Джон Сандфорд
Избрана жертва (14)

14.

Ако се изключеха дрехите му, Ранди Уиткоум напомняше за снимка на войник от Гражданската война: блед, измършавял, глава с леко неправилна форма — не точно деформирана, просто изкривена на една страна — остър нос, чупен един-два пъти, тънки устни, криви зъби, по лицето белези, резултат от ранен, но жесток сблъсък с акнето.

Приличаше на прост бял селяндур. Но не позволяваше това да му попречи.

Ранди Уиткоум беше конте. Падаше си по елегантни черни бастуни със златна топка за дръжка, големи широкополи шапки, златни верижки и червени спортни якета с черни яки, обшити със златисто. Високи ботуши от крокодилска кожа със седемсантиметрови токове. Панталони от молескин. Не просто коли: спортни коли.

Известно време в Ел Ей кара тъмночервен ягуар — доста кратко време, докато в колата и в града настана адска жега. Ранди се имаше за черен сводник, макар че всъщност беше бяло момче от предградията на Минеаполис. Произходът не му пречеше да говори, сякаш е негър от гетото, и да танцува хип-хоп, когато във вените му попаднеше малко крек.

Беше на двайсет и две, но изглеждаше на четирийсет и две години, имаше бръчки по челото, покрай очите и устата. Кокаин, метедрин, РСР^[1] — все неща, които състаряват бързо. Ранди продаваше дрога, от време на време пробутваше по някоя проститутка и купуваше крадени вещи от Джеймс Катар.

По някакъв начин, който Катар не разбираше напълно, Ранди разменяше бижутата и други скъпи откраднати стоки — най-вече пистолети — за дрога от Чикаго. Продаваше на дребно част от нея и използваше повечето за себе си.

Откраднатите бижута се продаваха в Чикаго за половината от цената им, така казваше Ранди, и хората там му даваха само половината от това, което те получаваха за тях. Така че и той даваше на Джеймс само половината от това, което получаваше — една осма от истинската им стойност. Но това си е престъпление, казваше си Катар. Така ставаха тези неща.

— Ако ми носиш оръжие, ще ти плащам богато — казваше Ранди. — За един деветмилиметров го няма това половината-от-половината-от-половината-от-половината. — Но Джеймс не би докоснал пистолет: те можеха да се проследят с абсолютна точност.

Катар се беше срещнал с Ранди съвсем случайно: един университетски преподавател по маркетинг, който вземаше по малко кокаин, ги бе запознал на задната веранда на къщата си на барбекю по случай Четвърти юли. Той намекна, че Уиткоум е приятел от престъпните среди. След това Ранди и Джеймс подеха заплетен и с много недомлъвки разговор, който завърши с това, че Катар попита за продажбите на бижута в подземния свят.

— С това и аз мога да се справя — заяви Ранди. — Имам връзки в Чикаго.

— Чикаго.

— Там са момчетата — кимна Уиткоум.

— Добре… Имаш ли визитка?

Ранди сбърчи чело и на Джеймс му се стори, че дори се изчерви.

— Мислиш ли, че би трябвало да имам?

— Ами може да поискам да се свържа с теб — обясни Катар. — Нищо крадено, просто ако искам да се отърва от нещо, без да вдигам шум.

— Ако не е крадено, ще е глупаво да ми го продаваш на мен. Може просто да отидеш в някой магазин за бижута. Ще ти платят много повече.

— Налага ми се никой да не разбере, че продавам. Ако бижутерът купи нещо от мен и после го изложи за продажба и роднините ми го видят, ще си имам сериозни проблеми.

Ранди разбра истината — бижутата бяха крадени — но щом Катар искаше да се преструва, това си беше негов проблем.

— Ще ти дам номера на мобилния си телефон — предложи той. — Между другото… къде мога да си направя визитки?

Следващия път, когато се срещнаха, Ранди имаше визитки, а Катар получи 1500 долара за неособено ценни бижута, които според него струваха към десет-дванайсет хиляди и които бе взел от една жена в Айова.

Това, което Джеймс не знаеше, бе, че всъщност Ранди няма на кого да продава бижутата в Чикаго, пласираше ги на улицата в Минеаполис — на всеки, който бе готов да плати за тях. Освен това защо трябваше да му пука за Катар?

 

 

Джеймс пусна съобщение на пейджъра на Ранди следобед и в отговор получи някакъв адрес в Сейнт Пол, на „Селби“. Щял да се прибере вкъщи много късно. След полунощ.

