Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (8)

8.
Джесика

Слънчевите лъчи се стелеха над водата и пясъка и трансформираха сивкавата дъсчена алея в трептяща сцена. Също така бяха привлекли навън хора с кучета и плажуващи. Сезонът още не беше в разгара си, но градът вече започваше да се пълни с туристи.

Седях на балкона на стаята си, устремила поглед над океана. Морският бриз рошеше косата ми и аз се опиянявах от обгръщащия ме покой.

Честна дума… Не бях имала представа колко много липсва в живота ми чувството за ведрина. Никога не се намирах в абсолютен мир, но ме утешаваше мисълта, че съществуват хора, които го познават. Но в Уилмингтън никога не бях имала подобни тихи моменти, не се радвах на морските капки, вдъхващи доволство. Наистина не бях допускала, че подобно нещо е възможно за мен. Може би защото не се бях стремила активно към такова нещо от страх, че в тишината ще открия нещо по-злокобно.

След разочароващата реакция на Купър при разкритията от писмата на леля му, аз се оказах в позицията да се наслаждавам на покоя повече от всякога. Липсата му на състрадание забули свързаността ми с града на дъсчената еспланада. Имах желание да бъда като слънцето, за да прогоня сивотата.

Беше трудно и не можех да си обясня защо. Защо бях така разочарована и засегната от омаловажаването на сложната ситуация на Сара? Та аз едва го познавах!

Телефонът ми звънна и ме изтръгна от чувството ми на неудовлетвореност. Беше Фатима.

— Здравей. Не трябва ли да си на работа? — казах вместо поздрав, влязох обратно в стаята си и затворих балконската врата.

— Ти не трябва ли да си на почивка? Звучиш потисната. Какво има?

Направих физиономия. Дори звучах потисната? Е, не беше редно да е така.

— Добре съм — изчуруликах.

— Това беше толкова изкуствено, че чак зъбите ме заболяха.

— Зъбите те заболяха?

— Да. В глазурата от фалш имаше прекалено много захар.

— Добре, странно момиче, какво мога да направя за теб?

— Просто исках да проверя как върви почивката ти, но както личи, не се развива особено добре. Никак дори.

Въздъхнах и се тръснах на леглото.

— Вървеше добре. Тук наистина ми харесва. Спокойно е. Красиво. Хората са мили.

— И какво стана?

След още една тежка въздишка аз й разказах за Купър и реакцията му на писмата.

Фатима изпухтя.

— Племенникът, който така и не я е познавал, не дава пет пари. Нима си допуснала това да съсипе ваканцията ти? Не забравяй, че си там заради себе си, а не заради Сара. Престани да униваш и се наслаждавай на факта, че не си на работа на място, пълно с кучки.

— Наясно си, че ненавиждам тази дума — скарах й се.

— Да — отговори развеселено тя. — Затова я използвах.

— Макар че си послужи с унизително наименование — произнесох нацупено, защото наистина мразех тази дума. — Имаш право. На почивка съм. Ще й се насладя. А това значи да приключа телефонния разговор с теб, за да мога да се облека и да изляза.

— Беше ми приятно да си поговорим — отговори тя с доста критичен тон.

Ухилих се.

— При вас с Дерек наред ли е всичко?

— Да, Джес, добре сме. Сега върви да ваканционираш. Не, май няма такава дума.

Изкисках се.

— Ще се чуем пак. До скоро.

Щом приключихме с разговора, изпънах рамене назад с подновена решимост. Фатима беше права! Бях на почивка. Налагаше се да си го спомня, да забравя за Купър и да се радвам на откъсването от реалността.

* * *

Като слязох на закуска, Бейли не се виждаше никъде и сервитьорка на име Наташа ми обясни, че е почивният ден на собственичката. Усмихнах се. Добре. Бях доволна, че новата ми приятелка все пак е решила да си вземе почивка.

