Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (3)

3.
Джесика

Бях прекрачила финансовите си възможности с наемането на апартамент с две спални в центъра, въпреки че прекарвах малко време извън работното си място. Исках допълнително пространство, за да могат най-добрият ми приятел Матю, жена му Хелена и кръщелницата ми Пери да ми гостуват, когато пожелаят.

Апартаментът беше просторен, с огромно помещение, което служеше за кухня и хол. Беше стилен и удобен и всеки път, щом прекрачех прага, като че цялото ми тяло въздъхваше с облекчение. Нямах много време за себе си, но му се наслаждавах при всяка отдала ми се възможност.

Взех си бърз душ, а после още по-бързо изсуших косата си. Още беше влажна, когато облякох пижама и се запътих към кухнята. Тя беше основната причина да избера апартамента. Беше лъскава и бяла — бели шкафове, бели плочки, бяла мивка, бяла печка, бяло, бяло, бяло. Но белотата беше разнообразена от покрития с плочки във формата на листа плот — месингово фолио върху подложка от стъкло. Това и огромният френски прозорец, който ми предоставяше фантастична гледка към града, придаваха луксозен привкус.

Взех си студена бира, застанах до кухненския плот и плъзнах поглед навън, сякаш нямах едничка грижа на света. Опитите ми да се отпусна обаче се оказаха напълно безплодни, защото очите ми постоянно стрелкаха чантата ми. Бях я оставила върху любимото си кресло.

Достатъчно.

Не можех да чакам повече.

Сгуших се на креслото със студената бира в ръка и извадих пощенските пликове. Част от мен се чудеше защо подателят им не ги е изпратил и защо ги е напъхал в книга. Дали е искал в крайна сметка да бъдат открити? И беше ли нередно да ги чета?

Позволих на съвестта ми да заключи, че първото е вярно, оставих бирата и отворих всички пликове. Вътре имаше писма, написани с прелестен женствен почерк. Проверих всяко за дата.

Бяха писани през 1976 година, преди четиресет години.

Еха.

Кожата ми настръхна леко — докосвах хартия отпреди четири десетилетия.

Наредих ги по хронология, взех първото и бирата си и се наместих в креслото.

Сара Рандъл

Затворнически №50678

Изправително и рехабилитационно заведение за жени

Уилмингтън

Делауер, 19801

14 април, 1976 г.

Мой скъпи Джордж,

Какво ли си мислиш за мен? Дори не смея да гадая. Всъщност едва успявам да дишам под бремето на моите тайни, тайни, които пазех от теб. Тайни, които заличиха всички твои хубави мисли за мен.

Може би е прекалено късно за обяснения. Определено е препалено късно да променя ситуацията си. Но не е прекалено късно да променя твоята. Не е прекалено късно да променя това, което мислиш за мен. Струва ми се, ще се справя някак, ако знам, че си в състояние да ми простиш.

Трябва да знаеш, че те обичам. Обикнах те в мига, когато се сблъскахме на дъсчената алея, ти събра книгите ми и попита дали може да ги носиш вместо мен. Беше толкова старомоден жест, при положение че всички останали хлапаци бяха прекалено заети да се правят на велики. Ти винаги си бил естествен. Също така беше най-милото и тактично момче, което някога съм познавала. Разсмиваше ме. Допреди да те срещна, не се бях смяла така.

Помниш ли деня, когато Кити Грийн пусна дрехите ми в тоалетната след часа по физическо? Наложи се цял ден да остана в спортния си екип, а всички знаеха причината, смееха ми се и ме закачаха. Ти не само се застъпи за мен, но и след училище ме заведе на дъсчената алея и започна да имитираш Кити и останалите гадни момичета. Превръщаше сълзите ми в смях.

Винаги си го правил.

Всичко между нас винаги е било истинско. Трябва да го знаеш. От първата усмивка, от първата ни целувка, от първия път, когато се люби с мен.

