Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (24)

24.
Купър

— Казвам ти, че според мен менюто е съвсем добро — отсече Купър, като се постара да не губи търпение с готвача си.

Кросби се намръщи.

— Значи със сигурност не си споделял с хората как се тревожиш, че на клиентите им е омръзнало от него? Че не е достатъчно изискано?

Търпение. Дай ми шибано търпение.

— Кросби, това е шибан бар — дотук с търпението. — Не искам натруфени ястия в менюто и хората не го очакват.

— Ами, аз чух…

— Пет пари не давам какво си чул — кой, по дяволите, мътеше главата на темпераментния му готвач? — Ако добавиш нещо към менюто, с Дийн няма да смогвате.

— Бих смогвал и сам, ако той не ми се пречкаше.

— Той ли е? — Купър въздъхна. Мразеше ги тези неща. — Той ли ти пуска мухи в главата? — нае Дийн като допълнителен готвач, за да помага през сезона.

— Според него менюто не е достатъчно изискано — Кросби потърка чело, като оглеждаше менюто. — Започнах да мисля, че е възможно да има право.

— Менюто остава каквото е. И когато Дийн се появи днес, ще му кажа същото, а ако не му се нрави, може да си върви.

Кросби кимна видимо облекчен.

— Добре. Съжалявам, шефе.

— Господи — промърмори Купър и напусна кухнята. Готвачът му имаше нужда от социален живот. Да превръща работата си в свой живот го правеше още по-костелив орех, отколкото вече беше.

— Здравей.

До ушите му достигна познатият мек глас и той вдигна поглед към вратата, на която се беше появила Джес. Веднага прекоси помещението към нея, а раздразнението му мигом замря.

— Здравей и на теб — обви ръка около кръста й и я притегли за целувка. — Хубаво е, че те виждам — вгледа се в очите й и радостта, че я вижда помръкна. — Какво има?

— Аз… Ъъ… — тя въздъхна, а пръстите й се вдървиха върху раменете му. — Просто се натъкнах на Дейна.

И сутринта става все по-хубава.

— Сега какво?

— О, имаше да сподели нещо много интересно — Джесика се отдръпна, свали един стол от близката маса и се настани върху освободеното от него пространство. Той се постара да не позволи да бъде разсейван от спомените за първия път, когато бяха правили секс.

Скръсти ръце пред гърдите си и прогони спомена поне за момента.

— Хайде, казвай.

Джесика му отправи неразгадаем поглед.

— Каза, че искаш деца повече от всичко и когато си научил, че тя не може да има, си възнегодувал срещу нея, станал си студен и дистанциран, а тя се е почувствала наранена, отказвала да обсъди осиновяване и ти изневерила, за да заглуши болката.

Сърцето му се сви.

Кръвта му закипя.

За секунда дори не успяваше да заговори, толкова беше бесен.

— Купър.

Вдигна ръка, защото имаше нужда от минута.

Най-накрая, когато почувства, че няма да запрати маса през прозореца, изстреля:

— Разбира се, че тя ще представи нещата така.

Джесика скочи от масата и приближи към него, плъзна длани нагоре по ръцете му и ги сключи на тила му. Взря се в очите му и му даде да разбере всичко онова, което чувстваше към него, но не беше изричала.

— Съжалявам задето тя е такава кучка, Купър.

И просто така от нищото той се засмя.

Да нарече Дейна кучка беше толкова меко казано.

Обви ръце около нея и я дръпна към себе си.

— Не мислиш ли, че ако исках деца повече от жена, имаща значение за мен, щях да се заловя с това веднага след като беше финализиран разводът ми?

Тя му се усмихна кротко.

— Да.

— Е, искаш ли да чуеш истинската история?

— Ако си склонен да я разкажеш.

— Поредният пример за това какъв идиот бях да се оженя за нея — побутна я обратно до масата и я повдигна отгоре й. Обви краката й около тялото си и по този начин ги задържа свързани. — Искам деца. По времето, когато мислех, че я познавам, ги исках с Дейна. Обсъдихме го; тя потвърди, че също иска деца. Заяви го направо. Така че, доколкото ми беше известно на мен, опитвахме. Минаха няколко месеца и не се случи нищо, а аз установих причината, като открих в чантата й проклетите хапчета.