Възнамерявах да посветя деня на разходка из Хартуел, за да го опозная по-добре. Запътих се навън от хотела, сложих слънчевите си очила и се зарадвах на нежната топлина върху кожата ми, докато слизах по стълбите на верандата. Достигнах най-долното стъпало и се усмихнах изненадано, като зърнах Бейли да крачи към мен от предната порта.

— Ето те и теб — произнесе с широка усмивка на лицето. — Боях се, че няма да те хвана.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо подобно. Тази сутрин си казах: майната му, вземам си почивен ден. Никой няма да се настанява или да напуска днес, кухненският и почистващият персонал и сервитьорите са налице, ако някой от гостите се нуждае от нещо, а ако потрябвам на някого, телефонът ми е у мен.

— Браво на теб.

— Мислех си, че можем да прекараме време заедно.

Денят ми изглеждаше обещаващ.

— Много ще се радвам.

— Чудесно — Бейли ме поведе към дъсчената алея. — Не мога да ти опиша колко много ценя свободния си ден.

— Още ли не си намерила човек за поста на заместник-управител?

— Доста съм придирчива — тя повдигна рамене. — Трябва да почувствам нещо у човека… Нали разбираш… Че мога да му се доверя.

— Разбира се — забелязах, че сувенирният магазин на Хартуел още беше затворен. — По дяволите. Този магазин дали ще отвори скоро? Наистина ми харесват нещата на витрината и има една кукла, която ми се ще да купя за кръщелницата си.

— Този на Далия ли? — Бейли се усмихна. — Да. В момента тя е на почивка, но скоро ще се върне.

— Добре ли я познаваш?

— Разбира се. Тя е една от най-добрите ми приятелки.

— Иха. Сигурно е много хубаво да работиш толкова близо до приятелката си?

— Така е. Далия е прекрасен човек. Изработва сама бижутата, които продава. Сигурна съм, че ще ти харесат — докосна сребърното колие на шията си. Представляваше дълга тънка верижка с медальон във формата на цъфнало черешово дърво. — Това тук е нейно дело. Баща ми ме нарича Чери — обясни усмихнато тя значението на дървото и аз долових обичта към приятелката й. Ако съдех по майсторството и старанието, вложени в това малко дърво, можех да преценя колко много държеше Далия на Бейли.

— Прекрасно е — почувствах да ме залива копнеж. В живота ми не присъстваше най-добра приятелка. С Матю бяхме близки, но той живееше толкова далече. Фатима също ми беше добра приятелка, но не такава, с която да прекарам време през уикенда или да споделям мрачни тайни.

— Добре ли си? — Бейли се намръщи към мен.

— Напълно — уверих я усмихнато. — Накъде да тръгнем?

— Мислех си, че може да се поразходим и после… Ох! Исусе Христе! — Бейли политна назад, когато от алеята между двете сгради изневиделица се появи мъж и се блъсна право в нея. Улови я и я задържа права, а аз наблюдавах как на лицата и на двамата се изписа разпознаване.

Той мигом я пусна, а тя го изгледа кръвнишки.

— Тримейн — изсумтя.

Той се подсмихна.

— Госпожице Хартуел.

За миг те просто се взираха един в друг, а от Бейли струеше враждебност. Това беше в такова несъответствие с онази Бейли, която започвах да опознавам, че мигом бях заинтригувана да установя кой е мъжът. Разгледах го, докато той се взираше развеселено в нея. Повдигнах вежда, когато най-накрая придобих по-ясно впечатление за него.

Висок, с телосложение на плувец и облечен в ушит по поръчка елегантен черен костюм и черна риза. Мастиленочерната му коса беше гъста и добре подстригана, а тъмният й цвят контрастираше с изумителните му светлосини очи. Насочи въпросните очи към мен и аз усетих как падам в техен плен. Бяха оградени от гъсти черни мигли, което само подчертаваше колко светли бяха.

Господин Хубавец протегна ръка към мен.

— Аз съм Вон Тримейн. Собственик съм на хотел „Парадайз Сандс“.