Катар погледна часовника си, когато пристигна пред дома на Уиткоум. Дванайсет и десет. Ранди живееше в скъпа на вид къща, боядисана в сиво и бяло, в дълга редица от сходни на нея, които изглеждаха като проектирани по държавна поръчка. Мястото съвсем не отговаряше на очакванията му.

Ранди му отвори вратата. Беше с червен копринен халат и държеше кафеникав джойнт, пъхнат в ониксово цигаре. Направи гневна физиономия:

— Кой, по дяволите, си ти?

— Ъъъ, Ранди, нали ти се обадих… — Джеймс отстъпи и понечи да се извърне.

— Как ли пък не. За какво си се обаждал? — Очите на Ранди изглеждаха замъглени, нещо не беше наред, и то далеч не заради малкото изпушен хашиш. Катар направи още една крачка назад.

Ранди пристъпи след него и Джеймс бързо се огледа нагоре и надолу по улицата. Само това му липсваше.

— Обадих ти се днес следобед. Имам няколко бижута за продан.

Мъглата сякаш леко се надигна.

— Джим — избъбри Ранди. — Ти си Джим.

— По-добре да си вървя… Май имаш нужда да поспиш.

Ранди се изсмя — продължителен, дълбок, гърлен смях, сякаш бе възрастен певец на блус, изпълняващ малка роля във филм за бели.

— Хич не ми трябва да спя. Хич даже не ми трябва сън. — Ядоса се още повече. — Казваш, че трябва да спя?

— Слушай…

— Хайде. Влизай. — Бе пристъпил още по-близо и сега хвана Катар за ръката над лакътя. Пръстите му бяха като клещи. — Имам готина къщурка. Чакай само да я видиш отвътре. Ти си Джим, Джим.

Джеймс се страхуваше да протестира и се остави Ранди да го завлече вътре в къщата и нагоре по стълбището.

— Долу е само гараж — обясни домакинът. На най-горното стъпало каза: — Гледай сега.

Катар подсвирна, искрено удивен.

Стените бяха покрити с грапави алени тапети, имаше три изкуствено състарени огледала с пластмасови рамки, боядисани така, че да имитират позлатено дърво. До едната стена бе разположен петдесет и два инчов широкоекранен телевизор, а срещу него — бяло кожено канапе и черен килим, имитиращ козина. На стената вляво от телевизора имаше камина със стоманена облицовка. Навсякъде бяха окачени графики.

„Ранди явно е открил някой магазин за рамки“, помисли си Катар. Голям магазин, в който всичко е имитация.

— Направо невероятно, Ранди.

Уиткоум се дръпна до перилата на стълбището, подпря се и огледа стаята, внезапно озадачен от нея. Нещо липсваше ли? Гледа я още няколко секунди, после извика:

— Хей, кучко, домъкни се тук!

След минута много слабо русо момиче се появи откъм коридора в дъното. Сигурно бе на не повече от шестнайсет, помисли си Катар. Изглеждаше разстроена, беше боса и прошепна извинително:

— Трябваше да се изпишкам, Ранди.

— Да, добре, донеси на мен и на приятеля ми по една бира. И гледай да е по-бързо. Но първо си измий ръцете.

— В чаши ли ще я пиете? — попита тя с треперлив глас.

— Разбира се, че ще я пием в чаши. И внимавай да са чисти. — После се обърна към Катар: — Още не съм я пречупил съвсем.

Джеймс кимна и се постара да не изглежда прекалено смутен, а всъщност и не беше.

— Имам нещо за теб.

— Дай да видя… Джим. — Катар му подаде малка торбичка с бижута и Ранди я изпразни върху дланта си. Изведнъж ръката му спря да трепери. — Колко струват?

— Проверих в бижутериите. Би трябвало да получа три хиляди. Ти ще вземеш поне шест от Чикаго. И диамантът, и изумрудът са истински.

— Добре. Точно в момента нямам пари. Ще ти ги платя вдругиден. — Той върна пръстените в торбичката, пусна я в джоба си и каза: — Хей, виж това. — Взе Т-образното дистанционно и го насочи към камината. Лумна огън. — Също като по телевизията: истински огън. Дори дървата изглеждат като истински, но всъщност е на газ. Но приличат на истински. Може да си купиш един спрей, да я напръскаш отвътре и мирише на горящо дърво.

Жената се върна от кухнята с две чаши бира и две бутилки, подредени върху кръгъл поднос. Справи се достатъчно добре и Катар си помисли, че може да е работила като сервитьорка някъде, въпреки че изглеждаше твърде млада.