Никога не съм искала да изживявам тези моменти с друг.

Ако вярваш в нещо на този свят, повярвай в това.

Повярвай, че те обичам повече от всеки друг и че тази любов никога няма да умре. Лицето ти ще бъде последният образ в ума ми в деня, преди да напусна този свят. Надявам се, че образът на твоята доброта и любовта ми към теб, ще бъдат достатъчни за Бог да разбере, че имам понятие за Рая и лелея за неговата ценност. Може би така той ще ми прости и ще ме приеме у дома.

Завинаги твоя,

Сара

Отне ми малко време да посегна към следващото писмо. Вече чувствах болка в гърдите. Беше така отчайващо тъжно да четеш обяснението в любов на тази жена, без да ти е известно защо непознатата е била разделена с някого, на когото е държала толкова много. Малка част от мен завидя за нейната любов. По-голяма част от мен разбираше, че не бива да е така. Тя очевидно беше страдала, макар и да беше познала дълбоко чувство.

Взех следващото писмо, отчаяна да науча причината за тяхната раздяла и нейното попадане в затвора.

Сара Рандъл

Затворнически №50678

Изправително и рехабилитационно заведение за жени

Уилмингтън

Делауер, 19801

23 април, 1976 г.

Мой скъпи Джордж,

Толкова много съжалявам. Исках да обясня всичко в първото си писмо. Наистина имах такова намерение. За миг изгубих кураж. Но ми се стори най-важно да ти кажа, че те обичам. Само че не по-малко важно е да ти обясня, че не обичах Рон.

Признах се за виновна, защото това беше самата истина, Джордж. Аз убих Рон. Убих съпруга си.

Той не заслужава да бъде наричан така. Беше жесток. Повече от жесток. Ясно ми е, че не съществува достатъчно добро извинение за отнемането на човешки живот. Но аз се защитавах. Бях търпяла толкова много прекалено дълго. Той не спираше да ме наранява. От вечерта на сватбата ни до деня, когато го застрелях, Рон ме нараняваше.

Не исках да се омъжвам за него. Той ме принуди. Във вечерта на сватбата ни той взе… Никога не съм го желала. Нито веднъж през целия ни брак не го пожелах.

Превръщах се в нищо. Изгубих самоличността си и вината беше негова. Той ми отне всичко. Отне ми теб.

В онази вечер се прибра у дома ядосан за нещо. Толкова беше ядосан. И преди беше заплашвал да ме убие, а последния път беше така гневен, че почти успя. Би ме, докато не изпаднах в безсъзнание. Беше повикал лекар от друг град. Плати му много пари, за да си мълчи. Рон обясни на всички, че съм заминала за няколко седмици на спа курорт.

Така че знаех. Когато се прибра у дома онази вечер, знаех, че ще ме убие. Чувствах го. Не мога да го обясня. Просто го усещах дълбоко в себе си. Успя да ме удари няколко пъти, преди да му се изплъзна и да се добера до оръжието му. Знаех къде го крие. След последния път се бях погрижила да съм наясно.

Започна да ми се подиграва. Заяви, че не съм имала куража да извърша подобно нещо.

Гръмнах го в сърцето. И бях изненадана. Наистина изненадана, когато това го уби. Просто исках да спре.

Застрелях го.

Моля те, прости ми, Джордж.

Чувствам се виновна. Засрамена. Наистина е така. Но също така чувствам облекчение, че съм свободна от него. Може би, ако ти ми простиш, ще успя да простя и на себе си.

Завинаги твоя,

Сара

Бях изненадана от капката, която падна върху писмото, и го дръпнах далеч от сълзите си. Болката в гърдите ми се беше усилила, докато четях второто писмо и за пръв път от много време бях заплакала. Плачех за тази безлика жена. Плачех заради безсилието й, заради болката й и от неподправения срам от свободата, която пробудиха у мен думите на Сара.

