Джон Сандфорд
Избрана жертва (21)

21.

Уедър каза, че вечерята не е нещо специално — просто събиране на приятели на бира и морски дарове, но въпреки това пристигна в къщата на Лукас по-рано и прекара три часа в чистене, след което вътре ухаеше така, сякаш в нея не живее никой освен горски елфи и е пълно с вечнозелени растения. Освен това си беше сложила годежния пръстен.

— В момента мирише силничко — каза тя, — но когато сготвиш дивия ориз и гъбите, подправките ще изпълнят къщата с ухание като… — Не се сети за подходящо сравнение. — Така — продължи. — Нямаш достатъчно бира и между другото, докато си в магазина, купи и две бутилки вино пино ноар — всички го харесват, нали? Нещо приятно и уханно.

— Уханно — повтори той.

— Да. Посъветвай се с продавача. По-добре вземи три бутилки. Освен това купи книжни кърпи и някакви салфетки: свършили са.

— Никога не е имало — рече той.

— А какво използваш?

— Тоалетна хартия.

Уедър сложи ръце на кръста си.

— Не съм точно в настроение за шегички, след като къщата не прилича на нищо. Ще тръгнеш ли най-после за магазина?

 

 

Слоун бе заменил обичайния си кафяв костюм с бежов панталон, кафяв пуловер и кожени мокасини. Дел бе направил всичко възможно да изглежда спретнат — с изгладени дънки, ботуши и син пуловер. Жените им имаха вид на съпруги на ченгета: грижливо издокарани с пуловери и панталони, леко пълни, със скептични погледи.

Лукас извади барбекюто в задния двор, натрупа дървени въглища, сипа щедро от течността за запалване, отдръпна се назад и запали огъня. Тримата мъже се усмихнаха на съскащия звук, когато течността лумна с висок пламък. Щом въглищата се разпалиха, Лукас сложи желязната тенджера на огъня и сипа достатъчно вода, за да покрие омарите.

— Трябва да научим всички малки копелета в следващия си живот да се преродят в омари — каза той.

— Единственият проблем е, че Лукас е твърде страхлив, за да ги пусне във водата — обади се Уедър. — Аз ще трябва да свърша тази работа.

— Проклетите животинки хапят — оправда се той. — Имаме ли някакви солени бисквити?

— От онези кръгличките? — попита с надежда Дел.

 

 

Говориха за разни разследвания, но не и за случая с Гробаря. Говориха за медицина, но не и за Ранди. Уедър им разказа за една реконструкция на череп, с която се занимаваше, и как технологиите за манипулиране на образите й позволяваха да разполага с триизмерен образ на черепа, да симулира реконструирането му до милиметър и накрая всички частици да паснат на местата си.

— Разбира се, невинаги се получава по този начин, има известни пречки, но сме на светлинни години по-напред, отколкото преди пет години…

Жената на Дел им разказа за някакъв пластичен хирург, който изпаднал в ярост и започнал да хвърля инструментите си.

— Той по принцип е приятен човек, може би е имал някакви проблеми.

Уедър го познаваше и се включи:

— Говореше, че ще зареже пластичната хирургия и ще стане инвестиционен банкер — зае се да изучава много дълбоко сферата на инвестициите. Мисля, че това е доста рисковано. Каза ми, че ако искам да печеля по четвърт милион на година, той може да изкара цял. Отвърнах му, че не мога да си го позволя, но всъщност мисля, че рискът е невероятен. Може да е понесъл загуби.

Известно време всички си бъбреха спокойно, докато Черил, жената на Дел, не видя мъжа си да топи един омар в масло и попита:

— Чудя се дали в омарите има толкова холестерол, колкото и в скаридите?

— И едните, и другите са вкусни. — Лукас се изправи. — Кой иска още бира?

Черил погледна другите две жени.

— Само Дел ли има висок холестерол?

— Стига вече — обади се той.

— Не, наистина искам да знам.

— Холестеролът на Слоун е толкова нисък, сякаш се състезава с кръвното му налягане кое може да слезе по-ниско. Аз съм на границата на нормалното — заяви жената на Слоун.

— Аз съм добре. Лукас трябва да помисли по въпроса, но принципно няма да има проблеми, ако спре да яде понички — включи се Уедър.

