Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (18)

18.
Джесика

— Ваканцията ми официално завършва днес — изтъкнах, след като преглътнах хапка от палачинките, които беше приготвил Купър заедно с бекон и бъркани яйца.

Купър ми беше направил закуска.

Никога преди мъж не ми бе приготвял закуска.

Не се задържах достатъчно дълго, та да им дам възможност да ми приготвят закуска.

— Как се чувстваш във връзка с това? — поинтересува се Купър, който седеше срещу мен и отпиваше от кафето си. Вече се беше нахранил.

Аз се наслаждавах на храната.

Наслаждавах се на момента.

— Плашещо е — заявих открито. — Не новата работа. — Бейли ме запозна с основните неща, а каквото не знам, мога да го науча в крачка.

— И какво точно те плаши, докторе?

— Ами, като за начало — размахах вилицата към него. — Частта, в която вече не съм лекар. Това е плашещо.

— Не забравяй, че в кабинета на Пол Дуган има свободно място. Дъщеря му работеше за него, но се премести в Ню Джърси заедно с мъжа си. Нужен му е още един лекар. Някои може и да го нарекат съдба.

Усмихнах му се предпазливо. Този град и неговата вяра в съдбата.

Въпреки че, честно казано, бях изкушена от предложението, а също така изкушена от мисълта, че може би наистина беше съдба. Да го вярвам би направило живота ми по-лесен, защото тази беше работата, в която ме биваше и която значеше нещо за мен, а и заплащането би било по-високо, отколкото ако работех при Бейли. Все още обаче не бяха съвсем сигурна защо избрах да стана лекар. Преди мислех, че знам. Но всичко в главата ми се беше преобърнало след пристигането ми в Хартуел и все още не бях убедена дали за мен лекарската професия представляваше начин за покаяние или мечта.

— Просто… Имам нужда малко да се отдръпна — повдигнах рамене.

— Сигурна ли си, че е само това? — попита той.

Напрегнах се заради подозрителността в тона му. Забих поглед в чинията и отново повдигнах рамене.

— Разбира се.

Помежду ни се настани тишина и аз не се чувствах така добре, както обичайно. Налагаше се да я запълня, преди да е изрекъл още въпроси, на които не исках да отговарям.

— Какво искаш да правиш днес?

Бейли ми беше поръчала да се насладя на последния ден от ваканцията си, така че се канех да свърша именно това, а Купър не работеше в неделя. Оставяше управлението на бара в ръцете на Оли, тъй като това беше един от дните, когато не сервираха храна и нещата бяха малко по-лесни за контрол.

Купър тъкмо отвори уста да отговори, когато на входната врата се заблъска силно, а две секунди по-късно вътре влетя висока и красива брюнетка, стиснала за ръка малко момче.

Неговата къща се намираше в северния район на града, на няколко пресечки от малкия дом на Бейли, и много наподобяваше по стил нейния. Планът беше изцяло отворен. От верандата се влизаше право в основното помещение. По средата на пространството имаше стълби, които водеха до втория етаж. Зоната за сядане се намираше вляво от стълбите, вдясно беше трапезарията, а зад тях се намираше просторната кухня.

В момента се намирахме в трапезарията и в нас се бяха втренчили брюнетка и дете.

— О — брюнетката беше видимо объркана. — Купър, съжалявам. Просто е… неделя.

Малкото момче изглеждаше също толкова объркано, а сините му очи гледаха право в моите.

Купър се изправи и аз сторих същото. Вече се бях досетила кои са неочакваните гости и в стомаха ми запърхаха нервни пеперуди.

— Кат, Джоуи, това е Джесика. Джесика, това са сестра ми и племенникът ми.

Опитах се да заобиколя масата, за да отида до тях и се препънах в крака на стола. Изчервих се и се почудих защо се държа като идиот, задето ще се запозная с близките му. Засмях се леко смутено и протегнах ръка към Кат.

Тя се взря в мен с очи също толкова сини като тези на Купър и аз долових колебание. Най-накрая възпитанието й наложи да стисне ръката ми.

— Приятно ми е да се запознаем — казах, макар че сега, когато ме наблюдаваше с любезна хладина, вече не бях така сигурна.

Насочих внимание към момченцето и сърцето ми почти се разтопи. Айрис имаше право. Джоуи беше абсолютно копие на Купър. Хвърлих поглед обратно към Купър, а изражението ми явно издаваше мислите ми, защото очите му се напълниха с топлота. Като се обърнах обратно към Джоуи, забелязах, че ме изучава.

