Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (27)

27.
Джесика

Провидънс Роуд 131 се намираше в южната част на Хартуел и пътят минаваше успоредно на бреговата линия. Къщите варираха от скромни до големи, а тази на номер 131 беше някъде по средата. Представляваше по-малък вариант на тази на Вон. Градината и алеята пред гаража бяха добре поддържани, а дъсчената облицовка явно беше пребоядисана наскоро, защото беше чиста и свежа.

Докато шофирах по алеята към къщата, отминах табела „Продава се“.

Провидънс Роуд 131.

Джордж още живееше в същата къща.

Едната половина на двойната входна врата се отвори със замах, преди да съм успяла да почукам и аз се озовах вгледана в топлите кафяви очи на висок застаряващ господин.

— Мога ли да ви помогна, госпожице?

О, боже мой.

В стомаха ми се разбунтуваха пеперуди и аз стиснах здраво дамската си чанта, съдържаща писмата на Сара.

— Господин Бекуит. Джордж Бекуит?

— Да.

Протегнах рязко ръка.

— Джесика Хънтингтън.

Джордж стисна озадачено ръката ми.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Хънтингтън. И така, с какво мога да бъда от помощ?

— Нещо необичайно е — подхванах меко. — Аз… Ъъ… Предполагам, най-добре е да започна с това, че допреди няколко месеца бях лекар в изправително заведение за жени в Уилмингтън.

Мигом го осени разбиране и забелязах как топлотата беше засенчена от болка.

— Със Сара ли е свързано?

Тъй като се бях превърнала в истинска емоционална дрипа, наложи се да стисна здраво зъби, за да не избухна в сълзи. Тя беше първото нещо, което му хрумна.

Не я беше забравил.

— Да.

Джордж отвори вратата по-широко.

— Тогава по-добре да влезете.

— И така… — подхвана Джордж, след като няколко минути по-късно остави на масичката за кафе пред мен поднос с чай и бисквити.

Седях в просторен и удобен хол, мебелировката беше старичка, но беше с качество, което можеше сериозно да засрами складираната от мен в гаража на Купър.

По дяволите. Вещите ми. Да си ги получа обратно щеше да предизвика неловкост.

— Какво имате да ми кажете? — попита Джордж и ме изтръгна от мислите ми.

Седна на дивана срещу мен, а аз се протегнах към чашата с чай.

Писмата лежаха до мен. Бях ги извадила от чантата си, докато той приготвяше чай. Треперейки леко — заради него, — му ги подадох.

— Открих това, господин Бекуит.

— Моля те, наричай ме Джордж — промърмори и пое писмата от мен.

— Бяха запечатани в корицата на книга от библиотеката. Лежали сам там четиресет години.

Очите му обходиха името и адреса и долових болката в гласа му, щом прошепна:

— Това е почеркът на Сара.

— Писала е до вас… но за съжаление е починала в същия ден, когато е написала последното писмо. Така и не е имала възможност да ги прати — сълзите, които бях сдържала, бликнаха и аз ги обърсах засрамено.

Погледът на Джордж стана мил заради моята демонстрация на емоции.

— Почти съм уплашен да разбера какво има вътре, след като предизвикват подобна реакция у една непозната.

— Трябва да узнаете.

— И сте изминали целия този път, за да ми ги предадете?

Кимнах.

Той остана загледан в мен за известно време.

— Колко изключително — отбеляза.

Всъщност не. Не и ако ме познаваше. Тогава би схванал. Би разбрал защо историята на Сара беше влязла под кожата ми.

— Мога да си тръгна — предложих. — Ако искате да ги прочетете насаме.

— Всичко е наред.

Така че аз останах седнала на мястото си и наблюдавах как Джордж изчиташе думите на Сара, а сърцето ми се късаше заради него, щом стигна до последното писмо и той също зарони сълзи. Гледах как ги препрочете отново.

И отново.

Най-накрая вдигна поглед към мен и прошепна с блеснали очи:

— Аз вече го знаех. Вече го знаех. Дявол го взел, Сара.

Болката в гърдите ми заради тях двамата беше непоносима и аз се преместих до него, за да стисна ръката му за утеха.