Джес ахна.

— Продължавала е да ги взема?

— Да — вече не се чувстваше така предаден и объркан, както по онова време. Но си спомняше ясно грозните чувства. Няма нищо по-лошо от осъзнаването, че не познаваш човека, до когото си лягаш, така добре, колкото си мислиш. — Поставих ребром въпроса и тя плака много, увери ме, че просто се е почувствала уплашена и че наистина иска деца. Това бяха думите й. Изрече ги право в лицето ми: „Искам деца с теб, Купър.“ Така че й простих и отново започнахме да опитваме. Пак не се случи нищо и постоянно се карахме, защото аз мислех, че още е на хапчета. Тя отрече и каза, че трябвало да отидем на лекар и да видим какво не е наред. Оказа се, че този път не лъже. Като била още хлапе, имала нещо, наречено извънматочна бременност, за което аз не знаех.

— Боже мой — промърмори Джесика.

— Научих, че отчасти това е била причината да се бои да забременее. Но можеше да сподели с мен.

— Можеше — съгласи се Джес.

— Мисля, че се срамуваше — поклати глава, все така неспособен да я разбере. — Проблемната бременност е увредила една от маточните й тръби. Тежко. Не можехме да си позволим инвитро, така че осиновяването беше единствената ни възможност. Дейна не искаше да осиновим. Всъщност беше облекчена заради цялата тази работа. В крайна сметка се оказа, че не иска деца. Карахме се много. Всъщност през цялото време. И после тя ми изневери.

— Съжалявам — прошепна Джес, а пръстите й се преплетоха в косата му по начина, по който обичаше той. — Толкова много съжалявам.

— Всичко е свършено, докторе.

— Да — тя се намръщи.

— Какво има?

— Просто… Дейна даде вид… Като че наистина съжалява за начина, по който е постъпила. Каза, че го е направила от обида.

— Възможно е да е истина. Постарах се да разбера в какво състояние беше заради това с децата, защото беше преминала през много, но тя отказа да го обсъжда. Просто започваше да се държи отбранително и скандалджийски. С Дейна вече кой може да знае кое е истина и кое не? Много умее да сглобява измислени приказки.

— И така — Джесика сведе поглед. — Това означава, че децата са важни за теб.

Той долови нещо наподобяващо страх заради отказа й очите й да срещнат неговите. И без друго отношенията им с Джесика бяха нестабилни. Понеже тя отказваше да сподели какво я преследва и това го затормозваше все повече, той започна да използва секса като начин да поддържа близостта им. Чувстваше, все едно миналото се повтаря, но той се надяваше, че ако този път се бори настоятелно, ще надделее над Джес. Но ако тя не искаше деца, това можеше да се яви проблем, който да не успее да пребори.

— Както вече казах, искам деца с жена, която е значима за мен. Но все пак ги искам. Те са възлова част от сделката — каза й с цялата си откровеност и ужасен от евентуалния отговор, добави: — Ти искаш деца, нали?

След няколко секунди тя вдигна глава и се вгледа в очите му. Разчете истината в тях, когато тя промълви:

— Много искам.

Но все пак не успя да си разтълкува мрачността, примесена с откровеността в думите й.

— И можеш да имаш деца, нали, докторе?

— Доколкото ми е известно, да. Но ако не мога, бих предприела всичко необходимо. Осиновяване, инвитро, сурогатно майчинство…

Заля го облекчение.

— Добре — повдигна брадичката й, защото тя отново беше свела глава, и я целуна.

Целуна я страстно.

А после още по-страстно, по-продължително, по-дълбоко.

Направи го, за да заглуши гласа в главата си, който настояваше да задава още въпроси.

Защото беше завладян от нея.

И имаше нужда да повярва, че помежду им всичко ще проработи.

Джесика

Стоях на балкона на стаята с изглед към океана, която беше моя през първите три седмици в Хартуел, и търсех покоя, който ме завладя, когато стоях там за пръв път.

Но той не идваше.

Телефонът ми издаде звук в джоба ми и макар да изпитвах ужас дори да погледна името на обаждащия се, знаех кой е.

Повикване от Купър.

Натиснах червения бутон и тикнах телефона обратно в джоба си.

През последните няколко дни го избягвах, защото се чувствах същата лъжкиня като Дейна. Не излъгах, като казах на Купър, че искам деца. Исках деца. Наистина исках.

