Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (20)

20.
Джесика

Хотелът беше прелестно място за работа. Можеше да бъде много спокойно, но можеше да бъде натоварено и забавно. Имаше негативи — когато имаше замесени клиенти, винаги имаше и негативи. Някои хора не бяха така дружелюбни и отстъпчиви като други. Някои бяха превърнали капризниченето във вид изкуство. Но не беше нещо, с което да не мога да се справя. И ми допадаше да работя с Бейли, макар че ако трябваше да съм честна, сега се виждахме по-малко.

Друг негатив.

Най-големият негатив обаче, онзи който ме плашеше, беше тънкото гласче в главата ми, което шепнеше, че хотелиерският мениджмънт не беше онова, с което исках да се занимавам.

Добре, бях наясно, че ръководенето на хотел вероятно няма да се окаже нещо постоянно, но да си изясня само за две седмици, че не влагах в това страстта, която влагаше Бейли, беше наистина стряскащо. Защото това значеше, че се налага да започна да обмислям какво възнамерявах да върша през остатъка от живота си.

Положих усилия да отпъдя тази мисъл и тъкмо помагах на Мона да затвори кухнята за през нощта, когато телефонът ми завибрира в джоба.

На екрана мигаше името на Купър, а това веднага събуди пеперудите.

Все така.

Запитах се дали вълнението да бъда с него някога щеше да изчезне и кога.

Надявах се да не се случи, защото усещането беше наистина невероятно.

— Здравей — усмихнах се, щом отговорих.

— Докторе, имам проблем — заговори той без поздрави.

Мигом бях нащрек.

— Така ли?

— Арчи е тук. Обаче не пие. Просто седи до бара и има ужасно потиснат вид. Нещо свързано с Анита е, та реших, че имаш представа какво се случва. Има ли възможност да се измъкнеш и да дойдеш да поговориш с него?

Очевидно нещата при Анита стояха така, както бях заподозряла.

— Разбира се. Идвам веднага.

— Наред ли е всичко? — попита Мона, щом затворих.

— Не съм сигурна. Възразяваш ли да изляза за малко?

— Няма проблем. Ще довърша тук и ще заключа входната врата вместо теб.

— Благодаря, Мона — стиснах рамото й. Въпреки натрапчивото й желание да упражнява пълен контрол в кухнята, тя се оказа доста свястна жена.

Напуснах забързано хотела и поех по дъсчената алея, а сърцето ми биеше все по-ускорено с приближаването към „Купърс“. Страхът ми беше, че вече няма какво да се направи за Анита, че ракът й е прекалено прогресирал и че Арчи се намира в първата фаза на скръбта.

На приглушената светлина в бара очите ми срещнаха тези на Купър и той ме изгледа нежно, преди да кимне към Арчи. Тази вечер беше наистина пълно, но за разлика от повечето вечери, когато Арчи намираше някого, с когото да бъбри, днес седеше прегърбен на бар стол в ъгъла и се взираше унило в пълна чаша наливна бира.

Сърцето ми се сви от съчувствие и бавно тръгнах към него.

Когато положих длан на рамото му, той се обърна да ме погледне.

Взорът му омекна.

— Здравей, докторе.

— Здравей, Арчи — наведох се към него. — Имаш ли желание да се поразходиш с мен? Вечерта е прекрасна.

Стрелна Купър с поглед.

— Ти ли я повика?

Купър не каза нищо.

— Ти си я повикал — Арчи въздъхна дълбоко и после, за моя изненада, стана от бар стола и ме сръчка леко. — Добре, докторе, да се поразходим.

Вървеше близо до мен и това беше първият път, когато забелязах наистина много неща у него. Макар да беше реалистично Арчи да бъде наречен алкохолик, той със сигурност беше функциониращ алкохолик. Като за начало видът му беше безупречен. От глава до пети. От него се носеше свеж мирис на сапун, косата му беше сресана и спретнато подстригана, ризата и панталоните му бяха старателно изгладени, а черните му кожени обувки бяха лъснати така добре, че блестяха. Почудих се дали всичко това се дължеше изцяло на Анита.

