Беки Албъртали
С обич, Саймън (5)

5

Честна дума, няма нищо по-хубаво от Хелоуин в петък. През целия ден в училище има една такава наелектризирана атмосфера, от която работата изглежда по-малко скучна, а учителите по-забавни. Имам чифт филцови котешки ушички, залепени за качулката на суитшърта ми, и опашка, закачена отзад на дънките ми, и хлапета, които не познавам, ми се усмихват по коридорите. Смеят се — по един хубав начин. Просто страхотен ден.

Аби идва у нас заедно с мен и по-късно двамата отиваме у Ник, така че Леа да може да ни вземе от там. Леа е навършила седемнайсет, което в Джорджия има значение за шофьорската ти книжка. В момента аз мога да возя само още един човек освен Нора, и това е. Родителите ми в много отношения изобщо не са строги, но когато става дума за шофиране, са същински зли диктатори.

В мига, в който влизаме в кухнята, Аби се отпуска на пода, за да се погушка с Бийбър. С Леа може и да нямат много общо, но и двете са луди по кучето ми. А в момента Бийб се е проснал на пода с оголен корем и съзерцава Аби замечтано.

Бийбър е голдън ретривър с големи, кафяви, почти маниакални очи. Алис беше страшно доволна от себе си, когато му измисли името, но не мога да си кривя душата. Пасва съвършено.

— Е, къде се намира това място? — пита Аби, вдигайки очи към мен.

Двамата с Бийбър са се оплели в прегръдка като символа за вечност; диадемата й се е смъкнала над очите. Мнозина дойдоха на училище с леки костюми — животински ушички, маски, такива поща. Аби се появи, облечена като Клеопатра от главата до петите.

— Къщата на Гарет? Близо до Розуел Роуд, мисля. Ник знае.

— Значи, ще бъде пълно най-вече с футболисти?

— Вероятно. Не знам.

Искам да кажа, получих съобщение от Маймунския задник, потвърждаващо, че ще дойде, но не изгарям от желание да го споменавам.

— Е, все едно. Ще бъде забавно.

Аби се опитна да се отплете от кучето, при което костюмът и се вдига високо по бедрото й. Носи клин… и все пак. Предполагам, че е забавно. Доколкото знам, всички мислят, че съм хетеро, ала Аби вече като че ли е наясно, че няма защо да се притеснява от мен. А може би просто си е такава.

— Хей, гладен ли си? — пита ме и аз си давам сметка, че вече би трябвало да й предложа нещо.

В крайна сметка правя печени сандвичи със сирене в тостера и ги отнасям в хола, за да ги изядем пред телевизора. Нора се е свила в своя ъгъл на дивана и чете „Макбет“. Предполагам, че това пасва с Хелоуин. Нора никога не ходи никъде. Улавям я да хвърля погледи на сандвичите ни и след малко става и отива да си направи един. Честно, ако искаше сандвич със сирене, трябваше просто да ми каже. Мама все й повтаря, че трябва повече да отстоява своето. Но пък и аз вероятно можех да я попитам дали е гладна. Понякога ми е трудно да разбера какво става в главите на другите. Това вероятно е най-големият ми недостатък.

Гледаме разни предавания по „Браво“, с Бийбър, изтегнат между нас на дивана. Нора се връща със сандвича си и отново започва да чете. Алис, Нора и аз обикновено си пишем домашните пред телевизора или на музика, но въпреки това всички получаваме добри оценки.

— Хей, не е ли време да се обличаме? — казва Аби.

Тя има съвършено различен костюм за купона, защото вече всички са видели Клеопатра.

— Не е нужно да ходим у Ник преди осем.

— Не искаш ли да се маскираме за децата, които обикалят по къщите? — пита тя. — Винаги мразех, когато хората, които ни отваряха, не бяха маскирани.

— Ъ, щом казваш. Вярвай ми обаче, тукашните хлапета се интересуват единствено от лакомствата и изобщо не ги вълнува кой ще им ги даде.

— Това е малко притеснително — отвръща Аби.

Аз се разсмивам.

— Така е.

— Е, смятам да окупирам банята ти. Време е за преобразяване.