О! Конкуренцията на Бейли. Стиснах ръката му.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Джесика. Една от гостуващите на Бейли.

— Доктор Джесика Хънтингтън — вметна самодоволно Бейли.

Той само се усмихна заради подчертания коментар и хищната вълча усмивка, настанила се на устните му, си остана там.

— А ти твърдеше, че ще съсипя бизнеса ти, госпожице Хартуел. Ето че лекарка е избрала твоя хотел пред моя.

— Ами тя има вкус — заяви Бейли и ме стисна за ръката. — Ще вървим, преди отново да си се блъснал нарочно в мен.

— Беше случайно — отвърна лениво той, а тя ме затегли надалече от него. — Не е моя вината, че все ми се пречкаш. Приятно прекарване в Хартуел, доктор Хънтингтън.

— Пфу! — тя ме задърпа напред и на мен ми се наложи да ускоря крачка, за да следвам темпото й.

— Безспорно си имаме работа с някакво минало — отбелязах, като си помислих как въздухът пукаше и пращеше около тях двамата. — Бивш любовник?

— Какво? — писна тя и се закова на място близо до музикалната естрада. В красивите й зелени очи се четеше пълен ужас. — Какво те накара да изречеш подобно нещо?

— Сексуалното напрежение — отговорих откровено.

Ужасът в очите й само се увеличи.

— Сексуално… Какво… Пфу… Ха! — започна да заеква. — Не! Помежду ни няма сексуално напрежение. Просто неподправена неприязън.

— Хм.

— Не ми ли вярваш? — тя посочи към „Парадайз Сандс“. — Тази уродливост представляваше преднамерен опит да бъде подкопан моят бизнес.

— Не е ли било хотел и преди да го купи Вон?

— Да, обаче боклучав хотел. Този на Вон предлага достъпен лукс.

— Това повлия ли на бизнеса ти?

Бейли повдигна рамене и се обърна с лице към водата.

Опря лакти в парапета и устреми поглед към плажа.

— Не. Но това не означава, че не го е вълнувало ще се случи ли, или не. И какво изобщо прави той тук? — хвърли поглед към мен, а в очите й се четеше смесица от недоволство и любопитство. — Той е баровец от Ню Йорк, роден и израсъл в Манхатън, зад гърба му стоят големи пари, притежава многобройни хотели и решава да се установи в хотел в мижавия Хартуел, Делауер? Не го ли намираш за подозрително?

Облегнах се на парапета до нея.

— Не намираш ли, че Хартуел си има своя чар?

— Разбира се, че да — стана съвсем сериозна. — Но не и за такъв като него. Вон Тримейн се отнася към мен като към невежа провинциална дървенячка, като че съм нещо по-малко само защото съм от малък град и не проявявам амбиции. Възхищавам се от хора като теб, Джесика. Трудила си се дълго и упорито да станеш лекар. Но аз никога не съм била привличана от престижно образование, нито съм имала желание да живея другаде. За мен това е всичко, което някога съм искала — посочи към морето. — Вярвам, че простотата в живота го прави значим. Моят хотел. Моят океан. Моето семейство. Моите приятели. Не уважавам човек, според когото всичко, от което се възхищавам най-много в живота си, трябва да бъде осмяно като простовато и селяндурско.

Кимнах. Сега вече я разбирах. И аз бих бесняла срещу Вон Тримейн, ако ме караше да се чувствам така по отношение на живота си. Вперих поглед във водата и изпитах завист към Бейли. Не притежавах нито едно от нещата, които според нея придаваха смисъл на живота й.

— Просто не схващам защо самодоволният мръсник иска да бъде тук. Защо се задържа на място, което очевидно намира за провинциално? Не казва на никого. И на мен това не ми харесва.

Усмихнах се.

— Не ми се видя чак толкова лош.

— О, не позволявай да бъдеш залъгвана от учтивите му маниери. Той е вълк, облечен в Армани.

