Беки Албъртали
С обич, Саймън (17)

17

Трябва да се срещна с него.

Не мисля, че мога да продължавам така. Не ме е грижа, че това може да съсипе всичко. Толкова съм близо до това да започна да целувам екрана на лаптопа си.

Блу Блу Блу Блу Блу Блу Блу.

Сериозно, имам чувството, че ще се възпламеня.

Прекарвам целия ден в училище със стомах, вързан на възел, и в това няма смисъл, защото не е свързано с нищо истинско. Защото, наистина, това са просто думи върху екрана. Дори не му знам името.

Мисля, че съм мъничко влюбен в него.

През цялата репетиция не откъсвам очи от Кал Прайс с надеждата да се издъни и да ми даде някакъв знак. Нещо. Каквото и да е. Изважда книга и аз начаса поглеждам към името на автора. Защото може да е от Казанова, а аз познавам само един човек, който притежава книга от пустия му Казанова.

Само че е „451 по Фаренхайт“. Вероятно е нещо за часовете по английски.

Имам предвид, как изглежда някой, когато стените му рухват?

Честно казано, днес на мнозина им е трудно да се съсредоточат, защото всички приказват само за някакъв второкурсник, който се промъкнат в химическата лаборатория и си заклещил оная работа в една мензура. Очевидно е в тъмблр. Предполагам, че на госпожица Олбрайт й е писнало да слуша за това, защото ни пуска по-рано.

Което означава, че когато спирам на алеята пред нас, все още е светло. Бийбър напрано изригва от щастие, когато ме вижда. Явно съм се прибрал пръв. Май ми се иска да знам къде е Нора. Това, че е навън, е адски необичайно, ако трябва да съм откровен.

Не ме свърта на едно място. Даже не искам да хапна нещо. Дори „Орео“. Не мога просто да си седя вкъщи. Пращам съобщение на Ник, за да видя какво прави, макар да знам, че играе видео игри в мазето, защото винаги това прави преди началото на футболния сезон. Казва, че Леа е на път към тях, така че слагам каишката на Бийбър и заключвам след нас.

Леа тъкмо паркира, когато пристигаме. Сваля стъклото на прозореца и повиква Бийбър, който, естествено, се отскубва от мен и се хвърля към колата й.

— Здравей, сладичкият ми — казва Леа.

Той слага лапи върху рамката на вратата й и я близва веднъж.

— От репетиция ли идваш? — пита тя, докато отива към пътеката, отвеждаща до вратата на мазето.

— Аха. — Натискам бравата и отварям. — Бийбър. НЕ. Ела тук.

Сякаш никога не е виждал катерици. Господи.

— Леле. И какво, два часа, три пъти седмично?

— Вече са четири дни седмично — казвам. — Всеки ден без петък. А тази събота ще репетираме цял ден.

— Леле — повтаря тя.

Ник изключва телевизора, когато влизаме.

— „Орденът на асасините“? — пита Леа, кимвайки към празния екран.

— Аха — отвръща Ник.

— Супер — казва тя.

Аз просто свивам рамене. Изобщо, ама изобщо не се интересувам от видео игри.

Излягам се на килима до Бийбър, който се е проснал по гръб и изглежда просто абсурдно, защото устните му са се вдигнали над венците. Ник и Леа започват разговор за „Доктор Кой“ и Леа се настанява в люлеещия се стол, подръпвайки окъсания ръб на дънките си. Бузите й са порозовели зад луничките и тя очевидно наистина се е вживяла в онова, което казва. И двамата са тотално погълнати от философията на пътуването във времето. Така че аз затварям очи. И мисля за Блу.

Окей. Хлътнал съм. Но то не е като да си падна по някой случаен музикант или актьор, или проклетия му Хари Потър. Това е истинско. Няма как да не е. И е почти осакатяващо.

Искам да кажа, лежа си тук, на килима в мазето у Ник, мястото на толкова много трансформации на пауър рейнджърс и битки с лазерни мечове, и разлени чаши сок… и всичко, което искам, е да получа следващия имейл от Блу. А Ник и Леа все още говорят за проклетия му ВОИК. И представа си нямат. Дори не знаят, че съм гей.

А аз нямам представа как да го направя. След като казах на Аби в петък, си мислех, че ще бъде лесно да кажа на Леа и Ник. Или поне по-лесно сега, когато устата ми е свикнала да изрича тези думи.

