Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хартуел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The One Real Thing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Саманта Йънг

Заглавие: Единственото истинско нещо

Преводач: Елена Лорънс

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Мултипринт

Излязла от печат: 15.08.2017

Редактор: Илияна Бенова-Бени

Коректор: Николета Савова

ISBN: 978-619-171-039-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7075

История

  1. — Добавяне

10.
Джесика

Спокойно би могло да се каже, че когато най-сетне се озовах в леглото си след тази изпълнена със събития вечер, бях ужасно напрегната и нямах друг избор, освен да се погрижа за себе си.

В смисъл… да се погрижа за себе си.

За съжаление не успявах да контролирам фантазиите си и като стигнах докрай, върху мен беше Купър Лоусън.

Сънят ми след това беше неспокоен и се събудих в ранните сутрешни часове с изгрева на слънцето. Чувствах се тревожна и объркана, така че взех душ, облякох се и реших да се разходя по плажа, за да намеря малко покой. Нещо подобно на разходката, която бях възнамерявала да направя предишната вечер, преди да се появи Купър и да ме целуне.

Това беше секси.

И романтично.

Да изникне просто така и да ме поеме в обятията си.

Преди никога не бях преживявала нещо подобно.

Не! Престани! Не е романтично. Не е секси.

Лъжкиня.

Изръмжах заради засилващото се объркване във връзка със ситуацията и потеглих от хотела.

Плажът беше спокоен. Всъщност виждах само една жена с куче в далечината.

Докато крачех покрай водата със сандалите си в едната ръка, с вятър, рошещ косата ми и отнемащ топлината от кожата ми, постепенно започнах да се отпускам.

Погледът ми беше фиксиран върху океана, защото в ритмичността на вълните му имаше нещо утешаващо, но лаят на кучето ме накара да извърна глава.

Видях, че голдън ретривърът се отдалечава от жената и тича в противоположна на мен посока към мъж, който се беше появил на плажа иззад завоя. Тичаше покрай водата и аз се усмихнах, когато спря да обърне внимание на кучето. Коленичи, за да си поиграе с животното и да го погали.

Нещо у него ми се стори познато и колкото повече приближавах, толкова по-силно заблъскваше сърцето ми.

Той вдигна поглед, а собственичката на кучето изприпка към него.

Мамка му.

Купър.

Той погледна към мен точно в момента, когато възнамерявах да сменя посоката.

Упоритата ми гордост не допусна успокояващата ми, утешаваща и релаксираща разходка по плажа да бъде опропастена заради неговото присъствие.

Продължих да крача към него.

Жената бъбреше с Купър, докато той играеше с кучето и с приближаването си, забелязах, че между тях прелитат множество усмивки, издаващи флирт.

Стомахът ми се присви.

Виждаш ли, казах сама на себе си, по тази причина не се захващаш със сложни неща. Не си по-различна за него от всяка друга жена.

Вече бях съвсем близо, когато започнах да изпадам в паника.

Дали не трябваше само да ги поздравя и да отмина?

Дали беше по-добре да се спра?

Купър гледаше към мен и жената продължаваше да бъбри, а аз не успявах да разчета изражението му, така че реших да мина с едно кимване и да продължа разходката си.

Докато ги отминавах, чух жената да казва:

— Трябва пак да вечеряме заедно. Може би днес?

Заля ме разочарование и забързах, тъй като не желаех да чувам отговора. Значи стопанката на голдън ретривърът беше една от неговите „жени“. Ясно. И предишната вечер се беше опитал да ме добави към списъка.

Тъпак.

— Това беше малко грубо.

Подскочих, когато усетих, че той беше изникнал до мен. Беше облечен в тениска и долнище от анцуг и тениската беше подгизнала от пот.

— Спиш ли някога изобщо? — троснах се, като се замислих до колко късно работеше и колко рано ставаше, очевидно. Все пак имаше и огромен брой жени, които преминаваха през леглото му.

Той пренебрегна въпроса ми.

— Защо не спря да поздравиш?

Намръщих се към водата.

— Беше зает. Не исках да те прекъсвам.

— Ами ако съм искал да ме прекъснеш?

Изсумтях и му се усмихнах леко.

— О, определено имаше вид на човек, който иска да бъде прекъснат.

Изключително сините очи на Купър светнаха.

— Ревнуваш.

Бясна до крайност, едва успях да възприема чутото.

— Да ревнувам? Какво? Защо ще ревнувам?

— Решила си, че флиртувам и това те е подразнило — заяви със самодоволен вид.

— Няма такова нещо.

— Лиан е просто приятелка.

— Да. Добре. От типа приятелки, каквато искаше да ти стана и аз снощи.

— Снощи възнамерявах единствено да те изпратя обратно до хотела. Случилото се…

— Не биваше да се случва. Прав си. Но благодаря, задето ме придружи до вкъщи — добавих, защото не исках да бъда нелюбезна, след като явно намеренията му са били почтени.

Тогава какво означаваше репликата на раздяла? Това не е краят, докторе.

— До вкъщи? — отвърна Купър.

— Моля?

— До вкъщи. И снощи го каза. Нарече хотела „вкъщи“.

Примигнах изненадано, без дори да осъзнавам, че се е случило.

— Грешка на езика. Имах предвид до стаята ми. Благодаря ти.

— За нищо.

Той се взря надолу към мен с топлина в погледа и при мократа му от пот тениска, полепнала по мускулите, изведнъж вече не можех да мисля за друго, освен за това колко едър и мъжествен беше.

Фантазията ми се развихри и аз поруменях.

