Беки Албъртали
С обич, Саймън (3)

3

Най-отвратителното за ситуацията с Мартин е това, че не мога да кажа на Блу. Не съм свикнал да пазя тайни от него.

Е, да, има доста неща, които не си казваме. Говорим за големите неща, но избягваме всичко, което би могло да издаде кои сме — имената на приятелите ни и всякакви по-характерни подробности за училище. Всички неща, които смятах, че ме отличават. Но не мисля за тези неща като за тайни. По-скоро е нещо като неизречено споразумение.

Ако Блу беше истинско момче от предпоследния курс в „Крийкууд“, с шкафче и общ бал на успеха, и профил във фейсбук, надали щях да му казвам каквото и да било. Имам предвид, той е истински ученик от предпоследния курс в „Крийкууд“, знам това. Ала в известен смисъл той живее в моя лаптоп. Трудно е за обяснение.

Аз съм този, който го откри. В тъмблр, ако щете, вярвайте. Беше август, тъкмо когато започвахме училище. Крийктайни е място, където се очаква, че можеш да качваш анонимни признания и различни съкровени мисли, и другите могат да коментират, но никой не те съди. Само дето то се превърна в помийна яма от клюки, скапана поезия и цитати от Библията с правописни грешки. Към което, предполагам, човек също би могъл да се пристрасти.

Именно там намерих поста на Блу. Нещо в него ме докосна. И не мисля, че беше само заради това, че беше гей. И аз не знам. Бяха само пет реда, но граматически правилни и странно поетични, и напълно различни от всичко, което бях чел дотогава.

Предполагам, че ставаше дума за самотата. Което е интересно, защото не се смятам за самотен. Ала имаше нещо толкова познато в начина, по който Блу беше описал чувството. Сякаш беше взел мислите от моята глава.

Като например как можеш да научиш наизуст нечии жестове, но никога не можеш да узнаеш мислите му. И чувството, че хората са като къщи — с просторни стаи и мънички прозорци.

Как понякога се чувстваш така разголен пред всички.

Как се чувства така скрит и същевременно — така разголен за това, че е гей.

Когато прочетох тази част, ме обзеха странно смущение и паника, но и тихо вълнение.

Говореше за океана между хората. И как смисълът на всичко е да откриеш бряг, до който си струва да доплуваш.

Искам да кажа, просто трябваше да го опозная.

В крайна сметка събрах смелост да напиша единствения коментар, за който можах да се сетя: „ТОВА“. С главни букви. И имейла си. Тайният ми имейл в джимейл.

Прекарах цялата следваща седмица, терзаейки се дали ще се свърже с мен. А после той го направи. По-късно ми призна, че коментарът малко го притеснил. Той е наистина предпазлив във всичко. Очевидно, много по-предпазлив от мен. Просто казано, ако Блу открие, че Мартин Адисън има скрийншотове на имейлите ни, сигурен съм, че направо ще откачи. Но ще го направи по своя си начин.

Като престане да ми пише.

Съвсем ясно си спомням какво бе усещането, когато видях онова първо съобщение от него в пощенската си кутия. Беше мъничко сюрреалистично. Искаше да научи повече за мен. През следващите няколко дни в училище имах чувството, че съм герой във филм. Почти можех да си представя лицето ми в близък план, прожектирано върху широкия екран.

Странно, защото в действителност, аз не съм главният герой. По-скоро — най-добрият приятел.

Имам предвид, че не се мислех за особено интересен, докато не станах интересен за Блу. Така че не мога да му кажа. Не искам да го изгубя.

* * *

Избягвам Мартин. Цяла седмица, в часовете и на репетиции, виждам как се опитва да улови погледа ми. Знам, че се държа като страхливец. Цялата тази ситуация ме кара да се чувствам като страхливец. Това, което го прави още по-глупаво, е, че вече реших да му помогна. Или да отстъпя пред изнудването му. Наречете го както искате. И от това буквално ми се повдига мъничко.

