Джон Сандфорд
Избрана жертва (17)

17.

Уедър остана да спи при него: не заради секса — обясни тя, а защото й липсвал.

— Мисля, че постепенно свикваме — каза му, докато лежеше до него с книга на гърдите. — Ще говорим ли за къщата?

— Какво за къщата?

— Дали искаме по-голяма?

Той се огледа. Живееше в тази къща повече от десет години и тя му бе напълно достатъчна, но ако имаше деца и жена, сигурно щеше да им е тясно.

— Може би.

Разговорът го държа буден дълго след като Уедър заспа: нощни мисли за големи промени. Идеята за промяна не го тревожеше много, осъзна, отчасти изненадан от себе си. Като се замислеше сериозно, не си представяше толкова тази, колкото къщата, която можеше да има.

Повече пространство, компютърна стая и работилница. Истински кабинет, а не преустроена спалня. Хубава родителска спалня с баня, достатъчно стаи за децата. Деца. От какво щяха да се нуждаят те? Уедър нямаше да зареже хирургията, така че навярно трябваше да помислят за постоянна икономка и бавачка…

Харесваше квартала и съседите. Щяха да му липсват, ако се преместеше. Ами ако постъпят така: да поживеят известно време в дома на Уедър и да преустроят тази къща или дори да я съборят и да построят съвсем нова на нейно място?

Задният двор бе достатъчен, за да разширят къщата. Със сигурност щяха да се нуждаят от по-голям гараж, може би за четири коли. По-голяма работилница в мазето нямаше да е излишна, а дано този път да си построят съвсем сухо мазе.

Докато се унасяше, си мислеше за един циркуляр. Не че му трябваше особено, но ги беше разглеждал в една железария. Интересни машинки. С много части. Можеш да си седиш в мазето и да се занимаваш с циркуляра часове наред. Щеше да си вземе голям циркуляр и може би абрихт. Можеше да прави мебели… Ззззззз.

 

 

Когато телефонът иззвъня, беше още тъмно. Уедър изстена:

— Бях забравила за това. Обажданията посред нощ.

— Пет и половина е — каза той. Зелените цифри на часовника светеха насреща му в тъмното. Напипа телефона, вдигна слушалката и промърмори завалено: — Ало?

— Лукас Дейвънпорт? — Чуваше се шум от улично движение.

— Аз съм.

— Обажда се Джон Дейвис, патрулен полицай от Сейнт Пол. Лейтенант Олпорт ми каза, че трябва да ви позвъня.

Лукас седна в леглото.

— Да, Джон, какво става?

— В момента съм с работниците от един камион за боклук, намираме се на Източна седма, до индийския ресторант „Канпур“. Преди час и нещо извадили от контейнера за смет човешки труп. Не сме идентифицирали жертвата, но е млада, дребна, руса, гола и е удушена с въже. Може да няма нищо общо със случая, който разследвате, но Олпорт каза, че тя пасва на профила на вашите жертви…

— Боже господи!

— … и освен това убитата отговаря на описанието на една жена, за която се смята, че е живеела с Ранди Уиткоум. Още не знаем със сигурност, но взехме кръвни проби и скоро ще имаме резултат. Опитваме се да открием съседка на Уиткоум, която я е виждала няколко пъти. Един от колегите е говорил с тази съседка, но в момента не разполагаме с името й.

— Добре. — Лукас се замисли за момент, усещаше как леглото го влече неудържимо. — Ако дойда, ще има ли какво да видя?

— Ами само ще видите тялото така, както са го намерили. Спазваме рутинната процедура и тялото ще бъде тук още известно време. А може да погледнете и снимките по-късно.

— Хм… Добре, вие продължавайте. Аз ще се опитам да дойда.

— Разбрахте ли къде точно се намира?

— Да. Чакайте, ще ви дам един номер… — Продиктува на полицая телефона на Дел и обясни: — Той издирваше други жени, които са работили за Ранди. Може те да са виждали убитата, ако не успеете да откриете съседката.

— Няма ли да е проблем, ако му се обадя толкова рано?

— Надали. Дел става призори — няма да се изненадам, ако вече е буден.