Интересно, но и аз забелязах в изражението му нещо вълчо.

— Може би си права — промърморих.

— Опитва се да спечели позиции. Мисля, че дори Купър омеква към него.

Засмях се.

— Като стана дума за Купър, как мина при него? С писмата на Сара?

Мрачното настроение от по-рано заплаши да се върне.

— Всъщност никак. Обясни как семейството вече имало подозрения, че Сара е била тормозена и са се опитали да й помогнат. Заяви, че е имала възможност за избор и е избрала погрешно. Наистина не ми се стори особено състрадателен. Дори никак — повдигнах тъжно рамене.

Всичко това беше ужасно гадно, защото без да го осъзнавам, в главата си му бях отредила високата позиция на… и аз не знам… на някой, който ми допадна наистина много още от първата ни среща. Не можех да понеса факта, че той не беше онзи, когото се надявах да бъде.

— Звучиш разочарована.

— Не го познавам, така че не знаех каква реакция да очаквам — излъгах равнодушно.

— Но не си очаквала да се покаже като човек, за когото нещата са черно-бели.

Не, наистина не го бях очаквала.

Бейли ме съзерцава известно време.

— Нека ти купя фунийка сладолед и ще ти обясня това-онова.

— Фунийка сладолед ли? — на лицето ми цъфна усмивка. Не бях яла сладолед във фунийка от години.

— От „Антониос“ — посочи към италианската пицария в другия край на дъсчената алея точно до хотел „Парадайз Сандс“.

— Собственост е на двойка, чиито имена са Айрис и Айра, но не мислели, че някой би поръчвал италианска кухня от Айрис и Айра.

Интериорът на „Антониос“ беше като този на ресторант от 50-те години — бели и черни шахматни плочки на пода, сепарета с червена кожена тапицерия и високи кръгли черни маси с хромирани бар столове с червена тапицерия около тях. Всеки сантиметър от белите стени беше покрит с черно-бели фотографии на холивудски звезди и музиканти. Всички рамки бяха червени или черни. Мястото блестеше от чистота.

Самият ресторант не беше особено натоварен в този час от деня, но пред щанда за сладолед се беше строила малка опашка.

Щандът беше обслужван от набит мъж с гъста побеляла коса и широка искрящо бяла усмивка. Загребваше бодро сладолед за клиентите си и в мига, щом с Бейли прекрачихме прага, усмивката му грейна още повече.

— Миличка! — прогърмя гласът му и той повдигна плота, за да излезе и да прегърне Бейли. — Айрис! — кресна в ухото на Бейли и това я накара да потрепне, а после да се изкиска като малко момиченце. — Бейли е тук! — обърна се обратно към нея.

— Как си? Купър казва, че се убиваш от работа в хотела. Че ти е нужна помощ. Помниш ли Кевън? Синът на племенника на Айрис? Той е в Хартуел. Търси работа.

— Няма да наеме Кевън — до нас изникна спретната дребна жена в джинси и карирана риза. Побелялата й коса беше подстригана в съвършено каре и се разлюля около лицето й, когато прегърна Бейли. — Той е абсолютен палячо.

Бейли се засмя.

— Да, имам нужда от по-малко палячовци в живота си.

— Кой друг е палячо? Том ли? — жената се намръщи.

Бейли я изгледа.

— Не, Айрис, не Том.

Айрис прочисти шумно гърло и после се обърна към мен.

Почудих се какъв ли беше проблемът с приятеля на Бейли.

— Кой е това?

Протегнах ръка и отворих уста да заговоря, но Бейли ме изпревари.

— Доктор Джесика Хънтингтън. Гост е на моя хотел и е също така прелестна като мен, така че напълно естествено е да си паснем.

Засмях се и стиснах ръката на Айрис.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Айра — мъжът стисна ръката ми в мига щом беше освободена от Айрис. — Мъжът на Айрис.

— За мен е удоволствие.

