Джон Сандфорд
Избрана жертва (6)

6.

Небето бе причерняло, но не валеше нито дъжд, нито сняг, когато Дейвънпорт пристигна пред полицейското управление. Беше изпил прекалено много кафе и се отби в тоалетната. Лестър, заместник-шефът на разследванията, стоеше до един писоар, когато Лукас влезе и застана до него.

— Какво мислиш за кмета? — попита го Лестър.

— Ще има някои промени — отвърна Лукас.

— Май няма начин да назначат отново Роузмари — каза Франк мрачно. — Сигурно ще ме запратят някъде на бунището.

— Тогава напусни още сега, намери си някоя държавна работа и се подсигури. Две пенсии са по-добре от една.

— Тук всъщност ми харесва. — Вдигна ципа си, отиде до мивката и пусна водата. — Ти какво ще правиш? Ще останеш ли?

— Няма да е лесно — отвърна Лукас. — Зависи от това кого ще сложат най-горе.

— Знаеш ли, днес всички правят някакви пресмятания. Хората стоят на групички и си шушукат. Машината за лайна работи с пълна сила.

— Винаги става така — кимна Лукас, закопча се и отиде до чешмата. — Ти при колко шефове си работил?

— Девет. Роузмари е деветата. Но при първите четири или пет беше много по-лесно, тогава седях в патрулната кола с фенерче и поничка.

 

 

Дел и Марси чакаха в кабинета.

— Суонсън и Лейн отидоха в „Чийзит“ да се опитат да намерят някой, който е виждал Аронсън с Брус Уилис — съобщи тя и му подаде снимка на актьора. — Свалихме я от интернет и ще поръчаме да го нарисуват с по-обобщени черти и с дълго черно палто. После ще публикуваме портрета във вестниците.

Лукас забоде пръст в снимката и каза:

— Добре. Действайте. Какво става със списъците?

— Накарахме Андерсън да направи компютърна програма за сортиране на данните. Въвеждаме списъците за всяка жена, после натискаме един клавиш и компютърът сам открива съвпаденията. Засега няма такива. Но разполагаме с нещо друго.

— Какво?

— Вече имаме девет жени, които са се обадили — брой ги девет — и които твърдят, че са получили такива рисунки по пощата.

— Девет?

— През последните три години. Пет от тях пазят рисунките и вече пратих патрулни коли за тях. Четири от жените ще дойдат днес следобед и двамата с Блек ще говорим с тях. Вероятно ще се наложи ние да отидем при останалите. Не могат да се измъкнат от работа толкова лесно.

— Ако имаме девет, значи вероятно са още двайсет — каза Лукас.

— Освен това медиите ни отделят повече внимание, отколкото се надявахме. Напоследък не е имало някакви добри криминални новини, така че Си Ен Ен и „Фокс“ подеха историята от местните канали още снощи и днес показват рисунките на всеки петнайсет минути.

— Може ли да се прибера да подремна?

— Не. Вие с Дел трябва да обиколите шест рекламни агенции. Да проверите художествените им отдели за мъже с много късо подстригани коси и дълги черни палта. Освен това по телефона те търси Тери Маршъл — заместник-шериф в Меномони, Уисконсин. Окръг Дън. Много държи да говори с теб. И някой си Джери Хаак настоя да му се обадиш веднага.

— Списъкът на агенциите е в мен. Може да идем пеш — предложи Дел.

— Само да проведа телефонните разговори и тръгваме — съгласи се Лукас.

 

 

Първо се обади на Хаак.

— Какво?

— Казал си на онези за мен — изпищя Джери. Писъкът бе последван от два шумни удара, сякаш блъскаше слушалката в дървена стена. — Ще ме убият. Ще загубя работата си.

— Не съм им казал нищо — заяви Лукас невъзмутимо. — Попитах дали Аронсън се е продавала и те отвърнаха, че не е вярно. После запитаха кой ми го е съобщил и като не им отговорих, сами се досетиха. Познай кое име им хрумна първо?