— Можеш да продължиш с тичането си, ако искаш.

Той се ухили.

— Ще го направя. Но първо… Мислех си как присъствието на мъж в живота ти не значи, че не можем да бъдем приятели, нали така?

Объркана от внезапната промяна на подхода му, нямаше как да не се зачудя дали това не беше някой номер от негова страна. Но защо мъж като Купър, който буквално можеше да има всяка жена, стига да я пожелаеше, ще тръгне да прибягва до трикове, за да прекара време с мен? И ако не беше номер, можех ли да рискувам да се подложа на подобно изкушение? Да бъдем приятели значеше да общувам с него през остатъка от почивката ми. Дните не бяха много, но все пак достатъчно.

Взрях се в грубоватото му лице и паднах във властта на тези сини очи.

— Да — отговорих.

О, мамка му.

— Утре е почивният ми ден. Ходи ли вече в увеселителния парк?

— В увеселителния парк ли?

Купър разчете несигурността по лицето ми.

— На трийсет и няколко сме, не сме умрели.

Засмях се на шегата му, напълно изненадана, че алфа-мъжкарят, собственикът на супер бар, иска да ме заведе в увеселителен парк.

— Ами семейство Девлин?

Изражението му стана сериозно и ми се прииска да сритам сама себе си, задето повдигнах темата.

— Бейли те е осветлила.

— Само малко — побързах да го уверя.

— Не се тревожи. Не ти е казала нищо, за което рано или късно не би научила от останалите в града.

— Ясно. Малък град. Просто не очаквах да искаш да прекараш време на място, притежавано от тях.

— Ако имах подобно правило, биха останали твърде малко места в града, където да ходя. Собственици са на много недвижими имоти.

— И аз така чух — изучавах го, не напълно сигурна относно предложението му за приятелство. — Наистина ли искаш да прекараш деня с мен в увеселителен парк?

— Нямаше да те каня, ако не го исках — произнесе намусено.

Беше някак сладко и едновременно с това секси. Как го постигаше изобщо?

Мамка му.

Не биваше да общувам с този мъж, след като фантазирах да бъда с него гола.

— Отлично. Значи до утре.

— Чудесно — дари ме с онази негова крива секси усмивка с нотка самонадеяност и после затича заднишком.

— До утре, докторе.

Останах загледана в него, а той се обърна и пое в противоположната посока.

— Какви ги вършиш, докторе? — промърморих под нос.

* * *

— Благодаря, че ми позволи да прекарам сутринта тук — казах на Еймъри, когато спрях до щанда на книжарницата.

След като се върнах в хотела, се насилих да изям закуската си въпреки пеперудите в корема ми и после се разходих до книжарницата, за да открия така нужния ми покой.

За четвърти път, откакто бях пристигнала в Хартуел, седях сгушена в креслото в „Еймърис“ и убивах времето с четене. Както винаги Еймъри си мълчеше, но всеки път щом я посетях, отронваше с няколко думи повече от преди. Започвах да си мисля, че свикваше с мен.

— Още не мога да повярвам, че Еймъри Сондърс говори с теб — беше отбелязала Бейли на закуска, като й казах къде се каня да ходя. — Когато аз направя опит да я заговоря, придобива вид на уплашен заек.

Замислих се над протестите на Бейли.

— Нека позная, отворила си дума за срамежливостта й.

Бейли беше направила физиономия, докато прибираше мръсните чинии от закуската ми.

— Само обясних, че няма от какво да се срамува пред мен. Това съм аз. Не съм страшна.

Изсумтях и се надигнах от стола си.

— Като тийнейджърка бях доста срамежлива. Мога да те уверя, че когато някой така общителен като теб заяви на срамежлив човек, че няма от какво да се срамува пред него, това го прави още по-неуверен.

Бейли придоби потресен вид и прошепна:

— По дяволите.

Потупах я по рамото.

— Имала си добри намерения.

— Недей. Издънила съм се — наклони замислено глава. — Може би е добра идея да дойда заедно с теб и да се помъча да поправя нещата. — Разчете правилно изражението ми и добави: — А може би не.

Истината е, че Еймъри ми напомняше за малтретирано животно. Щеше да е нужно търпение и кротко увещаване, докато започнеше да ми вярва достатъчно, за да бъдем приятелки. За съжаление нямаше да се задържа в Хартуел достатъчно дълго, за да постигна подобно нещо. Или достатъчно дълго, че да стигна до дъното на причината, поради която тя бе толкова затворена.

— Няма за какво — отговори Еймъри и ми се усмихна мило.

Отвърнах на усмивката й и почувствах лек пристъп на копнеж, докато напусках книжарницата.

Мисълта, че не ми оставаше още много време в Хартуел, ме разстрои. Не знаех дали е нормално да се чувстваш така, когато ваканцията ти свършва, или чувството беше по-дълбоко от обичайната потиснатост заради връщането обратно на работа.

Засега я прогоних, защото имах други грижи, за които да мисля. Или по-скоро друг човек на ум. Човек, заради когото в корема ми пърхаха праисторически пеперуди с размерите на водни кончета.

Времето, прекарано на спокойствие в „Еймърис“, не успя да ме разсее, така че реших да отида до „Антониос“ за сладолед. По път зърнах Вон Тримейн да стои пред хотела си и да пише съобщение на телефона си. За малко да се обърна кръгом.

Беше детинско от моя страна, но не знаех как да се държа с Вон, като се имаше предвид колко го ненавиждаше Бейли. Реших, че за краткия ми престой в града щеше да е най-добре просто да го избягвам напълно.