— Звучи ми добре — казвам. — Аз ще се преобразя тук.

Нора вдига очи от книгата си.

— Саймън. Гадно.

— Просто ще си облека роба на диментор над дрехите. Мисля, че ще го преживееш.

— Какво е диментор?

Ама наистина!

— Нора, вече не си ми сестра.

— А, значи е нещо от „Хари Потър“ — досеща се тя.

* * *

Гарет и Ник удрят юмруците си, когато влизаме.

— Айзнър. Как. Я. Караш.

Гърми музика, носи се бурен смях и навсякъде е пълно с хора, стискащи кутии, в които няма кока-кола. И там е работата — свикнал съм с друг вид купони. Онези, в които отиваш в къщата на приятел и майка му те отвежда в мазето, където има закуски и чипс, и игри на думи, и цял куп припяващи хора. Може би неколцина, които играят видео игри.

— Е, какво ще пиете? — пита Гарет. — Имаме бира и, ъ, водка и ром.

— Благодаря, но не — казва Леа. — Аз шофирам.

— Имаме също кока-кола и сок.

— Аз ще пия водка с портокалов сок — казва Аби и Леа поклаща глава.

— Водка с портокалов сок за Жената чудо идва веднага. Айзнър, Спиър? Нещо за вас? Бира?

— Може — казвам.

— Сърцето ми здравата думка.

— Бира за Спиър^[1] — казва Гарет, а после се засмива.

Предполагам, понеже се римува. Изчезва, за да ни донесе напитки, за което майка ми би отбелязала, че е държанието на отличен домакин. Не че има начин да им кажа за алкохола. Те ще си умрат от смях. Нахлупвам дименторската качулка над главата си и се облягам на стената. Ник се е качил на горния етаж, за да вземе китарата на бащата на Гарет, оставяйки след себе си едно особено, тихо напрежение от това да бъда сам с Аби и Леа. Аби припява тихичко на музиката и движи рамене в ритъма й.

Присламчвам се по-близо до Леа. Понякога просто усещам, че изпитва съвсем същото, което и аз.

Тя поглежда към дивана.

— Леле, това там Катнис ли е, която се натиска с Йода?

— Кой се натиска с кого? — пита Аби.

За миг се възцарява пауза.

— Ъ… забрави — казва Леа.

Според мен Леа става особено саркастична, когато е нервна. Аби обаче сякаш никога не забелязва острите нотки в гласа й.

— Къде се дяна Ник? — пита тя.

Дори само това да чуе името на Ник, произнесено от Аби, кара Леа да стисне устни.

— Опипва някоя китара някъде? — правя предположение аз.

— Аха — казва Леа. — Най-неловкият начин да ти се забие треска.

Аби се разкисква от думите й и Леа се изчервява; изглежда доволна от себе си.

Адски странно е. Има мигове между Аби и Леа, в които изглежда така, сякаш те просто се опитват да се докарат една пред друга.

А после Гарет се появява с цял куп напитки и нещо в изражението на Леа се затваря.

— Ето… водка с портокалов сок за дамите… — казва Гарет и подава по една на всяка от тях.

— Това е… окей.

Леа върти очи и оставя питието на масата зад себе си.

— И бира за… каквото и там да се предполага, че си.

— Диментор — обяснявам.

— Какво, в името на всичко свято, е това?

— Диментор? От „Хари Потър“?

— Е, свали си качулката, за бога. А ти коя се очаква да бъдеш?

— Ким Кардашян — отвръща Леа, напълно сериозно.

Гарет придобива объркан вид.

— Тоору от „Фуруба“.

— Аз…

— Това е манга — обяснява Леа.

— А.

Откъм пианото в другия край на стаята изригва какофония от дисонантни звуци и погледът на Гарет се плъзва покрай нас. Две момичета са седнали на пейката пред пианото и предполагам, че едното от тях си е ударило лакътя в клавишите. Избухва необуздан, пиянски смях.

Почти ми се приисква да си бях вкъщи с Нора, да гледам „Браво“, да се ослушвам за входния звънец и да се тъпча с миниатюрни „Кит Кат“. Не знам. Не е като да си прекарвам ужасно. Но да бъда тук, ми се струва странно.

