обърна глава, а ръката й рязко се отмести настрани. В нея държеше лист синя хартия; лицето й се скова от съзнателното усилие да се овладее и тя се усмихна неубедително.

Той продължи, без да спира:

— … формуляр за разрешение при непокрит минимум лекции; моите бланки са свършили. Нужен ми е и номер на разрешението.

— Разбира се — каза тя. — Чакай да видя…

Джеймс я погледна невъзмутимо право в очите, но с периферното си зрение следеше ръката й със синята хартия. Тя небрежно отвори едно чекмедже, пъхна листа в него, порови в някакви книжа и рече:

— Къде ли съм ги сложила? — Отвори следващото чекмедже и възкликна: — А, ето ги. — И му подаде пет-шест формуляра.

— А номер?

— Секунда… — Отвори един файл в компютъра и каза: — Нека бъде 3474/AS.

— Добре — кимна той. Записа номера на един от формулярите и излезе от кабинета й. Спря и погледна назад. Криеше ли тя нещо от него?

Беше чувствителен на тази тема заради откриването на тялото и рисунките по телевизията. Довърши няколко спешни задачи в кабинета си и потегли към дома си. Мислеше за Нойман. Какво правеше тя? Защо този лист хартия се бе забил в мислите му като трън?

 

 

Барстад се обади и той я отряза:

— Ще опитам да мина по-късно тази вечер, но ако не успея днес, със сигурност ще дойда утре. Имам изненада за теб.

— Нещо специално ли? — попита тя, очарована. Истинска глупачка. — Какво по-точно?

— Ако ти кажа, няма да бъде изненада — каза той, като си мислеше за фотоапарата. — Ще ти се обадя довечера, ако успея да се измъкна. Ако не, със сигурност ще имам свободно време утре следобед. Ще можеш ли да се освободиш?

— По всяко време.

 

 

В седем часа същата вечер, докато портиерите се бяха събрали в стаята за персонала, той се върна в кабинета на Нойман с ножа за масло и едно фенерче. Бюрото й не беше заключено и той отвори чекмеджето и огледа вътре. Нямаше синя хартия. Провери и другите чекмеджета, като нервно се ослушваше за стъпки по коридора. Пак нищо.

Огледа дъската за съобщения, но не откри нищо синьо. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя връхчета хартия, подаващи се изпод настолния й календар. Повдигна го от едната страна, освети с фенерчето и погледна. Пак нищо, а се чувстваше толкова съобразителен, предугаждащ неизбежното откритие.

По дяволите! Излезе и отиде в кабинета си, светна лампата на бюрото, завъртя стола така, че лицето му да остане в сянка, и затвори очи. Беше виждал и преди това синьо.

Като че задряма за няколко минути. Когато отново отвори очи, те обходиха помещението — почти по своя воля — и се спряха на най-долното чекмедже на стария картотечен шкаф. Беше ли виждал такова синьо сред собствените си документи?

Коленичи и издърпа чекмеджето. Шест дебели папки, натъпкани с листове, които не бе очаквал да погледне, преди да дойде време да се пенсионира и да разчисти шкафа. Прегледа ги и една от тях привлече вниманието му. Бележки, писма и коментари върху книгата му за кубизма. Извади папката, отвори я и видя синия лист. Издърпа го, обърна го и веднага го позна.

Боже господи! Беше отпреди четири години и по някакъв начин тя се бе сетила дълго след като той самият го бе забравил. Покана за партито по случай публикуването на книгата му. Издателят, по-стиснат от повечето си колеги, не искаше да плати за почти нищо, така че Катар бе изработил поканите си сам. Беше си направил бърз малък автопортрет на първата страница на синята покана.

Рисунката не приличаше никак на тези по телевизията. Но окото на специалиста можеше да усети приликата — нещо в техниката и в избора на щрихите. Нойман също бе специалистка. Джеймс затвори очи, едва не се олюля, зашеметен от мисълта как тя занася поканата в полицията. Беше на косъм.

Дали вече бе говорила с някого? Може би не. Да отправи подобно обвинение би било изключително сериозно и ако грешеше, това можеше да сложи край на кариерата й. Трябваше да действа внимателно. Но рано или късно…

— Тя трябва да си отиде — прошепна той.

Веднага. Още тази вечер. Осъзна логиката на ситуацията мигновено: ако бе говорила с други хора за рисунката, с него бе свършено. Ако я убиеше, с него пак можеше да е свършено, но пък вече бе убил доста хора, а полицията още не бе по петите му. Ако действаше достатъчно бързо, можеше отново да им се изплъзне.