Телефонът звънна и аз скочих стреснато на крака. За миг всичко около мен беше изчезнало, включително и апартаментът.

Зарових в чантата си за апарата, а раздразнението, което почувствах, задето прекъсват заниманието ми, мигом се изпари, като видях кой звъни.

Беше Матю. С Матю бяхме приятели от двайсет и пет години. Той беше единствената ми останала връзка с някогашния ми живот в Айова.

— Здравей — усмихнах се.

— Здравей, извинявай, че се обаждам толкова късно.

— Не се извинявай. Всичко наред ли е?

Той въздъхна тежко и накара линията да запращи.

— Майката на Хелена беше приета в болница с пневмония.

Знаех, че Хелена е много близка с майка си.

— О, боже. Какво казват лекарите?

— Надяваме се да се пребори, но пак ще има период на възстановяване. Ще остане при нас, докато трае той.

Изведнъж ми стана ясно защо звъни. Всяка година заминавах на почивка за годишнината от смъртта на сестра ми. Тази година не успях, защото колежката ми доктор Уитъкър вече беше подала молба за отпуска за същия период. Отказа дори да обмисли промяна на датите си за почивка. Ненавиждах дори мисълта, че ще се наложи да работя във време, което неизбежно беше тежко за мен. Следващото най-добро нещо, което можех да предприема, беше да планирам почивка с най-добрия си приятел. Имах планове след две седмици да се срещна с Матю, Хелена и Пери в Кий Уест и да си устроим съвместна ваканция. Никога не се прибирах у дома в Айова, така че подобни пътувания се явяваха като единствената възможност да се видим.

Бях разочарована, но повече ме беше грижа за Хелена и майка й.

— Мат, всичко е наред. Ако се свържеш със собственика на къщата, която наехме, и обясниш, би трябвало да си получим парите обратно.

— Не се притеснявам за парите. Тревожа се за теб. Това беше единственият ни шанс да се видим тази година.

— Не се тревожи за мен. Ще измисля нещо друго.

— Ще се обадиш да ми кажеш, нали?

Усмихнах се. Проявяваше свръх покровителственост както винаги.

— Да. А ти ме дръж в течение как стоят нещата при майката на Хелена. И предай поздрави на нея и на Пери.

— Непременно. Ще се чуем скоро, нали?

Успявах да доловя тревожността в тона му. Прииска ми се да не бях чак толкова объркан човек, та да не се налагаше той постоянно да ме мисли.

— Обещавам.

Щом затворихме, се вгледах в последните две писма на Сара.

Изведнъж празнотата се увеличи като балон и изпълни гърдите ми. Странно как успяваше да ми причини болка.

Нямах представа какво щях да предприема. Имах три седмици отпуск, които да използвам, и ми беше ясно, че не можех да ги прекарам в Уилмингтън. Налагаше се да измисля план.

Мисълта за това ме уморяваше, така че взех писмата и зачетох отново.

Сара Рандъл

Затворнически №50678

Изправително и рехабилитационно заведение за жени

Уилмингтън

Делауер, 19801

5 май, 1976 г.

Мой скъпи Джордж,

Ще ти изпратя тези писма. Ще го направя. Просто ми отнема време да се реша. Сега ще ги получиш всичките наведнъж. Така поне няма да ти се налага да чакаш за истината. Няма да бъдеш подложен на агонизиращо очакване, докато аз събирам сили да изрека каквото имам нужда да кажа.

Ако можех да ти спестя тази истина, бих го сторила. Може би е себично от моя страна да ти го казвам сега, след като те предпазвах през всички тези години, но толкова дълго ми отне да осъзная, че тайните са отрова. Точно на теб, сред всички хора, дължа истината.

Ще ми се още тогава да знаех, каквото знам сега.

Всичко би било толкова по-различно.