Вгледах се в добре подрязаната му брада и топлите кафяви очи и забелязах, че всъщност е хубав мъж, чийто външен вид някак си не беше успял да падне в жертва на алкохола.

Спрях близо до естрадата и се облегнах на парапета, за да погледна към тъмните води.

— И така…

Арчи спря до мен, а погледът му последва моя към кроткия прибой.

— Предполагам, че си наясно за Анита.

— Не. Знам единствено онова, което заподозрях, когато я пратих на преглед при лекаря й.

— Рак — сега вече погледна измъчено към мен. — Работата не е добра, докторе. Казали са й преди седмици. Едва сега е събрала кураж да сподели с мен.

Гърдите ми се сковаха от съжаление към него и Анита и не можах да се удържа да не хвана ръката му.

— Ужасно съжалявам, Арчи.

— Твърдят, че имала шансове. Но битката ще е тежка.

— Анита има вид на корава жена. Ако някой може да го направи, сигурна съм, че тя ще успее.

— О, докторе — Арчи въздъхна тежко. — Тя е най-силната жена, която някога съм срещал. Но това не означава, че не е ранима. Съсипана е от това. Нуждае се от мен.

— Значи ще й помогнеш — стиснах ръката му.

Той я изтръгна от хватката ми.

— Тя има нужда от мен — тросна се. — А изглеждам ли като мъж, на когото да може да разчита? Има само мен и аз ще се издъня.

Обмислих възможностите си. Можех да се захвана да го обнадеждавам, да твърдя, че всичко ще бъде наред. Или можех да бъда директна.

Позовах се на инстинкта си.

— Предстоящата година ще е най-тежката в живота на Анита. От всичко, което съм чувала, тя е добра жена. Ще се наложи да се покажеш на ниво, Арчи.

— Как бих могъл да се грижа за нея, когато за толкова дълго приоритетът ми е бил пиенето? — поклати глава. — Случвали са ми се много гадости… и пиенето винаги ми е било от помощ. Сега това ще ми струва много.

— На Анита това й е ясно, нали? За теб и пиенето. Никога не е правила опит да те промени и да ти го отнеме.

Обърна глава и се вгледа в мен вероятно изненадан от това колко добре схващах ситуацията.

— Никога, докторе. Нито веднъж. Приема ме какъвто съм.

— Тогава й го дължиш. Тя има нужда от теб. Не й отнемай себе си. Не и сега.

Лицето му помръкна от страх.

— Ще се наложи да сложа край на това — да бъда човекът, от когото тя наистина се нуждае. Как, по дяволите, бих могъл да го постигна навреме, докторе? Няма начин.

Беше самата истина, че рехабилитацията на зависими представляваше ужасно тежък и дълъг път, но понякога в живота се случваха неща, които ни правеха по-способни да постигнем нещо, отколкото изобщо сме си представяли. Купър ми каза, че Арчи не бил близнал алкохол цялата вечер. Всеки би допуснал, че първото, което би предприел Арчи, е да удави мъката си в пиене.

Не го беше направил.

Приближих глава към него и онова, което изрекох, идваше от сърцето ми.

— Хората са способни на изключителни неща, за да спасят онези, които обичат.

* * *

Останах загледана в отдалечаващия се Арчи и почувствах как ме изпълва меланхолия. Арчи прие утехата, която предложих, и ми се щеше да мисля, че бях помогнала поне мъничко.

Като за начало, прибираше се у дома при Анита, вместо да се върне в бара.

Но му предстоеше тежък път. И на двамата предстоеше тежък път. И аз изпитвах съжаление към тях.

Налегната от мрачни чувства, реших да отида обратно в бара, за да съобщя на Купър, че съм пратила Арчи у дома, но също и защото се нуждаех от неговата прегръдка.

