Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (5)

5.
Джесика

Двучасовото шофиране до Хартуел ми беше изпило силите, но това не беше изненадващо. Подозирах, че единствено пълната концентрация върху работата беше карала тялото ми да продължава да функционира толкова дълго. В мига щом спрях за почивка, започнах да чувствам надигащата се умора, все едно мисълта за ваканция беше накарала ума и тялото ми да си кажат: „Хей, много ти благодаря, от цяла вечност чакаме да забележиш, че сме грохнали“.

Двете седмици работа до почивката ми се сториха като най-дългите четиринайсет дни в живота ми. Стресът умее да се прикрива. Понякога дори не осъзнаваме колко сме затормозени всъщност. Аз би трябвало да съм наясно с това. И като лекар е редно да се грижа по-добре за собствената си психика и физика.

Сега ми се беше удала възможността да го направя.

Бях едновременно силно развълнувана да си позволя малка почивка и да разгледам града, където беше израснала Сара, но и уплашена, че цялата тази работа с ваканцията може да ми докаже, че не харесвам живота си.

Боже, надявах се да не е вярно.

Всички тревоги обаче се изпариха, когато усетих аромата на морската сол през смъкнатия до долу прозорец. Колкото повече се приближавах до целта си, толкова по-наситен ставаше мирисът на океан. Явно минавах през центъра на Хартуел — наоколо имаше само магазини, ресторанти и паркинги.

Джипиесът ме насочи на запад и стигнах до жилищен район с разпръснати тук-таме ресторанти. Движех се бавно по тъмните улици с три платна, а фаровете ми осветяваха белите къщи с дъсчена облицовка с ярките им тенти и старомодни веранди, които ми напомняха мъничко за квартала, където бях израснала. Джипиесът ми обяви, че съм достигнала крайната си точка, и аз кривнах в един паркинг. Фаровете ми осветиха надпис, гласящ „Само за гости на «Хартс Ин»“. Изпълни ме облекчение, че като никога навигацията ме беше довела на правилното място.

Слязох от колата и благодарение на уличното осветление се добрах заедно с тежкия куфар до дъсчената алея.

Спрях.

Дъсчената алея беше обточена от светлини и като погледнах надясно, успях да видя чак до края й. Беше тъмно, но не достатъчно късно, та хората да са се прибрали. Туристическият сезон още не беше в разгара си, но явно това нямаше значение. Както изглеждаше, дъсчената алея беше популярна сред местните. Не беше претъпкана с хора, но беше достатъчно оживена, за да създава усещането за кипяща енергия. Двойки, групички тийнейджъри, приятелски компании и семейства се смееха и разговаряха, докато се разхождаха покрай пъстрата смесица от сгради с напълно различна архитектура. В тъмнината грееха ярки надписи в стил Лас Вегас и съобщаваха на хората и на океана имената на сградите, разположени на еспланадата.

Зад мен кротко се разбиваха вълни и аз се обърнах да погледна към тъмното море.

Имаше ли нещо по-релаксиращо на света от звука на прибоя? Тялото ми започна да се поддава на неговата магия и неусетно се почувствах завладяна от изтощение.

Беше едва девет вечерта, но аз бях готова за леглото.

При тази си мисъл завъртях глава наляво и погледнах към „Хартс Ин“. Беше по-голям вариант на къщите, които бях отминала — боядисана в бяло дъсчена обшивка, великолепна веранда, обхождаща сградата, и сини капаци на прозорците. От снимките, които бях видяла в интернет, знаех, че на покрива има дори тераса.

Вместо ярък неонов надпис на фасадата се мъдреше красива ръчно изрисувана табелка, която се извисяваше до верандата. Беше подобаващо осветена, за да се вижда и в тъмното.

От прозорците струеше светлина и аз се почувствах привлечена от топлината й досущ като нощна пеперуда. Изпитвах такава невероятна умора.

Затътрих куфара си нагоре по стъпалата на верандата и отворих красивата двойна врата със стъклопис. Старомодната камбанка над нея оповести пристигането ми.

Пред мен имаше широко стълбище, както и приятна зона за изчакване и рецепция. Вдясно имаше кът за сядане с красива открита камина. Накъдето и да погледнех, забелязвах знаци, че хотелът се стреми към качество и комфорт, което беше една от причините да реша да отседна тук вместо в по-съвременния „Парадайз Сандс“ в другия край на дъсчената еспланада.