— По дяволите, Дейвънпорт, трябва да им кажеш, че не съм бил аз. Ще ми откъснат топките — извика Хаак.

— Сам си си виновен, като се навърташ, където не ти е мястото. Твоите приятелчета може и да ти откъснат топките, но тези, с които говорих, не са лоши момчета. Може да ти се разсърдят, но нищо повече.

— По дяволите, Дейвънпорт!

— И, Джери… ако пак ми се обадиш, първо провери това, което се каниш да кажеш, ясно? Този път нямаше проблем. Онези момчета дори малко ми помогнаха. Но неверните сведения обикновено са по-лоши от липсата на информация, защото си губим времето да ги проверяваме. Ще го запомниш ли?

— Мамка му…

Лукас затвори, погледна листчето с името на полицая от окръг Дън и набра номера. Една жена вдигна след първото иззвъняване.

— Тери Маршъл ме е търсил. Отговарям на обаждането му — обясни той.

— За съжаление днес го няма. Кой го търси?

— Лукас Дейвънпорт, заместник-началник на полицията в Минеаполис.

— О, ясно. Тери пътува към вас в момента. Мисля, че иска да се срещнете.

— Знаете ли за какво се отнася?

— Не. Само ми е оставил бележка, че ако трябва да се свържа с него, да го търся на вашия телефон. Очаква да пристигне до обяд, стига да не изникне проблем със снега. Тръгна с кола.

— При вас има ли сняг?

— Да, направо снежна буря. Вижда се на радара чак до Хъдсън… Вас явно ви е подминала.

— Да, така е… Ще се оглеждам за вашия човек. — Постави слушалката и отиде при Дел. Докато двамата излизаха, Марси затвори телефона си и рече:

— Току-що говорих с Молард във Вашингтон. Каза, че психиатрите разглеждат рисунките и си скубят брадите, но да не очакваме нищо до утре.

 

 

Беше хладен пролетен ден, въздухът бе пропит с влага. Вървяха през града и гледаха калните коли, мерцедесите за осемдесет хиляди долара, които приличаха на топящи се бургери от кал, жените със зачервени носове и бузи, обути в гумени ботуши.

— Всъщност е любопитно, че Марси ни е координатор — каза Дел и прескочи една заледена локва в ъгъла на тротоара.

— Може някой ден да стане и шеф, ако действа правилно. — Лукас подскочи след него. — Ако е склонна да се примири с някои гадости.

— Не би ми харесало да кандидатства за лейтенант. В крайна сметка ще я забутат някъде, примерно в „Кражби“ или нещо от тоя род. И ще я накарат да мине през всички нива.

— Така и трябва, ако искаш да растеш в кариерата — каза Лукас.

— Ти не го направи — възрази Дел.

— Може да не си забелязал, но аз въобще не съм се издигал в кариерата, моето назначение беше чисто политическо.

 

 

Обиколката на шестте рекламни агенции им отне цялата сутрин. Стилни и самоуверени хора, облечени в модерни дрехи, винаги с по някой цветен детайл, гледаха с любопитство полицаите. В правото си черно късо палто Лукас се чувстваше като член на Политбюро насред цветна градина. Показваха снимки на Уилис от „Криминале“ и в четири от агенциите им отвърнаха с поклащане на глави, в другите две — с повдигнати вежди. Огледаха възможните варианти, които им посочиха в тези две агенции, без да установяват директен контакт, и се съгласиха, че е малко вероятно търсеният мъж да е някой от тези, които видяха.

Единият беше още момче, имаше същата фигура и ръст, но вероятно бе твърде млад — според документите бе на двайсет и две, тъкмо завършваше университета на Минесота и бе от Морис. Зимното му палто бе тъмносиня парка^[1] до ханша и шефката му никога не го бе виждала облечен в нещо друго.

— Никога не е носил дълго палто — заяви тя. — Вкусът му е твърде провинциален за подобна дреха.

Лукас кимна.