Не останах никак доволна, когато при влизането ми заварих на бара да седи жена в така прилепнали джинси, че изглеждаха нарисувани върху нея, а високите токове на червените й обувки бяха опрени на напречника на бар стола. Беше стиснала в шепа плата на ризата на Купър и го гледаше похотливо.

Купър се опитваше деликатно да разхлаби хватката й.

Когато Оли го потупа по рамото и посочи към мен, Купър се начумери и дръпна рязко от себе си ръката на жената.

Тя се нацупи и се помъчи отново да се докопа до него.

Почувствах върху себе си погледите на редовните посетители, които очевидно бяха развълнувани заради предстоящото шоу и забързах към Купър. Разбира се, че нямаше да им предоставя шоу, но щях да прокудя тази непозната от бара на моя мъж.

— Хайде, Купър, защо се държиш така вдървено? — чух я да казва и се наежих заради фамилиарниченето й.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах, като спрях до бара.

Купър въздъхна.

— Докторе, не е каквото си мислиш.

Повдигнах вежда.

— Мисля, че тази жена ти се натиска, а ти искаш да те остави на мира.

— Тогава, да, точно каквото си мислиш, е.

Жената се обърна да ме погледне и очите й станаха кръгли.

— О. Ти си лекарката.

— Самата тя.

— И така… — посочи между нас с Купър. — Това между вас сериозно ли е?

— Коя си ти? — попитах.

Тя ми се ухили.

— Аз съм Сейди Томас.

Изгледах кръвнишки Купър, а той потрепна и потърка с ръка лицето си.

Обходих с очи крещящо разголената тениска и голямата коса.

Беше привлекателна по препалено очевиден начин.

И моя пълна противоположност.

И все пак той беше правил секс с нея.

У мен се надигна ревност, която мигом намразих.

— Сейди — пристъпих по-близо с надеждата да сведа до минимум броя на хората, които ме чуват. — В отговор на твоя въпрос, да, с Купър се срещаме и ако не се разкараш от бара му и не държиш настрана от него тези ръце с добре поддържан маникюр, може да се наложи да забравя, че съм дама.

Чух Купър да изсумтява и го изгледах убийствено.

— О, миличка — Сейди поклати глава и някак си успя да стане от бар стола с елегантност, която не бях очаквала. — Няма защо да ме заплашваш. Не осъзнах, че това между вас е нещо сериозно. С Купър само флиртуваме. Но ако вие двамата сте заедно, ще го уважа.

Изненадана, но доволна, аз кимнах.

— Оценявам го.

— Нямаш грижа. Ще отида да поиграя малко билярд — помаха към мен с пръсти с дълги червени нокти и се понесе към масата за билярд да пофлиртува с редовен посетител на име Хъг.

Стрелнах Купър с поглед.

Той се изправи и, както изглеждаше, подготви се за предстоящото.

И така беше редно.

— Арчи се прибра у дома. Аз се връщам в хотела.

— Джес — протегна ръка над бара и ме спря тъкмо когато се завъртях да си вървя. — Не си тръгвай ядосана.

Присвих очи към него.

— Защо не й каза, че се срещаме, за да разкара ръцете си от теб? — просъсках.

— Опитвах се — отговори през стиснати зъби. — Ти се появи, точно когато тя подхвана тази тъпотия.

Силно вбесена, предимно на себе си заради проявяваната ревност, аз дръпнах ръка.

— Трябва да вървя. Ще говорим по-късно.

— Джес — викна след мен, но аз вече бях прекосила наполовина бара.

* * *

Лежах в леглото и четях — или се опитвах да чета, — когато телефонът на нощното ми шкафче издаде звук. Взех го и стомахът ми се преобърна заради съобщението от Купър.

Отвън съм.

Този път усещането беше различно от обичайното.

Беше усещане, причинено от тревога.

Този мъж караше всичко у мен да се стяга на възел и понякога това ми харесваше, но тази вечер го намерих за неприятно.