Но в тази ситуация нямаше как да си спестя срещата.

— Доктор Хънтингтън — той вдигна поглед от телефона и спря да пише, за да прояви любезност.

— Господин Тримейн.

Пак ми се ухили с онзи негов вълчи маниер.

— Значи сте гост на Бейли.

— А сега и нейна приятелка — реших да изясня.

— Обзалагам се, че е така.

— И какво означава това?

— Просто, че госпожица Хартуел има навика да се сближава с непознати. Именно заради това хората се връщат в хотела й всяка година.

Вгледах се в него заинтригувана от нещо в тона му, което той не успя да прикрие напълно.

— Възхищавате й се.

Тримейн се подсмихна.

— Просто съм изумен, че някой с толкова много неприкрит чар и сърдечност умее да има толкова остър език и да се държи по-ледено от Снежната кралица.

— Доста описателно — отбелязах сухо. — Но говорите за приятелката ми, господин Тримейн.

— Всъщност за жената, която настрои целия град срещу мен, защото за разлика от тях аз отказвам да разгласявам всеки аспект от личния си живот, все едно сме част от епизод на „Истинският свят“.

— О, внимавайте, разкривате възрастта си.

Той ми се ухили.

— Бейли ви влияе.

— Не, това дойде изцяло от мен.

— Е, ясно ми е защо сте приятелки… но едно предупреждение, доктор Хънтингтън — пристъпи по-близо, а по изражението му личеше, че се забавлява. — Бейли Хартуел и нейният град обичат откритостта. Не си падат по тайни.

Смразена, аз се постарах да прикрия внезапното си треперене.

Тримейн отстъпи назад.

— Ние, хората от големия град… Ние обичаме да пазим тайните си, нали така?

Какво беше това дявол го взел? Нямаше как Вон Тримейн да е наясно с тайните ми.

— Какво точно имате предвид с това?

Какво знаеше той?

— Просто дружелюбно предупреждение. Ако има нещо, което не желаете да научават тези хора, тогава по-добре не се сближавайте прекалено с тях.

— За какво говорите, по дяволите? — сърцето ми вече препускаше.

Той се усмихна едва-едва.

— Тайните ви не са ми известни, доктор Хънтингтън — увери ме. — Но по реакцията ви съдя, че съществуват.

— Каква игра играете? — скръстих отбранително ръце пред гърдите си, защото изведнъж се почувствах ужасно уязвима.

Бях изненадана, когато в обикновено стоманения му поглед се прокрадна разкаяние.

— Няма игра. Честна дума. Просто… Лесно е да се поддадеш на очарованието на това място и да забравиш, че хората тук са лоялни единствено към собствения си град. Нямам желание да ставам свидетел как някой бива наранен.

В тона му имаше искреност, която ме накара да се поотпусна. Но също така и нещо издайническо. Нима Вон Тримейн е бил наранен от жителите на Хартуел? Беше ли възможно това за човек като него?

И в този момент реших, че беше напълно възможно. Кимнах безмълвно в знак на благодарност и той кимна в отговор. Отминах с усещането, че съм зърнала нещичко от мъжа, когото Бейли отказваше да погледне.

* * *

На следващата сутрин Бейли ме огледа подозрително.

— Защо си така уклончива по повод плановете ти за деня?

Аз се засмях, за да избегна въпроса.

— Хората са прави… Не обичаш тайни.

— Кои хора? — намръщи се тя. — Тримейн ли го каза? Кога ти го каза? Не бива да слушаш човек с несъществуващ морал. Казвам ти сериозно, абсолютно несъществуващ!

Прикрих смеха си и само повдигнах рамене, тъй като не исках да подклаждам гнева й.

Камбанката над входната врата издрънча, преди да е успяла да ме подложи на допълнителен разпит, и двете се обърнахме.

Дъхът ми почти спря, като видях към нас да крачи Купър.

Днес не изглеждаше ли дори по-висок?

— Купър — възкликна Бейли, както винаги доволна да го види. — Какво те води насам?

Той ми отправи поглед, за който не можах да преценя дали е ядосан, или развеселен.

— Лекарката не ти ли е казала?

— Какво да ми каже?

— Ще я изведа днес.

Когато Бейли насочи очи към мен, те бяха кръгли. На устата й играеше лека усмивка.

— Не. Лекарката не ми е казала.

— Канех се — излъгах.

— О, разбира се… След всичкото това увъртане — усмихна се благо и се обърна обратно към Купър. — И така, къде ще водиш моята Джесика?

— В увеселителния парк.

— Добър избор! — Бейли го перна закачливо по рамото. — Не съм била там от цяла вечност. Том твърди, че съм прекалено стара.

— Никой не е прекалено стар за тези развлечения, миличка — увери я Купър.

Тя ме стрелна отново с поглед.

— Значи това е среща?

— Не — побързах да кажа, като отбелязах на ум, че Купър не го отрече.

Хм.

Това накара усмивката на Бейли да стане още по-широка.

— Да бе.

— Готова ли си? — попита ме Купър.

Кимнах, повече от готова да избягам от закачките на Бейли.

— Един съвет. Прескочете стрелбището на Мъртъл, защото там работата е нагласена — последва ни до вратата. — И не яжте прекалено много от захарния памук на Хили — или в него има алкохол, или преживях най-странното последствие от консумация на захар в живота ми. Също така не се опитвайте да се целувате на атракционите, че току-виж сте си изкълчили вратовете.