— Е, благодаря.

— Какво трябва да предприема? — попита жената. — Ако го разследвате…

— Не правете нищо — успокои я той. — Няма да е редно, вероятността да е замесен в нещо е изключително малка.

Навън Дел попита:

— Аронсън не беше ли и тя някъде оттам? От Морис?

— Не, тя е от Тийф Ривър.

— Това е пак там.

— Дел, Тийф Ривър е толкова близо до Морис, колкото ние до Де Мойн, мамка му.

— Извини дълбокото ми невежество.

Вторият възможен мъж бе на подходяща възраст и имаше дълго тъмно палто, но косата и фигурата му бяха съвсем различни. Шефът на агенцията им обясни, че мъжът никога не е ходил подстриган късо, открай време бил с дълга коса, вързана на конска опашка. Благодариха му и си тръгнаха.

— Шибана работа — изруга Лукас.

— Щеше да е по-приятно, ако обикаляхме пеш през лятото — каза Дел. — Ще ги проверя и двамата, но не ми се вярва да са те. — Вдигна поглед към сивото небе. — Иска ми се вече слънцето да се покаже.

— Може би през април.

 

 

Върнаха се в полицията, като си пробиха път през обедните тълпи и задръствания около местата, където човек можеше да хапне. Лукас си купи ябълка от закусвалнята в управлението, а Дел — сандвич с риба тон и ко̀ла. Когато влязоха в офиса, Марси, която говореше с някаква млада жена със сурово изражение, вдигна глава и съобщи:

— Шерифът от окръг Дън е тук. Пуснах го в кабинета ти. Освен това сме готови с новите рисунки. Ако кажеш, ги изпращам.

Лукас взе една рисунка от бюрото й. Художникът умело бе типизирал чертите на Уилис, беше подчертал подстрижката и бе добавил дълго палто.

— Браво — кимна той. — Пращай ги.

Тери Маршъл бе десет-петнайсет години по-възрастен от Дейвънпорт, някъде между петдесет и пет и шейсет и две годишен, със слабо, загрубяло лице, кестенява коса, прошарена тук-там, и къс, ниско подрязан мустак. Носеше кръгли очила с метални рамки, с които всеки друг би заприличал на Джон Ленън. Маршъл обаче наподобяваше нещо, което би могло да изяде Ленън. Седеше на стола за посетители и четеше вестник. Когато Лукас влезе, той се изправи:

— Вашето момиче ми каза, че може да изчакам тук.

Въпреки хищната си външност, изглеждаше малко смутен и Лукас го успокои:

— Няма проблем, стига да не сте ровили из чекмеджетата.

Маршъл се усмихна.

— Хич не съм ги и поглеждал. Това момиче секретарка ли е или какво? Командва всички.

— Тя е полицай — отвърна Дейвънпорт. — И не командва.

— А! — Маршъл отново седна, след като домакинът му се настани зад бюрото си. — Стори ми се, че изглежда някак… — Замълча, объркан.

— Как?

— Стори ми се, че сякаш е… не знам. Саката или нещо такова.

— Миналата есен имахме един тип, който обикаляше и убиваше хора. Заловихме го при една бензиностанция, показваха го по телевизията.

— Спомням си — кимна Маршъл.

— Преди да го заловим, простреля Марси с ловна пушка. Точно в гръдния кош от около петнайсет метра разстояние. Тя много ни помогна и след това — да открием колата му и да разгадаем цялата история. Но самата тя бе доста зле.

— Боже! — Шерифът се наведе да погледне Марси през прозореца към съседното помещение. — Ще се оправи ли? — В гласа му прозвуча загриженост и Лукас го хареса заради това.

— След известно време. Вече й е писнало ужасно от бездействието, затова я сложихме тук да координира всичко.

— Мен не са ме прострелвали.

Маршъл се замисли и Лукас попита нетърпеливо:

— Е, какво мога да направя за вас?