По време на вечерята мислите ми са другаде. Тази вечер родителите ми са особено весели, защото дават „Необвързана“. Напълно съм сериозен. Да, риалити шоуто. Всички го гледахме снощи, а днес е вечерта, в която ще говорим по скайп с Алис в Уеслианския университет, за да го обсъдим. Това е новата традиция на семейство Спиър. Прекрасно си давам сметка, че е съвсем абсурдно.

И аз не знам. Семейството ми открай време си е такова.

— Как са Лео и Никол? — пита татко, а крайчетата на устните му потръпват около вилицата.

Да размени половете на Леа и Ник е върхът на хумора му.

— Страхотно — отвръщам.

— LOL^[1], татко — казва Нора безстрастно. По-малката ми сестра. Напоследък използва интернет съкращения, когато разговаря, макар че никога не го прави в интернет. Според мен идеята е да бъде иронично. Обръща се към мен. — Сай, видя ли Ник да свири на китара в преддверието?

— Звучи ми така, сякаш Ник се опитва да си намери гадже — подхвърля мама.

Колко интересно, мамо, защото чуй само. Аз пък се опитвам да попреча на Ник да спечели момичето, което харесва, така че Мартин Адисън да не разтръби из цялото училище, че съм гей. Споменах ли, че съм гей?

Така де, как изобщо се повдига подобна тема?

Вероятно би било различно, ако живеехме в Ню Йорк. Не знам как да бъда гей в Джорджия. Живеем в предградие на Атланта, така че би могло да бъде и по-лошо. Ала Шейди Крийк не е някакъв прогресивен рай. В училище имаме един-двама души, които не крият, че са гей, и хората определено ги тормозят. Не физически, но думи като „педал“ не са рядкост. Предполагам, че имаме също лесбийки и бисексуални момичета, но според мен за момичетата е различно. Може би е по-лесно. Ако съм научил нещо от тъмблр, то е, че немалко мъже смятат, че лесбийките са секси.

Макар че, предполагам, се случва и обратното. Има момичета, като Леа например, които рисуват яои^[2] скици с молив и ги качват в интернет.

Не че имам нещо против. Рисунките на Леа са страхотни.

Тя си пада и по романтични фенфикшъни, което събуди у мен достатъчно любопитство, за да се разровя в интернет и да прочета някои. Не можех да повярвам колко огромен избор има: Хари Потър и Драко Малфой, натискащи се по стотици различни начини във всички килери за метли в Хогуортс. Избрах си онези с прилична граматика и цяла нощ четох. Бяха няколко странни седмици. Това бе лятото, в което се научих как да пера. Има чорапи, които не бива да бъдат прани от майка ти.

След вечеря Нора пуска скайп на компютъра в хола. В прозореца с камерата Алис изглежда мъничко разчорлена, но вероятно е заради косата й — тъмноруса и разрошена. И тримата имаме адски шантава коса. На заден план, леглото на Алис е неоправено и затрупано с възглавници; някой е купил пухкаво кръгло килимче, за да покрие малкото свободен под. Все още ми е странна мисълта, че Алис дели стая в общежитие с някакво момиче от Минеаполис. Кой да предположи, че един ден ще видя каквото и да било, свързано със спорта, в стаята на Алис. „Минеаполис Туинс“, много ви се моля.

— Окей, образът е лош. Ще се опитам… а, не, чакай, сега е добре. Господи, татко, това роза ли е?

Баща ни държи червена роза и се кикоти пред камерата на компютъра. Изобщо не се шегувам. Семейството ми взема това с „Необвързана“ страшно сериозно.

— Саймън, сега е моментът за имитацията ти на Крис Харисън.

Факт: имитацията ми на Харисън е, чисто и просто, гениална. Или поне при обикновени обстоятелства. Само че днес не съм във форма.

Мислите ми са заети с други неща. И не е само Мартин и това, че е снимал имейлите ми. А самите имейли. Откакто Блу ме попита, се чувствам малко странно относно историята с приятелките. Чудя се дали не си мисли, че съм неискрен. Имам чувството, че след като е разбрал, че е гей, той не е излизал с момичета и за него наистина е било толкова просто.

— Майкъл Д. твърди, че само са си говорили в приказния апартамент — казва Алис. — Можете ли да повярвате?