— Ти приятелката на вуйчо Купър ли си?

— Ъъ… — не знаех какво да кажа, защото с Купър още не бяхме сложили етикет на отношенията си.

— Да — обади се Купър иззад гърба ми.

— Добре тогава.

Еха!

Ухилих се.

— Да.

Джоуи също се усмихна.

— Това е хубаво. Не и за Сейди Томас обаче. Тя много харесва вуйчо ми Купър.

— Джоуи — Кат дръпна предупредително ръката му.

Очите му станаха кръгли.

— Какво? Това е истината — погледна към вуйчо си. — Попитах я защо те целува и тя обясни, че било, понеже много те харесвала.

Повдигнах вежда към Купър и оформих беззвучно с устни:

— Сейди Томас?

— Това беше преди известно време — увери ме той. — И Сейди ще бъде напълно добре, Джоуи.

— Да… Както изглежда, тя харесва много голям брой хора — той кимна дълбокомислено. — Не само теб съм я виждал да целува.

— Обзалагам се — промърмори Кат и се подсмихна.

Коя, за бога, беше Сейди Томас?

— Добре — Купър направи крачка към племенника си. — Джоуи, какво ще кажеш днес да отидем на плажа?

— Да! — заподскача на място. — Рисунката е в раницата ми — насочи поглед към мен и се зае да обясни. — Днес ще строим най-големия пясъчен замък на всички времена! Ще счупим рекорда.

Почти се разтопих заради благоговението, което се четеше в очите на това дете. Наистина обичаше Купър. Всъщност да стана свидетел на такова обожание само усили моите чувства. Наистина се налагаше да започна да откривам някакви несъвършенства у него или в противен случай щях да започна да се тревожа, че просто съм заслепена, а не започвам да се…

Сложих рязко край на тази мисъл.

Прекалено скоро, Джес; прекалено плашещо!

— Е, какво мислиш? — Купър плъзна ръка около кръста ми и ме притегли към себе си. — Ходи ли ти се на плажа днес?

— О, не искам да преча.

— Добре тогава — Кат ми се усмихна само с уста. — Ще се видим някой друг път.

Ох.

Купър я изгледа кръвнишки.

— Не. Ако го иска, Джесика ще дойде с нас.

Не бях сигурна дали искам да се присъединя към тях. Наистина никога не ми е допадало да съм в компанията на някого, който не ме иска около себе си. Не познавах много хора, които обичаха да се намират в такава ситуация.

Като че доловил терзанията ми, Купър ме стисна през кръста.

— Искам те там. Ще ми се да опознаеш Джоуи.

— Да! — викна ентусиазирано Джоуи. — Вуйчо Купър каза, че си лекарка, което означава, че си наистина умна, а конструирането на огромен замък със сигурност не е лесна работа.

Конструирането на огромен замък…

— Не мисля, че се нуждаете от мен — отвърнах изумена от речника му. — Очевидно ти си изключително умен.

На лицето на Джоуи грейна широка усмивка.

— Да, над средното ниво съм.

Засмях се и забелязах, че погледът на Кат поомекна леко.

— Сигурно наистина се гордееш с него.

— Безгранично — отвърна тя и сподави въздишка. — Добре, ако ще ходим, да повеждаме парада.

* * *

— Три седмици? — произнесе Кат.

Седеше на кърпа до мен, устремила поглед към другия край на плажа, където Купър и Джоуи се захващаха да строят замъка си.

— Моля?

Когато се обърна да ме погледне, не успях да разчета изражението й, защото носеше големи черни слънчеви очила. За щастие това ме улесняваше, защото аз също бях прикрила мислите и емоциите си зад слънчевите си очила.

Бяхме дошли до плажа с джипа на Купър и паркирахме зад бара му. През цялото пътуване и през цялото време, докато се настанявахме, Кат не ми каза нито дума.

Когато Джоуи поведе Купър да се захващат със замъка, Кат ме помоли да остана точно когато се канех да последвам момчетата.

Така че останах от любезност.

Макар да не го исках.

Защото усещах, че се задаваше лекция.

— Познавате се от три седмици. Три седмици.

Бях права. Лекция.

— Наясно съм.

— Нима? — тя наклони глава на една страна. — Защото от моята гледна точка не създаваш впечатление на „стабилен и отговорен възрастен“. Запознаваш се с брат ми на почивка и се отказваш от целия си живот? След три седмици?

Добре де, схващах мисълта й. Погледнато отстрани, сигурно изглеждаше налудничаво.