Но как изобщо можех да започна да обмислям бъдеще и общи деца, когато Купър не знаеше цялата истина за мен. Нямаше начин да го вържа завинаги, без да знае всичко.

Предполагам, наистина не го бях обмислила, докато не беше повдигната темата за децата.

Телефонът ми завибрира отново и като го измъкнах, имах ново съобщение от Купър.

Какво става, по дяволите?

Пребледнях и стиснах здраво очи. Ако скоро не му отговорех, той просто щеше да изникне в хотела.

Заета съм, ще ти звънна по-късно, х — написах.

— Джес. Земята вика Джес.

Завъртях се и бях изненадана да видя Бейли да стои до леглото с ръце на кръста.

— Здравей.

— Здравей. Викам името ти от прага вече от трийсет секунди.

— О — бях така отнесена. — Съжалявам.

Бейли се намръщи.

— Какво правиш тук?

Повдигнах рамене.

— Просто ми харесва да бъда тук.

— Новите гости ще се настанят скоро, така че по-добре да се изпаряваме.

Кимнах и я последвах навън.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита, докато слизахме надолу.

— Малко съм потънала в мисли — признах.

— Личи.

— С Том някога говорите ли за деца? — изстрелях.

Бейли за малко не се препъна на последното стъпало. Стрелна ме изненадано с поглед, преди да поеме към рецепцията.

— Какво те кара да питаш? — завъртя се с широко ококорени очи. — Бременна ли си?

— Боже, не — уверих я. — Просто научих за ситуацията на Дейна и Купър преди развода им. Така че проведохме разговор. На тема деца.

— Ти искаш, нали? Купър много иска деца.

— Запозната съм с това — гласът ми прозвуча наистина крайно пискливо.

Това накара Бейли да повдигне вежда.

— Добре ли си?

— Аз също искам деца. Просто… Досега никога не ми се е налагало да го дискутирам с някого. Малко е… напрягащо.

— Да — направи физиономия и се загледа в екрана на компютъра. Малко препалено съсредоточено.

— Та ти и Том…

— А?

Аз бях царицата на отбягването, така че разпознавах друга такава, когато я видех. Опрях се на бюрото и снижих глава, та да няма друг избор, освен да ме погледне.

— Какво? — въздъхна драматично и завъртя очи. — Добре. Хубаво. Всеки път, щом повдигна темата, той става уклончив. Като цяло темата за брак и деца го прави уклончив. Още има отделен апартамент, за бога.

— От колко време сте заедно?

— От почти десет години. Но именно това е доводът му — сега нейният глас започваше да става доста писклив. — Твърди, че не ни е нужен лист хартия, който да гласи, че сме заедно. Докато аз настоявам, че ако ще имаме деца, нужно е да защитим законово тях и себе си, като се оженим, та ако нещо се случи на някого, другият и децата да са осигурени финансово.

— Добър довод.

— Знам! — вдигна вбесено ръце. — Но това го кара да започне да мънка и да се държи незряло, понеже е повдигната темата за деца. Твърди, че иска деца, но не веднага. И е така от осем години! Хайде, Джес, аз съм на трийсет и три. Като навърших трийсет, започнах да изпадам в паника, че е прекалено късно. Можеш ли да си представиш как се чувствам сега?

Потреперих заради крясъка й. Както изглеждаше, неволно бях пробудила дракон.

— Мога — аз самата бях преживявала подобни периоди на паника след трийсетия ми рожден ден. До появата на Купър не бях искала връзка, така че плановете ми за бъдещето се бяха изчерпвали с изкуствено оплождане или осиновяване, но все не идваше моментът. Но и двете с Бейли бяхме на две години от възраст, броена за зряла по отношение на бременност. Бях наясно с всички възможни рискове и усложнения, които можеха да настъпят при бременност над средата на трийсетте години.

Така че да, можех да си представя как се чувства Бейли, и още как.

Камбанката над вратата издрънча и вратата се отвори в мига, когато Бейли беше отворила уста за втори залп накипяло недоволство. Тя сключи вежди и произнесе троснато:

— Какво правиш тук?