Почувствах неочаквано вълнение от идеята отново да се целувам с Купър и изгледах гневно Бейли, задето вкарва подобни мисли в главата ми.

— Не е среща, Бейли.

Купър се подсмихна и ме побутна леко навън през вратата.

Закрачихме забързано по верандата, нетърпеливи (или поне аз) да се махнем от нея.

— Убедена съм! — подвикна тя и ни последва навън. — Но просто за всеки случай, не я води в ясновидската палатка на Старата Пати… за привидно разкрепостен човек тя определено е адски консервативна.

— Старата Пати още ли е жива? — извика Купър в отговор в пълно неведение за факта, че бузите ми пламтяха от мисълта да бъда докосвана от големите му ръце и че премислях хиляди начини да убия Бейли, без да бъда заловена.

— Жива е, откакто предците ми са основали този град.

Купър изсумтя на шегата й и отвори градинската порта.

— Да си прекарате чудно на срещата! — изкрещя Бейли. Ама наистина силно.

— Не е среща — троснах се, като пренебрегнах смеха на Купър.

Сигурно — натърти тя и се прибра в хотела.

— Убеден ли си, че е на трийсет и три? — поинтересувах се, докато двамата вървяхме по дъсчената алея.

Купър поклати глава.

— Бейли Хартуел навърши осемнайсет и реши, че е приключила с порастването.

Изсмях се леко, а после известно време вървяхме мълчаливо.

— Но не бих я променил за нищо на света — заключи внезапно той.

Това ми допадна.

Много.

— Нито пък аз.

Спогледахме се с топлина, която накара кръвта ми да закипи прекалено буйно и после продължихме напред в мълчание.

Почувствах се виновна, че се наслаждавам на мисълта за създаващите асоциации коментари на Бейли. Андрю ми беше написал нещо, за което се предполагаше, че е секси и сигурно от точния човек би било секси, но аз се почувствах засрамена — засрамена и виновна, — така че не му отговорих. Не би трябвало да имам похотливи мисли за друг мъж, след като дори не можех да напиша съобщение на настоящия си „приятел с облаги“.

Освен това — погледнах крадешком към Купър — не можех да допусна да се поддам. Причината това да не бъде среща беше, че Купър не беше подходящ за мен.

Нямаше как да забравя начина, по който реагира на извинението в писмата на Сара.

Тази реакция още присъстваше, още ме смущаваше, въпреки обяснението на Бейли.

И все пак… това… тук с него… О, колко беше хубаво.

Също като в сутринта, когато се запознахме, и сега вървяхме към увеселителния парк в пълно мълчание. Нямаше неловкост, не съществуваше потребност да запълним тишината с общи приказки. Получаваше се с лекота и създаваше прекрасно усещане.

Въпреки разгорещената ни интерлюдия от онази вечер, докато вървях редом с Купър Лоусън, усещах покой.

Истината беше, че чувствата ми към него (и въпреки всичките ми резерви, налагаше се да призная, че изпитвах чувства към него) само се усложняваха от това колко странно откъсната започвах да се чувствам от живота си в Уилмингтън. В Хартуел имаше толкова много топлина. Толкова много топлина, насочена към мен.

Тук се чувствах свързана.

Абсолютно целенасочено проявявах себичност и не желаех да говоря с никого в Уилмингтън от страх да не разваля каквото и да беше заклинанието, под което бях попаднала в Хартуел.

Това означаваше, че не исках да отговарям на съобщението на Андрю.

По тази причина и по друга.

А тя беше, че… единственото нещо, което би направило разходката с Купър по-хубава, би било ако държеше ръката ми.

По дяволите.

Наистина бях хлътнала.

* * *

Разбира се, че бях виждала влакчето и другите съоръжения да се извисяват зад дъсчената еспланада, но всъщност още не бях доближавала парка. Портите бяха старомодни с огромна арка и изписан върху тях надпис „Увеселителен парк «Оушън Блу»“. От двете им страни имаше разположени будки за билети. Отвътре до ушите ни долитаха смях и крясъци, което означаваше, че вече е доста пълно. Сезонът беше започнал, така че това не беше изненада. Мирисът на хотдог и бургери и наситената сладост на захарния памук тук бяха по-осезаеми, отколкото на дъсчената алея, защото морският въздух не доминираше чак толкова силно на такова разстояние от еспланадата.

Налагаше се да призная, че чувствах известно вълнение.

— Здравейте, господин Лоусън — поздрави младото момиче в будката, когато приближихме. Беше хубава блондинка със свежо лице, която приличаше на гимназистка.

— Здравей, Анджела. Как е майка ти?

— Добре, благодаря — усмихна му се с известна доза възхищение. — Толкова е благодарна, задето й оправихте колата.

— За мен беше удоволствие — той повдигна рамене. — Двама възрастни — плъзна парите към нея, преди да съм успяла да се възпротивя.

Тя ме стрелна с поглед и успях да разчета предположенията й. Подаде му билетите, върна му рестото и му пожела приятен ден, без да ме удостои с поглед втори път.

Ха.

— И ролята на механик ли изпълняваш? — поинтересувах се, докато влизахме в парка.

— Да, докато не навърших двайсет и една и не поех бара.

— Съседка ли ти е?

— Анджела ли? Не, дъщеря е на най-добрата приятелка на сестра ми. Баща й ги напусна преди около година и ги остави в трудно положение. Последното, което им беше нужно, бяха сметки от сервиза и затова помогнах.

Сега вече схващах причината за възхищението.

— Много мило от твоя страна.

Съобразително.

Грижовно.

По дяволите.