— Дел навярно ще се оправи, като започне да взема този лаповорин. — Черил сръга мъжа си с лакът. — Това не значи, че ще можеш да ядеш всичко, което поискаш. И пак да се върнеш към онези ужасни свински кожички.

— Стига! Ще ядеш ли този омар?

Тя избута чинията си към него.

— Господин Изтънчен се притеснява заради това, което онзи човек ви е казал в бара — каза тя на Лукас.

Лукас се замисли за момент, после се сети за „Кобрата“.

— А, да. Че от лаповорина свършваш наопаки.

— Какво? — заинтригува се Слоун.

— Божичко — въздъхна Дел.

— Мъжът ни каза, че онази жена, убитата от Гробаря, споменала за него единствено — сторило й се смешно — че той взема лаповорин и се страхувал, че това щяло да съсипе сексуалния му живот.

— Което не е вярно — обади се Уедър.

— Да, но става нещо такова — настоя Лукас. — Получава се някаква еякулация, но…

Той се поколеба да го каже, но Дел го изрече:

— Но свършваш наопаки. Нищо не излиза.

Всички бяха леко развеселени. Уедър се намеси:

— Дел, това не е вярно. Знам това-онова за лаповорина и при него няма такива странични ефекти. Просто трябва редовно да си проверяваш черния дроб и да си правиш изследвания на кръвта…

— Наистина ли? — Лицето му грейна. — Няма проблем с изследванията.

— Значи онзи ни е излъгал? — попита Лукас. — А аз смятах да бъзикам Дел заради това през следващите десет години.

— Със сигурност не се отнася за лаповорина. Това, за което е говорел, се наблюдава при известен процент мъже, които вземат лекарство против оплешивяване — обясни Уедър.

— Какво?

— Не се ли сещаш? Постоянно го рекламират по телевизията — каза тя. — В него има толкова странни хормони, че изобщо не се препоръчва за жени. Вредно е дори да се доближават до него.

 

 

Мъжете измиха чиниите, докато жените си говореха в дневната. Те информираха Слоун за напредъка по случая с Гробаря и поговориха малко за Тери Маршъл.

— Здрав мъжага — каза Дел. — Сигурно ставаш такъв, когато си далеч от големия град. Тук, при нас, има само адвокати и отрепки, но в провинцията човек трябва да се оправя сам, няма кой да му помогне.

— Знам какво имаш предвид — вметна Лукас. — Но освен това намери сродна душа тук — Андерсън.

 

 

Прекараха остатъка от вечерта, като си говореха за приятели и познати. Черил попита Уедър дали са решили да имат деца и кога ще се женят.

— Още не сме определили дата — отвърна Уедър. — Но го обсъждаме. И в същото време работим по въпроса с децата.

— Успех — пожела й Слоун. — Я да сметнем, Лукас, ти ще си наааа… деветдесет и четири, когато детето завърши училище…

 

 

Покрай всички приказки нищо не прищрака на Лукас чак до следващата сутрин. Уедър вече беше излязла, а той стоеше под душа.

Замисли се, че навярно се е подразнила леко от забележката на Слоун за възрастта, особено след като самата тя не беше много по-млада. Мисълта, че остарява, че всички те започват да побеляват и че се тревожат за холестерола си и обратната еякулация…

Хилеше се под душа и си мислеше за свършването наопаки, когато изведнъж се сети.

— Мамка му! — Дръпна се изпод душа и погледна краката си. Уедър беше казала, че този страничен ефект се наблюдава при лекарството против оплешивяване.

Значи убиецът беше плешив или започнал да оплешивява. И не приличаше на актьора от „Денят на чакала“: онзи бе с гъста коса и ослепителна усмивка. Ако се махне косата…

Току-що се бе запознал с един плешив мъж от „Сейнт Патрик“, който бе близък на Хелън Катар и който — ако си спомняше правилно казаното от госпожа Катар — бил в един и същ факултет с Нойман. Лукас затвори очи и си представи Джеймс с коса. Мили боже!

Може да е съвпадение. Но нямаше такова чувство.

— Шибаният Джеймс Катар — каза на глас. Тръгна да излиза от банята, но се върна под душа да измие сапунисаните си крака. Мислено си представи Джеймс Катар. Представи си и приятелката на Джеймс Катар, която седеше в ъгъла — млада, блондинка, сравнително дребна, с артистичен вид. Бе като модел за убитите жени. — Шибаният Катар — повтори замислено.