Отпивам глътка бира и тя е… ами учудващо отвратителна. Не мисля, че съм очаквал да има вкус на сладолед, обаче — майко мила. Хората лъжат и си вадят фалшиви карти за самоличност, за да ги пуснат в баровете… заради това? Сериозно мисля, че бих предпочел да се целувам с Бийбър. Кучето. Или Джъстин.

От което няма как да не се притесниш здравата за цялото прехласване по секса.

Гарет ни оставя питието на Ник и отива при момичетата на пианото. Според мен са първокурснички. Костюмите им са изненадващо находчиви — едната носи черна копринена нощница, върху чиято предница е залепена снимка на Фройд. Фройдистка дрешка, вместо фройдистка грешка. На Ник ще му хареса. Само че са на годините на Нора. Не мога да повярвам, че пият. Гарет побързва да затвори капака на пианото и това, че се тревожи за него, ме кара да го харесвам повече.

— Заповядай — казва Аби.

Ник се е върнал, вкопчен в една акустична китара, сякаш е спасително въже. Настанява се на пода, за да я настрои, облегнал гръб на дивана. Няколко души му хвърлят погледи, без да прекъсват разговорите си. Странно е, защото почти всички ми изглеждат познати, но са все от футболния отбор и други спортисти. Което е окей, естествено. Просто почти не ги познавам. Ясно ми е, че няма да открия Кал Прайс сред тях, и представа си нямам къде е Мартин.

Сядам и Леа се плъзва надолу до мен, облегната на стената, извила неловко крака настрани. Носи костюм с пола и знам, че се опитва да скрие бедрата си. Което е нелепо и съвсем в неин стил. Идвам по-близо до нея и тя ми се усмихва лекичко, без да ме поглежда. Аби се настанява по турски срещу нас и всъщност е доста приятно. На практика си имаме наше ъгълче от стаята.

Чувствам се някак щастлив и замаян и след първите няколко глътки бирата вече не ми се струва толкова гадна. Гарет или някой друг трябва да е изключил уредбата и няколко души се приближават, за да чуят Ник. Не знам дали го споменах, ала Ник има най-дрезгаво-съвършения глас на света. Е, да, освен това е луд по класическия рок, но то невинаги е нещо лошо. Защото сега пее Wish You Were Here на „Пинк Флойд“ и аз си мисля за Блу. И за Кал Прайс.

Защото там е работата. Вътрешният глас ми нашепва, че Блу е Кал Прайс. Мисля, че е заради очите.^[2] Той има очи като океана: безкрайни синьо-зелени вълни. И понякога, когато го погледна, имам чувството, че се разбираме един друг, че той просто разбира и всичко е толкова съвършено, и неизречено.

— Саймън, колко изпи? — пита Леа.

Играя си с крайчетата на косата й. Косата на Леа е толкова хубава и мирише досущ като пържени филийки. Само дето това е Аби. Леа мирише на бадеми.

— Една бира.

Една превъзходна, вкусна бира.

— Една бира. Дори не мога да ти опиша колко си абсурден — казва строго, ала почти се усмихва.

— Леа, знаеш ли, че имаш ирландско лице?

Тя ме поглежда.

— Какво?

— Знаете какво имам предвид. Ирландско лице. Имаш ли ирландска кръв?

— Ъ, доколкото знам, не.

Аби се смее.

— Моите предци са шотландци — казва някой.

Вдигам очи и виждам Мартин Адисън, със заешки ушички.

— Аха, точно така — заявявам, докато Мартин се настанява до Аби, близо, но не прекалено. — И е толкова странно, нали, защото прадедите ни са дошли от целия свят, а ето че сега седим в дневната на Гарет, а прадедите на Мартин са от Шотландия и съжалявам, обаче тези на Леа абсолютно са от Ирландия.

— Щом казваш.

— А тези на Ник са от Израел.

— Израел? — обажда се Ник, чиито пръсти все още се плъзгат по грифа на китарата. — Те са от Русия.