Не е по-лесно. Невъзможно е. Защото, макар да имам чувството, че познавам Аби, откакто се помня, всъщност са минали едва четири месеца. И предполагам, че тя не е имала време да си създаде някаква определена представа за мен. Леа обаче познавам от шести клас, а Ник — от четиригодишен. А това, че съм гей. Струва ми се нещо толкова голямо. Почти непреодолимо. Не знам как да им кажа нещо такова и да изляза от всичко това, все още чувствайки се като Саймън. Защото, ако Леа и Ник не ме приемат, дори аз вече няма да се приемам.

Телефонът ми избръмчава. Съобщение от Маймунския задник: хей може би „Уафъл Хаус“ скоро?

Не му обръщам внимание.

Мразя да се чувствам толкова откъснат от Ник и Леа. Не е като да пазя в тайна някое обикновено увлечение, защото ние и бездруго не ги обсъждаме помежду си и нещата се подреждат добре. Дори увлечението на Леа по Ник. Виждам го и съм сигурен, че Ник също го вижда, но си имаме мълчаливо споразумение никога да не говорим за това.

Не знам защо фактът, че съм гей, е нещо различно. Не знам защо от това, че не им казвам, се чувствам така, сякаш водя таен живот.

Телефонът ми отново избръмчава. Татко ми се обажда, което вероятно означава, че вечерята е на масата.

Мразя това, че изпитвам такова облекчение.

Наистина ще кажа на Ник и Леа. В крайна сметка.

* * *

Прекарвам първата събота от коледната ваканция в училище. Насядали сме в кръг на сцената по пижами, ядем понички и отпиваме кафе от стиропорени чаши. Само дето аз съм до Аби, в края на сцената. Краката ми висят над мястото за оркестъра, а нейните са в скута ми.

Пръстите ми лепнат от пудра захар. Чувствам се толкова далече от тук. Взирам се в тухлите. Някои от тухлите на задната стена на театралната зала са по-тъмни, почти кафяви, и образуват двойна спирала. Толкова е произволно. Но и странно преднамерено.

Двойните спирали са интересни. Дезоксирибонуклеинова киселина. Ще си помисля за това.

Да се мъчиш да не мислиш за нещо, е като онази игра с къртиците. Всеки път щом потиснеш една мисъл, на повърхността изскача друга.

Предполагам, че има две къртици. Едната е фактът, че тази седмица три пъти бях с Ник и Леа след репетиция, което означава, че на три пъти имах възможност да им кажа, че съм гей, и на три пъти се уплаших. Другата е Блу с неговата съвършена граматика, който си няма представа колко пъти си препрочитам всеки имейл, преди да му го изпратя. Блу, който е толкова предпазлив и в същото време така флиртуващ понякога. Който си мисли за секс, и то с мен.

Обаче, не: двойни спирали. Извити двойни спирали.

Мартин се появява през вратата в задната част на залата. Носи дълга, старомодна нощница и ролки.

— О. Леле. Той наистина…

Аби кима и се усмихва широко на Мартин, който прави пирует и начаса се омотава в нощницата си. Успява обаче да се улови за облегалката на един стол и по лицето му се разлива триумфираща усмивка. Такъв си е Мартин. За него всичко е част от представлението.

Госпожица Олбрайт се присъединява към кръга на сцената и въдворява ред. С Аби идваме по-близо до останалите. Озовавам се до Мартин и му се усмихвам. Той ме ощипва лекичко по ръката, но продължава да гледа право напред, като баща, гледащ как хлапето му играе в детската бейзболна лига. Баща, който се облича като баба ми.

— Ето какъв е планът, пижамена банда — казва госпожица Олбрайт. — Тази сутрин ще отработим песните. Първо големите ансамблови изпълнения, а после ще се разделим на по-малки групички. По обяд ще направим почивка за пица, а после ще отиграем всичко заедно.

Зад рамото й виждам Кал, седнал на една платформа, да пише нещо в полето на сценария си.

— Въпроси? — пита тя.

— Тези, които вече си знаем репликите, трябва ли все още да си носим сценариите, за да си водим записки? — пита Тейлър.

Просто за да е сигурна, че всички сме разбрали, че си е научила репликите.

— Тази сутрин — да. Този следобед — не. Когато приключим, ще прегледаме бележките. Искам да изиграем и двете сцени по веднъж, без да спираме. Очевидно ще е голяма бъркотия и това е нормално. — Тя се прозява. — Добре. Минутка, за да се приготвим, и започваме с Food, Glorious Food.

Надигам се и преди да успея да се откажа, отивам и сядам до Кал на неговата платформа. Побутвам го по коляното.

— Готини точки — подхвърлям.

— Готини лабрадори.

Той е сладък, така че оставям да му се размине, обаче кучетата върху долнището на пижамата ми очевидно са голдън ретривъри.