 

 

Тръгна с пикапа, защото имаше поставки за чаши, отби се в един денонощен магазин, купи две големи чаши кафе и кутия понички и спря на паркинга пред ресторант „Канпур“ половин час след обаждането на полицая от Сейнт Пол. Задната страна на ресторанта бе слабо осветена от две разположени на разстояние оранжеви охранителни лампи, фаровете на полицейските коли и прожектора на една видеокамера. Няколко полицаи се обърнаха и го изгледаха, когато паркира, а щом слезе от колата, един сержант се отдели от групичката и се приближи.

— Джон Дейвис — представи се той и двамата се ръкуваха. — Тя изглежда доста зле. — Контейнерът за смет бе допрян до стената на ресторанта и те тръгнаха заедно натам. — Можело е да попадне право в камиона, но контейнерът бил препълнен и шофьорът слязъл, за да хвърли няколко чувала, преди да го вдигне.

— И тя е била отгоре?

— Малко по-надолу. Шофьорът извадил няколко чувала и забелязал ръка.

— Тук е доста тъмно — отбеляза Лукас.

— Те имат светлини на камиона, за да виждат, когато закачат контейнера.

Дейвънпорт се огледа. Мъртвата жена беше гола, както вече знаеше, лицето й изглеждаше невинно, но сиво, очите й бяха полуотворени. Имаше дълбоки рани на врата, засъхнала кръв около устата. Едната й ръка бе извита настрани и се губеше сред чувалите за смет вдясно от нея. Другата й ръка бе върху гърдите.

— Наистина пасва на профила — съгласи се той. — Имаш ли фенерче?

Дейвис му подаде фенерче, той го насочи към ръката, която се виждаше, и се наведе над контейнера.

— Какво? — попита Джон.

— Има един… не, два счупени нокътя — каза Лукас.

— Опитвала се е да се защити.

— Един от хората ми има теория. Ако е прав, трябва да огледаме по-внимателно килима в апартамента на Ранди.

Тъкмо когато се отдръпна от контейнера и върна фенерчето на Дейвис, Дел спря на паркинга и слезе от колата. Не приличаше на полицай, затова веднага показа значката си на един от униформените, който тръгна към него.

— Има кафе в колата — извика му Лукас.

Дел свърна към пикапа, отвори вратата и след малко продължи да крачи през паркинга към мястото, където стояха Дейвънпорт и Дейвис. Лукас ги представи един на друг.

— Смятах да те убия, че си им казал да ми се обадят, но кафето те спаси — рече на Лукас и отпи от чашата.

— Възможно е това да е момичето на Ранди.

— Джон ми обясни — кимна Дел. — Има една жена, която живее с ДДТ — не Шармейн, една друга, казва се Мелиса. Тя може да е виждала момичето на Ранди на някакво парти в Комо миналата седмица.

— Ти обади ли се на ДДТ?

— Да. Мелиса беше на работа снощи и не я очакваха да се прибере.

— Той имаше ли представа кога може да се върне тя? — попита Лукас.

— Според него, по-късно сутринта.

— По дяволите! Нямаше да е зле, ако можеше да я метне на задната седалка на колата си и да я докара тук веднага.

— Тъкмо щяха да изпреварят и задръстванията по улиците. — Дел отново отпи от кафето.

Дейвис се включи в разговора:

— Ние събудихме полицая, който е говорил със съседката на Уиткоум, научихме името й и изпратихме патрулна кола. Още не са се обадили. — Обърна се и погледна двете ченгета, които бяха блокирали паркинга, но иначе бездействаха. — Ей, момчета, някой от вас да се обади на Полароид и да го пита дали е открил съседката.

Единият полицай махна с ръка и седна в патрулната кола. След няколко секунди се показа отново и извика:

— В момента пътуват насам. Открили са я.

Дейвънпорт кимна:

— Добре.

— Другите удушени момичета… също ли са били проститутки? — попита Дейвис.

— И на нас ни хрумна тази идея, но изглежда малко вероятно. Това — Лукас посочи контейнера за смет — е нетипично.

— А Уиткоум не е в състояние да ни обясни.

 

 

Съседката се казваше Мегън Ърл. Беше си облякла червена канадка за ранното излизане от дома и когато се приближи до контейнера, бе с нахлупена качулка.