Помниш ли уикенда, през който отиде с баща си в Принстънския университет? Беше толкова развълнуван. Не искаше нищо друго повече от това да си студент там. Освен да имаш мен, както сам каза. Винаги си твърдял, че ме искаш повече от всичко.

Защо не си го спомних тогава?

Толкова съжалявам.

През този уикенд те нямаше и именно тогава Рон дойде при мен. Помниш ли, че ме притесняваше от месеци в опит да ме убеди да изляза с него? Превръщаше се в проблем. Двамата се сбихте в „Лоретас“ вечерта, когато той ме докосна. Всички на дъсчената алея видяха как ти надви Рон. Той така и не ти го прости. Понякога се чудя дали не ме преследваше само за да ти отмъсти за онази вечер.

Рон дойде при мен и разполагаше с доказателство, че Андерсън е бил замесен в криминална дейност. Знаех колко много обичаше баща си и колко се гордееше с него. По онова време ти беше с добри позиции в живота: син на щатски сенатор и бъдещ първокурсник в „Принстън“. Не можех да понеса мисълта да го научиш и всичко да ти бъде отнето. Но ето я истината:

Рон беше разкрил, че Андерсън изкарва пари незаконно, предимно от наркотици и проституция. Разполагаше със снимки. Дори на мен ми беше известно за „Дотс Плейс“ близо до магистрала 1. Баща ти беше сниман там. Бяха уличаващи снимки. Пари преминаваха от ръце в ръце отвън пред бордея. И Рон подозираше, че баща ти купува гласове. Накрая ми показа и парични преводи от Андерсън към Рон. Рон го изнудваше и това беше доказателството, което ме увери, че казаното от него беше истина.

По онова време.

Ще ми се да можех да се върна назад при онова уплашено хлапе и да й кажа да вярва на теб, да те уведоми, да те остави да се погрижиш за нещата. Но бях изгубила мама и ти е известно как това срина целия ми свят. Не желаех същото да се случи на теб, след като ти отнемат баща ти.

Сега осъзнавам колко много съм грешила.

Моля те, прости ми.

Рон ми заяви, че щял да се обърне към полицията и вестниците с онова, което беше открил. В такъв случай не само Андерсън щеше да влезе в затвора, но и ти щеше да изгубиш всякакви шансове да влезеш в „Принстън“. Цялото ти бъдеще висеше на косъм. Аз бях глупава. Толкова глупава.

Съгласих се да се омъжа за Рон в замяна на неговото мълчание.

Така или иначе, всичко се разпадна. Ти ме мразеше. Все още виждам лицето ти, когато ти съобщих какво съм извършила, докато те е нямало. Така и няма да успея да прогоня този образ от главата си. И разбирам.

За теб и Анабел.

Не знам дали спа с нея, за да ме нараниш или наистина държахте един на друг. Когато се появи бебето, когато се роди малката Мари, аз бях гневна. Бях наранена. Бях… Изгубих любовта си и най-добрата си приятелка. Изгубих най-добрата си приятелка, когато най-много се нуждаех от нея. Но с времето нещата се изясниха. Надявам се въпреки всичко вие двамата да сте открили щастие в брака си.

И съжалявам, че след всичко, което прикрих, за да имаш „Принстън“ и бъдещето, за което мечтаеше, съдбата така или иначе ти го отне. Но се надявам, че да станеш баща се е превърнало в нов вид мечта, по-хубава от предхождащата я. Боже, заради теб наистина се надявам да е така, Джордж.

Съжалявам, че пазих истината в тайна толкова дълго. Така се срамувам, че нещо, което можеше да бъде избегнато, излезе от контрол.

Това, което правя сега, е себично, знам го. Но в живота има толкова малко време. Сега го осъзнавам дори по-ясно от преди. Имам нужда да се освободя от бремето. Просто имам нужда да знаеш, че те обичам.

Винаги съм те обичала. Винаги ще те обичам.