Тутакси излезе от кабинета си, слезе по стълбите и отиде до колата си. Беше виждал къщата й два пъти, знаеше, че не е далеч, от другата страна на реката и малко на североизток. Подкара натам, преценявайки как да действа. Да паркира пред къщата й или по-надолу по улицата? Ако паркира на разстояние, ще трябва да върви пеш и така се увеличаваше рискът някой да го забележи. Ако паркираше отпред, някой можеше да си спомни за колата му, когато се разчуеше, че Нойман е изчезнала. Реши да спре по-далеч от къщата. Валеше, а с дъждобран и чадър никой нямаше да го разпознае.

После щеше… какво? Да почука на вратата? Да опита да я събори? Беше едра жена. Даже и да успееше да я повали, тя щеше да се бори, можеше да се стигне до кръв — неговата кръв — и дори можеше да избяга от къщата. Да се разпищи, да събуди съседите. Можеше да има още някого в къщата.

Тогава щеше да загази.

Трябваше да помисли. Трябваше да помисли. Мислеше. Мозъкът му бе като изчислителна машина и обработваше всички възможности с маниакална прецизност.

Тъкмо минаваше край къщата й, когато видя, че светна лампата в гаража. Вратата започна да се отваря и една кола излезе на заден на алеята, а после и на улицата, точно зад него. Той отби встрани и я остави да го изпревари. Тя ли беше? Зърна само един профил, но той приличаше на нейния… Не познаваше колата й. А сега какво?

Тя зави зад ъгъла и Джеймс бавно я последва. Появи се друга кола и той мина зад нея, без да изпуска колата на Нойман от очи — ако изобщо беше нейната кола — която продължи напред. Караха така още четири пресечки, после колата отпред намали и зави и Нойман се озова точно пред неговата. Продължиха до Гранд авеню, където имаше супермаркет. Спря на паркинга зад нея и я видя да слиза от колата и бързо да се отправя към магазина.

Имаше само няколко коли на паркинга и ако носеше пистолет, можеше да изчака, докато… Обаче нямаше пистолет. Няма да мисли за този вариант.

Реши, че тя ще се върне в дома си сравнително скоро. Никой не ходи да пазарува, преди да отиде на кино. Покупките се отнасят в дома, прибират се. Хамбургерите се слагат в хладилника. Ако не възнамеряваше да пазарува, а й трябваше само пакетче дъвка например, нямаше да подмине малкия магазин и да дойде чак до супермаркета.

Взе решение. Обърна колата и пое възможно най-бързо — но така, че да не привлече вниманието на някой полицай — обратно към дома й. Паркира една пряка по-надолу, взе сгъваемия си чадър, вдигна яката на дъждобрана си и слезе от колата.

Не срещна жива душа по тротоара. Проливният дъжд бе толкова студен, че всички се бяха сгушили на топло пред камините си и гледаха телевизия или каквото там правеха в тези стари сгради.

Къщата на Нойман бе една от онези облечени с дъски постройки отпреди войната, които бяха на път да се превърнат в бордеи, но още не бяха западнали дотам. Приличаше на детска рисунка: остър покрив с един-единствен мансарден прозорец, входна врата, разположена точно под него, други два прозореца отляво и отдясно и няколко стъпала към вратата. Гаражът бе отстрани, първоначално построен самостоятелно, но сега свързан с къщата чрез пристройка.

Катар тръгна към входната врата, изкачи стъпалата и натисна звънеца. Никой не се появи. Отвори мрежестата врата и провери дали е отключено. Не беше.

Добре. Бързо слезе по стъпалата и опита вратата на пристройката. Също заключено. Огледа се, не видя никого, не чу нищо освен дъжда. В къщата отсреща светеше, но пердетата бяха спуснати. Той излезе изпод козирката на пристройката и отиде до вратата на гаража. Провери и нея — заключена. Продължи покрай стената. Следващата къща бе само на пет-шест метра, но между двете имаше жив плет. Не се виждаха светлини, така че наведе чадъра си и измина дължината на гаража. Мокрите студени листа на плета го перкаха по лицето и врата.

Сега се намираше в частна собственост. Ако някой го заловеше тук, нямаше да повярват, че се е отбил на чаша чай. Започна да усеща със стомаха си напрежението, стреса и тръпката от ловуването…

Гаражът имаше и задна врата, също заключена. „Предпазлива кучка“, помисли си. На гърба на къщата имаше дървена веранда, повдигната на две стъпала от двора. Изкачи се в тъмното и провери вратата. Заключена. На три метра от нея имаше двоен прозорец. Катар се приближи и го огледа — и намери пролука в защитата.

Прозорецът се намираше над кухненската мивка. Вероятно го бяха подменили при някой предишен ремонт и бе от вида, който нямаше допълнително крило за бури. Беше открехнат само два-три сантиметра, очевидно, за да влиза свеж въздух. Малко хлад над горещата вода, докато миеше чинии… И той правеше същото вкъщи.

