Беки Албъртали
С обич, Саймън (23)

23

Първият ден след ваканцията е и сериозно обмислям да го прекарам на паркинга. Не мога да го обясня. Мислех си, че няма да имам проблем. Ала сега, когато съм тук, не съм в състояние да изляза от колата. Мъничко ми се повдига само при мисълта за това.

Нора казва:

— Наистина не мисля, че някой ще си спомня.

Аз свивам рамене.

— Беше в тъмблр колко дълго, три дни? И това беше преди повече от седмица.

— Четири дни — уточнявам.

— Дори не мисля, че много хора наистина четат тъмблр.

Влизаме заедно в преддверието в мига, в който удря първият звънец. Всички препускат насам-натам и се блъскат по стълбите. Никой не ми обръща особено внимание… и при всичките й опити да ми вдъхне увереност, виждам, че Нора изпитва също толкова голямо облекчение, колкото и аз. Движа се заедно с множеството, проправяйки си път към шкафчето, и мисля, че най-сетне започвам да се отпускам. Няколко души ми помахват както обикновено. Гарет от масата ни за обяд кима и казва:

— Как е, Спиър?

Мятам раницата си в шкафчето и вадя учебниците си по английски и френски. Никой не е мушнал хомофобска бележка между летвичките на вратичката, което е добре. Никой не е надраскал с нещо остро думата „педал“ върху нея, което е още по-добре. Почти съм готов да повярвам, че нещата в „Крийкууд“ действително са станали мъничко по-добри. Или че в крайна сметка никой не е видял поста на Мартин.

Мартин. Господи, дори не искам да си мисля за това отново да зърна тъпото му гаднярско лице. И естествено, той е още в първия ми час.

Предполагам, че все още изпитвам тих пристъп на ужас само при мисълта отново да го видя.

Опитвам се просто да дишам.

Докато отивам към крилото с кабинетите по езици, един тип от отбора по американски футбол, когото едва познавам по физиономия, се сблъсква с мен, докато слизам по стълбите. Отстъпвам назад, за да си възвърна равновесието, ала той слага ръка на рамото ми и ме поглежда право в очите.

— Здравей, сладурче — казва той.

— Ъм…

И тогава той ме улавя за бузите и притегля лицето ми към своето, сякаш се кани да ме целуне.

— Мляс!

Ухилва се и лицето му е толкова близо, че усещам топлината на дъха му. Навсякъде около нас хората се заливат от смях.

Дърпам се рязко от него, бузите ми горят.

— Къде тръгна, Спиър? — казва някой. — Макгрегър също иска целувчица.

И всички отново избухват в смях. Та аз дори не познавам тези хора. Нямам представа защо това им се струва толкова смешно.

В часа по английски Мартин не смее дори да ме погледне.

Ала през целия ден Леа и Аби са като някакви питбули, хвърлящи гадни погледи във всички посоки, всеки път когато някой дори само ме погледне особено. Всъщност е доста мило. И денят не е пълна катастрофа. Някои хора шепнат и се смеят. Неколцина ми се усмихват широко по коридорите, каквото и да означава това. Две лесбийки, които дори не познавам, идват при шкафчето ми, прегръщат ме и ми дават телефонните си номера. И поне дузина хетеро хлапета ми заявяват недвусмислено, че ме подкрепят. Едно момиче дори потвърждава, че Исус все още ме обича.

Привличам цял куп внимание. Дори ми се завива мъничко свят.

На обяд момичетата се заемат с това да обсъдят и оценят около петдесетте милиона момчета, които според тях биха могли да ми бъдат гаджета. Адски забавно е, докато Ана не подхвърля шега за това как Ник бил гей. В отговор на което Ник само дето не се увива около Аби. И ето че сега настроението на Леа е тотално съсипано.

Трябва да намерим гадже и на Леа! — заявява Аби, от което буквално потръпвам.

