Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (25)

25.
Джесика

Само идиот би се задържал в Хартуел.

Аз бях проклета идиотка.

Бейли не ме изхвърли. Беше озадачена и огорчена заради раздялата ми с Купър и се засегна, като отказах да споделя причината, но не ме изхвърли. Вместо това аз напуснах работа и си събрах вещите.

Сега ми беше бясна.

Гледах как вратата на верандата се хлопна след нея, докато аз стоях пред хотела с куфара ми до мен.

Беше редно да отпътувам.

Знаех го.

Но в джоба ми лежаха скътани писмата на Сара до Джордж, а се очакваше Джордж да се върне в града в края на седмицата.

Нямах и най-бегла представа какво щях да правя дотогава.

Щеше да се наложи да намеря евтино място, където да отседна, защото парите представляваха известен проблем.

И се оказа, че новините тук пътуват наистина бързо.

Докато крачех по дъсчената алея с куфар в ръка и се мъчех да измисля нещо, видях Айрис да отваря „Антониос“ и й помахах.

Тя ме изгледа кръвнишки, вирна брадичка и ми обърна гръб.

Огорчена, аз едва не се препънах в собствените си крака.

— Какво си направила?

Извих рязко шия и заварих пред мен да стои Вон. Постоянно го правеше. Изникваше сякаш от нищото.

— А?

— Дори аз получавам поздрав от Айрис. Какво си направила?

— Снощи скъсах с Купър.

Той повдигна вежда.

— И още си тук? До довечера всички ще са научили.

— Аз… Още не мога да си замина — устните ми трепереха и едва сдържах сълзите си. Вече бях плакала повече, отколкото изобщо мислех, че е възможно. Реших, че стига толкова. Прочистих гърло. — Имам да уредя нещо с Джордж Бекуит. Веднага щом пристигне и си свърша работата, ще отпътувам — къде и при кого… нямах представа.

Вон ме оглежда настоятелно в продължение на минута, а после премести очи върху куфара ми. Намръщи се.

— Госпожица Хартуел те е изритала?

Долових в тона му, че го намира трудно за вярване.

— Не. Аз си тръгнах. В момента ми е доста ядосана.

Отново вдигна очи към мен.

— Къде планираш да отседнеш?

Хрумна ми, че сигурно Вон имаше доста ясна представа за местните тарифи.

— Знаеш ли кое е най-хубавото, но най-евтино място?

Той направи физиономия.

— Няма време за гордост значи?

— Ако ще се държиш като гадина, разкарай се от пътя ми.

Вон се позасмя.

— Не се държа като гадина. Просто… и аз съм бил в подобна позиция.

— О, убедена съм, че с всичките ти пари си бил в съвсем същата позиция.

Той цъкна няколко пъти с език.

— А аз се опитвам да помогна.

— Като пускаш злобни шеги за липсата ми на гордост?

— Не — пристъпи по-близо до мен, а погледът му изгуби отчасти ледената си надменност. — Можеш да останеш при мен.

Поклатих глава.

— Няма да остана на дървената алея — не исках да се натъквам на Купър.

— В дома ми, не в хотела. А той не се намира на дъсчената алея. В покрайнините на града е.

Озадачих се от щедрото му предложение и попитах подозрително:

— Защо?

— Прекарвам повечето нощи в апартамента си в хотела. Къщата ми си стои празна.

— Но защо? Защо ми помагаш?

Въпросът ми го накара да отклони очи. Устреми поглед към водата.

— Нека просто кажем, че ми е познато какво е да бъдеш разбивачът на сърца, злодеят.

Поех рязко въздух заради етикета.

— Откъде знаеш, че аз съм скъсала с Купър; че не е той този, разбил нечие сърце?

Най-накрая Вон погледна обратно към мен. Проницателността в очите му ме накара да се почувствам по-смутена от всякога.

— Защото всеки глупак може да види, че той е влюбен.

Потреперих.

— Това не значи, че не може да ме остави да си тръгна.

— Когато жената, която обичаш, те пусне в леглото си, не я оставяш да си тръгне, освен ако тя не го иска.

Огледах го, доволна да бъда разсеяна от собствените си чувства, макар и за миг.

— От опит ли говориш?

— Не казах ли, че и аз съм бил в ролята на разбивач на сърца?

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Искаш ли да отседнеш някъде безплатно, или не?

Замислих се над темата. Би ми дошло от голяма помощ да не се налага да плащам за квартира. Плюс това той каза, че къщата му била в покрайнините. Звучеше като доста отдалечено от града място, така че звучеше идеално.