— Толкова съжалявам.

След миг той пое насечено въздух, а пръстите му стиснаха така здраво писмата, че хартията се смачка.

— Научих за престъпната дейност на баща ми няколко години, след като Сара се омъжи за Рон. Да, бях силно разочарован, но все така го обичах. Не бях способен да го предам. Можех единствено да се държа настрана и да оставя всичко да умре с него — погледна ме, а в очите му се четеше разкаяние. — Тя трябваше да ми има доверие. Достатъчно доверие, че да ми каже.

— Сгреших ли, като ти ги дадох? Влоших ли нещата с това?

— Не — отсече. — Така поне знам, че ме е обичала също толкова, колкото и аз нея.

От устата ми се откъсна кратко хлипане, преди да съм успяла да го спра.

Учуден, Джордж плъзна ръка около раменете ми.

— Защо това ти влияе така силно?

Отне ми минута, преди да съм способна да заговоря.

— Имам чувството, че я разбирам.

Лицето му помръкна.

— За твое добро се надявам да не е истина — отвърна мило.

Налагаше се да попитам. Трябваше да науча…

— Обичаш ли я още? Въпреки стореното от нея? Прощаваш ли й? Обичаш ли я все така?

Джордж стисна ръката ми още по-силно и се наклони към мен, та да мога да разчета опрощението в очите му.

— Обичах жена си. Наистина я обичах. Но Сара Рандъл беше любовта на живота ми, госпожице Хънтингтън. Да. Отговорът на всички тези въпроси е да.

Обърсах сълзите си и му се усмихнах треперливо.

— Можеш да ми казваш Джесика.

Джордж се усмихна в отговор.

— Джесика, по някаква причина си мисля, че в тази история се съдържа нещо повече, свързано с теб.

Кимнах и погледнах към смачканите писма на Сара.

— Тя не го казва, но ми се струва, че е възможно да не се е опълчвала срещу живота си с Рон, защото ти си бил изгубен за нея, след като вече си бил женен за Анабел.

— Защо мислиш така? — попита дрезгаво.

— Защото ти си представлявал целия й свят, Джордж. Може да не е било правилно, може да е било глупаво, но ти си олицетворявал целия й свят. Щом вече те е нямало, тя е спряла да се бори… докато не е осъзнала, че отказването от борбата ще я убие.

— Тя също беше целият свят за мен — промълви тихо. — Мислех, че го знае.

Усмихнах му се тъжно.

— Понякога влюбените жени стават глупачки.

— Не само жените, Джесика. Хората. Влюбените хора умеят да бъдат глупаци — въздъхна тежко. — След всичко това ще имаме нужда от по-сериозно питие. Какво ще кажеш?

Отново кимнах и се усмихнах през сълзи.

— Звучи съвсем на място.

* * *

Модерният бар в непосредствена близост с Мейн стрийт беше хубав, но му липсваше уюта на „Купърс“. Джордж първо беше предложил да отидем там, но в мига, щом видя физиономията ми, свърза две и две.

— Ти си лекарката?

Виждате ли — малък град.

— И сега вече всичко започва да изглежда логично — отбеляза и ми се усмихна.

Така че в крайна сметка се озовахме в „Джърмейнс“. По очевидни причини преди никога не бях идвала тук.

И по времето, когато бях на втория си коктейл „Лонг Айлънд“ (изобщо не така хубав като този на Купър), бях взела решение да кажа истината на Купър.

Думите на Кат от онзи ден бяха допринесли за него. Разсъжденията ми за Джулия и колко много би харесала Купър също изиграха роля. Така че вече бях стигнала частично до решението си, когато любовта на Джордж Бекуит към Сара ме спаси.

Да.

Наистина гледах на нея като на спасение.

Защото дори да споделях с Купър и да го изгубех, поне нямаше да ми се налага да живея с разкаянието, с което се е наложило да живее Сара. Разкаяние, от което тя е намерила покой, но не и Джордж.

Не можех да причиня това на себе си или на Купър.

Но бях ужасена. Посветих всички тези години да издигам прегради между мен и всички останали, дори Матю, и нямах представа какво щеше да ми се случи, ако се опитах да ги съборя.