Обичам Аби и знам, че просто се опитва да разведри настроението, обаче, Исусе Христе. Понякога успява да каже пълната противоположност на правилното.

— Не, много ти благодаря, Аби — отвръща Леа с онзи неин отвратително мил тон.

Само че очите й са пращящи огнени топки от ярост. Изправя се рязко, блъскайки стола си назад.

В мига, в който тя се отдалечава, Гарет поглежда към Брам и Брам прехапва устни. Което, почти съм сигурен, на тайния език на хетеро момчетата означава, че Брам си пада по Леа.

И не знам защо, обаче това ме вбесява.

— Ако я харесваш, просто я покани да излезете — казвам на Брам и той начаса се изчервява.

И аз не знам. Просто ми писна от хетеро хора, които не могат да се вземат в ръце.

Незнайно как успявам да оцелея, докато дойде време за репетиция. Днес за първи път сме без сценарии и започваме направо с някои от големите групови сцени. Сега на репетициите присъства акомпанятор и всички са наистина съсредоточени и пълни с енергия. Предполагам, на всички им е присветнало, че премиерата е след по-малко от месец.

Ала по средата на джебчийската песен Мартин изведнъж млъква.

А после Аби казва:

— Какво, по дяволите!

За миг всички притихват и се споглеждат. Гледат навсякъде, освен към мен. За момент съм объркан, а после проследявам погледа на Аби към задната част на залата. И ето че пред двойната спирала виждам двама типове, които ми се струват смътно познати. Мисля, че миналата година ходехме заедно на часовете по здраве. Единият носи суитшърт и очила и е нахлузил пола над панталона си. И двамата държат гигантски табели.

Върху тази на първия пише: „Как си, Саймън?“.

А върху тази на типа с полата пише: „ДА, ДА… В ЗАД-НИ-КА!“.

Двамата танцуват провокативно и няколко души надзъртат през вратата, заливайки се от смях. Едно момиче се смее толкова силно, че е сложило ръце на корема си. Друго казва:

— Престанете! Господи, ужасни сте.

Но и то се смее.

Странно… дори не се изчервявам. Имам чувството, че гледам как всичко това се случва от милион мили разстояние.

А после изведнъж Тейлър Метерних, не кой да е, а Тейлър Метерних се втурва по стъпалата на сцената и прекосява залата на бегом. Аби е плътно зад нея.

— Сега я втасахме — казва типът с полата и другият се изкисква.

А после и двамата се изнасят от театралната зала, оставяйки вратата да се затръшне зад гърба им.

Тейлър и Аби изхвръкват навън след тях и се разнася шумотевица от викове и стъпки. Госпожица Олбрайт изтичва след тях, а останалите просто си стоим там. Само дето в крайна сметка аз се озовавам седнал на една от платформите, заклещен между две момичета от последния курс, които са обвили ръце около раменете ми.

Зървам Мартин, който изглежда така, сякаш напълно е рухнал. Закрил е лицето си с ръце.

Няколко минути по-късно Аби нахлува през вратата, следвана от госпожица Олбрайт, която е сложила ръка около Тейлър. Лицето на Тейлър е зачервено и покрито с петна, сякаш е плакала. Гледам как госпожица Олбрайт я повежда към предната редица, настанява я да седне до Кал, а после коленичи пред тях, за да разменят няколко думи.

Аби идва право при мен, клатейки глава.

— Хората са отвратителни.

Аз кимам бавно.

— Наистина си мислех, че Тейлър ще цапардоса единия от онези типове.

Тейлър Метерних. Сериозно. Замалко да цапардоса някакъв тип.

— Майтапиш се.

— Не, честна дума — казва Аби. — И аз замалко да го направя.

— Хубаво — заявява едно от момичетата от последния курс, Брияна.

Хвърлям поглед към Тейлър. Облегнала се е в стола със затворени очи и диша дълбоко.

— Но не го удари, пали? Не искам да загази заради мен.