Бях ядосана на Сейди, задето докосваше Купър, защото го възприемах като свой. Беше минало дълго време, откакто бях изпитвала това чувство към някого. Да се чувствам така означаваше, че въпросният човек е в кръвта ми.

Нямаше как да излезе от там, попаднеше ли веднъж в кръвта ти.

Дори ако го изгубиш.

Но не се канех да отбягвам Купър, понеже се боях от начина, по който ме караше да се чувствам. Уплахата ми беше придружавана от пристрастяващо вълнение и чувство на свързаност, които не желаех да разклащам.

Бързо навлякох един клин и се запътих към рецепцията, за да отворя на Купър. Той мигом се притисна към тялото ми и с ръка на хълбока ми се обърна да заключи вместо мен.

Без да каже и дума, ме поведе за ръка към стаята ми. Затвори внимателно вратата и после ме притегли в прегръдката си.

Това беше всичко, което бях искала по-рано.

Прегръдките на Купър бяха всепоглъщащи, топли и сигурни и в тях се чувствах обичана и защитена.

Обвих ръце плътно около него и промърморих срещу рамото му:

— Не че изобщо имам нещо против, но какво правиш тук? Наясно си, че формално погледнато още съм на работа, нали?

Купър ме избута назад на една ръка разстояние. Прибра кичур коса зад ухото ми и после погали брадичката ми с върховете на пръстите си. Бях напълно обезоръжена от топлотата в израза му.

— Исках да оправя недоразумението ни от по-рано. Също така тази вечер установих нещо… и имах нужда да те видя, да се уверя, че си добре. Наясно съм за диагнозата на Анита. Знам, че има рак.

— О — прошепнах.

— Една от приятелките й дойде да ни съобщи тази вечер.

— Съжалявам, Купър.

— Знаела си го от известно време.

— Подозирах. Затова настоях незабавно да отиде при лекаря си.

Той плъзна палец по устната ми и после склони глава, за да опре чело в моето.

— Сигурно е тежко, докторе. Да казваш на хората, че им предстои битка.

— Не е лесно.

Отърка нос в бузата ми и целуна ухото ми.

— Знаеш ли какво обаче — прошепна и по гърба ми пробягаха тръпки. — Предоставила си й по-сериозни шансове да оцелее, като си я пратила веднага на лекар.

Отдръпнах глава, за да се взра в очите му и там разчетох силно възхищение.

— Купър — прошепнах, несигурна какво да кажа. — Съжалявам за цялата тази история със Сейди. Знам, че не си флиртувал с нея. Предполагам, проявих малко ревност.

Той отвори уста, за да каже нещо и после явно мигом промени решението си. Вместо това ръцете му се вмъкнаха под тениската ми и ме дръпна обратно до себе си.

— Тя няма никакво значение за мен. Ти обаче имаш. И тъкмо ми беше напомнено как би трябвало да се държим за предоставеното ни щастие с две ръце, докато още имаме шанс.

Когато ме целуна бавно, едновременно с нежност и ненаситност, аз забравих всичко, освен вкопчването в щастието заедно с него.

* * *

Леглото ми в хотела беше по-малко от това на Купър, но след като Купър се люби нежно с мен, се чувствахме удобно.

Той лежеше по гръб, устремил поглед към тавана, с длани, пъхнати под главата, а аз бях на една страна с глава, отпусната върху ръката му, и гледах него.

Никога не ми стигаше.

— Изобщо не говориш за живота си в Айова — обади се неочаквано.

Изненадана, при това неособено приятно, аз не казах нищо в продължение на минута.

Всъщност се надявах, че като му разказах за самоубийството на сестра ми, това ще е достатъчно да го накара да избягва темата за миналото ми завинаги.

Завъртя глава на възглавницата, за да ме погледне.

Постарах се да не се разшавам смутено.

— Няма много за разказване.

— Какво беше детството ти?

Знаех, че в детството ми имаше и хубави моменти, но след всичко, през което премина семейството ни, беше трудно да си ги припомня. Обратно в Айова съществуваше един светъл лъч.