Е, май наистина научаваш нещо ново всеки ден, защото аз действително мислех, че всички евреи идват от Израел.

— Ами аз имам английски и германски предци, а Аби…

Господи, не знам нищо за Африка и не съм сигурен дали това ме прави расист.

— Западна Африка. Мисля.

— Точно така. Имам предвид, всичко е толкова случайно. Как така всички се озовахме тук?

— Робство, в моя случай — казва Аби.

Мамка му. Трябва да си затворя устата. Трябваше да си затворя устата още преди пет минути.

Уредбата отново започва да дъни.

— Хей, аз май ще ида да си взема нещо за пиене — казва Мартин и скача по онзи свой неспокоен начин. — Някой иска ли нещо?

— Благодаря, но аз съм с колата — казва Леа.

Не че щеше да пие, дори да не беше с кола. Знам го. Защото съществува една невидима линия и от едната й страна са хора като Гарет и Аби, и Ник, и всички музиканти, живели някога. Хора, които ходят по купони и пият, и не се отрязват от една бира. Хора, които са правили секс и не мислят, че е кой знае какво.

От другата страна са хората като Леа и мен.

Има обаче нещо, което ме кара да се чувствам странно по-добре — това, че Блу е един от нас. Е, чета между редовете, но не мисля, че Блу се е целувал с някого. Странно — дори не съм сигурен дали се брои това, че аз съм се целувал с момичета.

Никога не съм се целувал с момче. Това е нещо, за което мисля непрекъснато.

— Спиър? — пита Мартин.

— Извинявай, какво?

— Нещо за пиене?

— О. Не, благодаря.

Леа издава приглушен звук, който прилича на пръхтене.

— Аз също не искам нищо. Но благодаря. — Аби побутва стъпалото ми със своето. — У дома просто вземах метрото и си влизах през задната врата, така че нямаше значение. — Когато Аби казва „у дома“, все още говори за Вашингтон. — Ала предполагам, че родителите на Саймън едва ли биха искали да ме видят пияна.

— Не мисля, че ще ги е грижа.

Аби отмята бретона си на една страна и вдига очи към мен.

— Мисля, че ще се изненадаш.

— Позволиха на сестра ми да си сложи милион пиърсинги на ухото.

— Леле. Нора е страшна работа — казва Леа.

— Нора е пълната противоположност на страшна работа. — Поклащам глава. — Аз съм много по-страшна работа от нея.

— И не позволявай на никого да ти каже, че не е така.

Мартин се отпуска обратно до Аби, с бира в ръка.

Аби се протяга и става, отпускайки ръка върху качулката ми.

— Хайде. Хората танцуват.

— Браво на тях — казва Ник.

— Ние ще танцуваме. — Аби протяга ръце към него.

— Нееееееее.

Обаче оставя китарата и й позволява да го вдигне на крака.

— Ъ, виждали ли сте моите невероятни танцови умения? — пита Мартин.

— Дай да ги видим.

Той се впуска в странна, ритмична пантомима, имитираща плуване, последвана от странично движение с раменете и задника.

— Да, страхотен си — казва Аби. — Хайде.

Подръпва го за ръце и Мартин скача, грейнал в усмивка, а тя повежда малкия си харем към една застлана с килим част на стаята, близо до уредбата, където цял куп хора пият и се поклащат на музиката на Кание. Само дето Аби се пренася в свой собствен свят, когато танцува, така че в крайна сметка Ник и Мартин се поклащат неловко, като подчертано избягват да се поглеждат.

— Господи — казва Леа. — Ето че се случи. Най-сетне сме свидетели на нещо по-мъчително от бар мицвата на Ник.

— Току-що бе поставен нов рекорд по неловкост.

— Не трябва ли да го снимаме?

— Просто му се наслади. — Обвивам ръце около раменете й и я придърпвам по-близо до себе си. Леа понякога е малко странна с прегръдките, но днес заравя лице в рамото ми и измърморва нещо в гънките на дименторската ми роба. — Какво? — побутвам я аз.

Ала тя просто поклаща глава и въздъхва.