— О, моля ти се. Недей дори да го казваш. Нищо от това не е по твоя вина, Саймън — заявява Аби. — Онези типове са задници.

— Това няма да им се размине — заявява Брияна. — Правилата на „Крийкууд“ изрично забраняват всякакъв тормоз.

Само дето тези правила се прилагат толкова стриктно, колкото и проклетият дрескод.

— Не се притеснявай — казва Аби. — В момента са в кабинета на госпожица Найт. Мисля, че ще повикат скъпите им мамички.

След миг госпожица Олбрайт ни събира в кръг на сцената.

— Съжалявам, че трябваше да станете свидетели на това. — Гледа най-вече към мен. — Беше повече от непочтително и неуместно и искам да знаете, че го приемам изключително сериозно. — Поспира за миг и аз я поглеждам. И си давам сметка, че е направо бясна. — Така че, за съжаление, ще се наложи да приключим за днес, за да мога да се оправя с това. Знам, че е неочаквано, и се извинявам на всички ви. Ще продължим утре.

След това се приближава до мен и прикляква пред моята платформа.

— Добре ли си, Саймън?

Усещам, че се изчервявам мъничко.

— Добре съм.

— Добре — казва тя тихичко. — Искам да знаеш, че тези задници ще бъдат временно изключени. Изобщо не се шегувам. Ще го превърна в личната си мисия.

С Аби и Брияна я зяпваме.

За първи път чуваме някой учител да ругае.

* * *

Аби е принудена да остане в училище, докато дойде време за късния автобус, и аз се чувствам наистина ужасно. Не знам. Просто ми се струва, че всичко това с мъничко по моя вина. Аби обаче ми казва да не говоря глупости и че може да убие времето, като гледа пробите за отбора по футбол.

— Ще дойда с теб — казвам.

— Саймън, сериозно. Върви си вкъщи да разпуснеш.

— Ами ако искам да подвиквам на Ник от трибуните и да му преча?

На това няма какво да възрази. Прекосяваме коридора с лабораториите и слизаме по стълбището към стаята по музика, иззад чиято затворена врата се носят страхотни барабанни ритми и звуци от китара. Звучат почти професионално, само дето пеенето е малко странно, като долната част на хармония за два гласа. Аби прави няколко танцови стъпки на ритъма на барабаните, докато подминаваме стаята и излизаме през страничната врата на футболното игрище.

Навън е адски студено и нямам представа как хлапетата от футболните отбори оцеляват по шорти и голи крака. Момичетата са на по-близкото игрище и навсякъде се развяват конски опашки. Минаваме покрай тях, за да стигнем до момчетата, които тичат около оранжеви конуси и си подритват футболни топки напред-назад. Аби провесва ръце през оградата и се навежда напред, за да гледа. Доста от момчетата са облекли дълги ризи от ликра под футболните си тениски, неколцина носят предпазни кори на краката. И всичките имат силни футболни прасци. Така че гледката си я бива.

Треньорът надува свирката си и момчетата се събират около него, за да им каже нещо. След това се пръсват, подавайки си бутилки с вода, дриблирайки с гонки и разтягайки мускулите на краката си. Ник дотичва право при нас — с порозовяло лице и огромна усмивка. Гарет и Брам също се приближават.

— Странно е, че отново ви карат да се явявате на проби — казва Аби.

— Нали? — съгласява се Гарет запъхтяно. Изпотен и зачервен е и очите му изглеждат електриковосини. — Просто формалност. Общо взето. За да може треньорът да види — спира, за да си поеме дъх — на какъв пост иска да ни сложи.

— О, ясно — казва Аби.

— Какво, чупихте се от репетиция ли? — пита Ник и й се усмихва.

— Общо взето. Казах си, о, да. Сега ще отида да позяпам футболисти.

Тя се привежда към Ник, усмихвайки му се широко.

— Нима? — отвръща той.

Започвам да се чувствам така, сякаш не би трябвало да слушам всичко това.