— А, да. — До крака на госта имаше очукано кожено куфарче, което той вдигна, порови из него и извади папка. — Нося ви тези материали от един случай. Преди девет години едно младо момиче — беше на деветнайсет — изчезна по нашите места. Казваше се Лора Уинтън. Така и не разбрахме какво се е случило с нея, но смятаме, че е била удушена и заровена някъде из горите наоколо. Не успяхме да открием този, който го е извършил.

— Мислите…

— Работата е там, че той беше много умен — обясни Маршъл. — Установихме, че се е навъртал покрай момичето около седмица преди да го убие. Извършил го на Коледа, по време на ваканцията на университета. Тя живеела на улица, пълна със стари къщи, разделени на апартаменти за студенти… Нали си ги представяте?

— Да. И аз съм живял в такъв на младини.

Маршъл кимна.

— Както и да е, мотал се покрай нея около седмица, но никой от съквартирантите й не го видял. Когато я убил, тях ги нямало — имала е трима съквартиранти и всички били заминали за коледните празници.

— Тя защо не е заминала?

— Защото беше местно момиче — обясни Маршъл. — Беше по-голямата от две дъщери и имаше двама по-малки братя. Когато се изнесе от дома си, за да учи в университета, сестра й остана да се шири в стаята им. Просто нямало смисъл да остава да спи там, след като живее само на няколко километра. Така че отишла у родителите си сутринта на Коледа, отворили подаръците, обядвали и после тя се върнала в апартамента си. Доколкото ни е известно, никой повече не я е видял, освен убиеца.

Лукас се наведе напред.

— Защо мислите, че е била удушена?

Адамовата ябълка на Маршъл подскочи и той погледна ръцете си. Като вдигна глава, очите му изглеждаха някак напрегнати. Можеше да бъде достатъчно суров — и жесток — ако се налагаше, помисли Лукас. Това бе нещо типично за дългогодишните заместник-шерифи, а още повече за ченгетата от големите градове.

— Когато тя изчезна… нямаше никакво обяснение. Нямаше оставена бележка, а е имала уговорка да посети отново родителите си на следващия ден. Очевидно беше сортирала дрехите си за пране, когато убиецът се е появил.

— Ако е имало убиец.

Маршъл почервеня и рязко вдигна глава.

— Имало е. Всъщност извикахме екип криминолози. Нямаше нищо явно, никакви локви кръв или нещо такова, никакви следи от насилие, освен… имаше един стар килим, имитация на персийски. В него намериха нейни нокти.

— Нокти?

— Три. Опитвала се е да се отскубне от някого, като е забивала нокти в килима. Счупила ги е. Имаше пресни следи от кръв по единия и ние я проверихме. Беше нейната.

Лукас обмисли чутото, после каза:

— Разбирам. Типично при удушаване.

Маршъл кимна.

— Ако се замислите, всичко пасва… и излизала с някакъв тип, когото съквартирантите й нарекоха „художника“.

Лукас отново се наведе напред.

— Художника?

— Да. Запознала се с него в университета, той я заприказвал. Обяснил й, че е студент по изобразително изкуство и че се казвал Том Ланг или Том Лейн. Излизали два-три пъти и съквартирантите й я подпитвали за него — как изглежда, дали не е грозен и така нататък. Тя казала, че е готин, рус, кльощав, не много висок. Споделила с едното момиче, че приличал на филмова звезда.

— Да не би на Брус Уилис?

Маршъл поклати глава, озадачен:

— Не, не. На един артист на име Едуард Фокс. Играеше лошия в „Денят на чакала“.

— Убиеца ли? Онзи, който се опитваше да убие Шарл дьо Гол?

— Същият. Виждал съм снимката му поне сто пъти. Освен това казала, че кара колело.

— Колело?

— Колело. Това бе всичко, което знаехме за него.

— Случайно той да я е рисувал? — попита Лукас.

— Поне ние не знаем за такова нещо.

— Криминолозите откриха ли друго?

— Не. Нищо освен ноктите.