— Бирите — каза тя.

— Виж това. — Ранди завъртя едната бутилка. — Специален износ.

— Добре си живееш, приятелю — рече Джеймс.

— Добре си живея. — Уиткоум погледна жената и й нареди: — Седни на пода. — Тя седна, а мъжете отпиха от бирите си. — Имаш ли някакви пари в себе си? — попита Ранди.

Катар повдигна вежди.

— Малко.

— Колко?

— Петдесет долара може би.

— А карта за банкомат?

— Ами…

— Какъв ти е лимитът?

— Четиристотин — отвърна Джеймс и мислено се наруга в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му.

Ранди го погледна за миг, после заговори:

— Ще ти обясня какво стана. Почнах да се веселя в шест часа и свърших всичките си мангизи. Тъй че отидох да изтегля от банкомата и се повеселих още малко, но пак ми свършиха мангизите и така стигнах до дневния си лимит. Взех назаем, но скоро свърших и тях и после никой не искаше да ми даде, въпреки че просто трябва да изчакам до утре, за да мога да тегля отново.

— Хм — изсумтя Катар. Зачуди се дали да не си поиска бижутата обратно, но пласьорът изглеждаше доста превъзбуден и не се знаеше как ще реагира.

— Така че… не моля за заем. Искам да ти продам нещо — каза Уиткоум.

— Какво? Всъщност не ми трябва…

— Нея. — Ранди кимна към жената на пода.

Тя погледна госта, но не каза нищо.

— Не се занимавам с проститутки. Не че имам нещо против тях, но се страхувам и от СПИН, и от сифилис, и от гонорея, и от херпес.

Уиткоум притисна длан към гърдите си, засегнат.

— Ранди няма да ти натресе такава гадост, мой човек. Ранди няма да те прецака така. Няма да пипнеш нищо, ако си пъхаш патката в устата й. Няма начин да се заразиш по тоя начин.

— Ами аз… — Джеймс отново погледна жената и поклати глава. Тя беше негов тип, не можеше да го отрече, въпреки че бе малко мърлява, сякаш имаше нужда от сапун и вода. Работата беше там, че Барстад го изтощаваше. От дни не му бе хрумвало да си фантазира за секс.

— Ще направи всичко, което поискаш, Дик. — Катар се обърна да погледне Ранди, който кимна и повтори: — Всичко.

— Виж, оценявам предложението…

Домакинът не можеше да повярва, че му отказват. Обърна се към жената:

— Стани, кучко! Свали си дрехите и покажи на човека какво имаш.

Тя се изправи и започна да сваля дрехите си. Издърпа блузата си презглава, свали дънките си, откопча сутиена, смъкна бикините, застана пред Ранди и го погледна в очите. Не каза нищо. Космите на пубиса й бяха обръснати и Катар забеляза, че тя има лек обрив. От израстващите навътре косъмчета, помисли си той почти със съчувствие. Нещо в това — в този обрив, го развълнува. Тя изглеждаше толкова безпомощна. Недоразвита.

— Ще направи всичко — повтори Ранди.

Джеймс забеляза, че челото на домакина му е плувнало в пот. Физическото му състояние сякаш се променяше с всяка изминала минута и когато отново взе бирата си, се наложи да я хване с две ръце.

— Ще ти предложа сделка — каза Катар. — Но може и да не я харесаш.

— Каква е? — попита Ранди.

— Ако ми дадеш пет хиляди за бижутата, плюс моите четиристотин, които ще ти заема — общо пет хиляди и четиристотин — следващата седмица, ще ти изтегля пари веднага.

— Дадено — извика Уиткоум. Засмя се възбудено и скочи на крака. — Дадено, Дик. Печелиш.

— Но трябва да ми осигуриш парите, Ранди — предупреди го Джеймс. — Бог ми е свидетел, адски ще се ядосам, ако не ги получа навреме. И аз съм малко закъсал в момента.

— Ще си ги получиш, сладурче — изрева пласьорът. От устата му се разхвърчаха слюнки. — Няма да те издъня. Ти си ми клиент, мамка му! Пет хиляди и четиристотин долара. Ще си ги получиш след два дни, веднага щом куриерът се върне от Сейнт Луис.

Сейнт Луис? Двамата се спогледаха, после Катар сви рамене:

— Става.

— Супер! — извика Ранди и замахна с юмрук във въздуха. Изглежда, не забелязваше, че вика.

— Може ли да дойда с вас? — попита плахо жената.