Хвърлям поглед към сценария му.

— Какво рисуваш?

— О, това? Не знам.

Той отмята перчема си и се изчервява, и, господи, толкова е очарователен.

— Не знаех, че рисуваш.

— Ами малко нещо — казва, свива рамене и обръща папката към мен.

Стилът му на рисуване сякаш се състои само от движения и остри ъгли, и смели линии на молива. Не е лошо. Рисунките на Леа са по-хубави. Ала това няма почти никакво значение, защото важното е, че Кал рисува супер герой.

В смисъл, супергерой. Сърцето ми почти спира. Блу обича супергероите.

Блу.

Плъзвам се малко по-близо и ето че краката пи се докосват едва-едва.

Не съм сигурен дали той забелязва.

Не знам защо съм толкова смел днес.

99,9 процента съм сигурен, че Кал е Блу. Съществува обаче тази минимална вероятност да не е той. По някаква причина просто не съм в състояние да го попитам направо.

Вместо това казвам:

— Как е кафето?

— Наистина си го бива, Саймън. Наистина си го бива.

Вдигам очи и установявам, че Аби ме наблюдава с жив интерес. Стрелкам я с гаден поглед и тя извръща очи, ала върху лицето й играе многозначителна усмивчица, която направо ме убива.

* * *

Госпожица Олбрайт изпраща доста от нас в музикалната стая и възлага на Кал да ни ръководи. Съвършено, като се вземе всичко предвид.

За да стигнем там, трябва да минем покрай класните стаи по математика и точни науки и да слезем по задното стълбище. В събота всичко е тъмно и призрачно, и страхотно. Училището е съвсем празно. Музикалната стая е сгушена в своя собствена ниша в дъното на коридора на долния етаж. Някога пеех в хора, така че доста време съм прекарал тук. Мястото изобщо не се е променило. Имам чувството, че не се променило от поне двайсет години насам.

Три редици столове са подредени върху вградени платформи, които се издигат покрай стените във формата на пресечен шестоъгълник. В средата на стаята има голямо дървено пиано. В предната му част е залепен ламиниран надпис, който ни напомня да стоим изправени. Кал се настанява на ръба на пейката пред пианото и протяга ръка зад главата си.

— Ами, ъ, какво ще кажете да започнем с Consider Yourself или Pick a Pocket or Two? — предлага, потривайки стъпало в крака на пейката.

Изглежда толкова изгубен. Мартин се опитва да прехвърли една от ролките си върху опашката на Аби и тя го смушква в корема е дървена палка за барабан; няколко души са извадили китарите и подрънкват разни поп песни.

Никой не обръща особено внимание на Кал. Освен мен. Е. и Тейлър.

Искаш ли да отместим настрани тези пюпитри? — предлагам.

Ъ, да. Би било супер отвръща той. — Благодаря ви.

Лист върху един от тях привлича вниманието ми — яркооранжев, с думата РЕПЕРТОАР, написана с черен маркер. Отдолу има списък с песни — класически, страхотни песни, като Somebody to Love и Billie Jean.

— Какво е това? — пита Тейлър.

Свивам рамене и й го подавам.

— Не мисля, че мястото му е тук — казва тя и го изхвърля.

Естествено, че не мисли. Тейлър е враг на всичко страхотно.

На лаптопа на госпожица Олбрайт, който е у Кал, е записан акомпанимент на пиано на всички песни. Доста сме примерни и ги изпиваме по веднъж, и резултатът не е напълно катастрофален. Колкото и да ми е неприятно да го призная, Тейлър вероятно има най-хубавия глас в училище, освен този на Ник, а Аби е толкова добра танцьорка, че спокойно може да изнесе цялото представление на гърба си. А всичко, до което Мартин се докосне, става абсурдно и странно, и адски смешно. Особено когато е облечен в нощница.

Докато дойде времето да се съберем в театралната зала, остава близо час и вероятно би било добре да изрепетираме всичко още веднъж, обаче наистина. Събота е, намираме се в празно, потънало в мрак училище и сме тайфа хлапета от театралната трупа по пижами и преливащи от енергия.

В крайна сметка започваме да пеем песни от филмите на „Дисни“ на стълбището. Колкото и да е странно, Аби знае текстовете на всички песни от „Покахонтас“, а всички знаят текстовете от „Цар лъв“, „Аладин“ и „Красавицата и звяра“. Тейлър може да импровизира хармонии и предполагам, че сме загрели от това, че изпяхме всички песни от „Оливър!“, защото звучим наистина невероятно. А акустиката на стълбището е просто страхотна.

