Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (26)

26.
Купър

По изключение на Купър му харесваше барът да е празен.

Почисти бар плота, като си пожела да можеше да си позволи просто да затвори за няколко дни. Разбира се, Оли можеше да поеме нещата за подобен период, ако решеше да се махне отново, но му беше ясно, че няма как да избяга от живота си.

Или от болката.

Да бъде с Джесика онази вечер… Това беше все едно да имаш пареща рана с дни и после изведнъж някой да разстеле отгоре й разхлаждащ балсам.

В главата му цареше пълен хаос.

Част от него го караше да се чувства предаден, ядосан, гневен, възмутен. Същата тази част искаше тя да се разкара от града и вече никога да не се връща. Но за съжаление съществуваше друга по-голяма част, която го караше да мисли, че ако откриеше какво толкова криеше тя, може би щяха да успеят да се справят с този ад. Същата таза част беше отговорна за страха, който изпитваше, а Купър не беше познавал страх, откакто поставиха на майка му диагноза за рак.

Боеше се, че Джесика ще се изнесе от дома на Тримейн и ще отпътува завинаги от Хартуел.

Когато плъзнаха слухове, че Джесика и Вон имат връзка, дори не му хрумна да го приеме сериозно, което беше изненадващо предвид историята с Дейна. Но той не повярва подобно нещо за Джес. Онова, което криеше тя, не беше връзка с друг. Не. Той се тревожеше, че е нещо много по-злокобно.

Всъщност, тревожеше се, че ако научеше, страховете на Джесика можеха и да се окажат основателни; че нищо чудно в крайна сметка той да не успее да понесе истината.

И все пак идеята да не желае да бъде с Джесика по каквато и да било причина му се струваше абсурдна. Непосилно му беше да се задържи настрани от нея. Така че си взе каквото искаше… и й заяви, че не е достатъчно. Честно казано, да я вкуси само усили болката от това, че го остави. И въпреки всичко не си беше научил урока да не допуска тази грешка отново. Онази вечер едва се удържа да не се върне и да не я повтори.

Не разсъждаваше трезво.

Почукването на вратата на бара му подейства като доза адреналин. Напомни му за всички онези пъти през последните месеци, когато Джесика идваше при него, преди да е отворено.

Подготви се да я завари от другата страна на вратата.

Разочарованието, което изпита, беше примесено с много гняв при вида на Иън Девлин на прага му.

— Повярвай ми, в момента не ти трябва да си тук — предупреди Купър.

Предупреждението му остана незабелязано и Девлин го избута и влезе, все едно притежаваше мястото.

— Лошо настроение ли, Купър? — Девлин му се подсмихна през рамо, преди да започне да оглежда бара с хищен поглед.

Купър остави вратата отворена. Този мръсник щеше да се омете. Още сега.

— Най-лошото възможно. Което значи, че не съм в настроение да търпя тъпотиите ти.

— Сигурно си чул, че Бекуит ще продаде имота на някакъв готвач, изгряваща звезда от Бостън — изсумтя Девлин.

Налагаше се да признае, че тази част от разговора им приповдигна малко духа му.

— Не знаех на кого ще го продаде. Знаех единствено, че не си ти.

— И това ти достави истинско удоволствие, нали?

— Няма да лъжа, не се разстроих.

Девлин присви очи.

— Не аз съсипах живота ти, синко.

Тъпанар.

Купър запази лицето си безизразно, тъй като не беше склонен да издава емоциите си.

— А сега още една жена ти извъртя номер. Чух, че добрата лекарка се нанесла при Тримейн — очите му проблеснаха злобно и той прокара пръсти по барплота. — Честно казано, това ми се струва по-логично. Жена от величината на Джесика Хънтингтън… Всеки с достатъчно мозък в главата да я разчете правилно, ще се досети, че обикновен барман от малко градче няма да я задържи удовлетворена за дълго.

Не му размазвай лицето.

Недей.

Ще му размажа шибаното лице.

Купър понечи да връхлети към него, но се спря в последния момент, обузда гнева си и наложи на лицето си да не издава реакция, защото именно това целеше мръсникът.