— Ами, като бях на осем, се запознах с най-добрия ми приятел Матю.

Купър се обърна настрани, за да се озове лице в лице с мен. Имаше релаксиран вид и очевидно беше доволен, задето споделям нещо с него.

— Така ли?

Заля ме вина.

Бях така затворена що се отнасяше до тези неща. Тревожех се, че това ще започне да го смущава.

— Да. Семейството му се нанесе в съседната къща и помежду ни се създаде силна връзка заради споделената любов към „Гръмотевични котки“.

Той се изсмя.

— И оттогава сте приятели.

— И оттогава сме приятели — усмихнах се.

В очите му се прокрадна любопитство.

— И нищо повече от това?

Поклатих глава, а после се разхилих, като си припомних.

— Обаче поделихме първата целувка в живота ни. И двамата си падахме по други хора, но решихме да си спестим нервността от първа целувка, като се целунем двамата.

— Сладко — Купър се подсмихна.

— Беше странно. До голяма степен сме като брат и сестра. Въпреки това приятелството ни е създавало и проблеми. Кавалерът ми на бала след предпоследния клас в гимназията ме разкара, защото се ядосах, че е резервирал стая в хотел. Той заяви пред всички, че съм ледена кралица и между нас е свършено, а после си тръгна от бала заедно с Джеси Йънг, която с готовност му се пусна — боже, колко бях унизена само. — Матю настоя да си тръгнем и приятелката му по онова време, която и без друго ме мразеше, го заряза, задето е избрал мен пред нея. Преди да се усетим, тръгна слух как тайно сме правили секс зад гърба на приятелката му. Оттам нататък слухът се разрасна. До края на седмицата вече бях бременна с детето на Матю.

— Гимназия — Купър изпухтя шумно. — На кого би се приискало да се върне обратно?

— Мислех, че годините ти в гимназията са били хубави.

— Не беше лошо, но изобилстваше от драми. Не си падам по драмите.

Сгуших се по-близо до него.

— Това ни прави двама.

Плъзна опакото на дланта си надолу по ръката ми, като проследи докосването с очи.

— Разкажи ми още. За у вас.

Мамка му.

— Няма много за разказване.

Насочи очи обратно към моите, а дланта му застина на място.

— Ами другите ти приятели? Родителите ти? Малката ти сестра? — приближи глава до моята. — Наясно съм, че не ти е лесно, Джес, но все пак невъзможно е да няма и хубави спомени.

Почувствах у мен да се надига позната паника, онзи вид паника, която прерастваше в треперене, а не исках такова нещо. Нямах желание Купър да види как реагирам само на мисълта той или друг да научат истината.

— Не говоря за тях — думите излязоха от устата ми по-студено и по-остро, отколкото възнамерявах. Побързах да смекча внезапната хладина в очите на Купър и добавих: — Ти ми кажи повече за твоето семейство.

Вместо това той въздъхна, дръпна ръката си и легна по гръб.

— Всъщност става късно. Би трябвало да се опитаме да поспим.

Гадост.

— Добре — съгласих се кротко.

Той затвори очи, а аз почувствах, че паниката ми прерастваше в нов вид тревожност. Обикновено, преди да заспим, преплитахме ръце и крака и се сгушвахме един в друг.

Беше ми ядосан.

Двойна гадост.

След известно време гърдите му започнаха да се повдигат и спускат равномерно и сънят го отнесе. Аз не извадих този късмет. Вместо това го гледах с надеждата, че в бъдеще ще имам още много възможности да го гледам как спи, но уплашена, че това можеше и да не се случи.

Щеше ми се да не бях посвещавала години да градя толкова много защитни прегради срещу болката от миналото, че да бях направила почти невъзможно да се изправя срещу нея.

Щеше ми се да бях достатъчно смела да му разкажа всичко.

Да споделя с него как преди време извърших нещо изключително, за да спася обичан човек.

Нещо изключително и ужасно.