— Нито за минутка, хлапе — отвръща татко.

— Те всички така казват — включва се Нора.

Тя накланя глава на една страна и аз едва сега забелязвам, че има пет пиърсинга, които покриват цялото й ухо, от долу до горе.

— Нали? — казва Алис. — Братле, ти нямаш ли какво да добавиш?

— Нора, кога го направи? — Аз докосвам ухото си.

Тя се изчервява.

— Миналия уикенд.

— Дай да видя — настоява Алис и Нора обръща ухо към камерата. — Леле.

— Искам да кажа, защо? — питам аз.

— Защото исках.

— Ама защо толкова много?

— Може ли да се върнем към приказния апартамент?

Нора става неспокойна, когато е център на вниманието.

— Е, нали говорим за приказния апартамент — казвам. — Със сигурност са го направили. Почти сигурен съм, че приказната част не включва говорене.

— Но това не означава задължително сношение.

— МАМО. Исусе.

Предполагам, че беше лесно да имам връзки, в които не се налагаше да мисля за всички мънички унижения, произтичащи от това да си привлечен от някого. В смисъл, разбирам се добре с момичетата. Да ги целувам е окей. Не ми беше трудно да излизам с тях.

— Какво ще кажеш за Дейниъл Ф.? — пита Нора, прибирайки кичур коса зад ухото си.

Честно, тези пиърсинги. Не я разбирам.

— Е, Дейниъл Ф. е най-сексапилният — заявява Алис.

Двете с мама винаги наричат такива хора „наслада за очите“.

— Ти сериозно ли? — намесва се татко. — Онзи, който е гей?

— Дейниъл не е гей — възразява Нора.

— Хлапе, той е гей парад от един човек. Вечният огън.

Цялото ми тяло се напряга. Леа веднъж заяви, че предпочита да й кажат в очите, че е дебела, вместо да седи и да слуша как говорят гадости за теглото на някое друго момиче. Мисля, че съм съгласен с нея. Няма нищо по-лошо от тайното унижение на това да те обиждат задочно, през някой друг.

— Татко, престани — казва Алис.

При което татко запява Eternal Flame на „Бенгълс“.

Никога не съм сигурен дали татко приказва подобни неща, защото наистина ги мисли, или просто дразни Алис. Имам предвид, ако действително мисли така, би било добре да го знам. Дори ако след това не мога да го от-зная.

* * *

Другият проблем е масата за обяд. Минала е по-малко от седмица след изнудваческия разговор, когато Мартин ме засича на връщане от опашката за обяд.

— Какво искаш, Мартин?

Той поглежда към нашата маса.

— Място за още един?

— Хм. — Аз навеждам очи. — Няма как.

За миг се възцарява онази особена тишина.

— Вече сме осем души.

— Не знаех, че местата са запазени.

Нямам представа какво да отговоря на това. Хората седят там, където сядат открай време. Мислех си, че това е физически закон или нещо такова.

Не можеш просто да си смениш масата за обяд през октомври.

А нашата групичка е странна, но се получава. Ник, Леа и аз. Приятелките на Леа, Морган и Ана, които четат манга, носят черен очен молив и на практика са взаимозаменяеми. С Ана излизахме в първи курс и въпреки това все още мисля, че няма разлика между тях.

Следват тотално различните футболни приятели на Ник — Брам, с неговото неловко мълчание, и Гарет, който си пада мъничко задник. И Аби. Тя се премести тук от Вашингтон малко преди началото на учебната година и предполагам, че просто бяхме привлечени един от друг. Беше смесица от съдба и разпределение на класните стаи по азбучен ред.

Така или иначе, това сме ние осмината. Всякаква промяна е на практика невъзможна. И така вече сме сместили два допълнителни стола на маса за шестима.

— Ами просто… — Мартин се накланя назад със стола си и поглежда към тавана. — Останал бях с впечатлението, че сме се разбрали за Аби, но…

При тези думи той повдига вежди насреща ми. Ама наистина.

Не сме уточнили условията на това изнудване, но очевидно идеята е следната: Мартин иска от мен каквото му хрумне. А от мен се очаква да го направя.