Почти очаквах да заваря на прага да стои Вон, но се изненадах силно, когато погледът ми падна върху по-възрастен, много забележително изглеждащ господин. Беше висок и стегнат и имаше силни черти. Беше облечен в безупречен костюм от три части.

Студените му тъмни очи се присвиха към Бейли.

— Към всичките си гости ли се обръщаш така?

— Не, но никой от гостите ми не е Иън Девлин — изпухтя, излезе иззад бюрото и тръгна към него. — Това беше заобиколният ми начин да кажа „махай се“.

Той я дари с безизразен леден поглед.

— Не съм дошъл при теб. Тук съм да говоря с доктор Хънтингтън.

Бях така ангажирана да оглеждам злодея, за когото само бях чувала, но още не бях срещала, че като произнесе името ми, все едно ме поляха със студена вода.

— Какво ти е нужно от Джес? — влезе в ролята на майка квачка Бейли.

— Това засяга единствено доктор Хънтингтън и мен.

— Не…

— Бейли, всичко е наред — прекъснах я и тръгнах към него. — Каквото имате да казвате, кажете го.

На лицето му се настани някакъв вид самодоволство.

— Доверете ми се, доктор Хънтингтън, ще имате желание да обсъдим това насаме — посочи към входната врата. — Да се поразходим.

— Недей, Джес.

Но аз бях любопитна и силно разтревожена, задето бях привлякла вниманието на този човек. И никак не ми харесваше изразът в очите му.

— Всичко е наред. Веднага се връщам — стиснах рамото й и пренебрегнах загрижеността на лицето й.

Последвах Иън Девлин навън и на дъсчената алея, без да съм особено доволна от чувството, което извикваше у мен. Може да изглеждаше авторитетен и стилен, но у него имаше някаква хлъзгавост и нещо, което не успявах да различа докрай. Може би просто приятелите ми бяха напълнили главата ми с разкази за него, но мигом ме подразни. Не желаех да се намирам близо до него.

— Е?

Той приближи до парапета и се загледа в плажа.

— Харесва ли ви тук, доктор Хънтингтън?

— Ако не ми харесваше, да остана би било тъпанарска постъпка.

Изгледа ме по начин, който даваше да се разбере, че не е впечатлен.

— Възможно ли е да продължим без незрели коментари?

Изпухтях.

— Само ако е възможно да продължим, без цялата тази скапана загадъчност. Минете на темата, господин Девлин. Какво искате?

В отговор той измъкна лист хартия от вътрешния джоб на сакото си. Подаде ми го.

Взех го смаяна и го разгънах. Почувствах как дъсчената алея под краката ми се разлюлява.

Кръвта закипя в ушите ми и едва смогвах да поема въздух.

— Разполагам с вниманието ви. Това е добре.

Вдигнах очи от листа и го усетих как подскача в треперещите ми ръце.

— Как? Как сте се сдобили с това? Беше засекретено от съда.

Той сви рамене нехайно.

— Парите могат да постигнат много.

Не. НЕ. НЕ!

Най-лошото нещо за мен, единственото, което не желаех никой да научава, онова, което не бях в състояние да споделя с най-добрия човек, когото бях познавала, беше известно на този кучи син.

Видимо се разтреперих и ненавиждах това, че мръсникът беше наясно какво ми причинява.

— Казвали ли сте на някого? — гласът ми също трепереше.

— Защо бих предприел нещо, което не е в пълните ми интереси?

Започнах да проумявам грозната истина.

— Какво искате?

На челюстта му заигра мускул, а погледът му стана по-суров.

— Сигурен съм, чула си, че не ми провървя с имота на Бекуит.

Кимнах сковано с напълно размътен разсъдък, като си представях как ще каже на Купър, на Бейли, на всички и ще съсипе новия ми живот тук.

— Както можеш да си представиш, леко съм раздразнен. Но пък взех, че се натъкнах на това съкровище — посочи намиращото се в ръката ми. — И се зачудих как бих могъл да се възползвам.

— И как точно?

Обърна се с лице изцяло към мен.

— Искам кръчмата на Купър, а той отказва да продаде. И както изглежда, никога няма да промени решението си… но всички наоколо бъбрят ентусиазирано колко здраво е хлътнал по доктор Джесика Хънтингтън — усмихна ми се също като акула. — Прелестната страна на живота в малкия град, докторе — всеки е наясно с делата на всички. И онова, което е ясно на всички, е, че Купър е влюбен. А той е готов на какво ли не за онези, които обича.