* * *

Леа ни оставя у Ник в полунощ. От там до нас са седем минути пеша. Всички лампи в къщата са угасени, ала целият квартал все още грее в оранжева светлина. Виждаме няколко размазани тикви и цял куп тоалетна хартия, омотана между клоните на дърветата. През по-голямата част от времето Шейди Крийк може и да е магическо предградие, излязло сякаш от приказките, но свършат ли лакомствата на Хелоуин, опасната му, криминалната му страна излиза наяве. Поне в моя квартал.

Хладно е и неестествено тихо, ако Аби не беше с мен, вероятно щях да съм принуден да удавя тишината с музика. Имам чувството, че сме последните оцелели в един зомби апокалипсис. Жената чудо и гей дименторът. Не предвещава нищо хубаво за оцеляването на човешката раса.

Свиваме в края на улицата на Ник. Бих могъл да извървя цялото разстояние със затворени очи.

— Окей, трябва да те попитам нещо — казва Аби.

— Да?

— Ами Мартин си поприказва с мен, докато ти беше в тоалетната.

Усещам как нещо в мен се смразява.

— Да — казвам.

— Ами… може би го изтълкувах погрешно, но той говореше за бала и го спомена поне три пъти.

— Покани те да отидеш с него?

— Не. По-скоро… ами изглеждаше така, сякаш може би се опитва.

Проклетият му Мартин Адисън. Изобщо не го бива в свалките.

Обаче, по дяволите, изпълва ме такова облекчение, че не й е казал.

— Предполагам, че не е стигнал доникъде.

Аби прехапва устни и се усмихва.

— Той е наистина свестен тип.

— Аха.

— Само че вече обещах на Тай Алън да отида с него. Покани ме преди две седмици.

— Наистина ли? Как така не знам?

— Извинявай… да не се очакваше да го оповестя в тъмблр? — Тя се усмихва широко. — Както и да е, не знам дали би могъл да го споменеш на Мартин. Вие сте приятели, нали? Бих предпочела да не се налага да откажа поканата му, ако мога да го избегна.

— Хм. Ще видя какво мога да направя.

— Ами ти? Все още ли го бойкотираш?

— Естествено.

С Леа и Ник смятаме, че балът е адски тъп, и всяка година го пропускаме.

— Би могъл да поканиш Леа.

Аби ме поглежда косо с особено, изпитателно изражение.

Усещам как в мен се надига буря от смях.

— Мислиш, че харесвам Леа.

— Не знам. — Тя се усмихва и свива рамене. — Тази вечер изглеждахте толкова сладки заедно.

— Аз и Леа?

Но аз съм гей. ГЕЙ. Гееееееееейййййййй. Господи, би трябвало просто да й кажа. Почти мога да си представя реакцията й. Разширени очи. Зяпнала уста.

Да. Може би не точно тази вечер.

— Хей — казвам, без да я поглеждам. — Мислиш ли, че някога би могла да си паднеш по Мартин?

— Мартин Адисън? Хм. Защо питаш?

— Просто така. Не знам. Той е свестен тип. Предполагам.

Гласът ми е висок и изтънял. Като на Волдемор. Не мога да повярвам, че го правя.

— Ооо. Сладко е, че сте приятели.

Дори не знам как да отговоря на това.

Мама ни чака в кухнята, когато влизаме, така че е време да се стегна. Работата е там, че мама е детски психолог. И й личи.

— Е, разкажете ми за купона!

Започва се. Беше страхотно, мамо. Добре, че Гарет беше заредил с толкова пиячка. Ама наистина.

Аби повече я бива в това от мен — впуска се в най-подробно описание на костюмите на всички гости, докато мама ни носи гигантска чиния със закуски от кухненския плот. Родителите ми обикновено си лягат още в десет часа и виждам, че мама е изтощена. Ала знаех, че ще е будна, когато се приберем. Тя просто живее за възможности да се прояви като готина майка.

— А Ник свири на китара — казва Аби.

— Ник е много талантлив — отвръща мама.

— О, знам — съгласява се Аби. — Момичетата се прехласнаха по него.

— Затова все повтарям на Саймън да се научи да свири. Сестра му някога свиреше.

