Беки Албъртали
С обич, Саймън (13)

13

Четвъртък е и съм в час по история, и очевидно госпожица Дилинджър току-що ми е задала въпрос, защото всички ме гледат така, сякаш им дължа нещо. Така че се изчервявам и се мъча да разтягам локуми, което, ако се съди по учителската й гримаса, не се радва на особен успех.

Имам предвид, като се замислиш, малко е прецакано, че учителите имат правото да ти диктуват за какво да мислиш. Не е достатъчно просто да си седиш тихичко и да ги оставяш да преподават. Сякаш си мислят, че имат право да контролират ума ти.

Не искам да мисля за войната от 1812 година. Не искам да знам какво им е толкова впечатляващото на някакви си моряци.

Онова, което искам, е да си седя тук и да мисля за Блу. Май съм мъничко обсебен от него. От една страна, той страшно внимава да не ми дава никакви подробности за себе си… а после изведнъж ми казва лични неща, които тотално бих могъл да използвам, за да открия самоличността му, стига наистина да го искам. И аз го искам. Ала едновременно с това не го искам. Тотално объркващо е. Той е объркващ.

— Саймън! — Аби ме потупва трескаво по гърба. — Трябва ми химикалка.

Подавам й една и тя ми благодари тихичко. Оглеждам се наоколо и установявам, че всички си записват нещо. Госпожица Дилинджър е написала на дъската някакъв адрес в интернет. Не знам за какво е, но предполагам, че ще разбера, когато го отворя. Записвам си го в полето и го ограждам със зигзагообразни линии, като в комикс.

Не мога да си изкарам от главата това, че родителите на Блу са религиозни. Чувствам се пълен идиот, защото сигурно съм най-богохулният човек на света. Така де, дори не знам как да не споменавам напразно Божието име. Но може би това не е проблем за него. Под „него“ имам предвид Блу, не Бог. Искам да кажа, Блу все още ми пише, значи, едва ли се е засегнал кой знае колко.

Госпожица Дилинджър ни дава почивка, но не от онези, в които можеш да излезеш и да отидеш някъде, така че просто си седя и се взирам в пространството. Аби идва при мен и коленичи, отпускайки брадичка върху чина ми.

— Хей. Къде си се отнесъл днес?

— За какво говориш?

— Сякаш си на милион мили от тук.

С крайчеца на окото си виждам как Мартин се прекатерва през нечий стол, за да дойде при нас. Всеки път. Честна дума.

— Какво става?

— Ха-ха — казва Аби. — Тениската ти е страхотна.

Мартин носи тениска с надпис „Говори ми като нърд“.

— Ще ходите ли на репетиция днес?

— О, не знаех, че вече е по желание — казвам, а после правя нещо, което съм научил от Леа: поглеждам го косо и присвивам очи.

По-тънко е от това просто да извъртиш очи към тавана. И много по-ефективно.

Мартин просто ме поглежда.

— Да, ще ходим — отвръща Аби след миг.

— Аха. Спиър — казва Мартин изведнъж, — исках да говоря с теб. — Бузите му са порозовели, а около яката на тениската му избива червено петно. — Мислех си, че наистина ми се ще да те запозная с брат ми. Струва ми се, че двамата имате много общо помежду си.

Кръвта се качва в главата ми и усещам познатото парене зад очите. Отново ме заплашва.

— Колко сладко — казва Аби, местейки поглед между нас.

— О, направо очарователно — заявявам и се взирам в Мартин, ала той бързо извръща очи с нещастен вид.

Сериозно? Задникът му със задник, заслужава да се чувства нещастен.

— Ами добре. — Мартин се размърдва, все така загледан някъде над рамото ми. — Аз просто ще…

Просто ще говоря за сексуалната ти ориентация, сякаш ми влиза в работата, Саймън. Просто ще кажа на цялото училище, тук и сега, защото съм задник, и ето как ще стане.

— Хей, почакай — казвам. — Хрумна ми нещо. Искате ли след училище да отидем в „Уафъл Хаус“? Мога да ви препитам за репликите ви?

Мразя се. Мразя се.

— Тоест, ако не можете…

— О, господи. Саймън, сериозно ли? Би било страхотно. Утре след училище, нали? Мисля, че дори ще мога да взема колата на мама. — Аби се усмихва и отново ме мушва с пръст в бузата.

— Да, благодаря, Саймън — казва Мартин тихичко. — Би било страхотно.

— Страхотно — казвам аз.