Онемях.

Нима предлагаше каквото си мислех, че предлага?

Това изнудване ли беше?

— Ще го убедиш да ми продаде бара.

Най-накрая успях да изпусна въздуха от гърдите си.

— Полудяхте ли? Това не ви е епизод от „Династията“. Няма да се получи. Купър никога няма да се откаже от бара си. Дори и заради мен.

— Мъж като Купър ще го направи, ако ти имаш нужда от това. Кажи му, че се намираш в сериозни финансови затруднения. Имаш студентски заем и се съмнявам, че работата при госпожица Хартуел допринася особено за изплащането му. Или пък кажи, че трябва да се платят болничните сметки на член на семейството. Кажи, каквото се налага. Придържай се обаче към този сорт неща. Купър обича да бъде герой. Не може да се удържи. Натисни верния бутон на героя и той ще продаде бара си. Аз ще връхлетя и ще му направя щедро предложение. Честна дума.

— Няма начин да направя такова нещо — намирах се в пълен шок.

Не можех да повярвам, че в реалния живот наистина съществуват хора, които се захващат с подобни непочтени и позорни начинания.

— Ще го направиш — наведе се близо до мен и в тона му сега се долавяше намек за заплаха. — Или аз ще осветля Купър за мръсната тайна на добрата лекарка.

Взрях се в него, без да прикривам отвращението си.

Той обаче трябва да беше приел мълчанието ми за съгласие, защото се усмихна самодоволно, кимна и се завъртя на пети.

Наблюдавах го как се отдалечава и чувствах, че изведнъж светът е свършил.

В известен смисъл се беше случило именно това.

Най-малкото новият ми живот в Хартуел беше свършен.

С Купър.

Притиснах длан към гърдите си.

Когато сестра ми умря, късче от сърцето ми се отчупи. Когато след това родителите ми отказаха да имат нещо общо с мен, друго късче си отиде.

Онова, което беше останало от него, се пръсна на милион парченца, защото изведнъж си изясних как трябва да постъпя.

— Джес?

Погледнах през рамо. Бейли стоеше и ме изучаваше загрижено.

— Какво искаше той?

Тя не може да научава. Ще каже на Купър.

Мисли. Мисли. Мисли!

Прочистих гърло, като се постарах да се отърся от всякакъв външен израз на агонията, загнездила се в гърдите ми, която правеше трудно дори да дишам.

— Аз… Ъъ… Предполагам, че би трябвало да се чувствам поласкана да се смятам за една от вас.

— Защо? — тя пристъпи към мен. — Какво ти каза мръсникът?

— По някаква причина е решил, че ще успея да убедя Купър да продаде бара — тръгнах към нея и направих физиономия на насмешка, като разчитах на актьорските си умения. — Изтресе някаква тъпотия как Купър се намирал във финансови затруднения и аз трябва да му помогна да вземе правилното решение.

Бузите на Бейли поаленяха от гняв.

— Това е пълна идиотщина. При Купър всичко е наред.

— И аз така заключих, иначе би ми казал — за следващата част от изпълнението си допуснах част от болката ми да прозре. — Както и да е, дори да не беше така, с Купър сме далече от партньорство. Неговият бар не ме засяга по никакъв начин — насочих се обратно към хотела.

— Какво значи това? — Бейли забърза да ме догони.

— Просто имаме да обсъдим много неща.

— Имаш предвид това за децата ли?

— Това и разни други неща.

— Нещо не ми звучи добре.

Въздъхнах тежко и насечено, като отчаяно отказвах да допусна да избухна в разтрисащи тялото ридания.

— Не съм убедена, че е добро. Заради това не съм на себе си цял ден.

— Ще скъсаш ли с него? — Бейли ме стисна за китката, придобила ужасен вид.

Поклатих глава.

— Просто… Наистина имам нужда да поговоря с него, да изясним нещата.

Тя ме разгледа настойчиво.

— Джес, изглеждаш наистина разстроена и притеснена.

Повдигнах рамене.

— Добре — стисна ме за китката. — Ще се проявя като добро приятелче и тази вечер ще бъда на повикване, та ти да имаш възможност да поговориш с Купър, след като затвори бара.