Той не отговори.

— Също така беше много мило да ми купиш билет, но след като ти плати билетите, храната ще е от мен.

— Добре.

— Какво? Без спорове? — с Андрю все спорехме кой ще плати. Не излизахме често, но се случваше да се наложи да си купим нещо за хапване или да поръчаме храна и той винаги вдигаше врява, ако се опитах да платя. Позволявах да става неговото, за да улеснявам живота си, но това ме дразнеше.

Купър спря насред парка.

— Не ми е нужно да се нагърбвам с цялата финансова отговорност за деня ни навън, за да се чувствам мъж, докторе. От мен са билетите, от теб храната, звучи ми съвсем честно. Допада ми, че предложи. Не ми се е случвало често.

Боже, наложително ли беше да е така идеален! Подсмихнах се, за да не успее да разгадае, че толкова невинен коментар имаше властта да пробуди тръпки и нечисти мисли.

— Няма как да съм първата жена, предложила да плати на сре… — запънах се, на косъм да произнеса думата „среща“.

Сините му очи светнаха развеселено, но великодушно остави да ми се размине.

— Вярваш или не, първата си.

— Жена ти никога ли не е плащала? — изстрелях, преди да ми е хрумнало, че е възможно да не обича да говори за нея.

Бивша жена — натърти. — И до голяма степен съм убеден, че за Дейна портмонето беше единствено моден аксесоар.

Възхитих се от липсата на язвителност в тона му, но реших така или иначе да сменя темата, в случай че прикриваше огорчението си.

— И така — спрях и се озърнах. — Къде ще препоръчаш да се качим първо?

— Струва ми се, би трябвало да се хвърлим директно в дълбокото — посочи към голямото влакче.

Стомахът ми се преобърна, като вдигнах поглед към него.

В следващия момент Купър беше блокирал гледката ми и се мръщеше надолу към мен.

— Не е нужно да се качваме, ако се боиш.

Това беше мило.

Той беше мил.

— Всъщност никога не съм се качвала на нещо подобно — обясних, защото почувствах, че мога да му го призная, без да последват прекалено много въпроси.

Купър придоби изненадан вид.

— Никога ли?

— Никога не ми се е удавала възможността.

Остана загледан в мен за няколко секунди.

— Не ми казвай, че целият ти живот е бил запълнен от работа и напълно лишен от забавления.

Усмивката ми беше доста печална.

— Всъщност, откакто пристигнах тук, започвам да мисля, че случаят е точно такъв.

В този момент Купър пое ръката ми в своята и чувствителността ми към него се усили.

— Ами, единственият начин да разберем дали харесваш влакчетата е да те качим на някое — поведе ме към него.

Последвах го, а ръката ми инстинктивно се напрегна в неговата и той я стисна в отговор. Изпитах леко замайване, докато ме водеше, защото разпознах обзелото ме чувство и не можех да повярвам на себе си. Последния път, когато се бях чувствала така нащрек бях на осемнайсет и си падах по младши технически асистент в часовете ми по органична химия в Северозападния университет. Той беше първият мъж, с когото преспах и първият, в когото си мислех, че е възможно да се влюбя, но… по онова време не се намирах в добро разположение на духа. Бях още хлапе и развалих всичко.

Мисълта, че Купър ме караше да се чувствам не само като тийнейджърка, но като тийнейджърка, намираща се в опасност да хлътне сериозно, дойде като внезапно и всепоглъщащо осъзнаване.

В пълно неведение за тези мисли, Купър показа билетите ни на служителя и двамата застанахме на опашката.

Именно тогава мисълта ми се насочи обратно към влакчето.

Пеперудите в корема ми пърхаха неудържимо.

Спасяваш човешки животи, за бога… Можеш да се качиш на някакво си увеселително влакче!

— Сигурна ли си, че си добре? — попита внезапно Купър.

— Да. Защо?

— Защото си на път да прекъснеш циркулацията на кръв в ръката ми.

— О, боже — веднага пуснах ръката му. — Съжалявам.

Той мигом ме хвана отново.

— Не е задължително да се качваме.

— Все пак трябва да пробвам — настоях.

Той стисна ръката ми, като явно одобряваше решението ми, и двамата зачакахме в мълчание. Нервите ми се обтягаха все повече.

Най-накрая обиколката приключи и возилите се слязоха, повечето доволни и усмихнати, което ме поуспокои малко.

Купър ми помогна да се кача и закопчахме коланите си.

Той се изхили, когато за трети път проверих дали сме здраво закопчани.

Щом влакчето потегли подскачайки, се почудих за какво беше цялата врява.

После, разбира се, набра скорост и изведнъж придобих усещането, че летя във въздуха — спускаше се с грохот надолу по стръмни склонове и се издигаше с ръмжене обратно нагоре, преобръщаше се в една и друга посока все по-бързо и по-бързо, пред погледа ми се изпречваше морето, а после градът и накрая небето, после пак морето, по-бързо, по-бързо, по-бързо…

Аз бях въздух.

Бях свободна.

Преливах от живот.

Когато влакчето спря, се усмихвах така широко, че бузите ме боляха. Купър се изсмя, докато ми помагаше да сляза.

— Ще приема, че ти е харесало.

— Беше прекрасно — не можех да спра да се усмихвам.

Той се засмя отново, хвана ме за ръката и ме поведе.

— Може ли да повторим?

— Да — гласът му потреперваше развеселено. — Нека изпробваме обаче и други неща. Започвам да си мисля, че никога не си била в увеселителен парк.

— И си напълно прав.