— Да. Благодаря ти.

— Къде е колата ти?

— Колата ми?

— Да.

— О. Ами… На паркинга на Бейли.

— Тогава защо се скиташ по дъсчената алея?

Почувствах се глупаво и просто повдигнах рамене.

— Не мислех.

Чертите на Вон бяха белязани от подобие на загриженост.

— Сигурна ли си, че си в състояние да шофираш?

— Да — закимах бързо. — Честно. Добре съм.

— Е, друг път не съм чувал от устата ти да излиза по-голяма лъжа — отбеляза сухо и посочи с палец над рамото си. — Да се срещнем на паркинга на хотела. Можеш да ме следваш до къщата.

— Добре.

Кимна рязко, а после се завъртя и се отдалечи с енергична крачка.

— Вон!

Закова се на място и ме стрелна с поглед през рамо.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Благодаря ти.

Стига да не грешах, Вон даде вид, че се почувства неудобно от моите благодарности. Не отговори, а вместо това просто продължи по пътя си.

Част от тревогите ми отпаднаха и аз се обърнах да отида за колата си. Айрис стоеше на прага си със скръстени ръце и се мръщеше към мен.

Вероятно се чудеше по каква причина говоря с Вон.

Не понечих да помахам отново с ясното съзнание, че няма да се приеме добре.

Вместо това сведох поглед и бързо се отдалечих.

* * *

Това, че Еймъри се появи на верандата на Вон, ми предостави първия светъл лъч от дни.

Не бях изненадана да установя, че домът на Вон се намираше на изолиран парцел земя съвсем близо до водата. Беше надолу по брега отвъд дъсчената еспланада, далече от любопитни очи и усамотен. В архитектурно отношение беше като повечето къщи в Хартуел, но в по-широки мащаби. Бяла дъсчена обшивка, веранди, обхождащи фасадата на първия и втория етаж, красива градина. Само че отвътре къщата беше всичко друго, но не и традиционна.

Имаше огромна професионално оборудвана кухня с уреди от най-високо качество, искрящи лъскави подове и съвременна мебелировка в черно, бяло и хром с цветни акценти под формата на произведения на изкуството и минимално количество тъкани.

Беше красив, но студен интериор.

Дом на ерген.

Но се явяваше моят безопасен рай, докато Джордж се върнеше в града.

Никой не се беше отбивал. И единствено Еймъри ми написа съобщение да провери дали съм добре. Зажадняла за приятелско лице, аз я помолих да дойде в дома на Вон да ме види.

— Ти дойде — казах и й отворих вратата.

— Разбира се — усмихна ми се по нейния деликатен начин и влезе, а очите й обходиха пространството с отворен план. — Охо.

— Знам.

— Много мило от страна на господин Тримейн да ти позволи да отседнеш тук.

— Да — така беше. И нямаше да го забравя. — Него никога го няма.

Еймъри като че се отърси от напрежение, което дори не бях забелязала преди.

— О.

Дявол го взел, така ми се щеше да се задържа наоколо, за да й помогна да превъзмогне своята плахост пред мъжете.

Исках да се задържа наоколо и точка по въпроса.

Изведнъж се озовах изучавана от зоркия поглед на Еймъри. Лицето й помръкна.

— Плакала си.

Всеки проклет ден. Повдигнах рамене, защото се почувствах глупаво.

— Май не мога да спра.

И тогава за моя изненада тя ме прегърна.

Веднага отвърнах на прегръдката й, а лицето ми се сгърчи и сълзите бликнаха наново заради нейната доброта.

Тя ме задържа в обятията си, докато плачът ми не утихна.

— Да приготвим чай.

За щастие Вон беше заредил кухнята с това-онова, но запасите ми привършваха и започваше да ми идва до гуша от поръчана храна. На някакъв етап щеше да се наложи да посетя някой магазин за хранителни стоки в града.

Щом си направихме по чаша чай, седнахме на верандата.

— Охо — каза отново Еймъри. — На самата вода е.

— Красиво е, нали?

— Защо не се застоява повече тук?

— Нямам представа — ако това беше моята къща, щях да съм тук постоянно. Разбира се, щеше да се наложи да я преобзаведа.

Мълчахме известно време, като пиехме чая си и се наслаждавахме на гледката.

Но за мен това важеше само отчасти. Имах нужда да знам.

— Купър добре ли е?