Ето че го правя. Позволявам на Мартин Адисън да ме изнудва. Дори не знам какво изпитвам. Отвращение от себе си. Облекчение.

— Ти си наистина невероятен, Саймън — казва Аби.

Не съм. Ни най-малко.

И ето че е петък вечер и аз седя пред втората си чиния с картофени крокети, а Мартин залива Аби с въпроси. Мисля, че това е неговият начин да флиртува.

— Обичаш ли гофрети?

— Да, обичам ги — отвръща Аби. — Именно затова си ги поръчах.

— О — казва той.

Последва цял куп необуздано, ненужно кимане. Мартин си е просто мъпет от плът и кръв.

Те седят един до друг, а аз съм насреща им. Успяхме да се уредим със сепарето в задната част, близо до тоалетните, където никой не ни безпокои. Като за петък вечер не е особено пълно. В сепарето зад нас има кисела на вид двойка на средна възраст, двама хипстъри на бара и две момичета с униформи от частно училище, които ядат печени филийки.

— Ти си от Вашингтон, нали?

— Да.

— Готино. От коя част?

— Такома Парк. Познаваш ли Вашингтон?

— Ами не съвсем. Брат ми е второкурсник в „Джорджтаун“ — казва Мартин.

Мартин и проклетият му брат.

— Добре ли си, Саймън? — пита Аби. — Пийни малко вода!

Не мога да престана да кашлям. И ето че Мартин ми предлага вода. Побутва я към мен. Мартин може да го духа. Сериозно. Толкова е спокоен и овладян.

Отново се обръща към Аби.

— Значи, живееш с майка си?

Тя кима.

— Ами баща ти?

— Все още е във Вашингтон.

— О, съжалявам.

— Недей — казва Аби е кратък смях. — Ако баща ми живееше в Атланта, сега нямаше да съм с вас.

— О, много ли е строг? — пита Мартин.

— Да. — Аби поглежда към мен. — Е, какво ще кажеш да започнем второ действие?

Мартин се прозява и се протяга в един причудлив вертикален ход и аз го гледам как се опитва да сложи ръката си до тази на Аби върху масата. Аби начаса дръпва своята и се почесва по рамото.

Направо е ужасно да го гледаш. Ужасно и същевременно невероятно увлекателно.

Заемаме се със сцената. И като стана дума за бедствия. Моята роля няма реплики, така че вероятно не би трябвало да ги съдя. И знам, че се стараят. Обаче се налага да спираме на всяка реплика и започва да става мъничко нелепо.

— Отведоха го — казва Аби, закрила сценария си с една ръка.

Аз кимам.

— Отведоха го в една…

Тя стиска очи.

— В една… карета?

— Точно така.

Отваря очи и аз виждам как устните й се движат безмълвно. Карета. Карета. Карета.

Мартин се е втренчил с празен поглед пред себе си, притиснал кокалчетата на ръката си в бузата. Кокалчетата му страшно изпъкват. Всичко у Мартин изпъква: големи очи, дълъг нос, пълни устни. Изтощително е да го гледаш.

— Мартин.

— Извинявай. Моята реплика?

— Доджър току-що каза, че са го отвели в карета.

— Карета? Каква карета? Къде карета?

Почти. Никога не е съвършено. Винаги е почти. Отново започваме сцената. И аз си мисля: петък вечер е. На теория бих могъл да изляза и да се напивам някъде. Бих могъл да отида на някой концерт.

Бих могъл да бъда на някой концерт с Блу.

Вместо това Оливър го отвеждат в карета. Отново и отново, и отново.

— Никога няма да го науча — казва Аби.

— Не ни ли остава чак до края на коледната ваканция? — пита Мартин.

— Е, Тейлър вече си е научила всички реплики.

Аби и Мартин имат големи роли в пиесата, но Тейлър играе главната роля. В смисъл, пиесата е „Оливър!“ и тя играе Оливър.

— Да, ама Тейлър има фотографска памет — казва Мартин, — поне така се твърди.

Аби се подсмихва.

— И страшно бърз метаболизъм — добавям аз.

— И естествен тен — продължава Мартин. — Никога не излиза на слънце. Просто си е родена с естествен тен.

— Аха, Тейлър и нейният тен — казва Аби. — Толкова й завиждам.

Двамата с Мартин избухваме в смях, защото Аби определено я бие по меланин.

— Странно ли ще бъде, ако си поръчам още една гофрета? — пита Мартин.

— Странно ще бъде, ако не си поръчаш — отвръщам аз.

Наистина не разбирам. Почти ми се струва, че започвам да го харесвам.