Маршъл изглеждаше разстроен и Лукас го погледна с любопитство.

— Познавахте ли момичето?

— Да, да. Беше ми племенница. Дъщеря на сестра ми. Беше като моя родна дъщеря — аз нямам деца и просто… — Поклати глава и замълча, образът й явно все още бе в главата му.

— Боже, съжалявам — промълви Лукас.

— Да, добре… — Маршъл се върна откъдето и да се бе отнесъл. — Само се надявам да не съм се заблудил. Когато видях онези неща по телевизията снощи, нямаше и едно, което да не ми прозвуча като нашия човек.

Лукас се облегна на стола си.

— Не искам да ви разочаровам, но снощи открихме човек, който може би е видял убиеца. Според него той прилича на Брус Уилис. Доста набит, с къса коса, тъмен. Смятаме, че вероятно се е запознал с Аронсън в един ресторант, както вашият човек е заприказвал племенницата ви в университета — обясняваше той. — Чакайте малко.

Излезе, взе от бюрото на Марси рисунката на Уилис и я подаде на Маршъл.

— Снощи намерихме стар приятел на Аронсън, който може би е видял мъжа съвсем случайно. Според него той изглежда приблизително така.

Маршъл я погледна за момент, после погледна Лукас, поклати глава и каза:

— Точно обратното на това, което Лора е описала на съквартирантите си. Точната противоположност.

— Май така се получава.

Маршъл погледна рисунката още веднъж и въздъхна:

— Може би съм на погрешна следа. Но в тази папка има още едно-две неща. През цялото време следя съобщенията за изчезнали жени, които може би са убити. Тъй като не разполагаме с почти никаква информация, възможните кандидатки са доста на брой — постоянно се случва някой да изчезне. Едно младо момиче изчезна тук, в Минесота, около две години след убийството на Лора: Линда Кайл. Родом от Албърт Лий, учела в колежа „Карлтън“ в Нортфийлд. Както и да е, един ден просто изчезнала и така и не я намерили. Учела изкуство и се мотаела из галериите тук, в Минеаполис, когато й доскучавало. Срещала се два-три пъти с някакъв мъж в града, но никоя от приятелките й не го била виждала. Нямаше заподозрени.

— Хм, никоя от приятелките й не го е виждала. Това е като съзнателно прилагана техника — обади се Лукас. — Не помня това име. Не си спомням случая.

— Нищо чудно. Беше преди седем години и така и не откриха нищо, освен че нея я няма — каза Маршъл. — После имаше още една изчезнала, преди три години, от Ню Ричмънд, Уисконсин, от другата страна на река Сейнт Кроа.

— Знам града — кимна Лукас. Понякога минаваше през него на път към горската си хижа.

— Нанси Вандерпост, омъжена, но разделена с мъжа си, двайсет и две годишна. Един ден изчезнала. Не я открили. Говорела, че се кани да се премести в Лос Анджелис, за да се занимава с изкуство. Тя също имала гадже някъде тук, в Двата града, но така и не открили кой е. Живеела във фургон и вътре нямало никакви следи от борба или нещо такова, но открили… нокти. Два счупени нокътя. Намерили портмонето й до канапето, дрехите й си били на мястото и най-важното — всичкият й инсулин. Не би тръгнала без него.

— И общото са ноктите и връзката с изкуство в Двата града? — попита Лукас. — И това, че никой не е виждал мъжа, с когото е излизала всяка от жените?

Маршъл кимна. Кръглите му очила отразяваха светлината и очите му не се виждаха.

— Може би още нещо. Всички фургони в този район са съвсем близо един до друг, на около три метра разстояние. Ако портмонето й не е било откраднато, според мен нападателят я е убил…

— Ако е имало убийство.

— Да. Ако. Ако някой го е направил, не я е застрелял, не й е дал никаква възможност да изпищи, не е участвал в шумен спор или кавга, не е пиел и не я е наръгал с нож. Пратиха хора от щатската лаборатория по криминология да проверят фургона и не откриха нито капчица кръв. Мисля, че я е удушил. Според мен точно това обяснява ноктите: жените са забивали пръсти в пода.