— Не е само заради брат ти — помъчих се да й обясня какво бях открила за себе си от пристигането ми. — Там, където живеех, не бях щастлива. Това пътуване и хората, с които се сближих в Хартуел, ме накараха да разбера какво ми е липсвало така дълго. Приятели, отношения… покой.

— Една жена не започва от нулата след три седмици, освен ако няма какво да губи. А трийсет и няколко годишна жена, която няма какво да губи, ме смущава. Защото някой като теб лесно може отново да се вдигне и да си замине, а брат ми е изгубил достатъчно хора в живота си.

Намекът за болка в гласа й ме накара да загладя перушина. Напомни ми, че Кат беше сестра, която обичаше брат си и просто се грижеше за него.

— Няма да го нараня, Кат.

Тя се загледа отново към момчетата и за известно време не каза нищо.

Цялото ми тяло се беше напрегнало в очакване тя да реши дали ще ме приеме в живота на Купър или не.

Най-накрая тя заяви:

— Със Сейди Томас бяхме от един випуск в училище. Обича секса и не я е грижа какво мислят другите по въпроса.

— И Купър е бил с нея — промърморих и почувствах, че ми призлява при мисълта той да е бил с друга. Беше наистина нелепо! Не е като аз да не бях имала други мъже.

— Една вечер — тя въздъхна. — За съжаление не се радвам на същата привилегия като други сестри да не съм наясно със сексуалния живот на брат ми. Живеем в малък град. След Дейна той мина през много жени. Предимно туристки, които не се задържаха в града за дълго. Бях убедена, че ще си като тях — тя снижи слънчевите си очила, та да мога да видя очите й. — Обаче не си. Той говори за теб постоянно.

Изпълни ме топлина.

— Наистина ли?

Тя се усмихна с неохота.

— Да.

— Наистина държа на него. Просто искам… Искам да му осигуря малко щастие. Той го заслужава.

— Заслужава човек, който да бъде открит и честен към него — огледа ме преценяващо и в очите й се прокрадна тъга. — У теб има нещо. Не мога да кажа точно какво… но нещо не си е на мястото. Не ти вярвам.

Гадост.

Това ме жегна повече, отколкото очаквах.

Издишах леко разтреперано.

— Какво мога да направя, за да промениш мнението си? Тя повдигна рамене.

— Да се задържиш наоколо. Само времето ще покаже.

* * *

— Вуйчо Купър каза, че си хирург — отбеляза Джоуи с уста, пълна със сандвич.

Двамата с Купър се бяха върнали от мястото, където строяха замъка. Бяха направили безброй снимки на пясъчния си рекорд (замъкът беше доста епичен) и най-накрая дойдоха да облекчат напрежението между мен и сестрата на Купър.

— Бях — казах в отговор на изявлението на Джоуи.

— Хирург на глави или на сърца?

Засмях се заради любознателния му въпрос. Наистина ли разговарях с осемгодишен на тази тема?

— Никое от двете. Бях нещо, което се нарича общ хирург.

Той сбърчи сладкото си малко личице.

— Какво е това?

— Хирург, който помага да се решат проблеми със стомаха, хранопровода — започнах да соча към различни места по тялото си, като реших да не опростявам прекалено нещата, — тънките черва, черния дроб, жлъчните пътища, жлъчния мехур и панкреаса.

— Ха. — Той се намръщи. — Дори не знам какво представляват някои от тези неща. — Изглеждаше смутен от това. — Какво е храно… — не успя да довърши думата.

— Хранопровод.

Повтори я няколко пъти, докато не прозвуча, както я произнасях аз.

— Тръба, която свързва гърлото ни със стомаха.

— О — кимна. — Беше ли гнусно? Да си хирург? — Направи гримаса при мисълта.

Купър се изхили до мен и аз също се разсмях.

— За някои хора е малко гнусно. Но мен никога не ме е притеснявало.

Джоуи поклати глава.

— Веднъж видях вътрешностите на куче. Не ми хареса.

Повдигнах вежда.

Кат ми отправи натъжен поглед.

— Кучето на съседите ни беше прегазено миналата година. Джоуи го намери.

— О, не — бях истинска любителка на кучета. Като бях дете, имахме красив лабрадор на име Хейзъл, и бях съкрушена, когато умря от старост. Мразех тъжни истории за кучета.

— Обичаш ли кучета, докторе? — попита меко Купър.

Кимнах.

Очите му ми се усмихнаха.

— Аз също.