Без да споменавам подробности пред Джордж, запознах го в най-общи линии с причините за душевния ми смут, а той пък ме засипа със съкровени спомени за Сара. Също така ми разказа за покойната си съпруга Анабел, с която също беше натрупал скъпи спомени, както и за прелестната им дъщеря Мари. Именно заради Мари и внуците си обръщаше гръб на живота си в Хартуел и се местеше в Канада.

— Извини ме — Джордж стана от стола си до високата кръгла маса, на която се бяхме настанили. — Мехурът ми не е каквото беше — намигна ми и ме накара да се разсмея.

Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше с все така изправен гръб, висок и силен за възрастта си, и ми беше ясно какво е виждала у него Сара.

Само няколко часа.

Толкова време бях прекарала в компанията на Джордж, но усещах инстинктивно, че е свестен и мил човек.

Като Купър.

Изведнъж гледката към отдалечаващия се Джордж беше блокирана от мъж.

Примигнах, щом той зае мястото на Джордж.

Тъкмо се канех да му обясня любезно, че не проявявам интерес, когато замръзнах заради разпознаване.

Джак Девлин.

Бейли не беше преувеличила, като ми го описа. Имаше наистина впечатляваща външност. В деня, когато се сблъсках с него на музикалния фестивал, не можах да се спра и да не му се усмихна, толкова беше чаровен.

Разбира се, в мига щом научих кой е, милото ми отношение се изпари.

В момента не ми се усмихваше.

Беше надянал ледена безизразна физиономия, която ми се стори доста смущаваща.

— Какво искаш?

Повдигна рамене.

— Просто да кажа здрасти.

— Здравей. Можеш да си вървиш.

Това ми спечели намек за подсмихване.

— Когато чух за последно, с Купър бяхте разделени.

— Е, и?

— Това значи, че можем да говорим.

— Не, не значи това.

— Още си лоялна към него? — изгледа ме настоятелно.

— Толкова лоялна, че ако не си разкараш задника от този стол, аз ще те накарам да го направиш — нямах представа как щеше да се случи това, след като той беше с петнайсет сантиметра по-висок от мен, но щях да пробвам!

В отговор Джак отпи от бирата си и се озърна нехайно из бара, все едно не го бях заплашила с телесна повреда.

— Е?

Насочи поглед обратно към мен.

— Дейна се обърна към мен преди известно време. Всъщност веднага след музикалния фестивал.

— Не ме интересува какви ги вършите с Дейна — троснах се.

Той отново повдигна рамене.

— Просто реших, че може да ти се стори интересно, след като причината да се обърне към мен, беше ти.

— О? — отвърнах сухо, като все така не давах пет пари.

— Искаше да те съблазня — в погледа му пролича мрачен хумор. — Да те съблазня. Това са точните думи, които употреби.

Обзе ме ярост, но преди да съм успяла да реагирам, той добави:

— Баща ми няма да използва онова, което знае за теб.

Напрегнах се, смаяна от рязката смяна на темата. И после от мисълта, че Джак също знаеше.

Започнах да треперя.

По дяволите. Налагаше се да се добера до Купър. Трябваше да му кажа.

— И защо е това?

— Скъса с Купър. Вече не си от полза. Това не означава, че баща ми не разпознава добрия материал, като го види. Ще задържи тази информация настрани, докато не се окаже полезна отново.

Заля ме отвращение.

— Кучи синове. И двамата.

Джак повдигна рамене и присви очи по посоката, в която изчезна Джордж.

Изпълни ме облекчение, като го видях да се връща.

Джак стана от стола, но заобиколи масата към мен.

Напрегнах се, докато ме гледаше втренчено, и после той каза:

— Лицензът за алкохол на „Купърс“.

— Какво?

Той ме изгледа остро, а лицето му излъчваше раздразнение.

— Лицензът. За. Алкохол. На. „Купърс“.

И в този момент ми стана ясно.

Джак ме предупреждаваше.

Тръгна си, преди да съм успяла да кажа нещо.

— Джесика, добре ли си? — попита Джордж, щом се върна до масата.

Поклатих глава.

