Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (23)

23.
Джесика

— Така че предложих да се премести в „Океанска гледка“, стаята, в която живеех аз, докато бях на почивка, а той имаше дързостта да недоволства и срещу нея — заявих ядосано, все още неспособна да надмогна най-капризния кучи син, когото бях имала нещастието да срещна в живота си. — Казвам ти, не знам как Бейли търпи това. Беше така хладнокръвна и спокойна, дори дружелюбна към него.

Купър ме стисна за ръка, докато крачехме редом по Дувър стрийт. Това значеше, че слуша ропота ми срещу най-новия вбесяващ гост на хотела.

— А после… После изтресе право в лицето на Бейли „Интериорът е далеч по-прочувствен, отколкото изглеждаше на онлайн снимките“. Какво има предвид с това? Знам какво означава думата, но как може декор да е сантиментален? И какво му е лошото на интериора? Но последната сламка, последната сламка, беше, когато нарече Бейли дразнеща и заяви, че трябвало да се настани в „Парадайз Сандс“, но нейният хотел бил по-евтин и това го накарало да допусне тази ужасна грешка. Личеше, че се кани да подходи дипломатично, но на мен ми стигаше, защото ако не беше напуснал хотела, сигурно щях да го удуша.

Купър се позасмя и ме изгледа с ъгълчето на окото си по начин, който не можах да разбера.

— Какво?

— Прекарваш прекалено много време с Кат.

Ухилих се.

— Тя притежава борбеността, за каквато плачеше тази ситуация. Аз просто я вкарах в действие.

— Сега вече съм разтревожен. Какво направи?

— Изритах го от хотела — заявих и се помъчих да не се чувствам зле, като си припомних изражението на лицето на Бейли. — Поясних му, че ако ще е груб със собственичката, може да си вземе багажа, да разкара надутия си задник от сградата и в крайна сметка да се настани в „Парадайз Сандс“. Той отговори, че ще го стори. Сега Бейли ми е бясна.

— Джес — засмя се и поклати глава. — Хубаво е, че си се застъпила за Бейли, но разбирам защо ти е ядосана. Прогонила си гост. Доколкото ми е известно, нито веднъж, откакто държи хотела, не е гонила гост.

Чувството на вина започна да се усилва.

— Но със сигурност тази ситуация го изискваше.

Той повдигна рамене.

— Аз бих го изхвърлил от бара си, но това е различно.

— Не съм допускала, че Бейли е човек, който би търпял подобно отношение.

— Занимава се с хотелиерство. Това върви с работата. Защо мислиш в личния си живот проявява такава непоносимост към глупости. Трупа се.

Засмях се и се сгуших по-близо.

— Искаш ли да чуеш най-хубавото? Частта, която не е известна дори на Бейли.

Очите му се усмихнаха и аз го приех за да.

— Тя има личния номер на Вон. Били си разменили номерата за бизнес цели…

— И ние го направихме. Същото важи за повечето хора на дъсчената алея.

— О.

А пък аз да се надявах, че са си разменили номерата по други причини. И все пак… Това не отнемаше нищо от стореното от Вон. Като се замислих, пак се ухилих.

— И така, заради прилива на адреналин в резултат на гнева ми и, признавам, от желание да съм бясна на Вон, защото безспорно сравнението с неговия хотел нарани Бейли, аз му се обадих. Разказах му всичко, уведомих го, че всеки момент може да очаква надменния простак на прага си и заявих, че е добре дошъл да подслони идиота в хотела си с напомпани цени и несантиментален интериор.

— Боже, Джес — промърмори Купър.

— Знам, че не бях справедлива. Цените му не са напомпани. Но не това е важната част. Започна да ръмжи и да се държи с онзи вълчи маниер по телефона.

— Дори не знам какво означава това.

— Няма значение. Както и да е, помоли ме да повторя какво е казал онзи тип на Бейли и когато го направих, от другата страна на линията настъпи напрегнато мълчание.

— Усетила си го по телефона?

Побутнах го закачливо.

— Да. Както и да е, поиска името на мъжа. Знаеш ли защо?

Завъртя очи, но ми угоди.

— Защо?

— Защото каза, че ще му откаже стая.

Това грабна вниманието на Купър. Прочетох въпроса в очите му.

— Наистина — потвърдих. Стиснах ръката му. — Той я харесва, Купър.

— Може би. Или може би просто я уважава. Израснал е в свят, където маниерите значат всичко. Може би не понася лесно някой да обижда жена, която е негова позната.

— Предполагам, всичко това е вярно, но има и още — настоях.

— Защо те вълнува дали Тримейн харесва Бейли? Бейли си има Том.

Това беше истина. И, както изглеждаше, тя го обичаше… но в отношенията им имаше някакво равнодушие. Също така не намирах, че той показва достатъчна подкрепа по отношение на хотела. И така, Бейли се намираше под достатъчно напрежение, а той утежняваше нещата като я караше да се чувства виновна, задето работи усърдно.