— Защо си нямаш? — припомних си как играеше с кучето на онази жена на плажа. Можех да си го представя редом с голямо куче, което да го придружава на сутрешните му кросове по брега.

Кат изръмжа до мен.

— Човек да се чуди.

Озадачена повдигнах рамене към Купър и зачаках да ме осветли. Той въздъхна.

— Дейна мразеше кучета.

— И деца — припя Джоуи.

От двете ми страни Купър и сестра му се напрегнаха и аз се зачудих за какво ли беше всичко това. Нямаше да питам в присъствието на Джоуи.

— И така — побързах да сменя темата. — Чувам, че си един вид музикален гений.

Той поклати глава напълно сериозен и с вид на пораснал.

— Много съм добър.

Сдържах смеха си и побутнах Купър с рамо. Той ми се ухили, а гордостта направо струеше от него.

— Е, ще се радвам да те чуя да свириш. Бейли има пиано в хотела.

— Знам — той закима, а очите му светнаха. — Тя ми позволява да свиря на него.

— Е? — погледнах към Кат и Купър. — Ще имате ли нещо против?

Оказа се, че също като всяко гордо семейство изобщо не възразяваха и бяха ентусиазирани да чуя колко е добър Джоуи.

— Е, това се казва изненада — отбеляза Бейли, щом влязохме в хотела. Излезе иззад бюрото на рецепцията и мигом се хвърли да прегърне Джоуи, който я потупа по гърба като някой четирийсетгодишен мъж.

Когато се отдръпна, й усмихна се широко.

— Джесика би се радвала да ме чуе да свиря.

Бейли също се усмихна.

— Наясно си колко обичам да те слушам, хлапе. Пианото — посочи към пианото „Стейнуей“, което стоеше в салона на хотела — е изцяло на твое разположение.

— Чака те истинска наслада — увери ме Купър и стисна ръката ми, докато следвахме Джоуи.

— Какво искаш да чуеш? — обърна се Джоуи към мен.

— Ти избери.

Когато до ушите ми достигна първата нота от произведението на Чайковски, не можех да повярвам. И когато разпознах мелодията от сцената с умиращия лебед в „Лебедово езеро“, всеки мускул в тялото ми застина.

На част от мен се налагаше да се справи с благоговението, което изпитвах, докато наблюдавах осемгодишното момченце да изпълнява Чайковски.

Но друга, много по-голяма част от мен, беше ангажирана с мисли за малката ми сестричка и с факта, че годишнината от смъртта й беше едва след трийсет и един дни.

Постоянно се мъчех да ги избутам настрани, като се надявах, че новото ми ежедневие тук, вълнението от установяването на ново място, ще ми помогнат да забравя. Все едно обаче някой не искаше да забравя. Някой нямаше желание най-накрая да намеря покой след всички тези години.

При спомена как сестра ми изпълнява ролята на умиращия лебед очите ми се напълниха със сълзи. Джулия обичаше да танцува още от малка и имаше талант за балерина. Танцува до самия край. Най-накрая беше поканена за прослушване в Американската академия по балет. Не я приеха.

Това беше нещото, което я поддържаше фокусирана. Тласкаше я напред.

Оттам нататък всичко се разпадна.

Бейли ме прегърна през раменете и ме стисна здраво, с което ме върна обратно в настоящето.

— Да, толкова е добър.

Усещах, че Купър се е втренчил в мен, но отказвах да го погледна. Не исках да разбере, че емоциите ми не са свързани с Джоуи.

— Изумителен е — прошепнах.

Защото въпреки онова, което ми причини музикалният му избор, хлапето наистина беше изумително.

Топла силна длан покри моята. При допира на Купър не можах да се спра и погледнах нагоре към него. Той се взираше в мен със загриженост.

Видя прекалено много.

Стиснах ръката му и се усмихнах, за да прикрия онова, което не исках да бъде видяно.

— Сигурно си ужасно горд — прошепнах.

Кимането му за отговор беше бавно, защото продължаваше да ме изучава настойчиво.

За щастие Джоуи приключи и ми се отвори възможност да избегна Купър, като започнах да надавам възгласи и да ръкопляскам заедно с Бейли и Кат.

— Е? — Джоуи се завъртя на мястото си, за да се усмихне към мен. — Хареса ли ти?

Отвърнах на усмивката му.

— Да ми хареса ли? Влюбих се! Ти, господин Лоусън, притежаваш ръцете на хирург от световна класа.

Лицето на Джоуи светна, преди той бързо да оклюма.