Огледа се. Беше достатъчно прикрит от растителността в задния двор. Хвана края на прозореца и го раздвижи напред-назад. Поддаде малко, после още; след две минути пролуката бе достатъчна, за да бръкне вътре и да завърти дръжката, така че да го отвори широко. Хвърли последен поглед наоколо и се напъха вътре, прехвърли се непохватно върху мивката и когато стъпи на пода, кракът му се озова в паница, пълна с вода.

Куче?

Спря и се ослуша. Не чу нищо освен тихото шумолене на отоплението. Погледна през прозореца, после се протегна, затвори го и го заключи. Отзад не светеше никъде. Вдясно от него се чу шум от прокрадване. Завъртя се и видя котка, тигрова, на сиви ивици. Тя бързо го погледна и се изстреля нанякъде.

В кухнята не светеше, но се процеждаше светлина от лампите в дневната и коридора, който водеше към спалнята отзад. Трябваше му повече светлина… Щеше да бъде много лош късмет, ако тя се върнеше скоро. Светна кухненската лампа и бързо се огледа.

Както подозираше, оставяше локвички вода и кални следи по пода. Намери руло домакинска хартия, разви известно количество, нагъна я и я пусна на пода. После стъпи с крак отгоре й и започна да я бута, за да почисти. Когато двете му обувки и подът бяха сухи, натъпка мръсната хартия в джоба си. На кухненския плот имаше кутия с пликове за смет. Взе един, изгаси и се отправи към гаража.

След това убийството бе съвсем просто, както винаги. Намери една права лопата в гаража и се върна в пристройката между него и къщата.

Чака там почти двайсет минути, без да мисли за нищо. След като вече бе тук и бе взел решението, нямаше какво толкова да мисли, затова се отпусна. В сумрака смътно различаваше отражението на лицето си в стъклото на прозореца; изглеждаше мрачен и тайнствен. Яката на дъждобрана подчертаваше чудесно линията на челюстта му, опита да се усмихне, да види профила си…

Представи си студена дъждовна нощ като тази в околностите на Париж или може би на Казабланка, през 1941-а или ’42-а, как стои в сенките и чака нацистите да дойдат. Държи нож в ръка и се вижда в едно огледало, вълненият военен шинел прави раменете му по-широки, баретата… хм, това вече е прекалено, може би фуражка, но пък с нея би изглеждал глуповато, не, значи може би мека шапка, нахлупена до веждите, но все пак вижда очите си в огледалото…

Развихряше въображението си, когато колата на Нойман зави към къщата и вратата на гаража се отвори. Прогони фантазиите си и се върна рязко в настоящето, към състоянието на бистър разсъдък, което му бе необходимо за убийството. Не искаше да я преследва из къщата, не трябваше да се стига дотам. Вратата се отваряше към гаража, така че не можеше да се скрие зад нея. Трябваше да действа бързо.

Чу вратата на гаража отново да се задвижва. Моторът на двигателя бръмча още минута, после замлъкна. Отвори се вратата на колата, после се затвори и той вдигна лопатата. Отвори се още една врата и той почти се паникьоса. Нима бе довела някого със себе си?

Чакай, чакай, чакай. Вади торбите с покупките си от задната седалка. След секунди вратата на гаража се отвори и Нойман се появи пред него. Може и да го видя — очите й бяха насочени към неговите в онази част от секундата преди лопатата да я удари — но нямаше време да реагира на присъствието му, дори не примигна.

Замахна, сякаш сечеше дърва, и опакото на лопатата се стовари върху челото и разби черепа й като пъпеш. Удари я с всичка сила, готов за последствията.

Жената се блъсна в стената, после се отпусна и се строполи тежко. Покупките в торбата, която държеше, се разпиляха около нея — суха супа, солени бисквити, замразени зеленчуци, тампони…

Пак се чу тихото прокрадване и Катар се стресна. Котката го гледаше от вратата на къщата. Измяука веднъж и избяга.

Проклета котка.

Сега трябваше да действа бързо. Имаше опит с това. Нойман беше мъртва, в това нямаше съмнение. Очевидно лопатата бе премазала черепа й. Сега само смътно приличаше на Шарлот Нойман. Имаше малко кръв. Преди да потече по пода, той хвана косата и вдигна главата — приличаше на купчина кости и хамбургер, натъпкани в стар чорап — напъха я в чувала за боклук, после го придърпа надолу около тялото й.

Набута трупа заедно с лопатата в багажника на колата й. Бързо се върна в къщата, взе друг чувал за боклук и събра в него всички покупки. Нямаше намерение да краде, просто искаше да прикрие следите от насилие.