Завинаги твоя,

Сара

С препускащо сърце побързах да разгърна и следващото писмо и едва не изпуснах бирата си. Трябваше да науча какво се е случило. Защо тези писма не бяха стигнали до Джордж?

Сара Рандъл

Затворнически №50678

Изправително и рехабилитационно заведение за жени

Уилмингтън

Делауер, 19801

8 май, 1976 г.

Мой скъпи Джордж,

Досега вземах все погрешни решения. Надявам се това да не е поредното. Надявам се, че постъпвам правилно.

В тези писма поисках много от теб, Джордж, и сега моля за едно последно нещо: напиши ми отговор само веднъж, покажи ми, че си получил писмата, съобщи ми прощаваш ли ми, или не. Искам да знам, да или не. Бих била благодарна, ако го сториш възможно най-бързо. Безкрайно благодарна.

Повече никога няма да те моля за нищо. Никога.

Обичам те.

Винаги съм те обичала. Винаги ще те обичам.

Завинаги твоя,

Сара

Със сълзи по бузите, остра болка в гърдите и подсмърчайки, сгънах писмата и ги пъхнах обратно в пликовете.

По някаква причина писмата на Сара така и не бяха достигнали до Джордж.

Сърцето ме болеше нетърпимо за нея.

От устните ми се откъсна ридание. Седях в слабо осветения си апартамент и сърцето ми се късаше заради историята на една непозната жена.

 

 

Като се събудих на следващата сутрин, първото, за което помислих, беше Сара. Не можех да прогоня от главата си написаното в писмата й и ми стана ясно, че болката в гърдите ми няма да отслабне, освен ако не разбера какво й се е случило.

— Някаква възможност да вляза в архива със старите досиета? — обърнах се към Фатима по време на обедната ми почивка. Винаги слизах да обядвам с нея и Шели, партньорката по смяна на Фатима.

Фатима преглътна хапка от сандвича си и се намръщи.

— Защо? Не можеш ли да провериш медицинските картони от компютъра си?

— Искам да разбера какво се е случило със затворничка, която е била тук през 1976 година — компютърът съхраняваше данни само за последните петнайсет години.

Шели направи физиономия.

— Кого за бога си познавала тук през 1976 година? Изведнъж истината защо тя работи тук излиза наяве, а? Май в килера й има призраци — Шели намигна на Фатима.

Фатима я изгледа остро.

— Ти си единственият човек, на когото някога ще го кажа — спри да четеш толкова много книги.

Шели придоби ужасен вид.

— И да ми се налага да говоря с Поли? Не, благодаря.

Поли беше мъжът й.

Фатима се изкиска и насочи вниманието си обратно към мен.

— Сериозно, защо искаш достъп до хранилището?

— Заради приятел. Познава жена, която е излежавала присъда тук през 1976 година. Иска да научи какво се е случило с нея.

— Имаш ли име? Затворнически номер?

— Всъщност и двете.

— Добре. Предполагам, мога да ти се доверя. Но да е ясно — без изнасяне или копиране на досиетата — подкачи ме.

Направих знак, че давам честната си дума.

* * *

Боже, в хранилището за стари досиета беше наистина прашно. Затворих чекмедже и кихнах за пети път, заради вдигналия се около мен нов облак прахоляк.

За щастие бях достатъчно целеустремена, та да оцелея сред ужаса на Прахландия.

На петото чекмедже сърцето ми подскочи, щом зърнах името и номера на Сара. В бързането си да измъкна папката едва не я изпуснах. Стиснах я здраво и се насочих към маса в дъното на помещението. Светнах настолната лампа. За моя изненада крушката не беше изгоряла.

Не можех докрай да си обясня реакцията ми към историята на Сара. Всичко, което знаех, беше, че ми е влязла под кожата по начин, който ме изумяваше. Сякаш я познавах. Все едно я разбирах по някакъв начин. И повече от всичко желаех нещата да са достигнали щастлив завършек за нея.