— Не. Трябва да отида при Купър.

* * *

Нали знаете онези сцени по филмите, когато някой, който е причинил нещо на друг, влезе някъде и всички замълчават и отправят гневни погледи към него?

Не? Да?

Е, както и да е, точно това се случи с мен, когато с Джордж влязохме в „Купърс“ двайсет минути по-късно.

Всеки от редовните посетители, всеки местен в заведението замълча и се втренчи укорно в мен.

Аз се вгледах стъписано в тях.

Докато не почувствах Джордж да ме побутва напред и не устремих поглед към бара, откъдето Купър се взираше в мен със също така стъписан и шокиран вид, както се чувствах аз.

Прииска ми се да затичам към него.

Прииска ми се да прескоча бара.

Не сторих никое от двете.

— Хайде, Джесика — насърчи ме Джордж. — Можеш да го направиш.

Джордж ме поведе към бара с длани, опрени в кръста ми. През цялото време погледът ми остана сключен с този на Купър, като той местеше глава с приближаването ми към него. Докато най-накрая не се озовах до бара насреща му.

Никой от нас не обелваше дума, а просто изпиваше другия с поглед, сякаш бяха минали години, а не дни.

— Джесика — подкани Джордж.

— Налага се да поговорим — изстрелях.

Купър не ме улесни кой знае колко.

— За какво?

— Две неща.

— И те са?

Преглътнах с усилие заради равния му тон.

— Девлин.

Той присви очи.

— И за истината.

— Ами ако вече не ме интересува?

При тази мисъл стомахът ми се сви на топка, но аз реших да се боря до последно, защото си напомних колко наранен и ядосан е бил Джордж на Сара в началото и как този гняв е заличил и малките шансове, които е имал да си я вземе от Рон.

А после си припомних колко погълнат беше Купър от мен онази вечер, когато се появи за „последния си път“ с мен.

— Не го вярвам.

У него се случи нещо и именно тогава я забелязах.

Видях болката, която се мъчеше да скрие зад похотта си в дома на Вон. Но от мен не можеше да я скрие.

Исках да сторя всичко по силите си да я залича и се помъчих да го изразя с очи.

Най-накрая той кимна.

— Райли, наглеждай бара.

— Разбира се, шефе — отвърна тихо тя.

У мен се примесиха облекчение и шок, щом Купър излезе иззад бара. Последвах го навън. Мълчахме, докато вървяхме към паркинга отзад. Качих се в джипа му, без да кажа и дума и изтърпях най-напрегнатото петминутно пътуване до дома му.

Той хвърли ключовете си в купата на шкафчето, щом влезе в дома си и изведнъж ме заляха спомени за времето ни заедно тук.

Толкова кратък отрязък от време.

Но изпълнен с толкова много съдържание.

Не исках да свършва.

Исках да се покажа храбра пред него.

— Първо Девлин — отсече Купър и отиде до кухнята да вземе бира от хладилника. Предложи ми я, но аз поклатих глава. В отговор завъртя капачката и отпи, преди да се вгледа в мен в очакване.

— Добре — направих няколко колебливи стъпки към него. — С Джордж бяхме в „Джърмейнс“. Джак също беше там.

— И? — тросна се той.

— Две неща. Първо: както изглежда Дейна се е опитала да го насърчи да ме съблазни, докато двамата с теб още бяхме заедно.

Нещо се изостри в погледа на Купър.

— Защо ти го е казал?

— В началото реших, че просто се показва като мръсник, докато… не ми каза второ нещо.

Мълчах около минута, заета да го изучавам. Толкова много ми липсваше.

Купър изпухтя.

— Е, не ме дръж в напрежение.

— Повдигна темата за баща си и преди да си тръгне, каза едно изречение. Лицензът за алкохол на „Купърс“.

Купър се намръщи.

— Какво означава това?

— Беше предупреждение. Девлин ще се цели в лиценза ти за алкохол. Ако не успееш да го подновиш, излизаш от бизнеса.

Той присви очи, а после се обърна и хвърли бутилката в мивката с трясък.

— Кучи син — произнесе дрезгаво.

