Беки Албъртали
С обич, Саймън (15)

15

Това май се превръща в „нашето нещо“. Да четем Дикенс в „Уафъл Хаус“. Тази вечер Аби е без кола, затова в петък след училище идва у дома и си носи сак, за да преспи у нас. Знам, че за нея трябва да е доста кофти, че живее толкова далече, но тези гостувания с преспиване страшно ми харесват.

Както може да се очаква, пристигаме преди Мартин. Днес е по-пълно. Намираме си маса, но е близо до входа и имам чувството, че сме под светлините на прожекторите. Аби се настанява срещу мен и начаса се заема да построи мъничка къщурка от пакетчета захар и конфитюр.

Мартин нахълтва и в рамките на шейсет секунди два пъти си променя поръчката за напитка, оригва се и успява да срине захарната къща на Аби, като я мушва прекалено ентусиазирано с пръст.

— Аргх. Извинявай. Извинявай — казва.

Аби ми хвърля бърза усмивка.

— И си забравих сценария. Да му се не види.

Днес определено му е ден.

— Можеш да гледаш в моя — предлага Аби и се плъзва по-близо до него.

Изражението върху лицето на Мартин. Едва не се разсмивам.

Заемаме се с второ действие и този път е мъничко по-малко ужасно от миналата седмица. Поне този път не се налага да им суфлирам всяка реплика. Мислите ми се пренасят другаде.

Към Блу — винаги към Блу, — защото наистина мислите ми се пренасят в една-единствена посока. Тази сутрин получих нов имейл от него. Напоследък си пишем почти всеки ден и е малко щуро колко много си мисля за него. Днес едва не сгафих в лабораторията по химия, защото наум му пишех имейл и забравих, че сипвам азотна киселина.

Странно е, защото преди имейлите на Блу бяха това допълнително нещо, което беше отделно от истинския ми живот. Ала сега си мисля, че имейлите може би са животът ми. Всичко останало ми изглежда насън.

— Господи, Марти. Не — казва Аби, — просто недей.

Защото изведнъж Мартин е коленичил в сепарето, отметнал е глава назад, с ръце на гърдите, и пее. Току-що се е впуснал в една от ключовите песни от второ действие. Прави го със своя Фейгин глас — нисък и трептящ, и смътно британски. И е напълно погълнат от момента.

Хората ни зяпат. Аз съм занемял. С Аби просто се взираме един в друг в най-смаяното неловко мълчание, възцарявало се някога.

Мартин изпява цялата песен. Предполагам, че е репетирал. А после, изобщо не се шегувам, се настанява на мястото си, сякаш нищо не се е случило, и полива гофретата си със сироп.

— Дори не знам какво да ти кажа — заявява Аби.

А после въздъхва. И го прегръща.

Честна дума, той е като анимационен герой. Почти мога да видя сърчицата, изскачащи от очите му. Улавя погледа ми и голямата му бананоподобна уста се разтегля в широка усмивка. Просто не мога да не му се усмихна в отговор.

Може и да е моят изнудван. Но освен това се превръща в мой приятел. Един господ знае дали това изобщо е позволено.

* * *

А може би просто се чувствам странно въодушевен и възбуден. Не знам как да го обясня. Всичко е забавно. Мартин е забавен. Мартин, пеещ в „Уафъл Хаус“, е нещо абсолютно и необяснимо смешно.

Два часа по-късно му махваме за довиждане на паркинга и Аби се пъхва на мястото до шофьора в колата ми. Небето е тъмно и ясно и ние зъзнем в продължение на минута, докато чакаме отоплението да подейства. Излизам от паркинга и поемам по Розуел Роуд.

— Кой с това? — пита Аби.

— „Райло Кайли“.

— Не съм ги чувала.

Тя се прозява.

Слушаме диска, който Леа ми записа за рождения ден и който включва три песни на „Райло Кайли“ от първите им два албума. Леа има момичешко увлечение по Джени Луис. Не е възможно да не си увлечен по Джени Луис. Аз съм с двайсет години по-млад и несъмнено гей, но, да. Определено бих се натискал с нея.

— Мартин тази вечер — казва Аби, клатейки глава.

— Ама че шматка.

— Но по един сладък начин.

Завивам наляво. Колата се е стоплила, улиците са почти празни и всичко ми се струва тихо, уютно и безопасно.

— Определено сладък — решава тя. — Макар че, уви, не е моят тип.

— Нито моят — казвам и Аби се смее.

Усещам как гърдите ми се свиват.

Трябва просто да й кажа.

Тази вечер Блу ще се разкрие пред майка си… или поне такъв е планът. Ще вечерят вкъщи и той ще се опита да я увещае да си сипе малко вино. А после ще стисне зъби и ще го направи. Нервен съм заради него. Може би мъничко му завиждам.

И като че ли изпитвам странно усещане за загуба. Мисля, че ми харесваше аз да бъда единственият, който знае.

— Аби. Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се. Какво?

Музиката сякаш утихва. Спрели сме на червен светофар и чакам да завия наляво, и единственото, което чувам, е френетичното щракане на мигача.

Струва ми се, че сърцето ми бие в ритъм с него.

— Не бива да казваш на никого. Никой друг не го знае.

Тя не отговаря, но усещам как извива тялото си към мен. Свила е колене върху седалката. Чака.

Не възнамерявах да го направя тази вечер.

— Ами… Работата е там, че съм гей.

За първи път изричам тези думи на глас. Застивам с ръце върху волана и чакам да почувствам нещо необикновено. Светва зелено.

— О — казва Аби.

Възцарява се наситена тишина.

Завивам наляво.

— Саймън, отбий.

Отдясно пред нас има малка пекарна и аз отбивам на алеята пред нея. Затворена е за през нощта. Паркирам колата.

— Ръцете ти треперят — тихичко казва Аби.

След това дръпва ръката ми към себе си, вдига ръкава ми нагоре и взема дланта ми между своите. Сяда по турски в седалката и се обръща изцяло към мен. Аз едва я поглеждам.

— За първи път ли казваш на някого? — пита след миг.

Аз кимам.

— Леле. — Чувам как си поема дъх. — Саймън, за мен е чест.

Облягам се назад, въздъхвам и извивам тяло към нея. Предпазният колан ме стяга. Издърпвам ръката си, за да го разкопчая, а после отново й я протягам. Тя преплита пръсти в моите.

— Изненадана ли си? — питам.

— Не.

Поглежда ме право в очите. Осветени единствено от уличните лампи, нейните сякаш се състоят изцяло от зеници, обрамчени от тънка кафява ивица.

— Знаеше ли?

— Не, ни най-малко.

— Но не си изненадана.

— Искаш ли да бъда изненадана?

Изглежда нервна.

— Не знам — отвръщам.

Тя стисва ръката ми.

Чудя се как ли върви при Блу. Чудя се дали и той усеща същото пърхане в стомаха си, което усещам аз в момента. Всъщност той вероятно усеща много повече от пърхане. Вероятно така му се повдига, че му е трудно да изкара думите навън.

Моят Блу.

Странно. Почти имам чувството, че го сторих за него.

— Какво смяташ да правиш? — пита Аби. — Ще кажеш ли на другите?

Замълчавам за миг.

— Не знам. — Не съм мислил за това наистина. — Имам предвид, да, рано или късно.

— Добре, е, аз те обичам — казва тя.

Смушква ме с пръст в бузата ми. А после се прибираме вкъщи.