— Трябва ли да я погледна?

— Налага се — кимна Дейвис. — Но само за малко. — Обърна се към един от полицаите от лабораторията: — Покрийте я с един от празните чували. Нали знаете как.

Полицаят покри тялото и врата на мъртвата жена с празен найлонов чувал и кимна. Ърл се приближи до контейнера, надигна се на пръсти и надникна вътре.

— О, боже! — възкликна тя. Отдръпна се, погледна Дейвис и каза: — Това е Сузан.

— Казва се Сузан? — попита Лукас.

— Поне така ми каза. Говорила съм с нея само един-два пъти, докато изхвърляше боклука.

— Но сте сигурна, че е тя.

Ърл кимна:

— Тя е. О, боже…

Полицаят, който бе до нея, надникна в контейнера, после извади фотоапарат от джоба си и снима вътрешността — фотоапаратът беше „Полароид“. Лукас го осъзна, когато снимката се подаде от апарата.

Дейвънпорт се приближи до Дел, но не каза нищо. Накрая Дел проговори:

— Ранди е твърде млад, за да е убил първите.

— Ами ако са двама и действат поотделно? Но пък в такъв случай гробището не се връзва.

— Ами ако е просто шибано съвпадение?

— Да, но бижутата?

Дел се почеса по главата.

— Имаме всички парченца, но не можем да ги подредим, не си пасват.

— Ранди може да ги подреди.

— Ако пожелае.

— В противен случай го очаква обвинение в убийство, ако кръвта на това момиче е същата като онази в апартамента му.

— Може би трябва да отида в болницата. Да поседя край него, докато се събуди — предложи Дел.

— Добра идея — съгласи се Лукас. — Първият, който говори с него, вероятно ще разреши случая.

Постояха още известно време, докато се уверят, че няма нищо под тялото. Когато извадиха трупа и съдебните лекари се заеха да го подготвят за транспортиране, Дейвис ги уведоми:

— Ще обработим резултатите бързо и се надявам да сме сравнили кръвните проби още преди обяд. Ще ни трябва малко време да задвижим нещата.

— Ще ми се обадиш ли? — попита Дейвънпорт.

— Аз няма да съм в участъка, но Олпорт ще знае какви са резултатите.

— Добре, аз ще му се обадя.

— Колко убийства сте имали тази година в Сейнт Пол? — запита Дел.

— Мисля, че това е петото — отвърна Джон.

— Боже! Ние имахме десет за около три месеца — въздъхна Дел. — Вече никой не убива никого. Дори нападенията намаляват.

— И тук е така. Наркотиците намаляват. Изнасилванията обаче още са доста.

— Да, изнасилванията са нерешен проблем — съгласи се Дел.

— Говорихме, че има нещо като консолидация: има отлив от тежките престъпления за сметка на по-големия брой обири — включи се Дейвънпорт. — Някои от новите цивилни полицаи ще трябва да се върнат в патрулните коли.

— Не се обиждай, но аз не бих могъл — каза Дел и потрепери. — Патрулиращ полицай — ужас! — съчувствам ви, момчета.

— А, на нас ни харесва. Няма толкова тъпанари.

— Имаш предвид в полицията или по улиците? — попита Дел.

— Навсякъде — отвърна Дейвис и всички се засмяха.

— Това май се отнася и за мен — вметна Лукас.

 

 

Лукас се върна вкъщи, изключи телефона, затвори вратата и се строполи по очи на леглото. Следващия път, когато се раздвижи, минаваше десет часът. Той изстена, изправи се с усилие, избръсна се, взе си душ и се отправи към полицията.

Маршъл говореше с Марси, но като видя Дейвънпорт, се изправи.

— Чух за намереното момиче. Какво мислиш?

— Трябва да се обадя в Сейнт Пол. Ще се опитат да сравнят кръвта й с тази от апартамента на Ранди, но смятам, че вероятността за съвпадение е към деветдесет и пет процента. Сега ще се обадя на Олпорт да разбера дали имат новини.

Олпорт знаеше резултатите от тестовете.