Прищя ми се да се намирахме в положение, в което да можех просто да обвия ръце около него, за да го утеша.

— Купър…

— Той дойде и при мен — когато се обърна към мен, в очите му пламтеше ярост. — Заплаши ме и явно е имал предвид точно това.

— Не може да го постигне. Няма да му позволим.

И просто така Купър застина, а тонът му беше абсолютно леден, когато произнесе:

— Ние?

Стомахът ми се преобърна.

Не повръщай.

Не. Повръщай.

Бъди смела, Джесика.

— Това е… ако ти… Исках да ти кажа истината защо скъсах с теб.

Зачака и накрая се тросна нетърпеливо:

— Е?

За малко да се изхиля нервно, но успях да го сподавя.

— Не е нещо лесно за споделяне. Просто… Не ми беше хрумвало, че се налага, докато ти не отвори дума за деца. Тогава осъзнах, че не мога да позволя да се свържеш с мен завинаги, без да ти кажа, но бях така уплашена, че ако узнаеш истината, няма да искаш да имаш нищо общо с мен. Реших, че ще е по-добре да си тръгна, отколкото да допусна твоите чувства към мен да си отидат.

— Какво си извършила, по дяволите? — прошепна дрезгаво.

— Налага се да разбереш — промълвих умоляващо. — Начинът, по който реагира на историята на леля ти, на стореното от нея… Бях убедена, че ще реагираш по същия начин и на мен. И аз… Наистина съм сериозна като казвам, че не съм го обсъждала с никого преди. Посветих толкова време да не мисля за онези времена, да не желая никой да знае, че всеки път, когато някой попиташе за семейството ми, за миналото ми… ми се струваше, че може да умра, ако научат. Ако ти научиш.

— Господи, Джес… — погледът му омекна.

— Но Кат каза нещо, а после Джордж… и сега виждам нещата по-ясно и съжалявам, Купър, защото ти имаше право, дължа ти това.

— Тогава просто ми го кажи, защото съм на път да си изгубя ума.

Свлякох длани надолу по лицето си и изпуснах трепереща въздишка, като се постарах да потисна гаденето.

— Ще повръщаш ли? — попита и направи крачка към мен, неспособен да прикрие загрижеността си.

Боже, моля те не допускай предстоящото да заличи тази загриженост.

Наложих на думите да излязат от устата ми.

— Не приех поста в затвора само защото исках да бъда от помощ на жените — произнесох и изреченото беше пропито със страх. — Приех го, защото до известна степен се чувствах една от тях; все едно ме разбираха дори без да го знаят.

Купър пребледня.

— Джес…

— Бях на четиринайсет.

Очите му станаха тъмни и кухи. Може би отразяваха моите по пътя ми обратно до онзи епизод от живота ми; онзи ужасен и мъчителен епизод.

— Родителите ми винаги бяха заети с работата си или един с друг. Единственото време, което намираха за нас, беше, за да присъстват на някои от представленията на Джулия. Обичаха да я гледат как танцува. Всички обичахме. Тя беше на единайсет — гръдният ми кош се скова при спомена, също като в деня, когато ги открих. — Бях излязла с приятели. Родителите ни постоянно ни оставяха сами, така че обикновено аз се грижех за Джулия. Бяхме близки с леля ни Териза, но тя беше в училище и я виждахме само през ваканциите. Тогава тя гледаше Джулия, ако аз не можех. Така че, когато тя не беше наоколо, можех да имам свое време единствено ако дойдеше Тони, малкият брат на баща ни. През голяма част от живота ни беше живял в друг щат, но по онова време се беше върнал вече от няколко години. Помня, че много се радвах. Харесвах го. Бях благодарна, задето проявява интерес към нас — изкривих отвратено устна заради собствената си наивност. — Не долавях нищо лошо у него.

— Божичко! — ахна Купър.

— Като наминеше, излизах с приятели, защото той гледаше Джулия — погледнах към Купър със замъглено зрение и се помолих да ми вярва. — Не знаех. До онзи ден нямах представа какво й причинява. Прибрах се у дома рано и не можах да ги открия никъде… но чух нещо… от мазето, от стаята ни за игра. И онова, което видях…

— По дяволите, Джесика — Купър приближи към мен и ме пое в прегръдката си.