Просто върхът.

— Виж, искам да ти помогна.

— Щом казваш, Спиър.

— Слушай. — Понижавам глас, така че почти шепна. — Ще говоря с нея и всичко останало. Окей? Но трябва да ме оставиш да го направя, както аз си знам.

Той свива рамене.

Усещам гадния му поглед върху себе си, докато отивам към масата ни.

Трябва да се държа нормално. Не е като да мога да кажа нещо. Така де, сега очевидно трябва да кажа нещо за него на Аби. Но то ще бъде обратното на онова, което искам да кажа всъщност.

Май няма да е лесно да накарам Аби да го хареса. Защото май не мога да го понасям.

Което, предполагам, няма значение.

* * *

Само че дните отминават, а аз все още не съм го направил, както аз си знам. Не съм говорил с Аби, нито съм поканил Мартин да излезе с нас, нито пък съм ги заключил заедно в някоя празна класна стая. Честно казано, дори не знам какво иска той.

И се надявам да не го науча възможно най-дълго. Тези дни май все гледам да се скатая някъде. Или пък се лепвам за Ник и Леа, така че Мартин да не се опита да ме заговори. Във вторник спирам на паркинга и Нора слиза от колата, но когато аз не я последвам, пъхва главата си вътре.

— Идваш ли?

— След малко — отвръщам.

— Окей. — Пауза. — Добре ли си?

— Какво? Да.

Тя ме поглежда.

— Нора. Добре съм.

— Окей.

Дръпва се назад, затваря вратата с тихо изщракване и се запътва към входа. Не знам. Понякога Нора е странно наблюдателна, но да говоря за някои неща с нея, може да бъде някак неловко. Не го бях забелязал, докато Алис не отиде в колежа.

В крайна сметка се заигравам с телефона си, проверявам си пощата и гледам музикални клипове в ютюб. А после някой почуква на прозореца откъм мястото до шофьора и аз едва не подскачам. Май очаквам да видя Мартин навсякъде. Само дето се оказва просто Ник. Махвам му да влезе и той се настанява на седалката до мен.

— Какво правиш?

Избягвам Мартин.

— Гледам клипове — отвръщам.

— О, човече. Съвършено. Една песен ми е влязла в главата.

— Ако е на „Дъ Ху“ — информирам го, — „Деф Скинърд“ или нещо подобно, забрави.

— Ще се престоря, че току-що не каза „Деф Скинърд“.

Страшно обичам да поднасям Ник.

В крайна сметка като компромис изглеждаме част от един епизод на „Време за приключения“ и то свършва страхотна работа. Държа часовника под око, защото не искам да пропусна часа по английски — просто се мъча да сведа до минимум времето преди него, в което Мартин би могъл да се опита да ме заговори.

И е наистина интересно. Ник усеща, че с мен става нещо, сигурен съм в това, но не ми задава въпроси, нито пък се опитва да ме накара да говоря. Така е с нас. Аз познавам гласа и израженията му, и чудноватите му малки навици. Екзистенциалните монолози, в които се впуска от време на време. Начинът, по който потупва палец с връхчетата на пръстите си, когато е нервен. И предполагам, че той знае същите неща за мен. Та с него се познаваме от четиригодишни. Но в действителност нямам представа какво се случва в главата му през по-голямата част от времето.

Което доста ми напомня за написаното от Блу в тъмблр.

Ник взема телефона ми и започва да преглежда клиповете.

— Ако намерим някой с метафора за Христос, абсолютно можем да се оправдаем, че сме пропуснали часа по английски.

— Ако намерим метафора за Христос, смятам да използвам „Време за приключения“ за есето си със свободен отговор.

Той ме поглежда и се разсмива.

Работата е там, че с Ник не е самотно. А само лесно. Което вероятно е хубаво.

* * *

Малко съм подранил за репетицията в четвъртък, така че се измъквам през страничната врата на залата и излизам в задния двор. Доста е хладно като за Джорджия и изглежда така, сякаш следобеда е преваляло. Ала всъщност има само два вида време: време за суитшърт и такова, в което, така или иначе, носиш суитшърт.