— Никакви рисунки?

— Само нейните. Рисувала е и се е занимавала с музика, танци, поезия, журналистика, фотография, актьорство и всичко останало, но доколкото научих, не била особено добра в никоя област. Просто една… объркана душа, търсеща нещо по-добро от самата нея.

— Някой, който се занимава с изкуство — каза Лукас.

— Така мисля. Направих всичко възможно от разстояние, но нямаше на какво да се опра, пък и си оставаше възможността тя да е в Ел Ей или да е имала проблем с инсулина, да е попаднала на някое пусто място и да е умряла. Край Ню Ричмънд има доста места, където човек може да се загуби.

— А колата й?

— Беше паркирана в града. Намериха я един ден след като претърсиха фургона й.

— Виждам разлика между това, което е характерно за вашите случаи, и нашия — каза Лукас. — Вашите са все момичета от малки градчета, а нашето не е. Аронсън е живеела тук, в Двата града, и…

— Но във вестника пишеше, че е родом от малък град. Може би нещо в поведението им го привлича.

— Може би… — Лукас вдигна за момент краката си на бюрото, замислен върху всичко чуто. — Още днес ли ще се връщате?

— Бих искал да остана следобед. Снегът валеше много силно, когато минавах през Хъдсън. Страхувам се, че ще затворят междущатската магистрала при реката. А и да видя какво става при вас. Знам наизуст всяка подробност от материалите, които съм събрал, и може да ми хрумне нещо.

— Останете колкото искате. Накарайте Марси да пусне търсене за онова име — Том Ланг ли беше? — в списъците, които съставяме. Може би трябва да наминете и да видите трупа на Аронсън, да поговорите с лекарите, за да проверят дали не й липсват нокти и дали няма някакви охлузвания по дланите.

— Какво мислите за моя списък?

— Интересен е. Вероятно наистина някой действа някъде наоколо.

— Винаги има по някой — каза Маршъл.

 

 

Дел се върна няколко минути след като Маршъл излезе и откри Лукас, втренчил се в тавана на кабинета си.

— Проверих онези двамата от рекламните агенции — каза Дел. — Единият редовно не си плаща глобите за паркиране. Другият дори не е говорил с полицай през живота си, доколкото успях да науча.

— Провери ли дали ги няма в списъците?

— Още не. Марси въвеждаше нещо… — Лукас се бе завъртял на стола си и погледът му блуждаеше, докато Дел му говореше. — Ей, какво става?

— А?

— Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

Лукас му обясни за Маршъл.

— Преглеждах папката, която донесе. Имам лошо предчувствие за това, Дел.

— Мислиш, че е нещо сериозно?

— Опасявам се, че да — кимна Дейвънпорт.

— Има ли нещо, от което да тръгнем?

Лукас се изправи.

— Не веднага. Хайде да навестим Морис Уеър.

Дел кимна.

— Този изрод. Надявах се да се е преместил на шибания бряг, заедно с всички останали перверзници. Какво си чул за него?

Лукас облече палтото си.

— Онази мацка Лори в „Хот Фийт Джаз“, на…

— „Линдейл“. Да. Странна птица е тази Лори.

— Минах там преди два дни. Правеше едно от онези изпълнения, дето се държиш за една пръчка и протягаш крака си над главата. Прекарах пет минути, говорейки на чатала й.

— И чаталът й каза, че Морис Уеър…

— … се е върнал и пак си търси свежа кръв.

— Не се изненадвам. Това не е нещо, което се израства.

Лукас попита:

— Уеър не се ли мотаеше из артистичните среди по едно време?

— Да, имаше такъв период. Издаде онази книга — „Малки жени на ръба“ или нещо такова. В смисъл на ръба на пубертета. Предполагаше се, че е изкуство — голи момичета, но вонеше отдалеч.