Вкопчих се в него с всички сили.

— Просто полетях към него — отроних, погълната от спомена. — Паднах във властта на неописуема ярост. Тъкмо тя ми даде достатъчно сили да успея да изтръгна Джулия. Затичахме нагоре по стълбите — хватката ми върху Купър се затегна. — Той успя да я хване и изразът в очите му беше… Боже, каква злост съзрях там — потреперих, като произнесох думите. — Просто ме заля непреодолимо усещане, че няма да ни пусне да излезем живи от там — отдръпнах се назад. — Нямам представа дали беше само детска уплаха, или се обади инстинктът ми, но каквото и да беше… успях да изтегля Джулия от ръцете му, но той ме връхлетя на върха на стълбището. Тръшна ме по гръб и всичко беше като в мъгла… Той просто продължаваше да ме удря, но изведнъж вече не беше отгоре ми и чух сестра ми да пищи. Като се надигнах, като успях да фокусирам погледа си, видях, че я е притиснал до стената и я душеше. Налагаше се да го спра. Наблизо бяха стиковете за голф на баща ми. Сграбчих един и замахнах — затворих очи, все още помнейки ясно как завибрираха ръцете ми от стълкновението, отвратителното изхрущяване на черепа му. — Той падна по стълбите. Счупи си врата.

Намерих кураж да вдигна поглед към Купър. Той гледаше надолу към мен с измъчено изражение на лицето.

— Убих чичо си.

Очите му проблеснаха.

— Джесика.

— Джулия разказа на родителите ни какво се е случило. Какво се беше случвало преди. В продължение на две години — лицето ми отново се сбърчи. Бях я предала. — Не получих присъда. От полицията заключиха, че е било самозащита — аз бях жестоко пребита, а сестра ми носеше физически белези от всичко, за което твърдяхме, че се беше случило. Но и двете бяхме подложени на терапия за дълго време. Помогна — издишах продължително. — На мен. А Джулия просто… се съсредоточи върху танцуването. До нездравословни мащаби. А като не влезе в академията на мечтите си, обеси се в мазето на родителите ми. Аз я намерих. Родителите ми обвиниха мен. Отказаха да приемат, че се е самоубила заради стореното й от Тони. Твърдяха, че не била в състояние да живее със спомена, с ужаса да види сестра й да убива човек пред самите й очи. А аз… Ами, оставих да им се размине, защото истината е, че аз я предадох.

Забелязах, че лицето на Купър се преобрази и в сините му очи пламна ярост.

— Не. Родителите ви са предали Джулия. Ти си се борила за нея — прегърна ме плътно. — Джес, онова, което си извършила… е било много смело. Разбираш го, нали? И оттогава насам си проявявала смелост всеки ден. Защо се самонаказваш? Убила си човек, докато си бранила себе си и обичан човек. Ужасяващо, няма спор. Но не мога да твърдя, че не бих постъпил по същия начин.

Заридах, преливаща от облекчение.

— Наистина ли?

— Да.

Сълзите ми бликнаха неудържимо и цялото ми тяло беше разтресено от ридания. Отпуснах се срещу Купър и приех състраданието му, проявата на разбиране. Изведнъж ме вдигна на ръце, а аз се вкопчих в него и зарових лице в шията му, докато се изкачваше по стълбите.

Седна на леглото, намести ме удобно в обятията си и ме остави да изплача сълзите, които държах запушени в себе си с години.

Купър

След известно време сълзите на Джес утихнаха, тялото й престана да се движи на леки треперещи тласъци срещу неговото и плиткото й дишане се нормализира.

Купър я стискаше с всички сили и повече от всичко му се искаше да съществуваха вълшебни думи или действия, които да заличат травматизиращото й минало.

Мамка му.

Знаеше, че крие нещо и разбираше, че за да стигне дотам да скъса с него, трябва да е нещо наистина лошо, но изобщо не беше успявал да си представи колко е ужасно всъщност.