Явно съм си забравил слушалките в раницата, която оставих в театралната зала. Не обичам да слушам музика през високоговорителите на телефона си, но с музика е по-добре, отколкото без. Облягам се на тухлената стена зад столовата и започвам да търся един миниалбум на „Леда“. Все още не съм го чул, но фактът, че Леа и Ана страшно си падат по него, е обещаващ.

И ето че изведнъж вече не съм сам.

— Окей, Спиър. Какъв ти е проблемът? — пита Мартин, докато се обляга на стената до мен.

— Проблемът ми?

— Мисля, че ме избягваш.

И двамата носим кецове и не мога да реша дали моите крака изглеждат малки, или неговите — огромни. Мартин вероятно ме надвишава с поне петнайсет сантиметра. Сенките ни изглеждат нелепо една до друга.

— Не те избягвам.

Отдръпвам се от стената и се отправям към театралната зала. Така де, не искам да ядосам госпожица Олбрайт.

Мартин ме настига.

— Сериозно — казва. — Няма да покажа имейлите на никого, ясно? Стига си се шашкал за това.

Мисля си обаче, че ще приема думите му със солидна доза резерва. Защото определено не каза, че ще ги изтрие.

Поглежда ме и ми е трудно да разчета изражението му. Странно. Толкова години съм бил в един клас с него, смял съм се заедно с всички останали на нещата, които изтърсва. Виждал съм го да участва в различни пиеси. Една година дори седяхме един до друг в хора. Но в действителност почти не го познавам. Всъщност май изобщо не го познавам.

Никога през живота си не съм подценявал някого толкова жестоко.

— Казах, че ще говоря с нея — заявявам най-сетне. — Окей?

Ръцете ми са върху вратата на залата.

— Почакай — спира ме той. Вдигам очи и виждам, че държи телефона си. — Няма ли да е по-лесно, ако си разменим номерата?

— Имам ли избор?

— Ами… — Той свива рамене.

— Исусе, Мартин.

Грабвам телефона му и ръцете ми буквално се тресат от ярост, докато въвеждам номера си в списъка му с контакти.

— Страхотно! Ще те набера, за да имаш моя.

— Все тая.

Шибаният му Мартин Адисън. Определено ще го въведа в контактите си като Маймунски задник.

Прекрачвам прага и госпожица Олбрайт ни подкарва към сцената.

— Добре. Трябват ми Фейгин, Доджър, Оливър и момчетата. Първо действие, шеста сцена. Започвайте.

— Саймън! — Аби обвива ръце около мен, а после ме мушва с пръст в бузите. — Никога вече не ме изоставяй.

— Какво изпуснах?

Насилвам се да се усмихна.

— Нищо — отвръща тя тихо. — Само че съм в ада, наречен Тейлър.

— Най-русият кръг на ада.

Тейлър Метерних. Тя е от най-гадния тип съвършени хора. Нали се сещате, ако съвършенството имаше тъмна страна. Не знам как другояче да го обясня. Винаги си я представям как нощем седи пред огледалото и отброява всяко движение на четката, докато реши косата си. Освен това е от онези, които пишат във фейсбук, питайки те как си се справил на контролното по история. Не в израз на подкрепа. А защото иска да знаеш колко е изкарала тя.

— Добре, момчета — заявява госпожица Олбрайт. Което е доста смешно, защото Мартин, Кал Прайс и аз сме единствените на сцената, които отговарят на това описание. — Искам да проявите малко търпение, защото днес ще отиграем кой къде ще се намира на сцената и какво ще прави.

Отмята бретона си назад и го прибира зад ушите си. Госпожица Олбрайт е страшно млада за учителка и има яркочервена коса. Електрически червена.

— Първо действие, шеста сцена е сцената с джебчийството, нали? — пита Тейлър, защото освен всичко останало е от онези, които се преструват, че задават въпрос, просто за да демонстрират какво знаят.

— Да — отвръща госпожица Олбрайт. — Давай, Кал.