— И какво ви води в Хартуел? — поинтересува се Айрис, а в очите й проблесна любопитство.

Реших да й дам не така усложненото обяснение.

— Работя в Уилмингтън. Исках да замина на почивка, но не прекалено далече от работното ми място.

— Хм. Работохолик значи — произнесе се и после посочи с размах към стената зад бюрото с касовия апарат. — Дъщеря ни Айви е същата.

Пристъпих по-близо, за да огледам снимките. Една конкретна грабна вниманието ми. Великолепна брюнетка, облечена в дълга до земята вечерна рокля в цвят слонова кост, беше стъпила върху червения килим. До нея стоеше хубав по-възрастен мъж в смокинг, обвил ръка около кръста й.

— Айви е сценарист в Холивуд — обясни гордо Айра. — Сгодена е за Оливър Фрост, режисьорът.

— Охо!

Оливър Фрост беше холивудски режисьор от висока класа. Тъкмо беше приключил последната серия от тийнейджърска антиутопична поредица, която пращаше младите актьори в стратосферата на знаменитостите.

— Страхотно, нали? — Бейли ми се усмихна. — С Айви бяхме съученички и близки приятелки, докато не се премести в Холивуд.

Айрис прегърна Бейли през раменете.

— Скъпа Бейли, вие още сте близки приятелки. Знаеш, че те обича повече от всеки друг — въздъхна и се взря почти отчаяно в снимките. — Просто е ужасно ангажирана.

Бейли стисна ръката й.

— Развеждам Джесика наоколо и първата ни спирка е за сладолед в „Антониос“. Нищо, освен най-доброто.

Съпрузите се усмихнаха. Айра отиде зад щанда.

— И така, да видим. Препоръчвам топка двоен шоколад и топка ментов шоколад.

— Не, не — Айрис го последва. — Ягодова наслада и бял шоколад.

Айра направи физиономия.

— Това са налудничави приказки, жено.

— Не ме наричай „жено“ пред клиенти.

— Това са само Бейли и приятелката й — Айра повдигна рамене, като че да каже „какво толкова“.

— Мръдни се и ме остави да им сервирам сладолед.

— Щандът за сладолед е моя територия — Айра се изправи пред нея с ръце скръстени пред гърдите.

— Наистина ли блокираш достъпа ми?

— Хм, приятели — Бейли прочисти гърло. — Ще е хубаво да се случи в рамките на деня.

— Добре — Айрис кимна. — Два броя ягодова наслада и бял шоколад пристигат на мига.

— Не, два броя двоен шоколад и ментов шоколад пристигат на мига — поправи я Айра.

Пристъпих към щанда, стараейки се да не се разхиля, обаче бях на път да се поддам.

— Ще вземем един ягодова наслада и бял шоколад и един двоен шоколад и ментов шоколад.

Айрис и Айра примигнаха към мен.

Айрис най-накрая кимна и прочисти гърло.

— Ами, добре тогава.

Излязохме от „Антониос“ с фунийки със сладолед в ръце. За мен беше ягодова насладата и бял шоколад. И Бейли имаше право. Сладоледът беше плътен и с наситен вкус. Ближех лакомо и се чувствах като дете.

— Винаги са такива — отбеляза през смях Бейли. — Спорят за всичко. Но наистина се обичат. Също и Айви.

Бях любопитна по отношение на Айви.

— Има ли нещо интересно около нея?

— Не съм сигурна — Бейли наклони глава замислено. — С Айви още си говорим, но не е като преди. Преди около година стана по-затворена и дистанцирана. Не направи изключение дори за майка си и баща си. Те винят Оливър, но аз не съм съвсем сигурна какво става там.

Замислих се над това колко гъсто преплетена беше местната общност с Бейли, която беше отраснала заедно с Айви, имаше за най-добра приятелка собственичката на магазина в съседство с хотела и определено проявяваше привързаност към Купър. Градът беше наистина малък.

Изглеждаше ми толкова приятно.