А после се качваме на горния етаж и Мила Одом и Ева Милър изваждат два стола на колелца от компютърната стая. Страшно удобно е, че „Крийкууд“ има толкова дълги, прави коридори.

Съвършеното щастие е: да стискам седалката на стол на колелца с две ръце, докато Кал Прайс ме бута по коридора, тичайки с всички сили. Състезаваме се с две второкурснички от ансамбъла. Кал е малко бавничък, така че те ни разбиват, но мен изобщо не ме е грижа. Ръцете му стискат раменете ми, двамата се смеем и редиците шкафчета са размазано синкаво петно. Спускам крака на пода и ние спираме. Предполагам, че трябва да стана. Вдигам ръка, за да плесна тържествуващо длан в тази на Кал, ала вместо това той преплита пръсти в моите за миг. А после поглежда надолу и се усмихва, а очите му са скрити от перчема. Разплитаме пръсти и сърцето ми се блъска в гърдите ми. Трябва да извърна поглед.

А после, ако щете, вярвайте, Тейлър се покатерва върху един от столовете. Русата й коса се развява назад, докато Аби я бута по коридора, и те са несъмнените шампиони. Аби и нейните мускулести прасци, предполагам. Нямах представа, че е толкова бърза.

Аби рухва върху мен, запъхтяна и смееща се, и ние се свличаме на пода до шкафчетата. Тя отпуска глава на рамото ми, а аз обвивам ръка около гърба й. Леа невинаги обича да я докосват, а аз си имам неписаното правило никога да не докосвам Ник. Аби обаче си пада по прегръдките, аз също, така че наистина ни е приятно. А от онази нощ в колата след „Уафъл Хаус“ нещата между нас са наистина естествени и комфортни. Уютно е да си седя до Аби и да вдъхвам магическото й ухание на пържени филийки, докато гледаме как първокурсниците се надбягват със столове.

Оставаме така толкова дълго, че ръката ми изтръпва. Едва когато се налага да се отправим към театралната зала, осъзнавам, че двама души са ни наблюдавали през цялото време.

Първият е Кал.

Вторият е Мартин. И изглежда направо бесен.

— Спиър. Трябва да поговорим — изсъсква Мартин и ме дръпва в едно стълбище.

— Точно сега? Защото госпожица Олбрайт иска да…

— Госпожица Олбрайт може да почака няколко шибани минути.

— Окей. Какво има?

Облягам се на парапета и го поглеждам. На стълбището е доста тъмно, ала очите ми са привикнали и виждам напрежението в челюстта му. Изчаква, докато останалите се отдалечат достатъчно, за да не могат да ни чуят.

— Е, предполагам, че ти се струва адски смешно — процежда тихо.

— Какво?

Не получавам никакво обяснение.

— Нямам представа за какво говориш — казвам най-сетне.

— О, да, никаква представа си нямаш.

Мартин скръства ръце на гърдите си и подръпва лакътя си; погледът му е направо смъртоносен.

— Марти, сериозно. Не знам защо си разстроен. Ако искаш да ме осведомиш, страхотно. В противен случай, не знам какво да ти кажа.

Той изпуска шумно дъха си и се обляга на парапета.

— Опитваш се да ме унизиш. И вярвай ми, ясно ми е. Ясно ми е, че не беше напълно навит на нашата уговорка…

— Нашата уговорка? Искаш да кажеш това, че ме изнудваш? Да, не съм напълно навит на това да ме изнудват, в случай че се чудиш.

— Мислиш, че те изнудвам?

— А как би го нарекъл ти, по дяволите? — питам го.

Интересно обаче — не съм му ядосан наистина. Малко объркан в момента, но не и ядосан.

— Виж. Всичко свърши. Това с Аби приключи, окей? Така че можеш да забравиш за цялата проклета история.

За миг се умълчавам.

— Да не се е случило нещо с Аби?

— Да, нещо се случи с Аби, по дяволите. Тя ме отряза.

— Какво? Кога?

Мартин се изправя рязко.

— Горе-долу пет минути, преди да ти се хвърли на врата.

— Какво? Добре, не беше нищо…

— Знаеш ли какво? Спести ми го, Спиър. Всъщност знаеш ли какво можеш да направиш? Можеш да кажеш на госпожица Олбрайт, че ще я видя през шибания януари.

— Напускаш ли?

Наистина нямам представа какво се случва. Той ми показва среден пръст, докато се отдалечава. Дори не се обръща, за да ме погледне.

— Мартин, ти…

— Весела шибана Коледа, Саймън — казва той. — Надявам се, че си щастлив.