След къта за сядане имаше широк портал, който отвеждаше в трапезарията, и доколкото виждах, тази вечер беше доста натоварено. Почудих се колко време щеше да отнеме да забележат пристигането ми. Тази мисъл ме накара да се насоча към зоната за чакане и комфортното й на вид канапе.

Просто щях да дам малко почивка на краката си и може би на очите.

— Стори ми се, че чух камбанката! — спря ме бодър глас по средата на мисията ми към канапето на блаженството. Обърнах се и видях към мен да върви красива жена с червеникавокафява коса. Тя се усмихваше ведро и щом стигна до мен, протегна ръка. — Аз съм Бейли Хартуел. Вие трябва да сте Джесика Хънтингтън. Добре дошли в „Хартс Ин“.

Поех ръката й и успях да докарам на лицето си уморена усмивка.

— Благодаря. Хотелът ви е прелестен.

Тя се усмихна широко заради прямотата ми и макар да бях на ръба на силите си, нямаше как да не остана поразена от външността й. Бейли Хартуел беше красавица с къдрици в наситено кестеняв оттенък, които се спускаха до средата на гърба й. Светлозелените й очи бяха с извити ъгълчета, което им придаваше почти котешки вид и имаше сладко малко носле, осеяно с лунички. Хубава. Дори възхитителна. Но усмивката й беше най-прекрасното в нея. Беше така сърдечна, че нямах друг избор, освен да се усмихна в отговор. Беше висока приблизително колкото мен, но от тесните й джинси и прилепналата зелена термо тениска си личеше, че е по-слаба.

Обуздах завистта си заради елегантната й фигура и набедих изтощението си за това недостойно чувство. Нямаше нищо общо с факта, че бях нормална жена, която също като всяка друга си имаше своите съмнения. Не. Ни. Най. Малко.

Усмивката на Бейли помръкна.

— О, боже, сигурно си напълно изтощена, миличка. Да те регистрираме и да те настаним в стаята ти.

Направо я заобичах.

— Благодаря.

Докато ме регистрираше, Бейли ме информира:

— Закуската се сервира от 7 до 10 часа. Предлагаме топла и континентална, а също и най-доброто кафе.

Усмихнах се.

— Звучи като самия рай.

Тя се усмихна в отговор и взе куфара от ръцете ми, за да го качи по стълбите, все едно беше безтегловен. Всъщност бе съвсем вероятно да тежи повече от нея.

— Така се вълнувам, че ще останеш три седмици — заяви тя, докато се качвахме. Дишането й беше леко насечено, което ме навеждаше на мисълта, че все пак е човешко същество. — Почти никога нямам гости, които да се задържат толкова дълго. Не се съмнявам, че до края на престоя ти вече ще те чувствам като роднина — засмя се така звънко, че започнах да се чудя дали Бейли Хартуел не беше наполовина фея.

Изведнъж си я представих с малки бляскави криле на гърба.

— Нужен ми е сън — промърморих.

— Моля? — попита тя и спря пред врата на втория етаж.

— Нищо — поклатих глава и я последвах вътре в стаята.

Тя остави куфара ми на леглото, а аз се огледах с възхищение.

Стаята беше обзаведена съвременно с морска тематика, но аз почти не погледнах към завесите и килима, огромното легло с четири колони и примамливо разхвърляни по него малки възглавнички, нито към ъгъла с мека мебел. Вниманието ми грабнаха френските прозорци, извеждащи на малък балкон с изглед към морето.

— Това е най-хубавата стая в хотела — поясни тя. — Реших, че е редно да я получиш ти, след като ще останеш три седмици. Първоначално бях предвидила друга стая за теб, но отмениха една резервация и успях да те настаня тук.

Обърнах се към нея и забелязах, че се оглеждаше с гордост и удовлетворение.

— Благодаря. Прекрасна е.

Бейли се засмя и пусна ключа в ръката ми.

— Наспи се. Утре ще се опознаем — заяви, все едно това изобщо не подлежеше на обмисляне, като че задачата на всички съдържатели на хотели беше да завържат близко приятелство с гостите.

Честна дума, не възразявах срещу идеята Бейли да се постарае да ме опознае.

На този етап бях прекалено изтощена да възразявам срещу каквото и да било.

— Лека нощ — пожела тя, докато затваряше вратата.

— Лека нощ — викнах в отговор.

Сега вече наистина забелязах леглото.

— Ела при мама — направих му знак и се запрепъвах към него.

Когато се събудих на следващата сутрин, лежах върху завивката с дрехите от предишния ден.