Кал е помощник-режисьорът. И той е в предпоследен курс като мен и носи голяма синя папка с копие на сценария, напечатано с двойни интервали и преливащо от написани с молив бележки. Забавно е, че работата му е да ни командори и да си къса нервите, защото не познавам по-малко авторитарен човек от него. Говори меко и има слаб южняшки акцент. Нещо, което много рядко можеш да чуеш в Атланта.

Освен това има рошав кафяв перчем, който ми харесва доста, и тъмни очи с цвят на океан. Не съм чул да е гей, но като че ли усещам такова излъчване.

— Окей — казва госпожица Олбрайт. — Доджър току-що се е сприятелил с Оливър и го води в скривалището за първи път, за да се запознае с Фейгин и момчетата. Е, каква е целта ви?

— Да му покажем кой командва — отвръща Емили Гоф.

— Може би да го посплашим? — казва Мила Одом.

— Точно така. Той е новият и няма да направите нещата лесни за него. Той е малко загубеняк. Искате да го сплашите и да му задигнете вехториите.

При тези думи неколцина души се засмиват. Госпожица Олбрайт е страшна работа като за учителка.

Двамата с Кал ни разполагат по местата — госпожица Олбрайт го нарича „жива картина“. Искат да легна на един подиум, подпрян на лакти, и да си подхвърлям малка кесийка с монети. Когато Доджър и Оливър се появяват, от нас се очаква да скочим и да се опитаме да се докопаме до торбата на Оливър. На мен ми идва идеята да я пъхна под ризата си и да започна да се клатушкам по сцената с ръка на кръста, сякаш съм бременен.

На госпожица Олбрайт страшно й харесва.

Всички се смеят и честна дума, това е от най-страхотните моменти. Светлините в залата са угасени, с изключение на тези над сцената, и всички сме с грейнали очи и пияни от смях. Влюбвам се мъничко във всички. Дори в Тейлър.

Дори в Мартин. Той ми се усмихва, когато улавя погледа ми, и аз не съм в състояние да не му се усмихна в отговор. Какъв задник е само, но освен това е един такъв дългурест и неспокойно шаващ, и абсурден. И това намалява плама на неприязънта ми към него.

Така че, да. Няма да напиша стихотворение в негова чест. И не знам какво очаква да кажа на Аби. И представа си нямам. Но предполагам, че все ще измисля нещо.

Репетицията свършва, но с Аби оставаме да седим на сцената — поклащаме крака от ръба на един от подиумите и гледаме как госпожица Олбрайт и Кал си отбелязват нещо в голямата синя папка. Късният автобус за южния район на града тръгва чак след петнайсет минути, след което Аби я чака още един час път, преди да си стигне вкъщи. Тя, както и повечето тъмнокожи ученици, всеки ден пътува до училище по-дълго, отколкото аз през цялата седмица. Атланта е толкова странно сегрегирана и никой никога не говори за това.

Тя се прозява и се отпуска върху подиума с ръка под главата си. Носи клин и къса, шарена рокличка, а около лявата си китка има цял куп плетени гривнички.

Мартин седи насреща ни на сцената и си закопчава раницата толкова бавно, че няма как да не е нарочно. Демонстративно не поглежда към нас.

Аби е затворила очи. Върху устните й, дори когато са отпуснати, има бегла усмивка и мирише мъничко на пържени филийки. Ако не бях гей. Това с Аби. Мисля, че го разбирам.

— Хей, Мартин — казвам и гласът ми прозвучава странно. Той ме поглежда. — Утре ще дойдеш ли у Гарет?

— Аз, ъ. Купон ли има?

— Купон за Хелоуин. Защо не дойдеш? Ще ти изпратя адреса.

Просто един бърз есемес до Маймунския задник.

— Ами може.

Привежда се напред и става, при което се спъва във връзката на обувката си. Опитва се да го замаскира като танцово движение. Аби се разсмива и той се ухилва широко и — изобщо не се шегувам — се покланя. Дори не съм сигурен как да реагирам. Съществува едно средно положение между това да се смееш на някого и да се смееш с него.

Почти съм сигурен, че това средно положение е Мартин.

Аби обръща глава, за да ме погледне.

— Не знаех, че с Марти сте приятели.

Ама че шибана смешка.