Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Simon vs. the Homo Sapiens Agenda = Love, Simon, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вера Паунова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Стаси 5 (2020)
Издание:
Автор: Беки Албъртали
Заглавие: С обич, Саймън
Преводач: Вера Паунова
Година на превод: 2018 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 20.11.2018
Редактор: Преслава Колева
Технически редактор: Симеон Айтов
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-157-272-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13374
История
- — Добавяне
30
Прибирам се вкъщи и единственото, което искам да направя, е да се разходя някъде. Където и да е. Само че в момента не ми е позволено дори да изведа кучето си навън. Чувствам се толкова странно, неспокоен и нещастен.
Мразя, когато Леа ми се сърди. Ненавиждам го. Не казвам, че не се случва често, защото с Леа винаги има скрит емоционален подтекст, който винаги ми убягва. Това обаче е различно и по-лошо от обикновено. Толкова беше жлъчна за всичко.
Освен това за първи път виждам Леа да плаче.
Вечерята е печен сандвич със сирене и „Орео“, защото родителите ми все още са на работа, а Нора пак не си е вкъщи. След което прекарвам остатъка от вечерта, взирайки се във вентилатора на тавана. Нямам сили да си напиша домашните. Бездруго никой няма да го очаква от мен, при положение че утре е премиерата на пиесата. Слушам музика и съм отегчен, неспокоен и честно казано, нещастен.
А после, около девет часа, родителите ми се появяват, за да си поговорим. Тъкмо когато си мислех, че денят едва ли би могъл да стане по-зле.
— Може ли да седна? — пита мама, спирайки несигурно в края на леглото ми.
Свивам рамене и тя сяда; татко се настанява на стола зад бюрото ми.
Сплитам ръце зад главата си и въздъхвам.
— Нека отгатна. Недей да се напиваш.
— Ами, да — казва татко. — Недей да се напиваш.
— Ясно.
Двамата се споглеждат. Татко се прокашля.
— Дължа ти извинение, хлапе.
Вдигам очи към него.
— Онова, което каза в петък. За гей шегите.
— Майтапех се — казвам. — Няма значение.
— Не — настоява баща ми. — Има значение.
Свивам рамене.
— Е, просто искам да го кажа, в случай че не е достатъчно ясно. Обичам те. Много. Каквото и да става. И знам, че трябва да е страхотно да имаш толкова готин баща.
Майка ми се прокашля многозначително:
— Извинявай. Готини родители. Готините, яки, хипстър родители.
— О, страхотно е — казвам.
— Дръпвай ни юздите, ако се налага, става ли? Дръпвай моите юзди. — Той разтърква брадичка. — Знам, че не съм направил разкриването ти лесно. Страшно си смел, хлапе.
— Благодаря.
Надигам се и се облягам на стената, мислейки си, че това е подходящият момент за разрошване на косата и приятни сънища, хлапе и не стой до късно.
Само че те не помръдват. Така че казвам:
— Така или иначе, знаех, че се шегуваш. Не беше това причината да не искам да се разкрия.
Родителите ми отново се споглеждат.
— Мога ли да попитам каква беше? — казва мама.
— Ами нямаше определена причина — обяснявам. — Просто не исках да трябва да говоря за това. Знаех си, че ще бъде голяма работа. Не знам.
— И беше ли голяма работа? — пита мама.
— Ами, да.
— Съжалявам — казва тя. — Направихме ли го на голям въпрос?
— Господи. Сериозно? Вие всичко правите на голям въпрос.
— Наистина ли?
— Когато започнах да пия кафе. Когато започнах да се бръсна. Когато тръгнах с момиче.
— Това са вълнуващи неща — казва тя.
— Не са чак толкова вълнуващи. Така де… и аз не знам. Толкова сте обсебени от всичко, което правя. Имам чувството, че не мога да си сменя чорапите, без някой да го забележи.
— А — отбелязва татко, — онова, което се опитваш да кажеш, е, че сме адски натрапчиви.
— Аха — потвърждавам.
Мама се разсмива.
— Виждаш ли, ти все още не си родител, така че няма как да разбереш. То е… Имаш си бебе и с течение на времето то започва да прави разни неща. И ти си свикнал да виждаш всяка малка промяна, и е запленяващо. — Тя се усмихва тъжно. — А сега пропускам толкова неща. Малките неща. И ми е трудно.
— Но аз съм на седемнайсет. Не мислиш ли, че се очаква да се променям?
— Естествено. И то е прекрасно. Това е най-вълнуващото време. — Тя стисва лекичко върха на стъпалото ми. — Просто ми се ще все още да можех да виждам как се случва всичко.
