Беки Албъртали
С обич, Саймън (21)

21

Съботата след Коледа е и „Уафъл Хаус“ е претъпкана с възрастни хора и хлапета, и разни типове, които седят на бара и четат истински, напечатани на хартия вестници. Хората наистина обичат да идват на закуска тук. Е, строго погледнато, това си е ресторант за закуска. Днес родителите ни спят до късно, така че сме само сестрите ми и аз. Притиснати сме до стената и чакаме да се освободи маса.

Чакаме от двайсет минути и честно казано, вече и тримата сме забили нос в телефоните си. А после Алис казва:

— О, здрасти.

Гледа към някакъв тип, който седи в едно от сепаретата насреща ни. Той вдига глава, усмихва се и й маха. Струва ми се странно познат, дългурест, с къдрава кестенява коса.

— Това да не е…?

— Саймън, не. Това е Картър Адисън. Завърши една година преди мен. Най-милият човек на света. Всъщност, братле, може би трябва да си поприказваш с него, защото…

— Да. Аз си тръгвам — заявявам.

Понеже току-що осъзнах защо Картър Адисън ми се струва познат.

— Какво? Защо?

— Защото така.

Протягам ръка за ключовете на колата. И излизам навън.

Седя зад волана, с включен айпод, надул отоплението докрай, и се мъча да избера между „Тийгън и Сара“ и „Флийт Фоксис“. А после вратата на мястото до шофьора се отваря и Нора се пъхва вътре.

— Добре, какво става с теб? — пита.

— Нищо.

— Познаваш ли този тип?

— Кой тип? — питам.

— Онзи, с когото Алис говори.

— Не.

Нора ме поглежда.

— Тогава защо побягна в мига, в който го видя?

Отпускам глава на облегалката.

— Познавам брат му.

— Кой е брат му?

— Сещаш ли се за онова в тъмблр?

Очите на Нора се разширяват.

— Онова за…

— Аха.

— Защо го е написал?

Свивам рамене.

— Защото харесва Аби и е шибан идиот и си мисли, че тя ме харесва. И аз не знам. Дълга история.

— Ама че задник — казва тя.

— Аха.

Аз я поглеждам. Нора никога не използва такива думи.

Силно тропане ме стряска и когато се обръщам, виждам ядосаното лице на Алис, притиснато до прозореца.

— Слизай — нарежда тя. — Аз ще карам.

Премествам се на задната седалка. Все тая.

— Какво беше това, по дяволите? — пита тя, а очите й хвърлят искри в огледалото за обратно виждане, докато излиза от паркинга на заден ход.

— Не искам да говоря за това.

— Е, и на мен не ми беше особено приятно да се мъча да обясня на Картър защо брат ми и сестра ми се изнесоха на пожар в мига, в който го видяха. — Тя излиза на Розуел Роуд. — Брат му също беше там, братле. Той е в твоя курс. Марти. Изглежда свястно хлапе.

Не казвам нищо.

— Освен това наистина ми се ядяха гофрети — добавя тя кисело.

— Достатъчно, Али — обажда се Нора.

Думите увисват във въздуха. Друго нещо, което Нора никога не прави, е да се противопоставя на Алис.

Останалата част от пътя изминаваме в мълчание.

* * *

— Саймън, хладилника в мазето. Не по-късно. Не след минутка. Сега — заявява мама. — Или купонът се отменя.

— Мамо. Спри. Правя го. — Ама наистина. Нямам представа защо е решила, че това е купон. — Нали ти е ясно, че Ник, Леа и Аби са идвали тук сигурно милион пъти?

— Може и да е така — настоява тя, — но този път или ще приведеш мазето в приличен вид, или ще посрещнеш новата година на дивана, между баща ти и мен.

— Или ще отидем у Ник — измърморвам.

Мама вече се качва по стълбите, но се обръща, за да ме погледне.

— Не, няма. И като стана дума за Ник. С баща ти го обсъдихме и искаме да седнем и да си поговорим за това как ще го бъде, когато той нощува тук. Не се тревожа за тази вечер, тъй като момичетата ще са тук, но за в бъдеще…

— Господи, мамо, спри. Няма да обсъждаме това точно сега.

Исусе Христе. Сякаш двамата с Ник не сме в състояние да бъдем в една стая, без да се отдадем на необуздан, див секс.

Всички пристигат около шест и в крайна сметка се озоваваме натъпкани върху оръфания диван в мазето, поканвайки пица и гледайки повторения на „Супата“. Мазето ни е нещо като капсула на времето — с пухкав, жълтеникавокафяв килим и рафтове, покрити с барбита, пауър рейнджърс и покемони. Има тоалетна и малко перално помещение с хладилник. Тук долу е страшно уютно и готино.

Леа седи в единия край на дивана, после съм аз, Аби и в другия край — Ник, подръпващ струните на старата китара на Нора. Бийбър скимти от горната част на стълбите, а Аби разказва история за Тейлър. Очевидно Тейлър е изтърсила нещо дразнещо. Опитвам се да се смея на правилните места. Мисля, че съм малко превъзбуден. Леа не откъсва поглед от телевизора.

Когато приключваме с яденето, изтичвам да отворя вратата на Бийбър, който едва не се препъва по стълбите, след което се изстрелва като гюле в стаята.