Все едно бяха едно голямо разклонено семейство.

Отново изпитах известна завист към Бейли.

— И така, сладоледът е отбелязан в списъка — заяви Бейли, докато отминавахме „Парадайз Сандс“. Спря и погледът ми последва нейния към „Купърс“. — А сега обяснението, което ти обещах — близна от сладоледа си и се обърна към мен с лукава усмивка. — Няма да ти разкажа всичко, защото не е моята история, та да я тръбя, но ще споделя нещо, което, струва ми се, ще ти помогне да схванеш по-добре реакцията на Купър. Основното, което е важно да научиш, е, че Купър си е получил своята доза предателство. За последен път съвсем неотдавна.

Тя продължи да върви и аз буквално извих и протегнах шия назад, та да погледна към бара. Не бях сигурна точно какво гледах. Може би се опитвах да зърна собственика?

— Когато търсеше къде да отседнеш, попадна ли на „Гранд Хотел Хартуел“?

— Да — беше хотел с четири звезди в центъра на града. — Изглеждаше добре, но аз предпочитах да се намира на дъсчената еспланада.

— С повечето хора е така. „Гранд Хотел Хартуел“ е собственост на семейство Девлин. Иън Девлин е патриархът на определен кръг бандити. Има четирима сина и дъщеря. Освен хотела всички притежават магазини на Мейн стрийт, а също и увеселителния парк „Оушън Блу“ на няколко пресечки от тук. Богати са… и не се преструват на добри в методите си да трупат още състояние. Повече от амбициозни са. Напълно безскрупулни.

Определено успя да грабне вниманието ми.

— В какъв смисъл?

— Всеки от нас е имал лични взаимоотношения с Девлин и някои изпитват сериозни подозрения, че е възможно да са придобили имоти чрез непочтени средства. Много е вероятно да плащат на градските власти, за да получават каквото искат. Може би дори на щатските власти… като например на здравни инспектори. Имам приятелка на име Стела, която притежаваше кафене на Мейн стрийт от десетилетия. Преди пет години се оказа, че кафенето не отговаря на изискванията на здравните инспектори, макар че преди никога не беше имало проблеми. Стела беше абсолютен педант на тема чистота. Само че не й подновиха разрешителното и всеки път, щом се опиташе да оправи нещата, изникваше някаква спънка. Вече беше потънала в дългове и неприятности, така че когато Иън Девлин се появи и предложи да купи сградата, тя прие офертата и се премести от Хартуел. Не е единствената с подобна история. Всички са наясно, че Иън Девлин от години се опитва да се докопа до собственост на дъсчената алея. Когато родителите ми решиха да се пенсионират и ми прехвърлиха хотела, Стю Девлин, най-големият от братята дяволи, си послужи със сериозна доза агресия, за да ги принуди да продадат.

Бях напълно погълната от разказа й.

— В какъв смисъл агресия?

— В началото беше само Стю, който не спираше да ги преследва. Пращаше им подаръци, които те връщаха, и когато отказаха около десет пъти, нещата загрубяха. Започнахме да получаваме заплашителни писма, в които в общи линии се казваше, че е най-добре да изчезнем от Хартуел или ще изгубим всичко и ще пострадаме, разни подобни тъпотии. Беше ни ясно, че идват от тях, но нямаше как да го докажем. Както и да е, аз съм наследила упоритостта на родителите си, а те отказаха да се оставят да бъдат тормозени. И така се приключи. Доколкото ни е известно, Девлин са непочтени, но никога не са прибягвали до физическа разправа. Въпреки всичко родителите ми нямаха желание да ме оставят, но аз им заявих, че ако не заминат, това значи, че са им позволили да победят и те отпътуваха. След това Девлин отстъпиха. Помогна и обстоятелството, че по същото време беше обявен за продажба старият хотел на дъсчената еспланада. Докато на сцената не се появи Вон Тримейн. Цъфна тук с всичките си пари и наддаде толкова много над Девлин, че те нямаха какво да сторят. О, колко се вбесиха само. Аз не харесвам Вон, но семейство Девлин го мразят люто.