След това Купър ме заведе на стрелбището, за което Бейли каза, че било нагласена работа.

Спечели ми мече от първия опит и реших, че може би греши.

— Изберете, каквото искате — каза отегченият тийнейджър, който обслужваше стрелбището, когато Купър обяви, че наградата е за мен.

Взирах се в меките играчки пред себе си. Отдавна бях отминала възрастта на плюшените животни, но обичах да глезя Пери, така че щях да я пратя на нея.

Именно тогава забелязах идеалното мече.

— Тази.

Отегченият тийнейджър ми подаде лилавото мече.

Купър повдигна вежда, а от очите му струеше топлина.

Засмях се.

— За кръщелницата ми е. Пери. Лилавото е любимият й цвят.

— Разбирам.

— Благодаря — казах и гушнах здраво мечето. — Ще се погрижа да й съобщя, че един галантен рицар е спечелил играчката за мен, та да мога да й я пратя.

Той изсумтя.

— Радвам се, че подхождаш реалистично с нея, докторе.

Изсмях се и дори не си направих труда да се преструвам, че се противя, когато отново хвана ръката ми.

Това определено се превръщаше в среща и изведнъж си припомних предупреждението му от онази вечер: Това не е краят, докторе.

За мен беше неправилно и объркващо да бъда така възбудена и развълнувана от идеята този сексапилен мъж да ме преследва. Избутах тази мисъл настрана, като предпочетох да заровя глава в пясъка и просто да се наслаждавам на времето си с него.

Настоях пред Купър да му купя сладолед и бях доволна да установя, че наистина мислеше онова, което заяви по-рано. Позволи ми да платя. Разхождахме се из парка с фунийки в ръце, а слънцето напичаше все повече и сутринта преваляше все по-близо до обед.

— Никога не бих те определила като човек, който си пада по увеселителни паркове.

Той мълча толкова дълго, че се зачудих дали не го бях обидила неволно. Беше странно, защото досега Купър не се беше показал като човек, който се засяга лесно.

Няколко секунди по-късно изпитах облекчение, че впечатлението ми е било напълно правилно, защото той промълви:

— Имам много хубави спомени оттук. Като дете прекарвах много време в парка. Последния път, като съм идвал, бях на двайсет и четири.

— Защо пожела да дойдеш днес?

— Заради теб — заяви напълно сериозно. — Само мога да си представя какъв живот водиш, докторе, отговорността, която поемаш всеки ден. Отгоре на това да работиш в затвор няма как да е нещо лесно. Убеден съм, че си виждала сериозни гадости. Исках да те откъсна от всичко това за няколко часа.

— Благодаря ти — отроних, а думите ми бяха пропити с емоция. — Наистина го оценявам…

Прекалено много. Изключително много.

Прииска ми се да целуна този съобразителен мръсник.

— Защо медицина?

Бях подвластна на вътрешния си смут и въпросът ме свари неподготвена.

— Защо съм станала лекар ли?

Той кимна.

Част от настанилата се у мен топлина се изпари при мисълта да му кажа основната причина да стана лекар. Но не исках да я изгубя цялата, така че почувствах потребност да споделя с него поне малка част от истината.

— Предполагам, исках да направя промяна, нещо, което да остане след мен, когато си отида. Като лекар, когато спася нечий живот, знам, че този човек ще ме помни завинаги… Че съм оставила следа. Такава, с която да се гордея.

Почувствах погледа му върху лицето си и вдигнах очи към него. От начина, по който ме гледаше, ми се прииска да му се нахвърля.

— Добра причина, докторе.

Усмихнах се, защото той имаше този прекрасен навик да ме кара да се чувствам отлично по отношение на себе си, без дори да полага усилия. Отклоних поглед, преди да е разчел в очите ми какво чувствам.

— Ами ти? Щастлив ли си в „Купърс“?

— Простичък живот е, не е някаква възвишена кауза, но на мен ми върши работа.

Улових се за думите му „не е някаква възвишена кауза“. Прииска ми се да го уверя, че не съм на мнение, че всеки трябва да има възвишена кауза, за да има хубав живот или да бъде добър човек.

— От осемнайсетгодишна неизменно бях заобикаляна от ненаситни амбиции. По тази причина за дълго време не бях способна да видя друг път. Да стана стажант-хирург само влоши нещата, защото това е начин на живот. И все пак… не са изтекли дори две седмици тук, а аз поставям под въпрос всички онези хора, с които съм работила, и се чудя дали са така удовлетворени от живота си, както изглежда сте ти и Бейли. Честна дума, всичко това ме кара да завиждам мъничко.

Купър се закова на място и се обърна с лице към мен. Ближеше сладоледа си и ме изучаваше, а аз ближех моя сладолед и изучавах него… В главата ми се загнездиха крайно палави мисли, които загряха кръвта ми.

Чувствах топлината по бузите си и се молех на Господ да не е видима за него.

Прехвърлих поглед от устата му върху очите и установих с благодарност, че той беше прекалено вглъбен в собствените си мисли, та да разгадае, че моите са поели на разходка по „алеята на секса“.

— Ти не си щастлива.

Намръщих се на думите му.

— Прекарвам прекрасно — настоях напълно искрено.

В очите на Купър се настани топлина.

— Радвам се да го чуя, докторе, но нямам предвид в момента. Говоря като цяло.

Смутена от неговото наблюдение, аз се обърнах и тръгнах към махалото.

— Джес?

Това беше първият случай, когато чувах името си вместо „докторе“. По някаква странна причина ме накара да се почувствам виновна, задето пренебрегнах коментара му.