— Значи, върви добре? — питам, обръщайки се към Гарет и Брам.

— Доста добре — отвръща Гарет, а Брам кимва.

Странно, обядвам с тях пет дни в седмицата, но никога не правим заедно нищо отделно от групата. Ще ми се да ги познавах по-добре. Дори ако Брам трябва да се стегне за това с Леа. Не знам. Като за начало, и Гарет, и Брам очевидно нямат никакъв проблем с това, че съм гей, нещо, което май не съм очаквал от двама спортисти.

Освен това Брам е сладък. Ама наистина, наистина сладък. Стои на около крачка от оградата, потен, с бяло поло под футболната тениска. Не говори много, обаче има страшно изразителни кафяви очи. И светлокафява кожа, тъмни къдрици и готини, възлести ръце.

— Какво ще стане, ако се издъните на прослушването? — питам ги. — Може ли да ви изритат от отбора?

— Прослушването? — повтаря Брам, усмихвайки се тихичко: И когато ме поглежда, аз усещам странна, щастлива болка. — Проби.

Изчервявам се. И му се усмихвам в отговор. А после се чувствам мъничко виновен.

Заради Блу. Въпреки че той все още не е готов. Въпреки че е просто думи върху монитора на лаптоп.

Ала освен това имам чувството, че е моето гадже.

И аз не знам.

* * *

Може би е заради зимния въздух или пък заради момчешките футболни прасци, но въпреки всичко, което се случи днес, всъщност съм в съвсем нелошо настроение.

Поне докато не стигам до паркинга. Защото Мартин Адисън се е облегнал на колата ми.

— Къде беше? — пита ме.

Чакам го да се отмести. Така де, не искам дори да го виждам.

— Може ли да поговорим за минутка?

— Нямам какво да ти кажа — заявявам.

— Добре. — Въздъхва и аз виждам дъха му. — Саймън, просто… наистина ти дължа извинение.

Аз просто си стоя там.

Той изпъва ръце напред, изпуквайки кокалчетата си под ръкавиците.

— Господи, просто… толкова съжалявам. Онова, което се случи там. Нямах представа, че… в смисъл, не мислех, че хората все още правят такива неща.

— Кой да предположи, а? Защото Шейди Крийк е толкова прогресивен.

Мартин поклаща глава.

— Наистина не мислех, че ще е голяма работа.

Дори не знам какво да отговоря на това.

— Виж, съжалявам, окей? Бях бесен. Онази история с Аби. Не мислех. А после брат ми ме направи на нищо и аз просто… чувствам се отвратително, окей? А онези скрийншотове ги изтрих преди сума време. Кълна се. Така че може ли просто да кажеш нещо?

Честна дума, едва не се разсмивам.

— Какво искаш да кажа, по дяволите?

— Не знам. Просто се опитвам…

— Как ти се струва това? Мисля, че си задник. Мисля, че си огромен, шибан задник. И изобщо не ми се преструвай, че нямаш представа как се случи това. Ти ме изнудваше. Това беше… имам предвид, не беше ли това целият смисъл? Да ме унижиш?

Той поклаща глава и отваря уста, за да отговори, но аз го прекъсвам.

— И знаеш ли какво? Нямаш право да ми твърдиш, че не е голяма работа. Защото е голяма работа, окей? Това трябваше да бъде… то е мое. Аз би трябвало да реша кой да научи и как да го кажа. — Изведнъж гърлото ми се свива. — Ти ми го отне. А след това забърка и Блу? Сериозно? Ти си шибано лайно, Мартин. Изобщо не искам да те виждам.

Той плаче. Опитва се да го спре, обаче си плаче съвсем наистина. И сърцето ми се свива.

— Така че, ако нямаш нищо против, се отдръпни от колата ми и ме остави на мира.

Той кимва и се отдалечава с наведена глава.

Аз се качвам в колата. Запалвам двигателя. И се разплаквам.