Като си представих този конкретен момент, стомахът ми се сви.

— Благодаря.

— Всичко ще бъде наред — усмихна ми се успокоително. — Ключът е в комуникирането.

Призля ми.

— Да — измънках.

* * *

Сърцето ми препускаше така бързо, че бях убедена как ударите му личат през тениската ми.

И имах усещането, че ще повърна.

По кожата ми пробягваха тръпки и зъбите ми тракаха. Обвих ръце около тялото си, защото ми беше студено, макар навън изобщо да не беше хладно.

Ако не предприемех нещо скоро, щях да изпусна Купър.

Вече бях изпуснала Купър.

Боже, налагаше се да нормализирам дишането си.

Изведнъж предната врата на бара се отвори и Купър подаде глава навън.

— Здравей — викна към мен. — Какво правиш там навън?

Краката ми ме понесоха към него като че по тяхна собствена воля, като се има предвид, че съзнанието ми настояваше да се обърна и да побягна в противоположна посока. Или може би беше сърцето ми.

— Здравей — отговорих, но прозвуча като грачене. Той отстъпи настрана да ме пусне да вляза и тихо му благодарих.

— Тъкмо се канех да си тръгвам — обясни и започна да затваря щорите.

— Сигурно.

— Тук си да обясниш защо ме избягваше през последните дни ли? — беше с гръб към мен.

Щеше да е толкова по-лесно да го кажа на гърба му.

Да не си посмяла. Ти не си страхливка.

Изсумтях.

Напротив, такава си.

— Какво е толкова смешно? — попита Купър, като приключи и тръгна обратно към мен. Заоглежда ме преценяващо, спря до една маса и се облегна на нея. Скръсти ръце пред гърдите си и кръстоса глезени.

Очевидно вече ми беше бесен, задето го бях отбягвала.

Знаех го, защото Купър ме докосваше постоянно.

Това ме караше да се чувствам обичана.

И мразех, като не ме докосваше.

Примигнах, за да прогоня сълзите, но на Купър не му убегна проблясването в очите ми и забелязах, че видимо се напрегна.

— Какво става, докторе?

Поех въздух, а гръдният ми кош завибрира и аз издишах с треперене. С така силно треперене, че той го чу.

— Добре, сега вече съм разтревожен — изправи се от подпряната си поза и тръгна към мен.

Вдигнах ръка да го отблъсна.

— Недей.

Купър спря.

— Джесика?

Потрепнах.

— Аз… О, боже — притиснах длан към челото си и имах усещането, че всеки момент ще повърна.

— Ако не ми кажеш какво става, идвам при теб.

— Недей — поклатих глава. — Повярвай ми, като кажа, каквото имам да казвам, вече няма да го искаш.

Помежду ни настъпи мъчителна тишина и той разчете нещо в очите ми.

— Боже мой — произнесе задавено, като звучеше все едно някой го е ударил с юмрук в корема. — Късаш ли с мен?

Покрих уста с ръка, а кожата ми лепнеше от пот. Сълзите, които се мъчех да удържа, започнаха да се стичат по бузите ми, щом кимнах.

Изражението му стана сурово. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Защо? — произнесе през зъби.

— Аз… Не съм щастлива тук — излъгах.

— Глупости!

Отново потрепнах заради тона му и цялото ми тяло се скова от напрежение, когато изведнъж той тръгна към мен. Не ме докосна, макар да имаше вид, все едно иска да ми извие врата.

— Не са глупости — излъгах отново.

— Това е шибана лъжа. Поне веднъж ми кажи истината, Джесика.

Поклатих глава, а сълзите ми се лееха с все по-голяма сила, прекалено бързо, че да смогвам да ги бърша.

Купър ми отправи гневен поглед.

— Погледни се само. Цялото ти тяло показва, че лъжеш, така че ми кажи истината!

Не можех. Буквално. Гърлото ми беше блокирано от риданията, които напираха да се откъснат.

— Дължиш ми го — заяви с по-тих глас, който беше така глух заради изживяваните емоции, че ме накара да заплача по-силно. — Поне това ми дължиш.

Продължих да мълча, а той ме хвана за ръцете и ме дръпна към себе си, така че устните му се озоваха на милиметри от моите. Всичко, което чувстваше към мен, се четеше ясно в очите му, а аз не бях изпитвала такава смесица от ликуване и агония никога през живота си.