Ник изключва звука на телевизора и изсвирва бавна, акустична версия на Brown Eyed Girl. Стъпките над нас спират и чувам как някой казва: „Леле. Колко е красиво“. Една от приятелките на Нора. Пеенето на Ник има свръхестествен ефект върху първокурсничките.

Ник седи страшно близо до Аби и буквално имам чувството, че долавям паниката, която струи на вълни от Леа. Двамата с нея сме на пода и чешем Бийбър по корема. Тя не е казала нито дума.

— Погледни само това куче — подхвърлям. — Никакъв срам. Направо се моли да го опипат.

Изпитвам странна необходимост да бъда особено весел и приказлив.

Леа прокарва пръсти през къдриците по корема на Бийбър и не отговаря.

— Има уста като бутилка от кока-кола — изтъквам.

Тя ме поглежда.

— Не мисля, че има такова нещо.

— Не?

Понякога забравям кое е измислица на семейство Спиър и кое е истинско.

А после, без предупреждение и без промяна в интонацията, Леа казва:

— Е, те изтриха онзи пост.

— Знам — отвръщам и нещо в стомаха ми отново изпърхва неспокойно.

Все още не съм говорил с Ник и Леа за поста в тъмблр, макар да знам, че са го видели.

— Не е нужно да говорим за това — добавя Леа.

— Няма нищо.

Вдигам очи към дивана. Аби се е облегнала назад; очите й са затворени, главата — наклонена към Ник, а по устните й играе усмивка.

— Знаеш ли кой го написа? — пита Леа.

— Да.

Тя ме поглежда очаквателно.

— Няма значение — казвам.

За миг и двамата мълчим. Ник престана да свири, но си тананика и потропва ритмично по тялото на китарата. Леа си играе с косата си и в продължение на минута, а после я пуска и тя пада над гърдите й. Поглеждам я, без да срещам очите й.

— Знам какво не ме питаш казвам най-сетне.

Тя сипна рамене и се усмихна лекичко.

Да съм гей. Тази част е вярна.

Добре.

Давам си сметка, че Ник е престанал да си тананика.

Няма обаче да го превърнем на голям въпрос тази вечер, нали? Не знам. Искате ли сладолед?

Надигам се от пода.

Току-що ти каза, че си гей, нали? — пита Ник.

— Да.

— Окей — казва тон тт Аби го шляпва. — Какво?

— Само това ли ще кажеш? „Окей“?

Той каза, че не иска да го правим на голям въпрос — отвръща Ник. — Какво се очаква да кажа?

Нещо, с което да изразиш подкрепата си. Не знам. Или просто подръж неловко ръката му, както направих аз. Каквото и да е.

Двамата с Ник се споглеждаме.

Няма да ти държа ръката казвам му, усмихвайки се леко.

— Добре — той кима, — ала знай, че бих го направил.

— Така е по-добре — казва Аби.

Леа, която до този момент мълчи, неочаквано се обръща към Аби.

— Саймън вече ти е казал?

— Той, ъм, да.

Аби ме стрелка с очи за миг.

— О — казва Леа.

И ето че се възцарява тишина.

— Е, аз ще си взема сладолед. — Отправям се към стълбите и Бийбър се блъска в краката ми в нетърпението си да ме последва.

* * *

Няколко часа по-късно сладоледът е изяден, ударил е дванайсет часът, а съседите ни най-сетне са изгърмели всичките си фойерверки. Взираме се в тавана. Мазето ни има неравен таван и в мрака повърхността му изглежда, сякаш е покрита с неясни фигури и лица. Донесли сме си спални чували, но вместо да ги използваме, сме си постлали одеяла, чаршафи и възглавници върху килима. До мен Аби спи, чувам Ник да хърка на няколко крачки от нас. Леа е затворила очи, но диша така, сякаш е будна. Предполагам, че не би било редно да я смушкам, за да открия наистина ли е така. Изведнъж тя се обръща настрани, въздъхва и отваря очи.

— Хей — прошепвам и се обръщам към нея.

— Хей.

— Сърдиш ли ми се?

— За какво? — пита тя.

— Задето първо казах на Аби?

Тя мълчи в продължение на няколко секунди, а после:

— Нямам право да ти се сърдя.

— За какво говориш?

— Това засяга теб, Саймън.

— Ала ти имаш право на чувствата си.

Така де. Ако има нещо, което съм научил от това, че имам майка психолог…

— Само че тук не става дума за мен.

Тя ляга по гръб и слага ръка под главата си.

Не знам какво да отговоря. И двамата мълчим известно време.

— Не ми се сърди — казвам най-сетне.

— Да не мислеше, че ще реагирам гадно или няма да го приема?

— Естествено, че не. Господи, Леа. Нищо такова. Ти си най-… искам да кажа, ти си тази, която ме запозна с Хари и Драко. Не, изобщо не съм се притеснявал за това.

— Окей. — Другата й ръката почива върху корема й над одеялата и аз гледам как се повдига и спуска с всеки дъх. — Е, на кого другиго каза?

— На семейството ми. Нора видя тъмблр, така че нямах друг избор.

— Да, но имах предвид кой друг, освен Аби?

— Никой — отвръщам, но после затварям очи и се замислям за Блу.

— Тогава откъде се появи онова в тъмблр?

— А, да. — Правя гримаса. — Дълга история — казвам и отново отварям очи.

Леа извива глава към мен, но не отговаря. Усещам, че ме гледа.

— Мисля, че заспивам — казвам.

Само че не заспивам. Не заспивам още дълги часове.