— Еха! — възкликнах. — Звучат като истински престъпници.

— О, точно такива са. Всеки град си има по някой като тях, нали така?

И това беше ужасната истина.

— Да.

— Както и да е, интересното в историята е третият брат, Джак Девлин… Той е великолепен, харизматичен и земен човек. Колкото до останалите, да, имат прекрасен външен вид, но дотам… Всъщност сестрата, казва се Ребека, беше свястна и вероятно това беше причината да напусне града веднага щом можа, но останалите се смятат за нещо повече от всички. Джак не беше такъв. Той беше като черната овца. Отказа да се включи в семейния бизнес и… Беше най-добрият приятел на Купър.

— Добре — произнесох леко предпазливо. Ако това беше история за предателство, виждах накъде клонят нещата.

— Преди няколко години, точно след като Вон надскочи офертата на Девлин, най-неочаквано Джак напусна поста си на технически ръководител в строителството. Доколкото беше известно на всички ни, той обичаше работата си. Но не, просто реши и напусна. Отиде да работи за баща си — пое дълбоко въздух, а чертите й изведнъж изразиха истинска болка. — А после един ден, не много след това, Купър заварил Джак с Дейна, съпругата си. Сега бивша съпруга.

Сладоледът, който бях погълнала преди малко, се разбунтува в стомаха ми при мисълта за подобно предателство. Почти не го познавах, но ми стана тъжно и ядно за Купър.

— Боже — промълвих.

— Бедният Купър престана да разговаря с Джак, а Джак се ангажира още повече с бизнеса на семейството. Дистанцира се от всички ни. Не дава вид да го е грижа за каквото и да било.

— Ами Купър и Дейна?

— Преди известно време Купър се разведе с нея и от моногамен стана женкар, който не търпи обвързване. Всичко изглеждаше наред, но преди месец Дейна започна да го преследва да се помирят. Той не я иска и в момента тя превръща живота му в ад — зелените очи на Бейли помръкнаха. — Ако зависеше от мен, това не би продължило още дълго.

Не ми убегна острият й тон и се изсмях изненадано.

— Наистина не искам да опознавам лошата ти страна.

Тя се засмя.

— В моя случай червената коса определено е белег за огнен темперамент.

Бейли ме насочи да направим обратен завой и двете поехме обратно натам, откъдето идвахме. Дъсчената алея беше дълга километър и половина и в южния й край бяха разположени няколко частни къщи, така че нямаше каква туристическа забележителност да видя.

— Смисълът да ти разказвам всичко това е не само да преваря местните царици на клюките, но също така да те запозная с емоционалното състояние на Купър. Бившата му се явява като постоянно напомняне за предателството.

Разбирах това и почувствах как разочарованието ми от него започва да се изпарява. Но не напълно. Защото истината беше, че преди бях готова на малка закачка с него. Нямах представа какво означаваше това, ако изобщо значеше нещо, и дали отношенията ни биха се развили по време на почивката ми, но сега вече знаех със сигурност, че няма да излезе нищо.

Освен това Купър не обичаше да се обвързва.

Вече си имах един такъв.

А дори и с Андрю в крайна сметка се бяхме договорили да бъдем единствени в леглото на другия от съображения за здраве и безопасност. Купър определено беше извън схемата.

Наложи се да си напомня какво бях казала на Фатима: че съм щастлива и без да бъда във връзка с някого.

— Е, това променя ли мнението ти за него?

Примигнах, изтръгната от мислите си. В израза на Бейли личеше намек за надежда и аз го разчетох като въгленче от огъня на сватовницата. Завъртях очи.

— Тук съм за три седмици. Не съм дошла да търся връзка.

— Да, но очевидно приятелството е на дневен ред — направи жест между нас двете. — Защо не можеш да бъдеш приятелка и с него?