— Млъквай, мамка му! — изпищя Ранди и я посочи с треперещ пръст. — Не може да излизаш, докато не получиш име, кучко, а ти още нямаш такова. — Обърна се към Катар. — Още не съм й измислил име.

— Добре… сега…

— Да вървим, Дик. Да се махаме оттук, мамка му.

Сега Джеймс беше Дик, защото Ранди бе превключил на това име. Не беше напълно сигурен, но като гледаше Уиткоум, който седеше, облегнал глава на стъклото, и бръщолевеше нещо неразбираемо, бе почти сигурен, че пласьорът е преминал някаква невидима граница.

Отидоха до банкомата, който се намираше пред клона на една банка на Гранд авеню. Катар изтегли четиристотин долара по двайсет и докато ги вземаше от машината, Ранди ги грабна от него, дръпна се назад и кресна:

— Махай се от мен, мамка му! Махай се от мен.

— Ранди, Ранди…

Мъжът натъпка парите в джоба на панталона си и попита:

— Знаеш ли с кого се ебаваш, шибаняко? Ще те преследвам като мръсно куче, ако се ебаваш с мен.

— Добре, добре… — Джеймс вдигна ръце. Реши да си ходи. — Ще се видим след два дни.

След малко Ранди се осъзна.

— Ще ме закараш ли?

— Мислех да…

— Не можеш да ме оставиш тук, на шибаната улица, мъжки. Къде са ми парите?

— В джоба ти.

Ранди бръкна в джоба си и ги откри.

— Мамка му! Били са у мен през цялото време. Да вървим.

Докато вървяха към колата, Уиткоум притисна длани към слепоочията си, погледна Катар и изтърси:

— Направих венец за главата й и гривни, и омайно ухание. Тя ме гледаше, докато се любехме, и стенеше сладко.

— Какво?

— Направих венец за главата й…

Мислите на Ранди прескачаха от време на време, помисли си Катар. Дори и така, знаеше къде отива. Казваше му къде да завива и го насочваше:

— Насам… Натам, Ричард… Може ли да ти викам Ричард?

След пет минути се озоваха пред жилищна сграда на булевард „Комо“. Ранди изскочи навън и каза съвсем смислено:

— Може да дойдеш с мен, ако искаш, но вътре са предимно негра. Не си падат особено по бели момчета.

— Няма нищо. И бездруго трябва да се прибирам.

Ранди потупа по покрива на колата в отговор, после се втурна към тъмния вход на сградата, без да погледне назад.

 

 

Джеймс потегли. Вместо да се качи на магистралата за Минеаполис, колата сякаш сама се върна по пътя към апартамента на Уиткоум. Мислеше си за жената, откакто бяха тръгнали от апартамента — не за възможността за секс, а за другата възможност.

Седя отвън десет минути, не можеше да реши. Беше сигурен, че Ранди няма представа кой е идвал при него тази вечер; можеше и никога да не си получи парите за бижутата, но все нещо трябваше да получи. Усещаше артерията на врата си, пулсираше силно и натрапчиво. Искаше я, можеше да я усети. Извади въжето изпод седалката и го натъпка в джоба си.

Мозъкът на Ранди беше изпържен. Нямаше да си спомни това… Дали изобщо се сещаше, че го познава? Това изпълни Катар със смелост. Беше ловък, силен, атлетичен. Отиде до вратата и позвъни.

Блондинката се беше облякла, но краката й още бяха боси. Джеймс й обясни:

— Ранди ме убеди да му дам петстотин. Но каза, че мога да те имам, ако поискам.

Жената погледна зад него, несигурна как да постъпи, и попита:

— Къде е Ранди?

— Върна се в апартамента, на купона. Когато свършим, трябва да те закарам там.

Грешка. Това я направи подозрителна.

— Не мога да излизам, докато не получа име.

— Той измисли — импровизира Катар. — Вече имаш име.

— Така ли? Какво е?

— Тифани. Като магазина за бижута.

— Тифани — повтори тя. Сякаш изпробваше вкуса му. — Хубаво е. Тифани. — Отново го погледна и каза: — Добре. Влез.

Тя си беше курва и не й трябваха празни приказки. Накара я да застане на четири крака пред канапето в готовност да я обладае. Той си сложи кондом и застана зад нея. Беше хвърлил панталона си на канапето и сега извади въжето от джоба. Докосна гърба й с него и го прокара по гръбнака й.

Тя попита:

— Какво е това? — И обърна глава.

— Нищо, нищо… продължаваме.