Отворих папката с досието й. Първото, което зърнах, беше снимката на крехка на вид жена. Имаше намеци за отдавна повехнала красота, но изглеждаше, сякаш животът е изличил всякаква хубост у нея.

Докато четях, всичките ми надежди и пожелания, свързани с нея се изпариха.

В папката й имаше копие от медицинския й картон и беше цитирана датата на смъртта й.

8 май, 1976 година.

Денят, в който бе написала писмото си до Джордж.

Ето защо той така и не ги бе получил.

Изчетох медицинските записки с натежало сърце. През януари 1976 година на Сара била поставена диагноза неходжкинов лимфом. През цялото време, докато е писала на Джордж, е била подлагана на лъчетерапия. Лечението било агресивно, заради вида на рака, и тя беше умряла от сърдечна недостатъчност.

Затворих папката й и се почувствах неописуемо тъжна. Сега бях наясно защо Сара молеше за прошката на Джордж така настоятелно. Искала е да я получи, преди да умре, а той така и не беше имал шанса да й я даде.

Попих сълзите си и в желанието си да изчезне от погледа ми, бързо прибрах досието й. Прииска ми се никога да не бях намирала писмата й. В живота имаше достатъчно неща с тъжен завършек. Не ми трябваше да знам и за този на една непозната.

Докато работех през този ден обаче, мислите ми продължаваха да се връщат към мъжа, до когото беше писала. Не можех да спра да се питам дали не беше възможно Джордж още да е жив. От картона на Сара научих, че тя е била на двайсет и шест, като е умряла. Ако двамата с Джордж бяха на една и съща възраст, сега той трябваше да е на шейсет и шест.

Колко трудно би било да се издири синът на щатски сенатор, който е живял в Хартуел, град толкова малък, че дори не бях чувала за съществуването му, преди да го проверя в Гугъл? Както се оказа, имал хубава дъсчена алея и прелестен плаж, така че всъщност беше доста популярно място за почивка.

Когато ми се отвори друга свободна минута, проверих Андерсън Бекуит в Гугъл. Разбира се, излязоха статии за щатския сенатор и не след дълго попаднах на снимка на Джордж Бекуит. Беше правена през 1982 година по време на политически митинг на баща му в „Принстън“. Университетът от мечтите на Джордж. Мястото, където така и не беше попаднал, въпреки усилията на Сара.

Взрях се в красивото му лице и ми стана ясно, че със Сара са били хубава двойка. Отчаяно исках да видя снимка на двама им, когато са били млади и щастливи.

— Боже — промърморих и изключих екрана. Защо се бях вкопчила така в това? — Полудяваш.

— Защо да полудяваш?

Подскочих. Беше Фатима, която ми носеше чаша кафе. Поех го с благодарност, но й се начумерих.

— Не се промъквай така.

— Защо? Та да не те хвана как си говориш сама като някоя луда ли?

Въздъхнах.

— Струва ми се, че може и да съм луда.

Фатима се намръщи и отпи от кафето си.

— И защо е това?

— Направих нещо — измъкнах чантата си изпод бюрото и зарових за пощенските пликове. — Книгата, която беше конфискувала ти… „Гордост и предразсъдъци“… Открих нещо в подвързията… — разказах й всичко, включително какво бях открила, че се е случило със затворничката, написала писмата.

— Защо просто не каза какво търсиш в хранилището с досиетата, а излъга?

Опитах се да я умилостивя, защото тонът й беше силно язвителен.

— Не исках да помислиш, че откачам.

— Не мисля, че откачаш — Фатима огледа писмата и забелязах как моята тъга се отрази в нейния поглед. — Наистина сърцераздирателна история — вдигна очи. — И ми е ясно защо на теб оказва по-голямо влияние, отколкото би се случило с друг.

Застинах за миг и се почудих дали… Не. Нямаше как.