Не беше така просто. Но нямаше нужда Бейли да е наясно с това, така че й казах каквото искаше да чуе.

— Предполагам, че бих могла.

Бейли изглеждаше доволна от отговора ми и ме поведе от дъсчената алея към Мейн стрийт. Докато пазарувахме и разглеждахме, ми разказа още за града, за хората и семейството й. Щом се здрачи, ме заведе на вечеря в „Антониос“. Заведението беше претъпкано, а Айрис и Айра бяха прекалено натоварени, че да спрат и да си побъбрят с нас. Поръчах си прелестната им пица с пеперони и се насладих на домашната атмосфера, която предлагаше ресторантът.

— И така, цял ден ти надувах главата — подхвана Бейли, след като преглътна хапка от пастата си. — А за теб не научих нищо повече от това, че си била стажант-хирург, преди да отидеш на работа в затвора и, повтарям, изпитвам абсолютно благоговение от този факт. Нещо за семейството ти? Приятелите? За нещото с онзи мъж, което не е връзка?

Изведнъж пицата, която дъвчех, ми се стори жилава и трудна за преглъщане. Почувствах хлад, а в ръцете ми се върна познатото треперене. Никога не ме е бивало да се справям с личните въпроси. Не представлявах точно онова, което хората наричаха отворена книга. Запазих неутрална физиономия, наложих си да се овладея и най-накрая успях да преглътна. Скрих ръцете си под масата, за да не забележи, че треперят.

— Не ми остана никого от семейството. Поне не кръвни роднини. Най-добрият ми приятел Матю е моето семейство. Той живее в Айова, където отраснахме.

Очите на Бейли заискриха съчувствено.

— Съжалявам, Джес. Не е нужно да говориш за тях.

— Благодаря. Беше тежко да ги изгубя, но Матю винаги ме е подкрепял и благодарение на него имам Пери, моята кръщелница, а тя е прелестно дяволско ангелче.

Бейли се усмихна на описанието ми.

— Често ли я виждаш?

— Не толкова, колкото бих искала — отчасти по моя вина, защото имам натоварен график и не обичам да се връщам в Айова. — Но често използваме Фейс Тайм.

— Как са нещата в Уилмингтън? Кажи ми нещо за онзи мъж?

Щом се прехвърлихме на по-безопасна тема, хладният повей се оттегли и треперенето ми отслабна.

— Андрю. Той е сърдечен хирург. Запознахме се в болницата, докато бях стажант. Работното време беше побъркващо, по-зле дори от сегашното ми, и нямаше как човек да поддържа връзка с някого извън нашата професия. А и, честно казано, аз не исках връзка. Още не искам. Харесвам независимостта си и на Андрю това му е ясно. Напълно. Ние сме просто приятели с облаги — замислих се върху казаното и изсумтях. — Само дето не сме и приятели.

Бейли остана загледана в мен.

— И откога се възползвате от тези облаги?

Засмях се на формулировката на въпроса.

— Започнахме преди няколко години, но после той се запозна с някого и спряхме, докато траеше връзката им. Това продължи около година. В крайна сметка реши, че не желае връзка и възобновихме отношенията си.

— Близки приятели в Уилмингтън?

Допреди да пристигна в Хартуел, не бях осъзнавала до каква степен при мен отсъства социален живот в Уилмингтън. Преди нямах времето, за да достигна до подобно заключение.

— Като се замисля, в социалния ми календар не фигурира кой знае какво. Имам колеги, които харесвам, но не излизаме да прекарваме заедно свободното си време. Бездруго нямам много такова.

Това ми спечели разтревожен поглед от нейна страна.

— Всичко е наред — уверих я, но изражението й не се промени. — Какво? Защо ме гледаш така?

— Просто се радвам, че пристигна тук.

— Защо?

Тя повдигна рамене и ме дари с онази нейна загадъчна и дяволита усмивка.

— Просто се радвам.