Тя се усмихна сковано.

— Днес говорих с Айрис.

— И?

Еймъри направи физиономия.

— Доста ти е ядосана.

— Знам — постарах се да пренебрегна бодването в гърдите си, като си припомних начина, по който ме гледаше онази сутрин. — Спомена ли нещо за Купър?

Приятелката ми кимна.

— Оставил е някого да се грижи за бара и… е отишъл на риболов.

— На риболов — бях озадачена. — Купър не ходи на риболов.

— Струва ми се, просто е имал нужда да се махне за няколко дни. Малък град. Клюки…

— И нежелание да се натъкне на мен — прошепнах дрезгаво.

— Съжалявам.

— Недей, миличка. Вината е изцяло моя.

— Бейли дойде да ме види.

Мисълта за приятелката ми причини допълнителна болка.

— И?

— Тревожи се за теб, Джесика, но й се струва, че ако направи опит за контакт, ще я отрежеш. Може би ти трябва да й звъннеш.

— Не — поклатих упорито глава. — Така е по-добре.

От вътрешността на къщата се разнесе звъненето на телефона ми и за миг останахме загледани една в друга, преди да скоча и да затичам навътре.

Трепетното очакване, което бях изпитала, изчезна, щом видях самоличността на обаждащия се.

Повикване от Матю.

Нямах намерение да отговарям. Отговорех ли, щеше да разбере, че нещо не е наред и като му кажех какво, само щеше да се ядоса и да се опита да ме убеди, че съм побъркана.

— Не е ли Купър? — промълви меко Еймъри зад гърба ми.

Завъртях се бавно и повдигнах печално рамене.

— Дори не знам защо искам да е той. Не съществува вероятност да променя решението си.

Тя въздъхна и ме изгледа по начин, който ме накара да се напрегна.

— Какво?

— Ами… Плъзнаха слухове…

Изпълни ме страх. Нима този мръсник Девлин беше решил да ми отмъсти, задето скъсах с Купър, вместо да му свърша мръсната работа?

— Какви… Какви слухове?

— Слухове… Слухове, че… Слухове, че си изневерявала на Купър с Вон.

О. Боже. Мой.

— Шегуваш ли се? — изръмжах.

— Не. Съжалявам.

— Защото съм отседнала тук? Те… Идиоти! — вдигнах ръце невярващо. И после ме осени по-лоша мисъл от тази за глупостта на град Хартуел. — Купър вярва ли го?

— Не. Бейли каза, че не. И тя също не вярва.

Как е възможно още да имат вяра в теб след онова, което стори?

— Е… — Еймъри повдигна рамене. — Какви са плановете ти?

Благодарих се, задето ме разсейва с въпроса си и се тръснах на най-близкото кресло.

— Свързах се със стар мой преподавател и той мисли, че е възможно да се намери място за мен в университетска болница в Илинойс. Не е сто процента сигурно, но май така или иначе ще поема натам. Познавам добре Чикаго. Също толкова мой дом е като всяко друго място.

Лъжи, лъжи, лъжи.

Твоят дом е Хартуел.

Еймъри ми се усмихна тъжно.

— Ще ми липсваш.

Това отново извика сълзите.

— И ти на мен.

* * *

По-късно същата вечер седях на дивана на Вон, отпивах от чашата си вино и зяпах разсеяно някакъв филм по телевизията. През целия ден бях тровена от мисли, които полагах огромни усилия да прогоня. Не можех да спра да мисля за сестра си. Не можех да спра да си представям колко много тя би харесала Купър. Той олицетворяваше всичко, което липсваше в живота ни, докато растяхме — беше съпричастен, мил, любящ. Струва ми се, най-много от всичко би й допаднало колко защитена ме караше да се чувствам. И нея би карал да се чувства защитена, бях убедена в това. Мисля, че би ми се ядосала, задето го зарязах.

Не. Знам, че би ми се ядосала, задето го зарязах.

Ако Джулия беше превъзмогнала депресията си, колко ли различно би протекъл моят живот? Може би не бих се старала чак толкова упорито да блокирам онова, което се случи. Може би щях да съм в състояние да говоря за болката, без да си въобразявам, че е възможно наистина да умра, ако го сторя.

Ако беше жива, щях ли да поема по същия път без бремето на скръбта? Щях ли пак да искам да бъда лекар?

Да.

В гърлото ми запариха сълзи, като си представих такъв живот, в който ясно успявах да се видя да практикувам медицина.

Не опираше единствено до самоналожено наказание.