Нещата, които беше видяла като дете…

И всичко, за което успяваше да мисли Купър, беше как никой не би допуснал, че е преследвана от подобни кошмари. Беше станала лекар, проявяваше доброта във всяка възможна форма и обичаше да се смее, както и да кара другите да се усмихват. У нея имаше толкова много светлина въпреки мрака, който се опитваше да я задуши.

— Ще ми се да не бях реагирал по начина, по който реагирах — промълви изведнъж в тишината на спалнята си. — Във връзка със Сара.

Пръстите на Джес стиснаха плата на тениската му.

— Какво имаш предвид? — гласът й беше пресипнал от много плач.

Той я притисна по-плътно към себе си с желанието никога да не я пуска.

— Ако бях проявил повече състрадание по отношение на писмата й, можеше и да имаш куража да ми разкажеш всичко това по-рано.

Тя се отдръпна, та да може да го погледне.

Той погълна с жаден поглед зачервените й подпухнали очи и нашарените с червени петна бузи и изпита всепоглъщащ прилив на нежност към нея.

— Купър, не — Джесика поклати глава. — Дори да беше реагирал различно, няма гаранция, че щях да събера достатъчно смелост да ти разкажа. Колкото и да е ужасно, изискваше се да те изгубя, за да се случи. Но ти… Аз те познавам — тя притисна длан към сърцето му. — Беше редно да ти се доверя и ужасно съжалявам.

— Джес — прошепна той и потърка с палец влажната й буза. — Имаш да свършиш толкова много. Но аз ще бъда до теб, докато го правиш. Не се съмнявай в това.

Тя прехапа замислено устна и след известно време кимна.

— Матю е единственият човек, който присъства в живота ми още от онова време и който знае какво съм извършила. Но аз не говоря и с него за това. Никога. Случаят е засекретен. Боях се да кажа на когото и да било заради начина, по който се отнесоха родителите ми към мен. Дори преди да умре Джулия, те не искаха да имат нищо общо с мен. За тях аз бях чудовище, заради онова, което сторих и аз се страхувах, че всички ще ме възприемат по този начин. Дори Териза. И с нея прекратих отношения. Не съм я чувала от погребението на Джулия. Не можех да понеса именно тя сред всички хора да ме мисли за чудовище.

У Купър се разбушува възмущение.

— Родителите ти са чудовищата, Джес. Не са ви предпазили. Никоя от двете ви.

— Със съзнанието си го разбирам — тя кимна. — Но като ме отблъснаха така, това остави белег. През целия си живот бях ужасена да допусна някого до себе си. Но всеки има потребността да се чувства нужен и като станах лекар, получих нещо, което ми липсваше в личния ми живот. Също така беше нещо като изкупление.

— Не се нуждаеш от изкупление.

Тя го дари с усмивка на признателност.

— Мислех, че се нуждая. Докато не пристигнах тук, не бях осъзнавала колко е празен животът ми. Предполагам на някакво ниво бях наясно, че продължавам да се самонаказвам, но като дойдох тук… намерих покой, който не можех да обясня. Преди никога не съм намирала покой изобщо и не желаех да го губя. Това ме накара да поставя всичко под въпрос. За истинската причина да стана лекар, защо нямам никого в живота си… А ти и Бейли — сега се усмихна открито и сърдечно. — Вие харесахте мен. Не това, че съм лекар.

— И това го харесах също — призна откровено Купър. — Защото според мен то представлява част от теб. Не е само начин за изкупление. Ти спасяваш хора, Джес. Правиш го от четиринайсетгодишна. Ти си такъв човек.

По бузите й започнаха да се стичат нова доза сълзи, но се усмихваше.

— Наистина ли го мислиш?

Купър имаше нужда тя да приеме това веднъж и завинаги. Понадигна се, обгърна лицето й с длани и промълви:

— Боли ме неописуемо да знам, че си видяла, каквото си видяла, че си извършила, каквото си извършила, но то е било резултат от борба за оцеляване, сила, смелост и лоялност. Във всичко това не виждам друго, освен красота.

Джес се взря в него изумено, учудено. Най-накрая прошепна:

— Откъде изобщо се взе, Купър Лоусън?

Обичаше го.

Той го знаеше, без да е нужно да бъде казвано.