 

 

Марси се бе заровила в купчина книжа, Дел още не бе пристигнал, а Маршъл пиеше кафе и четеше брой на „Космополитън“. Списанието обещаваше да разкрие неизвестни досега любовни тайни, за да спечелите мъжа, който ви е изоставил, и Тери изглеждаше дълбоко заинтригуван.

Марси вдигна глава и го поздрави:

— Здрасти. Блек и Суонсън не са открили нищо ново, но продължаваме да трупаме информация. От ФБР току-що ни изпратиха ревизиран психологически профил. Вече имаме и биографиите на всички преподаватели от „Сейнт Патрик“, за които разполагат с информация. Много от по-възрастните са работили в миналото за правителството и за тях ни трябва специално разрешение за достъп до информацията и…

Лукас я прекъсна:

— Няма значение.

— Няма значение? — Тя се изправи. Познаваше този тон. — Защо няма значение?

Маршъл спря да чете и погледна Дейвънпорт, който се отправи към кабинета си и отвори вратата. Преди да влезе вътре, им каза:

— Стоях под душа тази сутрин — сапунисвах твърдите си мускули…

Марси вървеше по петите му.

— Беше ли си свалил вече чорапите?

— … когато осъзнах, че Гробаря не е никой друг, а… — Спря и им даде възможност да отгатнат. Никой не опита, но и двамата го слушаха внимателно. — … Джеймс Катар, синът на Хелън Катар.

Маршъл и Марси се спогледаха, след което и двамата отново се обърнаха към Лукас.

— Бих искала да чуя защо — каза Марси.

— Мога да обясня, но вместо да губим време точно в момента… — Погледна Тери. — Познаваш ли някого в „Стаут“?

Той кимна:

— Да. Няколко човека. Познавам президента на колежа. Повечето вицепрезиденти. Всички треньори и…

— Обади се на някой, който е възможно да си спомня. Питай ги дали Джеймс Катар е бил студент при тях по времето, когато Лора е изчезнала.

Маршъл мигновено се напрегна. Видя, че Лукас говори сериозно, и каза:

— Веднага. — И взе телефона, после го остави, извади кутийка за визитки от вътрешния джоб на сакото си, измъкна ги и ги запремята, после отново взе слушалката и набра някакъв номер.

След минута заговори в слушалката:

— Джанет? Обажда се Тери Маршъл, заместник-шерифът… А, да, благодаря ти, беше ужасно… Да, ходя там през ден… Да. Слушай, работя по случая, в момента съм в Минеаполис. Можеш ли да провериш в компютъра си за един студент при вас преди десет години, ще е добре да провериш две-три години преди и след това. Казва се Джеймс Катар. Да, Катар — като държавата. Да.

Гледаха го как драска по корицата на списанието, после погледна към тях, направи измъчена гримаса и сви рамене, почака още известно време и каза:

— Да? От коя до коя година? Аха. Можеш ли да ми разпечаташ това и да го изпратиш по факса до полицията в Минеаполис, ще ти дам номера. Да?

Марси скочи и написа номера на факса, а Тери го продиктува. После каза „аха“ още няколко пъти и завърши:

— Благодаря. Слушай, никой не трябва да научава за това.

Когато затвори, се обърна към Дейвънпорт:

— Трябва да се къпеш по-често. Катар е учил там.

Лукас нареди на Марси:

— Извикай всички да се върнат тук и нито дума за това на специалния отряд или както там му викат. Не искам шайка федерални да се мотаят със сините си костюми наоколо. Трябва да действаме незабелязано, но да насочим всички сили към Катар.

— Добре — кимна тя и се залови за работа.

— Разправяха ми, че понякога правиш това — каза Маршъл. — Но как всъщност става?

Лукас му каза и когато приключи, Тери потърка брадата си.

— Вярвам ти. Но по същество това са глупости и лъжи, съшити с бели конци.

— Чудя се дали онова момиче, с което беше, го познава добре. Чудя се и дали са записали името й вчера, докато бяха при съдебния лекар — например, ако официално разпознаваш тялото, не те ли карат да подпишеш нещо? Мисля, че да. Може би трябва да я потърсим.

Марси вдигна глава от телефоните.

— Сега, като разполагаме с име, има поне двайсет неща, които можем да свършим. Има толкова неща, с които да се захванем. Не знам откъде да започна.

— Жената с рисунките на моста — предложи Лукас. — Да започнем от нея.