— Срещнах се с нея — Девлин закрачи към него. — Интересна жена. И много привлекателна. Макар че не е Дейна Келърман — подсмихна се. — Винаги съм те смятал за голям късметлия да успееш да й хванеш окото. Но… — въздъхна. — Може би е заради бара, Купър. Някога замислял ли си се над това? Всички тези дълги часове. Това наистина не ти оставя много време да се грижиш за жените си по начина, който те очевидно търсят. В противен случай нямаше да те напускат една след друга — усмихна му се по начин, за който Купър прие, че имитира бащински. И наистина беше така. В случай че беше нормално бащите да разкъсват потомството си. — Ще ти дам изключително щедра оферта за бара. Ще е достатъчно да започнеш на чисто, да се захванеш с нещо, което не поглъща времето ти както барът.

Боже Господи.

Купър скръсти ръце пред гърдите си и се вгледа настойчиво в него.

— На глупост ли се дължи?

Девлин се намръщи.

— Какво?

— Ти и твоето проклето упорстване. На глупост ли се дължи, или на чиста арогантност? Не знам колко пъти трябва да ти казвам, че не възнамерявам да продавам бара си. Повтарям ти го и сега — Купър снижи предупредително глас. — На ръба съм да изгубя търпение.

Девлин изпусна още една тежка въздишка и закрачи нехайно към него, като спря едва на сантиметри.

— Дойдох да ти предоставя една последна възможност да приемеш офертата ми.

— И какво точно означава това? Заплашваш ме, както си заплашвал всички останали, чиито имоти си ограбил?

— Нямам представа за какво говориш. И това е просто приятелско предупреждение.

Какво си беше наумил дявол го взел?

У Купър се загнезди безпокойство, но не допусна да проличи.

— Захванеш ли се с мен, Девлин, чака те битка, каквато не си имал в живота си.

— Някак си се съмнявам в това — Девлин се наведе към него и добави тихо: — Онова, което явно ти убягва, е, че парите карат света да се върти. И аз разполагам с тях, Купър. А ти не.

Костваше му неимоверни усилия да задържи юмруци встрани от тялото си, защото всяко нервно окончание му нареждаше да просне мръсника по гръб. Вместо това остана закован на място, като се сражаваше за контрол и наблюдаваше как Девлин напуска бара му със самодоволна усмивка на лицето.

Все още стърчеше на място, втренчен във вратата, когато на прага изникна Тримейн.

Щом влезе, повдигна вежди и подхвърли:

— Девлин ли зърнах току-що?

Купър кимна сковано.

Тримейн присви очи.

— Какво искаше?

Най-накрая Купър успя да отключи мускулите си достатъчно, та да отиде зад бара. Докосна плота с върховете на пръстите си, разтревожен за бъдещето си тук.

— Лоусън?

Вдигна очи към съседа си.

— Какво по дяволите прави Джесика в къщата ти? — изстреля.

Тримейн въздъхна и се настани на един висок стол.

— Не ми казвай, че вярваш на тези нелепи слухове.

— Не, не вярвам.

— Хубаво.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Лекарката каза, че преди да й е възможно да си замине, имала да уреди нещо с Бекуит. Не разполага с много пари, така че й предложих да отседне в дома ми, докато е готова да отпътува. Прекарвам по-голяма част от времето в апартамента ми в хотела, така че не беше проблем.

— Все така не схващам защо.

Тримейн повдигна рамене.

— Това й дава време.

— Време за какво? — Купър го изгледа преценяващо. Беше осъзнал още от по-рано, че Тримейн не е хладнокръвният бизнесмен, за когото се представяше пред всички, но все пак му дойде доста шокиращо да се опитва да изпълнява ролята на Купидон. — Да се върне при мен ли?

Съседът му не го удостои с отговор на въпроса му, а вместо това попита:

— Какво искаше Девлин?

Гневът му лумна отново.

— Направи предупреждение. Даде ми една последна възможност да приема офертата му за бара.

— Една последна възможност? Какво означава това?

— Ще ме погне.

Тримейн го изгледа внимателно и в очите му пролича изненада.

— Ти си разтревожен.

— Разполага с пари, каквито аз нямам. Ще се боря срещу него по всеки възможен начин. Но този подъл мръсник е непочтен и ако подкупи точните хора…

— Купър.

Застина заради това колко тихо произнесе името му Тримейн.

— Не се тревожи.

— Защо?

— Защото аз имам повече пари от десет като Иън Девлин. И си харесвам моята дъсчена еспланада каквато е.

Купър изпита известно успокоение.

— Твоята дъсчена еспланада?

Тримейн се подсмихна.

— По-добре си с дявола, когото познаваш, Лоусън, по-добре си с дявола, когото познаваш.