— Не знам — произнесох изведнъж и се почувствах подвластна на всепоглъщаща меланхолия. — Не знам.

И наистина вече не знаех.

Пак ме гледаше. Наистина ме гледаше. Преди да съм започнала да се гърча при перспективата да ми бъде упражнявана психоанализа и да бъда подлагана на разпит той каза:

— Това съоръжение не е кой знае какво, докторе — кимна към махалото. — Да пробваме нещо друго.

Усмихнах се с благодарност.

* * *

— Редно е да те предупредя, че ще разбудим хорските фантазии, като вечеряме заедно тук, — промърмори в ухото ми Купър, докато Айрис ни водеше към сепаре в задната част на „Антониос“.

Вече ми беше станало ясно заради начина, по който Айрис се усмихна и произнесе „Виж ти, виж ти“, като ни видя да влизаме заедно. Изгледах го и установих, че очите му блестят развеселено.

— Заповядайте — обади се Айрис и постави две менюта на масата.

Седнахме един срещу друг и погледнахме нагоре към нея. Тя се усмихваше широко. Очите й се спряха върху Купър.

— Придвижваш се напред и нагоре, синко.

Купър не каза нищо, за да я поправи. Аз не казах нищо, за да я поправя. Думите й бяха толкова мили, че вътрешно бях направо възхитена.

— Питиета?

— Вода — поръча Купър.

— И за мен.

— Добре. След малко ще се върна да взема поръчката ви.

Купър препоръча италианския хотдог, така че се спряхме на него.

— Би трябвало да го нарекат божествен хотдог — промърморих, след като преглътнах хапка от тази прелест.

Купър се разтресе от смях, както ядеше. Преглътна.

— На Айра много ще му допадне това. Наистина би трябвало да му го предложиш.

Изкисках се.

— Ще го направя. След като видя сметката на тази вкуснотия, нейната леля.

— Нейната леля? — ухили се.

Повдигнах рамене.

— Би било неуместно да употребя истинския израз в семейно заведение.

Той се разтресе от нова вълна смях и аз усетих през тялото ми да се стрелва светкавична топлота. Обичах да го разсмивам.

— Е, хареса ли ти завръщането в увеселителния парк? — поинтересувах се.

— Да — избърса устата си със салфетка и се облегна на мястото си, доволен от хубавото хапване. — Защото бях с теб. Все пак като остарееш, вече нещо се губи.

— Не мисля, че мястото губи нещо, а по-скоро ние — почудих се какво беше нещото, което бе правило мястото специално за него, а сега липсваше. Бившата му жена? И защо мисълта за това накара хотдога в стомаха ми да се обърне на пепел?

Купър кимна.

— Права си.

Не влезе в допълнителни подробности и аз усетих прилив на разочарование. Наистина се надявах, че нямаше предвид бившата си жена.

— Разкажи ми още за бара — смених темата аз.

— Какво искаш да научиш?

— Как така се оказа собственик на бар на дъсчената еспланада? Доколкото чувам, имотите тук са смятани за първокласни — ухилих се палаво.

Той се подсмихна.

— Със семейство Девлин ли си говорила?

— Не, с Бейли.

— Но тя ти е говорила за Девлин. Всичко, което ти е казала, е самата истина. Същинска напаст са.

— Притеснявали ли са те по повод бара?

Той повдигна рамене.

— Нищо, с което да не мога да се справя, докторе.

Намръщих се, защото не ми допадаше идеята някой да се опитва да наруши равновесието, на което Купър видимо се радваше.

— Някога барът се казваше „Дъсчената еспланада“ и беше собственост на брата на майка ми. Бил е собственост на прабаба ми и прадядо ми и оттогава се предава в семейството. Вуйчо ми загина при автомобилна катастрофа, когато бях тийнейджър и барът стана собственост на майка ми. Тя задържа управителя, който да ръководи бара вместо нея и щом аз навърших двайсет и една, го предаде на мен. Исках да го направя свой собствен. Мястото беше адски овехтяло, имаше нужда от нов фасон. Свърших всичко това и го прекръстих на „Купърс“. Добавих меню и наех готвач. Нещата се развиват добре.

— Да си собственик на бар е тежка работа.

— Тежка работа е да си собственик на каквото и да било заведение, но същевременно с това всяка вечер имам възможността да прекарвам време с хора, които ми допадат.

Засмях се на начина, по който възприемаше нещата.

— Значи не съществуват минуси?

— О, намират се няколко.

— Като например…?

Той прекара ръка през косата си, внезапно придобил неспокоен вид и после се наведе към мен, а гласът му беше потих, когато заговори:

— Една от настоящите ми сервитьорки постоянно закъснява за работа. Иначе е добро момиче, само е малко ненадеждна. Не искам да я уволнявам, но на останалата част от персонала се налага да поема задълженията й. Двоумя се какво да правя. Преди съм уволнявал сервитьорки ако не се справят, но Лили е различна. Когато е на линия, е добър служител и получава отлични бакшиши. Не спирам да се чудя как да постъпя, защото ненавиждам мисълта да лиша някого от прехраната му — особено едно хлапе, което си върши добре работата… когато смогне да се появи.

В този момент се почувствах напълно погълната от сините му очи.

Физически този грубоват мъж беше най-мъжественият, когото познавах. Представляваше пълна противоположност на стройния и атлетичен Андрю с неговата съвършено подстригана коса.

В повече от едно отношение.