Сега. Навън…

Чакай малко. Нямаше нужда да бърза чак толкова. Можеше да отдели няколко минути да огледа къщата. Тя постоянно говореше за покойния си съпруг и колко заможен бил той. Възможно е в къщата да намери нещо…

В портмонето й имаше двайсет и три долара и той ги взе. В спалнята й не откри нищо освен евтини дрънкулки в кутия за бижута. Но в друга, по-малка кутия на дъното на скрина намери три пръстена, чифт обици и колие, които със сигурност не бяха имитации. Навярно си струваше да бъдат продадени.

В друго чекмедже лежаха два нумизматични класьора и във всеки имаше по десет монети от деветнайсети век. Златни американски двайсетдоларови монети.

Прецени, че само заради златото трябва да струват към триста долара всяка, а ако бяха и редки, може би струваха много повече.

Когато приключи с претърсването на къщата, пресметна, че е с около петнайсет хиляди долара по-богат.

Истинска мечта — да се сдобие с толкова много пари съвсем случайно.

Мечтата бързо се превърна в кошмар, когато подкара колата й към мястото, където криеше труповете. Дотам се стигаше лесно, но заравянето на тялото беше проблем заради дъжда и студа. Мокрите листа бяха хлъзгави, а хълмът — стръмен… въпреки че щеше да му хареса да постои там, където бяха другите му приятелки. Всички приятелки на Джеймс Катар, събрани в мрака под дъбовете…

Но щом прекоси потока и зави, изведнъж го заслепиха ярки светлини. Нямаше накъде да свърне, така че продължи по пътя. Намали, но продължи. Бяха точно на неговия хълм. Какво правеха полицаите там в дъжда? Катастрофа ли беше станала?

Докато пъплеше по пътя, един полицай излезе на платното и му направи знак да преминава по-бързо. Катар бавно го отмина, махна му с ръка, но извърна глава настрани, за да скрие лицето си. Обърна се към хълма и зърна мъжете, които работеха там, видя край пътя един мъж с лопата, забеляза три микробуса на телевизионни станции…

Беше по-скоро поразен, отколкото ужасен. В края на краищата бяха намерили специалното му място. Откриването на тялото на Аронсън създаваше известна опасност да се доберат и до другите, но след като във вестниците не писаха нищо повече, бе решил, че са ги пропуснали.

Мислите му се лутаха бавно като в тресавище, но той продължи да кара по поредица от тесни черни пътища. Встрани от тях се виждаха светлините на ферми, подмина и малка бензиностанция с два камиона на паркинга, зави наляво и отново изчезна в мрака на безлюдната околност. Най-после пресече едно шосе със стрелка на север и се ориентира: Двата града бяха в тази посока, не можеше да ги пропусне. Пак подмина малката бензиностанция и осъзна, че се е движил в кръг. Спря, влезе вътре и си купи два пакета бонбони и една кола. Момчето зад щанда го упъти:

— Продължавайте направо, пресечете шосе 494…

Тъпчеше бонбоните в устата си, докато караше. Сдъвка разсеяно захарта и шоколада и изхвърли празните опаковки на пътя. Тялото в багажника сякаш светеше в тъмното, трябваше да се отърве от него. Трябваше.

Оказа се, че това е също толкова просто, колкото и убийството.

Пресече магистрала I-494 на юг от Сейнт Пол и пое обратно на запад. Накрая се ориентира и стигна до Форд Бридж над Мисисипи. Спря в края на моста, огледа се в двете посоки, после измъкна тялото и го хвърли в реката. Пусна го както си беше увито, но в последния момент успя да задържи чувала. Беше твърде тъмно, за да види как потъва, но несъмнено скоро водата щеше да го отнесе до язовирната стена.

Докато се връщаше към колата на Нойман, осъзна какво е направил. Беше имитирал самоубийство. Тя определено бе достатъчно мрачен човек, подвластен на настроенията си. Самотна жена. Вероятно и той можеше да допринесе с нещо за тази идея.

Върна се при колата си, извади чувала с покупките и лопатата, прехвърли ги в багажника си, после върна колата на Шарлот при моста и я остави паркирана на забранено място на булевард „Мисисипи“. Сетне тръгна пеш. Седем километра до колата му. Седем километра в дъжда.

Но така или иначе се нуждаеше от време — време да помисли. Животът му се усложняваше. С Нойман нямаше избор, но бе направил нещо, което досега съзнателно избягваше.

Беше убил човек близо до себе си. Полицаите щяха да отидат в нейния кабинет, а оттам можеха да видят неговия.

Докато вървеше към колата си, отново заплака. Животът бе жесток. Нечестен. Мъж като него…

Крачеше и подсмърчаше в мрака под дъжда.

И се замисли за приятелките на Джеймс Катар, досега заровени уютно на хълма над потока. Сега ги освобождаваха. Запита се дали ще дойдат да го видят.