— Ти ми каза — прошепна. — Като се запознахме, ми каза, че си станала лекар, за да можеш да напуснеш живота с думите „Аз бях тук“, за да има човек, на когото си помогнала, който никога няма да те забрави… за да оставиш диря на този свят. Е… — хватката му се затегна и стана болезнена, а той опря чело в моето. — Джес, можеш да бъдеш спокойна… защото остави следа. Върху мен. Без значение какво ще се случи между нас сега или в бъдеще, аз никога няма да те забравя. Ти си в мен. И винаги ще останеш — отдръпна се назад достатъчно, колкото да мога да видя любовта му към мен, неприкрита, красива и така невероятно сърцераздирателна, че риданията, които бях сдържала, изригнаха. — Така че ми го дължиш.

Изпитах потребност да го почувствам, потребност той да почувства какво ми е, дори да не можех да го изрека, така че зарових лице в гърдите му, а риданията ми бяха заглушавани от тъканта на ризата му, обвих ръце около него и стиснах здраво.

Той отвърна на прегръдката ми със същата сила. Без грам колебание.

Запечатах мига в съзнанието си. Усещането за твърдото му и силно тяло срещу моето, мускусният му аромат, които винаги щеше да ми навява мисли за него и какво беше да чувам да шепти името ми. Помъчих се да задържа звученето в главата си, като се молех да не ми бъде отнето от времето.

— И все пак ме напускаш — произнесе задавено.

Заридах още по-силно.

Нежно, но категорично той ме отблъсна от себе си.

Мислех, че няма как сърцето ми да бъде разбито повече, но при израза на лицето му, при тази болка всички онези пукнатини се задълбочиха.

— Кажи ми защо.

Обърсах сълзите си и се помъчих да се взема в ръце. Той беше прав. Дължах му поне това.

— Не те заслужавам.

— Това не е отговор.

— Не мога да ти кажа. Там е работата. Никога няма да ме познаваш истински. Просто ще бъда още една Дейна. Още една жена в леглото ти, която не познаваш истински.

Този път беше негов ред да потрепне.

— Съжалявам.

Гневът направи изражението му сурово.

— Това зависи изцяло от теб, Джес. Би могла да ми позволиш да те опозная. Какво се е случило в миналото ти? Нещо общо със семейството ти ли има? Със сестра ти?

И просто така кръвта замръзна във вените ми и аз затреперих по-силно. Сълзите ми пресъхнаха и обвих ръце около тялото си в опит да вкарам треперенето под контрол.

— Това е — заключи. — Всеки път щом ги спомена, ти се променяш.

И именно заради това си тръгвах.

Нито физически, нито емоционално можех да се накарам да му кажа истината. Никога не бих успяла да се освободя от това бреме пред друг човек.

Дори и пред него.

Ако знаеше истината… ами… вече никога нямаше да гледа на мен по същия начин — този мой мъж, който виждаше само бяло и черно.

Вината си беше изцяло в мен.

Видях това да се задава още преди седмици.

Но просто не успях да се въздържа да се сближавам все повече с него и да опознавам все по-дълбоко свързаността помежду ни.

Сега… Сега бях успяла да нараня и двама ни.

Не особено мъдър ход за умно момиче.

Най-накрая Купър ми обърна гръб, неспособен да ме гледа повече.

— Трябваше да си тръгна в онази последна нощ, когато сънува кошмар. Не трябваше да се обръщам назад.

— Да — прошепнах.

— Ти ме умоляваше да остана.

— Това беше погрешна стъпка от моя страна.

Погледна назад към мен.

— Какво криеш, по дяволите?

Сведох поглед.

— Трябва да вървя.

Мълча, както ми се стори цяла вечност, и после каза с леден глас:

— Върви си и повече никога не се връщай.

Предупреждението му проникна в мен и сантиметър по сантиметър превърна цялото ми тяло в буца лед.

И като страхливката, която си знаех, че съм, не погледнах повече към него, преди да напусна забързано бара. В мига, щом вратата се хлопна зад мен, аз затичах.

Тичах и тичах, докато дъсчената алея не се свърши и нямаше повече накъде да бягам.