Андрю би уволнил това момиче без дори да се замисли какви ще са последствията за нея. Виждала го бях да разплаква наравно мъже и жени стажанти в болницата.

Купър не искаше да уволни момиче, с което вредеше на бизнеса си, за да не й навреди.

Боже, харесвах този мъж. Наистина го харесвах.

Явно възхищението ми бе ясно изписано на лицето ми, защото Купър изведнъж повдигна въпросително вежди.

Отдръпнах се леко назад и прочистих гърло в опит да се съсредоточа.

— Колко пъти е закъснявала досега?

— За всяка смяна през последните две седмици.

— И преди никога не е закъснявала?

Той се замисли.

— Не така системно.

— Добре, тогава може би е настъпила някаква промяна в личния й живот. Установи какво се крие в основата и ще можеш да вземеш решение.

Той обмисли чутото.

— Как така?

— Ами, ако закъснява, защото има… да кажем… нов приятел или приятелка, които я разсейват, може да се наложи да я уволниш или да й направиш предупреждение, че ще бъде уволнена, ако не се стегне. Ако налице е нещо по-сериозно — болест в семейството например, — тогава ще й помогнеш да наредите някак нещата. Всичко опира до контекста.

Купър остана загледан в мен една идея по-дълго… толкова дълго, че почувствах как цялата се загрявам. Нежността в очите му не беше от помощ. Всъщност тя беше причината стомахът ми да се преобърне.

— Напълно си права, докторе — заключи, а гласът му прозвуча малко по-дълбоко, малко по-плътно.

Внезапно и необяснимо във въздуха се настани сексуално напрежение, докато седяхме вперили поглед един в друг, а аз едновременно исках да се изтръгна от тази неочаквана магия и в същото време не си правех труда да го сторя.

— Да ви донеса ли още нещо? — до сепарето беше изникнала Айрис и сложи край на момента.

Поех облекчено голяма глътка въздух и я дарих с треперлива усмивка на благодарност.

— Не, благодаря.

— Айрис, сметката, моля — добави Купър.

— Аз ще платя — напомних му.

— Знам, докторе — ухили се широко. — Не е нужно гърдите ти да се вълнуват по този повод.

Изчервих се.

Той се усмихна многозначително, а аз го изгледах свирепо, което само го разсмя още повече.

След по-малко от пет минути вече бяхме на дъсчената алея.

Той хвана ръката ми, преди да съм успяла да го спра и допирът на мазолестата му длан до моята породи серия от образи в съзнанието ми.

Тези длани да се плъзгат по моите голи ръце, върховете на пръстите да погъделичкват гръбнака ми, палците да се отъркват в зърната ми…

— Докторе нека се поразходим, преди да те върна в хотела — предложи или в пълно неведение какво ми причиняваше, или с цел да проточи мъчението.

Бях напълно занемяла от разгорещеното сексуално напрежение, което изпитвах около него и осъзнах, че физическото привличане се усилваше колкото повече време прекарвах около него и го опознавах.

Докато аз бях на ръба на лудостта, Купър явно беше също така спокоен в тишината, настанила се между нас, както винаги преди.

А после потърка с палец горната част на дланта ми и в отговор аз стиснах неговата неволно. Той погледна въпросително надолу към мен.

Взирахме се мълчаливо един в друг в продължение на няколко стъпки и аз забелязах, че синьото на очите му започна да потъмнява.

Хватката му се затегна и той сведе глава по-близо до моята.

— Какъв е животът ти в Уилмингтън? Имаш ли хубав апартамент? Приятели?

— Да — отговорих. — Хубав апартамент. Симпатични колеги. Работният ми ден обаче е дълъг — насочих поглед към плажа, където хората започваха да събират багажа си. Усмихнах се, загледана в тях. — Сигурно е много хубаво да работиш цяла седмица и после да отидеш на плажа в почивния си ден или дори да отидеш да се разходиш след работа. Да разпуснеш.

— Да. Тичам по плажа всяка сутрин. Приятно е да започнеш деня така — съгласи се той.

На върха на езика ми се мъдреше съдържателен коментар как сигурно това е добър начин да набелязва жени, но преглътнах, тъй като не исках пак да ме поднася, че ревнувам.

— А го има и „Еймърис“ — отбелязах вместо това. — Много подходящо място за разпускане.

— „Еймърис“? — той придоби изненадан вид. — Книжарницата и кафенето в съседство?

— Да.

— Да разпускаш… там?

Засмях се озадачено.

— Да. Еймъри действа много успокояващо. Често ходя там, за да се сгуша на някое кресло, да чета и да пия прекрасното й кафе.

— Тя говори ли с теб?

— Да.

— Наистина ли?

— Звучиш също толкова изненадан, колкото Бейли.

— Изненадан съм. Еймъри Сондърс е толкова срамежлива, че е болезнено да се намираш около нея.

Отбелязах дискомфорта му още при произнасянето на името й. Това ме изуми. Имаше вид на мъж с достатъчно високо мнение за себе си, та да се чувства удобно около всички жени.

— Просто се иска малко време да посвикне с теб. Но книжарницата и кафенето й са прелестни.

— Кафето й определено го бива, това мога да й призная.

— Нейното кафе, хотдогът в „Антониос“, гледката на Бейли и твоите коктейли „Лонг Айлънд“ — изредих.

— Какво е това? — усмихна се любопитно.

— Любимите ми неща в Хартуел дотук.

— А не хората? — подхвърли шеговито той и стисна ръката ми.

Засмях се, понеже харесвах закачките му, макар да усложняваха още повече чувствата ми. Затова отвърнах с мълчание.