Не съм съвсем сигурен какво да кажа.
— Вече сте толкова пораснали — продължава тя, — и тримата. И сте толкова различни. Имам предвид, дори когато бяхте бебета. Алис беше безстрашна, Нора беше толкова самостоятелна, а ти беше такова смешниче. Всички казваха, че си одрал кожата на баща си.
Татко се ухилва, а аз не знам какво да кажа. Никога, ама никога не съм мислил за себе си по този начин.
— Спомням си, когато те взех в прегръдките си за първи път. Малката ти устица. Така се вкопчи в гърдата ми…
— Мамо.
— О, беше най-невероятният момент. А баща ти доведе сестра ти в стаята и тя все повтаряше: „Не бебе!“. — Мама се смее. — Не можех да откъсна очи от теб. Не можех да повярвам, че сме родители на момче. Предполагам, толкова бяхме свикнали да мислим за себе си като за родители на момиче, че това беше едно напълно ново нещо, което да открием.
— Съжалявам, че не се оказах кой знае какво момче — подхвърлям и татко се завърта в стола, за да ме погледне право в очите.
— Ти майтапиш ли се?
— Общо взето.
— Ти си невероятно момче — заявява. — Като нинджа си.
— Ами благодаря ти.
— Пак заповядай.
До ушите ни долита затръшването на входната врата, а после дращенето на кучешки нокти по дървения под — Нора си е вкъщи.
— Слушай. — Мама отново ме смушква лекичко по стъпалото. — Не искам да ти се бъркаме, но се опитай да ни влезеш в положението, става ли? Дръж ни в течение, където може, а ние ще се опитаме да не бъдем странни и обсебващи.
— Звучи ми справедливо — казвам.
— Добре. — Двамата отново се споглеждат. — Както и да е, имаме нещо за теб.
— Още една конфузна история за това как съм сукал?
— Господи, ти не можеше да се наситиш на гърдата — заявява татко. — Не мога да повярвам, че се оказа гей.
— Адски смешно, татко.
— Нали? — Той се изправя и изважда нещо от джоба си. — Заповядай — казва и ми го подхвърля.
Телефонът ми.
— Все още си наказан, но този уикенд те пускаме под гаранция. А ако утре не забравиш никоя от репликите си, ще си получиш обратно и лаптопа.
— Нямам реплики — казвам бавно.
— В такъв случай няма за какво да се притесняваш, хлапе.
* * *
Интересно обаче, дори без реплики, които да объркам, пак съм притеснен. Възбуден, неспокоен, надъхан и нервен. В мига, в който звънецът удря, госпожица Олбрайт отвежда Аби, Мартин, Тейлър и още неколцина други за допълнителна загрявка на гласовете в музикалната стая. Останалите си седим на пода в театралната зала и ядем пица. Кал тича насам-натам и се оправя с разни технически въпроси и си е облекчение просто да се размотавам с разни момичета от последния курс. Никакъв Калвин Кулидж, Мартин ван Бюрън или други объркващи президентски момчета. Никаква Леа, която ме гледа с хладни оръжия вместо очи.
Представлението започва в седем, ала госпожица Олбрайт иска да сме облекли костюмите си още в шест. Слагам си лещите и се преобличам рано, а после седя в момичешката съблекалня и чакам Аби. Тя се появява чак в пет и половина и очевидно е в особено настроение. Едва ме поздравява.
Придърпвам стола си до нея и я гледам как се гримира.
— Притесняваш ли се? — питам я.
— Малко.
Тя се взира в огледалото и потупва ресниците си с четчицата на спиралата.
— Ник ще дойде тази вечер, нали?
— Аха.
Тези отсечени, резки отговори. Почти изглежда раздразнена.
— Когато приключиш, ще ми помогнеш ли да стана абсурдно секси?
— Очна линия? — пита тя. — Добре. Една секунда.
Донася чантичката си с гримове и придърпва стола си срещу моя. Вече сме единствените в съблекалнята. Сваля капачето на молива и опъва клепача ми, а аз се опитвам да не мърдам.
— Много си тиха — казвам след миг. — Всичко наред ли е?
Тя не отговаря. Усещам как моливът дращи по ръба на клепача ми.
— Аби?
Моливът се вдига и аз отварям очи.
— Дръж ги затворени — нарежда тя и се залавя с другия клепач. За миг не казва нищо. А после: — Каква беше цялата онази работа с Мартин?
— С Мартин? — повтарям и стомахът ми се свива.
— Той ми разказа всичко. Но ми се иска да го чуя от теб.
Вкаменил съм се на мястото си. Всичко. Но какво изобщо означава това?