— Била е убита в апартамента на Уиткоум, нейната кръв е по стената — заяви той. — Така се тревожа по-малко заради онова, което стана с Ранди — лекарите му вливат стероиди, но проблемът с гръбнака изглежда по-сериозен. Според тях, няма да може да ходи.

— А ще може ли да говори? — попита Лукас.

— Не и днес. Държат го упоен, за да не се усложни проблемът с гръбнака. Следобед ще го оперират, за да опитат да оправят положението: смятат, че в самия гръбначен стълб е попаднала мека тъкан, която не са забелязали на първите рентгенови снимки. Сякаш част от кожата му е проникнала в гръбнака и те не могат да я видят.

— А утре?

— Не знам. Утре може и да е мъртъв.

— Надали.

— Надали, но… виж какво, лекарите не казват почти нищо. Той е много зле и те не знаят кога ще можем да говорим с него.

— Като в сапунен сериал, по дяволите! — избухна Лукас. — Остава да падне от леглото, да си удари главата и да получи амнезия.

Разказа всичко на Маршъл и той поклати глава:

— Давам хиляда долара, ако можем да върнем назад това, което се случи вчера. Само да не бяха го простреляли.

— Той е голям боклук — каза Лукас.

— Хич не ме интересува. Това си е твой проблем. Моят проблем е, че искам да каже името на убиеца. Само да ми подшушне това име и после, ако ще, да го прегази валяк. Но първо да каже името.

— Ти провери ли списъка на поканените на онова събиране в „Сейнт Патрик“? — попита го Дейвънпорт.

— Да. Копирах всички имена от списъка на госпожа Катар в лаптопа и дадох дискетата на Хармън. Късно снощи той ги пусна за проверка — обясни Тери. — Не открихме много, освен че се сетихме за още нещо. Има списание на бившите възпитаници на колежа, казва се „Шамрок“. Някои от снимките от този коктейл са публикувани в него — има множество жени, които разговарят на моравата и носят табелки с имената си. Така че ако нашият човек е бил там и е правил снимки, е могъл да научи името на жената, която снима, без да се налага да се запознава с нея. Без изобщо да говори с нея.

— По дяволите! Това не ни помага особено — въздъхна Лукас. — Колко мъже има в списъка?

— Може би около сто и петдесет. Сега Хармън ги сравнява с регистрираните за сексуални престъпления.

Дел се обади от болницата:

— Пуснаха ме да видя Ранди, много е зле. От време на време издава по някой звук и толкова. Неговите хора са му намерили адвокат и се наложи да се разправям с него… не знам, тук нещата съвсем се задъниха.

— Ако искаш, се връщай — каза му Лукас.

— Така и ще направя. Днес няма какво да стане, освен ако той не хвърли петалата.

— Според Олпорт, рискът не е толкова голям.

— Не знам. Лекарите казват, че имало толкова странни наркотици в кръвта му, че се проявявали симптоми на отхвърляне към почти всичко друго. Имало хероин, кокаин, РСР, използвал е и инхалатори… Малкото копеле.

 

 

Марси и Маршъл потеглиха към Сейнт Пол за първото събиране на междуведомствената оперативна група по случая, който вестниците и телевизиите вече бяха кръстили Случая с Гробаря. Това название бе измислено от Канал Осем, после Канал Три също го поде и накрая го възприеха и вестниците. Изглежда, името щеше да се задържи.

След като те тръгнаха, Лукас продължи да чете натрупващите се материали по случая, но не му хрумна нищо съществено. Излезе да обядва и откри, че облаците отново са се скупчили и вали ситен студен дъжд. Намръзнал се и мокър, той се помота из сградата на управлението, поговори с Лестър и Слоун, а после мина през тайния тунел до офиса на съдебния лекар, с когото обсъди удушаванията.

В два часа бе отново в кабинета си, когато Уедър се обади:

— Защо не поканиш Дел и Слоун с жените им на гости утре вечер? Ще хапнем омари.

— Добре. Ала ги каним в последния момент. Може да са заети.

— Те не ходят никъде. От доста време не сме се събирали.

— Кой знае — каза Лукас. — Утре вечер… Може би всичко ще е приключило дотогава.

Но всъщност не вярваше в това. Имаше чувството, че разследването започва да буксува. Всичко зависеше от Ранди, а той в момента бе под упойка.