— По дяволите — промърморих.

Преди да съм успяла да помисля още върху собствената ми глупост от последните седмици, на вратата се звънна. Сърцето ми подскочи в гърдите, щом погледнах към часовника върху рамката на камината на Вон. Беше почти полунощ. Оставих чашата си с вино на масичката за кафе и бавно се надигнах на крака, а сърцето ми запрепуска още по-бързо, щом на вратата се позвъни отново. Излязох предпазливо на пръсти в коридора и долепих око до стъклената шпионка.

Отвън стоеше абстрактен вариант на Купър.

Дъхът ми пресекна.

Отключих вратата с треперещи ръце, отворих и заварих Купър да ме гледа гневно. При вида му ме заля неописуема радост.

Отворих уста да попитам какво правеше тук, но думите ми бяха заглушени, когато долепи устни до моите. Обви ръка около кръста ми и ме избута навътре. Шокирана, аз се вкопчих в раменете му, за да запазя равновесие.

И после, както винаги, вкусът на опияняващите му целувки надделя и преди да съм успяла да се спра, аз го целувах в отговор.

Изведнъж усетих краката ми да се повдигат от земята и Купър ме опря на шкафче в коридора на Вон. Притисна се между краката ми, а аз ги обвих около хълбоците му и се подложих на настървените му и страстни целувки.

Той прекъсна целувката, отдръпна се леко, стисна ръба на нощницата ми и я вдигна нагоре.

— Чакай — промълвих задъхано. — Какво правиш? Защо си тук? Мислех, че си на риболов.

Пръстите му стиснаха още по-здраво тъканта и в очите му се прокрадна нещо застрашително, когато произнесе с дрезгав глас:

— Всичко, за което успявам да мисля, е фактът, че последния път, като се чукахме, не знаех, че ще е за последно. Така че се върнах.

Гърдите ми бяха прорязани от остра болка.

— Да ме накажеш?

Той поклати рязко глава.

— Да дам и на двама ни един последен път, докторе — отново се залови да тегли тениската ми. — Наясно си, че го искаш.

Исках го.

Колкото и много глупост да знаех, че проявявам, колкото и да ми беше ясно, че накрая ще боли дори повече, вдигнах ръце, та да може да съблече нощницата ми. Сутиенът ми бързо я последва.

Потреперих, а зърната ми се превърнаха в твърди камъчета и привлякоха вниманието на Купър. Обгърна гърдите ми с длани и аз извих гръб със стон заради начина, по който започна да ги мачка, а допирът му изпрати искри надолу към корема и между краката ми.

— Сега ще имам шанса да те помня така — обясни.

Зърнах гнева, хладината и обвинението в очите му и затворих моите, за да се предпазя.

Всичко, което исках, беше да чувствам колко е хубаво между нас. Не желаех да се намесва реалността.

— Отвори очи, Джесика — изръмжа той.

Те мигом се отвориха под неговата команда.

Неговите бяха присвити към мен.

— Не ме блокирай от това. Не и от това.

— Не и от това — обещах кротко.

Купър стисна между пръстите си кичур от косата ми и дръпна леко, с което накара гърба ми да се извие и доведе гърдите ми по-близо до лицето си. Сведе глава и пое дясното ми зърно в горещата си уста.

Проплаках и усетих тръпки на наслада в долната част на корема. Засмука силно и предизвика силен порив на копнеж, а после облиза подпухналото зърно, преди да се прехвърли на другото.

Понеже изпитвах силна потребност да го почувствам до себе си, аз започнах да дърпам якето на Купър. Той отстъпи от мен и бързо го съблече. Изхлузи тениската си през главата и я хвърли на пода при нощницата ми. В мига, щом пристъпи към мен, аз се вкопчих в него и го дръпнах рязко към себе си, а целувката ни стана напълно необуздана. С една ръка галех силния му гръб, а с другата твърдите му гърди, преди да я плъзна надолу по корема му. Като усетих как коремните му мускули се напрегнаха под допира ми, в гърдите и между краката ми запулсира силна възбуда.

Купър се отдръпна от целувката ми и плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото ми.

— Ще те открия ли влажна? Имам ли още това от теб, Джес?

Погледнах от упор в преливащия му от болка и настървеност взор и прошепнах:

— Винаги.

В очите му проблесна тъга и в следващия момент той целуваше и хапеше устните ми, а пръстите му се впиха болезнено в бедрата ми. Всичко, което можех да предприема беше да се поддам на инерцията.