Във вените му се разля чувство на облекчение, обви ръце около нея и я притисна здраво.

— Обичам те.

Тя заби пръсти в мускулите на гърба му.

— И аз те обичам.

— Слава богу за това — затвори очи и се усмихна на засипването й в отговор на думите му.

Малко по-късно Джесика се отдръпна леко от него, а в очите й блестеше тревога.

— Имаме два проблема.

Купър почувства как раздразнението му се завръща.

— Девлин и Дейна.

Тя кимна.

— Мразя ги, задето съсипват това — направи жест помежду им. — Но се налага да предприемем нещо. Дейна… Предполагам нея просто трябва да я държим под око, за в случай че реши да създава неприятности.

— Видях я на музикалния фестивал — още тогава му беше ясно, че си е наумила нещо. — Наблюдаваше Джак. Именно тогава й е хрумнала идеята да го накара да се пробва с теб.

Тя изкриви отвратено устна.

— Явно мисли, че всички други жени са съвсем същите като нея.

— Тя е идиотка. И пълна досада. Но не мисля, че си струва да й отделяме повече от времето си. Както каза ти, просто ще я държим под око.

— Но лицензът ти… Купър налага се незабавно да направим нещо по този въпрос. Девлин… — тя въздъхна и го изгледа тревожно. — В деня, когато скъсах с теб, Иън Девлин дойде при мен.

Какво… Купър се напрегна.

— Известно му е какво съм направила с чичо ми. Както вече обясних, случаят е засекретен, защото бях непълнолетна, но той явно е платил на някого, за да го получи в мръсните си ръце.

— За какво говориш? — произнесе рязко той, като за нейно добро се стараеше да запази някакво подобие на спокойствие.

— Опита се да ме изнудва. Заяви, че ще ти каже какво крия, освен ако не те убедя да се откажеш от бара.

Щеше да го убие.

Наистина щеше да убие мръсника!

Гневът му експлодира и той се надигна от леглото със сериозните намерения да го издири и да го разкъса на парченца.

Кой, по дяволите, беше в състояние да използва нещо като това, през което беше преминала Джесика, срещу нея?

— Купър! — Джесика се хвърли на гърба му, докато той крачеше към вратата, и обви цялото си тяло около неговото също като маймунка. Би било забавно, ако той не беше така бесен.

— Не!

Той се тресеше от ярост.

— Пусни ме, Джесика.

— Не! Той не си струва.

— Ти си струваш!

Ръцете й се затегнаха около шията му.

— Купър — прошепна. — Успокой се.

Той затвори очи и пое дълбоко въздух, а кръвта му все така не спираше да кипи.

— Няма да му се размине.

— Миличък — плъзна се надолу по него, заобиколи го, за да бъде лице в лице с него и опря длани в бузите му. — Единственият начин да победиш човек като Девлин е да спасиш бара си и да му попречиш да се докопа до собственост на дъсчената еспланада.

Купър размисли над думите й и треперенето му бавно замря. Кимна.

— Тримейн каза нещо.

— Да?

— Той наистина не иска в ръцете на Девлин да попада имот на дъсчената алея. Можем да се възползваме. Може би ще успее да попречи на онова, което планира Девлин.

— Добре — Джесика му се усмихна облекчено и притисна тялото си към неговото. — А сега ми обещай, че няма да погваш Девлин. Не и с юмруци.

Искаше да избие самодоволната физиономия от лицето на подлия бездушен мръсник.

Но заради нея…

— Обещавам.

Тя се отпусна срещу него.

— Добре — опря буза в гърдите му. — Толкова съм уморена, Купър. Мислиш ли, че можем да започнем битката с него утре сутрин?

Заля го силна обич, която заличи всякакви други чувства. Целуна я по слепоочието и после се обърна да я отведе обратно до леглото.

— За теб всичко, докторе.

И наистина го мислеше.

Но най-хубавото от всичко беше, че вече не се чувстваше неспокоен да го мисли сериозно.

Беше сигурен.

Беше убеден.

Защото лекарката беше добра жена и Купър беше достатъчно мъдър да разбира, че добрата жена беше най-хубавата жена, която можеше да притежава един мъж.