— Аз си лягам — обаждам се. — Аби, ти ще се оправиш, нали?

Мама настани Аби в стаята на Алис, което е адски смешно, като се има предвид, че Ник от десет години насам спи на пода в моята стая, когато ми е на гости.

Едва когато си отивам в стаята, най-сетне мога да се отпусна. Бийбър вече е потънал в сън в долния край на леглото ми, върху купчинка дънки и суитшърти. Дименторските ми одежди се озовават на пода. Бях се прицелил в коша за дрехи. Аз съм направо комично неатлетичен.

Изтягам се върху леглото, без да се пъхам под завивките. Не обичам да разбърквам чаршафите, преди да е абсолютно необходимо. Знам, че е странно, но всеки ден си оправям леглото, въпреки че в останалата част от стаята цари пълен хаос от хартия, дрехи за пране, книги и какво ли не. Понякога имам чувството, че леглото ми е спасителна лодка.

Слагам си слушалките. С Нора делим стена, така че не бива да пускам каквото и да било през тонколоните, след като тя си легне.

Нуждая се от нещо познато. Елиът Смит.

Изобщо не ми се спи и все още съм наелектризиран от купона. Според мен беше добър. Не че имам кой знае какво, с което да го сравня. Странно ми е, че пих бира. Знам, че е адски смешно дори да мисля нещо такова за една-единствена бира. Гарет и останалите от футболния отбор вероятно смятат, че е смешно да спреш след само една бира. Ала те не са аз.

Не мисля, че ще кажа на родителите ми за това. Почти съм сигурен, че няма да загазя, ако го направя. Не знам. Трябва да прекарам известно време насаме с този нов Саймън. Родителите ми притежават способността да развалят неща като това. Стават страшно любопитни. Сякаш си имат своя собствена идея за това кой съм и всеки път когато изляза извън нея, те се шашкат. Което е ужасно смущаващо, по начин, който дори не съм в състояние да опиша.

Да кажа на родителите ми, като нищо бе най-странното, най-ужасното нещо в това да имам приятелка. И трите пъти. Честно, беше по-лошо от скъсванията. Никога няма да забравя деня, в който им съобщих за приятелката си в осми клас. Рейчъл Томас. Господи. Първо, поискаха да видят снимката й в училищния албум. Баща ми най-сериозно го отнесе в кухнята, където светлината е по-силна, и мълча в продължение на цяла минута. След което заяви: „На това му се казват вежди“.

Преди да го каже, дори не ги бях забелязал, но след това не бях в състояние да мисля за нищо друго.

Мама беше тази, която бе обсебена от идеята, че си имам приятелка, въпреки че дотогава не бях излизал с никого. Не знам защо това толкова я изненада, при положение че, доколкото ми е известно, повечето хора започват, без да са имали приятелка преди. Както и да е. Поиска да узнае всичко: как сме тръгнали заедно, какво изпитвам и дали искам да ни закара някъде. Прояви огромен интерес към всичко. Не беше от помощ фактът, че сестрите ми никога не говорят за момчета и срещи, така че сякаш изведнъж се озовах под светлините на огромен прожектор.

Честно казано, най-странното бе, че го направиха да изглежда като някакво голямо разкриване. Което едва ли е нормално. Доколкото ми е известно, разкриването не е нещо, за което хетеросексуалните хлапета обикновено се притесняват.

Ето какво няма да разберат хората. За разкриването. Дори не става дума за това, че съм гей, защото дълбоко в себе си знам, че семейството ми ще го приеме. Не сме религиозни. Родителите ми са демократи. Татко обича да се шегува и определено ще бъде неловко, но предполагам, че съм късметлия. Знам, че няма да се отрекат от мен. И съм сигурен, че някои в училище ще се заяждат, но приятелите ми няма да имат проблем с това. Леа си пада по гей мъжете, така че вероятно страшно ще й хареса.

Само че ми писна да се разкривам. Имам чувството, че само това правя. Опитвам се да не се променям, но непрекъснато се променям, по най-различни малки начини. Тръгвам с момиче. Пия бира. И всеки път трябва отново да се представя на Вселената.