— Това с изнудването?
— Аха. Това. Добре, отвори ги. — Заема се с долния клепач и аз се боря с желанието да мигна. — Защо не ми каза?
— Защото — отвръщам — и аз не знам. Не казах на никого.
— И просто се съгласи да го направиш?
— Не е като да имах кой знае какъв избор.
— Но знаеше, че той не ме привлича, нали?
Тя отново затваря молива.
— Да. Знаех.
Аби се отдръпва за миг, за да ме огледа преценяващо, преди да въздъхне и отново да се приведе напред. — Трябва да го изравня — казва, а после се умълчана.
— Съжалявам. — Изведнъж ми се струва толкова важно да я накарам да разбере. — Не знаех какво да направя. Той щеше да каже на всички. Наистина не исках да му помогна. Почти не му помогнах.
— Аха.
— Затова той качи онова в тъмблр. Защото не му помагах достатъчно.
— Не, разбирам — казва тя.
Довършва с молива, а после размазва всичко с пръст. Миг по-късно усещам как прокарва пухкава четка за грим по бузите и носа ми.
— Готово — заявява и аз отварям очи. Тя ме поглежда и се намръщва. — Разбирам, че си бил в трудна ситуация. Но не си ти този, който взема решенията за любовния ми живот. Аз избирам с кого да излизам. — Тя свива рамене. — Мислех, че го разбираш.
Чувам как си поемам дъх.
— Толкова съжалявам.
Отпускам глава. Иска ми се просто да изчезна.
— Е, нали знаеш. То е такова, каквото е. — Тя свива рамене. — Аз излизам, окей?
— Окей — кимвам.
— Може би някой друг би могъл да те гримира утре.
* * *
Представлението минава добре. Дори повече от добре. Тейлър е съвършено сериозна, Мартин е истински смешник, а Аби е оживена и забавна, и е почти така, сякаш разговорът ни в съблекалнята изобщо не се е състоял. Ала когато всичко свършва, тя изчезва, без да каже довиждане, а докато се преоблека, Ник също си е тръгнал. А дори нямам представа дали Леа изобщо е дошла.
Така че, да. Представлението е страхотно. Аз съм този, който е нещастен.
Родителите ми и Нора ме чакат в преддверието и татко носи гигантски букет. Защото, макар да нямам реплики, очевидно съм гордост за театъра. По пътя до къщи не престават да си тананикат песните и да говорят за невероятния глас на Тейлър и ме питат дали съм приятел е изключително забавното хлапе с брадата. Известен още като Мартин. Господи, какъв въпрос.
Събирам се с лаптопа си в мига, в който се прибираме. Честно казано, по-объркан съм от всякога.
Предполагам, не би трябвало да се учудвам, че Леа е сърдита заради петък. Мисля, че мъничко прекалява, но вероятно съм си го заслужил. Но Аби?
Наистина ми идва отникъде. Странно е, защото от всички неща, за които се чувствам виновен, и през ум не ми мина да се чувствам виновен заради Аби. Обаче съм такъв идиот. Защото не може да те накарат да харесаш някого насила, с увещания или манипулации. Ако някои го знае, това съм аз.
Отвратителен приятел съм. Повече от отвратителен. Защото в този момент би трябвало да моля Аби да ми прости, а не го правя. Прекадено съм зает да се чудя какво точно и е казал Мартин. Защото не ми звучи така, сякаш е споменал нещо друго, освен изнудването.
Което би могло да означава, че не иска да си признае, че е Блу. Или пък би могло да означава, че изобщо не е Блу. А при мисълта, че Блу би могъл да бъде някой друг, ме обзема задъхано, изпълнено с надежда чувство.
Истинска надежда, въпреки бъркотията, която забърках. Въпреки драмата. Въпреки всичко. Защото дори с всички гадости тази седмица, все още ме е грижа за Блу.
Онова, което изпитвам към него, е като ударите на сърце — тихо, непрестанно и долавящо се под всичко.
Влизам в пощата си и в този миг ми прищраква. И това не е Саймънова логика. А обективна, неоспорима истина.
Всеки имейл, който Блу ми е изпратил, има дата и час.
Толкова много от тях са изпратени веднага след училище. Докато съм бил на репетиция. Което означава, че Мартин също е бил на репетиция и не е имал време за писане, ни го безжичен интернет.
Блу не е Мартин. Не е Кал. Той е просто някой.
Така че се връщам чак до началото на август и препрочитам всичко. Заглавията на имейлите му. Всеки ред, който е написал.
Нямам представа кой е. Ни най-малко.
Но мисля, че отново се влюбвам в него.