— Нали помниш, че вътрешностите ми се струват гнусни?

Кат се засмя и приближи до сина си, за да го притисне към себе си.

— Явно ще трябва да си останеш музикален феномен.

Той се усмихна широко на майка си, стана от столчето пред пианото и се втурна към мен. Наклони глава назад, за да ме погледне в очите.

— Сега какво?

Меланхолията ми започна да ме напуска. Джоуи беше очарователен и това, че видимо ме харесваше, ми действаше затрогващо.

— Хм — почуках с пръст по брадичката си и се замислих за човек, когото не бях виждала от няколко дни.

— Обичаш ли книгите? — имах подозрението, че е точно така. Бях права.

Сините му очи станаха кръгли.

— Обожавам книгите!

— Така ли? Коя ти е любимата?

— Не мога да избера само една, глупаче — подигра ми се. Засмях се. О, да. Определено трябваше да се запознае с Еймъри.

— Знам едно място, където има много книги — погледнах към Купър и Кат. — И кафе за нас.

Купър поклати глава, но се усмихваше.

— Няма как да си сериозна, докторе. Тя ще получи инфаркт, ако влезем всички заедно.

— Не мисля така — погледнах надолу към Джоуи. — Довери ми се.

 

 

Не след дълго се озовахме в „Еймърис“. Книжарницата беше значително по-пълна, отколкото бях свикнала, и гъмжеше от туристи, дошли за по чаша кафе или да потърсят хубава книга, която да четат на плажа. Зад щанда на кафенето стоеше момиче, което не бях виждала преди, а Еймъри помагаше на клиент в книжарницата. Зоната за четене обаче беше празна — сигурно защото навън беше толкова хубаво.

Еймъри ми се усмихна веднага щом ме видя, приключи с клиента си и приближи към мен. Завлачи крака щом осъзна, че Купър е с мен.

— Здравей — усмихнах й се широко. — Познай кой реши да се задържи в града ви?

— Чух — отговори тя, а усмивката й сега беше срамежлива. — Айрис ми каза.

— Говориш с Айрис? — почуди се Кат, неспособна да прикрие изненадата си.

Еймъри мигом поруменя.

— Доведох някого, който обича книгите — вметнах аз, за да я разсея и побутнах Джоуи към Еймъри.

Колкото до Джоуи, той се беше втренчил нагоре в Еймъри с леко зяпнала в учудване уста.

Щом пък погледна надолу към Джоуи цялата плахост на Еймъри, като че изчезна.

— Здравей.

Джоуи просто примигна към нея.

Изкисках се сподавено и положих длани върху раменете му.

— Защо не отидеш с Еймъри и тя ще ти помогне да избереш книга? Подарък от мен.

Той кимна, като все така не откъсваше очи от нея и учудването му само се усили, когато Еймъри протегна ръка към него.

— Какъв тип книги обичаш да четеш? — попита го, докато се отдалечаваха заедно.

— Подарък от теб? — повтори Кат. — Ако планът ти е да купиш привързаността на детето ми с книги и с жена, която изглежда като героиня от „Замръзналото кралство“, тогава браво на теб — усмихна ми се и се запъти към щанда за кафе.

Объркана аз се обърнах към Купър.

— „Замръзналото кралство“?

— Филмът на „Дисни“.

— Не гледам много филми.

Той обви ръка около кръста ми и поклати невярващо глава.

— Господи, докторе, аз съм трийсет и шест годишен собственик на бар и дори аз съм чувал за „Замръзналото кралство“.

— Това е ужасно депресиращо — въздъхнах аз. — Бива ли го?

— Не и след трийсет и шестия път.

Отметнах глава и прихнах.

— Очевидно Джоуи го намира за добър.

— Да — той хвърли поглед към племенника си, който се смееше на казваното от изненадващо оживената Еймъри. — Тя харесва деца.

— Мислех си, че може да е така — загледах се в нея. — Значи изглежда като героиня от „Замръзналото кралство“, а?

Купър се подсмихна.

— Всъщност да. Досега не го бях забелязал.

Изкисках се и се притиснах по-плътно до него.

— Харесвам племенника ти, Купър.

— Лесно е да го хареса човек.

След миг на мълчание добави развеселено:

— Ами Кат?

Не че не я харесвах.

— Тя не ми вярва. Но е така, само защото те обича.

— Ще го приеме — той ме целуна по слепоочието. — Просто й дай време.

Плашещата част беше, че за него… бях готова да дам цялото време на света.