Той редеше горещи целувки по брадичката и шията ми и езикът му леко докосваше кожата ми. Потърках с палци зърната му, а после одрасках леко корема му с нокти и изстенах от вълнение, щом пръстите му стиснаха тъканта на гащичките ми. Престанах да го докосвам единствено за да опра длани от двете си страни на шкафчето и да повдигна дупе, та Купър да ги събуе.

След като вече ги нямаше, Купър стисна задната част на коленете ми и обви краката ми около себе си, та покритата му от джинсите ерекция да се притисне към гънките на вагината ми и да се отърка в клитора ми по начин, който ме накара да изгубя разсъдък. Помъчих се да се притисна още по-плътно към члена му и забих пръсти в гърба му.

Купър изръмжа срещу устата ми и аз бях смътно наясно за звука от смъкването на ципа му. После ме дръпна към ръба на шкафчето. Аз веднага положих длани от двете си страни, за да се задържа на място.

Разпознавах суровата страст по лицето на Купър и знаех…

Изплаках, когато той проникна рязко в мен.

— Винаги си ми принадлежала, Джес — промълви Купър, а гласът му беше станал гърлен от желание и емоции. — Помни го.

В ъгълчетата на очите ми запариха сълзи, но не бих прекратила това за нищо на света. Той беше прав. Завинаги негова. И аз винаги щях да го желая. Загърчих се под дълбоките му тласъци, а оргазмът ми прииждаше и възбудата ми само се усилваше заради начина, по който ме гледаше, докато се движеше в мен.

Хватката му на бедрата ми стана почти болезнена и тласъците му ускориха темпо.

— Стигни докрай, Джес. Направи го заради мен, красавице.

И просто така натрупаното напрежение достигна точка на пропукване. Застинах за миг и после всичко се пръсна. Стоновете ми изпълниха помещението и аз потреперих срещу него. Той продължи да се движи в мен, а мускулите във вътрешността ми се стегнаха около него, докато той най-накрая не се скова срещу мен. Купър се беше вгледал дълбоко в очите ми и проскърцваше със зъби.

— Джес — тазът му се размърда и усетих как свърши.

Стисках здраво ръцете му над лакътя, а пламът помежду ни бавно затихна и отстъпи място на действителността.

Останахме взрени един в друг, докато най-накрая Купър не излезе от мен и не се дръпна надалече.

Наблюдавах, замръзнала на място, как закопча джинсите си и се наведе да вземе дрехите си. Навлече тениската и якето, без изобщо да ме поглежда.

Сълзите, които бяха парили очите ми по-рано започнаха да замъгляват зрението ми, а той се насочи към вратата и я отвори със замах. Но преди да излезе, спря за миг и все така с гръб към мен произнесе с дрезгав глас:

— Един последен път никога няма да е достатъчен. За никого от двама ни.

И после ме остави.

Някъде около три часа най-накрая сънят надделя над плача ми.

* * *

След като ми бяха свършили неща от първа необходимост като тоалетна хартия и храна, на следващия ден нямах друг избор, освен да предприема пазаруването, от което се ужасявах. Нахлупих бейзболна шапка, за да прикрия лицето си с надеждата да се слея с туристите, като паркирам в западния край на Мейн стрийт. Вървях между стелажите в магазина за хранителни стоки, държах главата си наведена и с всяка стъпка се надявах и молех да не се натъкна на познато лице. Като това на Купър Лоусън.

Касиерката Ани ме разпозна, защото през последните няколко седмици бях идвала често с Купър, а както изглеждаше, всеки редом с Купър ставаше известен.

— Мислех, че си отпътувала — беше повдигнала вежди към мен.

— Скоро — смотолевих и побързах да платя за покупките си.

Буквално хукнах към колата си, а сърцето ми препускаше като лудо, докато прибирах пазарските торбички в багажника. Избутах припряно количката под тентата на магазина и се обърнах да се върна обратно при колата си, при което се блъснах право в Катриона Лоусън.

— Кат — сто процента съм убедена, че при вида й придобих призрачно бледен цвят.

Присви към мен така сходните с тези на Купър сини очи.

— Идеята ти да се укриваш в къщата на Тримейн беше по-уместна.

— Нуждаех се от храна — промърморих глухо и отклоних поглед.

— О, боже мой, погледни се само — тросна се тя и привлече стъписания ми поглед обратно към нея. — Отслабнала си, не приличаш на нищо и се държиш като жертва. Има много с какво да се гордееш, Джесика, предвид, че ти беше тази, която разби сърцето на брат ми — посочи зад гърба си.