— Можеш да се залъгваш, че си щастлива, колкото си искаш, но и двете знаем, че в живота има нещо повече от начина, по който го живееш ти — Фатима ми върна писмата, а в очите й се четеше топлина въпреки суровите истини, които изричаше. — Нямаш семейство, нямаш половинка, а най-старият ти приятел живее на хиляди километри. Радвам се, че работиш в този затвор, но няма как да не се запитам какво те е довело тук, след като си имала толкова други възможности. Можеш ли откровено да заявиш, че на трийсет и три това е мястото, на което си се надявала да те доведе животът?

 

 

По-късно същата вечер седях от часове в празния си апартамент, а думите на Фатима не спираха да отекват в ушите ми. Тази жена винаги е умеела да бъде безцеремонна, но досега никога не бях усещала до такава степен силата на думите й.

Не исках да повярвам, че е права или че причината да изпитвам такова съчувствие към жената, която срещнах чрез писмата, се крие в това, че усещам как животът ми се изплъзва.

Че за мен няма надежда за щастлив завършек.

И може би наистина нямаше. Може би аз бях подредила нещата така.

Взех телефона си и звъннах на Матю.

— Как е майката на Хелена? — казах вместо поздрав.

— Също като вчера. Не се е влошила, което, предполагам, е добър знак.

— Има ли нещо, с което мога да помогна?

— Можеш да ми кажеш каква е истинската причина за обаждането ти.

Завъртях очи заради развеселеността в тона му. Познаваше ме прекалено добре.

— Наистина съм загрижена за тъща ти.

— Това ми е ясно. Обаче също така знам, че когато гласът ти стане така тънък и нервен, нещо те тревожи.

— Животът ми празен ли е?

— Миличка — отговори той.

И всичко се съдържаше в тази една дума.

Боже, Матю намираше животът ми за празен.

Как иначе. В сравнение с неговия, разбира се, че беше такъв. Той беше посветен на професията си архитект, имаше Хелена, от която беше в пълен възторг (все още!), и малкото си момиченце Пери, което обожаваше. Никак не беше трудно да я обожава човек, като се има предвид, че беше най-страхотното и невероятно същество, раждало се на света след Джими Стюарт! Разбира се, че сравнен с неговия, животът ми беше празен.

— Нуждаеш се от тази ваканция, Джес. Само това ще кажа. Махни се от този затвор, от този апартамент и от идиота, около когото се мотаеш.

— Да се отдалеча малко?

— Именно — потвърди Матю. — Миналата година с Хелена ходихме на Хаваите и беше изключително. Много ще ти хареса там.

— Хаваите — помъчих се да си представя как лежа на плажа и пия коктейли в продължение на няколко седмици.

— Има хубави екскурзии из Хонолулу. Водни спортове. Гмуркане. Не са само коктейли около басейна.

Но дори така Хаваите не ми звучеше подходящо място.

— Не съм сигурна.

— Добре, къде ти се ходи?

Честно казано, идеята да отида на почивка, за да огледам живота си от друг ъгъл, малко ме плашеше. Ами ако това ме накараше да осъзная, че мразя живота си като цяло? Подобно нещо би могло да прерасне в истинска черна дупка. А на кого му е притрябвало да си има работа с черна дупка, нали така?

— Джес?

— Хартуел — изстрелях. — Заминавам за Хартуел.

— Къде?

— Хартуел. Град с дъсчена еспланада^[1] в Делауер.

— Колко авантюристично от твоя страна.

— Държа да те уведомя, че мястото наистина е интересно.

— Говорим за Делауер, драга. Същият щат, в който работиш и живееш. Ако беше авантюристично, щеше да е нещо на Хаваите или в джунглите на Южна Америка.

— Късметлия си, че те обичам, снизходителен мръснико.

— Ти си късметлийка, че те обичам, свадлива мръснице.

При звука от сърдечния му смях се почувствах добре за пръв път, откакто открих писмата на Сара.