Направи клупа, докосна отново врата й. Обтегна примката, усмихна се, нахлузи я на врата й и…

Пляс! Стегна я като бесилка и ръцете й се вдигнаха към гърлото, тя се опита да се завърти, мяташе се като заклещена птица, но той я притисна с тежестта си. Не искаше да вижда очите й, използва натиска на въжето, за да я наклони настрани и надолу, а тя продължи да се извива и мята, и бори, краката й блъскаха канапето, той се надигна леко и я повдигна, задържа я увиснала над пода като уловена риба. Държеше я и я поклащаше, гледаше я как размахва ръце, постепенно все по-слабо, усети силата, която струеше през ръцете към сърцето му…

Когато съпротивата й почти замря, я възседна и я пусна на пода, пръстите й се вкопчиха в дебелия килим. Той коленичи над нея и седна на дупето й, за да не отслаби натиска. Зъбите му бяха оголени в хищна гримаса и стискаше, стискаше. Накрая жената изви гръб, ръцете й потрепнаха в последен предсмъртен гърч и тя издъхна.

Боже, колко добре се почувства.

Когато тя спря да се движи, спря и треперенето, съпътстващо мозъчната смърт. Катар отпусна ръце и седна на ханша й. Потеше се, но не много, изтри челото си с ръкава на ризата, после обърна жената. Очите й бяха отворени, взираха се безжизнено в тавана, устата й беше окървавена, локва кръв се бе събрала на пода под врата й. Помисли, че е прехапала езика си. Завъртя я.

— Циците й не са лоши. Меки и топли.

Никаква реакция. След още минута с нея той въздъхна и се изправи.

— Трябва да вървя — каза. — Времето лети. Трябва да вървя. — Не се чувстваше притеснен, че трябва да бърза, по-скоро беше отпуснат.

Осъзна, че устната го боли. Отиде в банята, за да се погледне в огледалото. Имаше пълна, добре оформена долна устна, обикновено розова на цвят, а сега беше разранена. В някой момент, докато се беше борил с нея, тя явно бе успяла да го удари, но той не помнеше. Беше го ударила силно, ако съдеше по раната. Мястото още не бе започнало да се подува, но той усещаше вкуса на кръвта в устата си.

— Това бе съвсем излишно — рече на глас. Опипа сцепената устна с езика си и примижа от болка. Щеше да се надуе, ако не поставеше лед, но наболата му брада щеше да скрие подутината. — Съвсем излишно.

Не трябваше да губи концентрацията си. Облече се, пусна кондома в тоалетната — изненада се, като забеляза, че е пълен със семенна течност, не помнеше кога е станало това — оправи ризата си и я запаса в панталона, приглади дрехите си. Разви доста тоалетна хартия, обиколи апартамента и избърса всичко, което помнеше да е докосвал. Пусна хартията в тоалетната и бе готов.

„Слава богу, че има тоалетни“, каза си.

Пари. Нямаше да разполага с пари в брой, но можеше да има нещо друго… Ранди бе напъхал бижутата на Нойман в джоба си, те бяха загубени. Обиколи апартамента, като се оглеждаше внимателно. Не намери нищо дребно, но ценно. Очевидно Ранди бе разпродал всичко, което можеше да се пробута на улицата.

— Тъпак — промърмори. Докато излизаше, прекрачи тялото на жената. Не се радва дълго на името Тифани. Обаче имаше хубави цици.

 

 

Ранди се върна призори и заблъска по вратата, защото го мързеше да търси ключа си. Не беше и в състояние да го намери. Така че удря по вратата, докато някой не извика:

— Махай се или ще повикам полиция!

Шибани съседи. Но не му се разправяше с полицията, така че пет минути търси ключа си, докато го намери, после прекара още пет минути в опити да го пъхне в ключалката и накрая отвори вратата. Извика към горния етаж, но никой не му отговори. Изкачи се по стълбите в тъмното — имаше ключ за осветление до входната врата, но не се сети да го използва — влезе в дневната, където също бе тъмно, и се спъна в женското тяло.

— Мамка… — Опита да се ориентира пипнешком и с ръката си напипа гърда. Разбра какво е и осъзна, че е твърде студена. Ранди се стресна, ефектът от кокаина изчезна яко дим. Пропълзя на четири крака до един лампион, изкатери се по него като маймуна и го светна.

Погледна онази как-се-казваше. Коя беше тя? И какво бе направил той с нея? Притисна длани към слепоочията си, опитвайки се да извика някакъв спомен, който трябваше да е някъде там. Кога го беше направил?

— Шибана работа — каза той.