Паниката ме накара да надникна над рамото й и погледът ми попадна право върху Купър. Беше паркирал на няколко паркоместа от мен, стоеше опрян на джипа си и говореше със Сейди Томас. Сейди му се тикаше и се смееше право в лицето му. Той не я отблъскваше като миналия път.

Сърцето ми се сви, все едно кучката беше завряла шепа в гърдите ми и го стискаше в юмрук.

Купър наблюдаваше Сейди с безизразно лице. Беше толкова красив. Припомних си болката в очите му, болката, която не успяваше да прикрие с желанието си предишната вечер. Беше редно да го отблъсна, вместо да му предоставям онова, което и двамата искахме. Така само го нараних и обърках още повече.

— Какво? — Кат привлече погледа ми обратно върху себе си. — Не го искаш, но не искаш и друга да го има?

— Нещата не стоят така — промърморих и понечих да я заобиколя.

Кат блокира пътя ми.

— Започвах да ти вярвам. Че няма да го нараниш. Знаеш ли какво, дори не намирах, че Дейна го е наранила с действията си. Бракът им беше в края си. Не. Джак беше този, който предаде брат ми.

Налагаше се да се съглася. Но също така бях озадачена накъде водеха тези си заключения.

— Но ти… — изсмя се с горчивина. — О, ти го смля.

Защо не изтръгнеш сърцето ми и не го стъпчеш?

Нямах нужда да чувам тези неща!

— За негово собствено добро е — процедих с категоричен тон с надеждата сестра му да ме остави на мира. — Повярвай ми.

Тя поклати глава, като изглеждаше толкова разочарована от мен, че можех спокойно да добавя това в растящия списък с неща, за които да се самобичувам.

— Как смееш да решаваш това вместо него?

— Кат…

— Не — вдигна ръка между нас, за да ме накара да замълча. — Той ми каза, че криеш нещо, нещо, от което явно се срамуваш. Знаеш ли от какво би трябвало да се срамуваш? От това като каква страхливка се проявяваш. И колко малко всъщност си опознала брат ми… защото ако го познаваше, би имала много повече вяра в него.

— Не, той никога не би разбрал — поклатих глава и обвих ръце около тялото си.

Кат изпухтя и хвърли поглед през рамо към Купър и Сейди. Сега Сейди докосваше ръката му, наклонила кокетно глава встрани.

— Тя знае, че той вече е свободен.

Изведнъж в главата ми изникна нежеланата картина как той я целува… докосва я… и имах усещането, че в гърлото ми е проникнала отрова.

— Може би не точно сега, но в някакъв момент — тя се обърна да ме изгледа строго. — Той ще бъде свободен мъж. Мислила ли си по този въпрос?

Примижах силно с очи.

— Кат.

— Божичко, Джесика. Погледни се колко много страдаш. Ако Купър научи истината за теб, ще се чувстваш ли по-зле от сега?

При тези й думи аз отворих рязко очи, а чутото не спираше да отеква в главата ми.

Ако Купър научи истината за теб, ще се чувстваш ли по-зле от сега?

Ако Купър научи истината за теб, ще се чувстваш ли по-зле от сега?

АКО КУПЪР НАУЧИ ИСТИНАТА ЗА ТЕБ, ЩЕ СЕ ЧУВСТВАШ ЛИ ПО-ЗЛЕ ОТ СЕГА?

Свих се надалече от нея, защото имах нужда от пространство, нужда да помисля.

— Трябва да тръгвам.

Този път тя не ме спря, но докато се придвижвах към колата, очите ми бяха привлечени от Купър, въпреки че не желаех да виждам как друга жена флиртува с него.

Като отворих вратата, той сякаш ме усети и извърна рязко глава в моя посока, а сините му очи се съсредоточиха върху мен.

Цялото му тяло се напрегна.

А после се оттласна от джипа си, все едно се канеше да дойде при мен.

Ако Купър научи истината за теб, ще се чувстваш ли по-зле от сега?

Не знаех.

Не знаех, но нямаше как да го установя в рамките на следващите десет секунди, нужни му да се добере до мен. На практика се хвърлих в колата си, запалих и дадох на заден толкова бързо, че гумите ми изсвириха.

Бях изчезнала, преди да е успял да стигне до мен, а кръвта нахлу в ушите ми в отговор на препускащото ми сърце.