Знаех само, че Бейли Хартуел е един от най-специалните хора, които познавах, и исках тя да има същото като нас с Купър.

Вълнение.

Трепет.

Приключение.

Не знаех как да отговоря на въпроса му, без да му кажа всичко това, така че както вървяхме, обвих ръка около лакътя му и сведох глава на рамото му. Бяхме се запътили към музикалния магазин да проверим цените на китарите, защото Джоуи искаше да се занимава с нещо различно след неуспешното прослушване на пиано няколко седмици по-рано.

Почувствах нежната целувка на Купър върху слепоочието ми.

— Остави ги на мира, докторе.

Докторе.

От известно време не ме беше наричал така.

Кимнах с усмивка.

— Купър — на прага на магазин за риболовни принадлежности се беше появил по-възрастен мъж и сега крачеше към нас. — Как си?

— Доктор Дуган — Купър кимна. — Добре съм. Ти как си?

Напрегнах се до Купър. През последните няколко седмици се бях запознала с много хора, в това число с кметицата, както и с Кел Съмърс и партньора му Джейк. С местния лекар обаче не се бях срещала.

— О, опитвам се да отделя време за хобито, докато мога. Не е лесно, когато нещата в кабинета са така — усмихна ми се и протегна ръка. — Пол Дуган.

Стиснах любезно ръката му.

— Джесика.

Той кимна и хватката му се затегна леко.

— Лекарката, която е пратила Анита при мен.

— Да. Как е тя? — Арчи не наминаваше често в „Купърс“ и аз го приемах като добър знак за него, но не знаех какво означава за Анита.

Изражението му помръкна.

— Битката ще е тежка, но щеше да е още по-тежка, ако не я бяхте пратили при мен навреме.

Не намирах какво да кажа, защото в момента темите, свързани с медицината, не бяха лесни за мен.

— Всъщност… — той пристъпи малко по-близо. — Сигурен съм, че сте чули, но неотдавна дъщеря ми напусна кабинета и имаме нужда от друг лекар. Повече от добре дошла сте да кандидатствате, доктор Хънтингтън.

При това предложение пулсът ми започна да спринтира.

Нямаше да лъжа, изкушавах се да се разскачам и да извикам „ДА!“

В хотела беше забавно. В добрите дни. Но ми липсваше предизвикателството и да ми се налага да се справям с противни клиенти не беше същото, като да се изправям пред комплицирани медицински състояния. Разбира се, налагаше ми се да се справям и с неприятни пациенти (всъщност предимно със семействата им), но можех да го понеса за сметка на по-общата картина.

Проблемът беше, че не знаех дали ми липсва предизвикателството на лекарската професия, или просто предизвикателството като цяло. Липсваше ми фактът, че да практикувам медицина ме кара да се чувствам по-малко виновна за бъдещето си, или просто ми липсваше да бъда някой, който помага на хората?

— Благодаря, доктор Дуган — отговорих най-накрая. — Ще го имам предвид.

— Добре — кимна рязко и се усмихна на Купър. — Радвам се за теб, синко — потупа го по рамото и кимна за сбогуване.

Останахме загледани след него, а аз се наведох към Купър и казах:

— Хората тук са мили, Купър.

— Да — изгледа ме по начин, който ми даваше да разбера, че иска да попита дали наистина обмислям предложението за работа.

Обаче не попита.

Всъщност след разправията ни и произтеклия от нея страстен акт Купър не ми беше задавал въпроси, които биха могли да ме накарат да се затворя за него.

Въпросите може и да не бяха задавани, както се случваше в момента, но спокойно можеха да бъдат, защото независимо от всичко успяваха да напомнят за моята потайност. И просто така помежду ни се настани натрапчиво напрежение.

Като стигнахме музикалния магазин, Купър се възползва от възможността да пусне ръката ми.

Постарах се да не проявявам параноя по темата.

Все пак имаше нужда от ръцете си, за да се запознае с китарите.

Но внезапната емоционална дистанцираност ме тласкаше към пълна паника.

Следвах го из магазина, а той оглеждаше китарите, без да отчита присъствието ми. Най-накрая ми дойде до гуша да бъда пренебрегвана, така че хванах ръката му и отново се притиснах към него.

Зачаках разтревожено.

Той се обърна да ме погледне, а в очите му се беше настанил познатият плам.

— Като свършим тук, отиваме в моето жилище.

Изведнъж дишането ми стана плитко.

— Така ли?

— Да — наведе се и промърмори в ухото ми: — Искам те на длани и колене.

— На длани и колене — прошепнах. Това също се превръщаше в позната реакция на емоционалната ми дистанцираност. Сексът.

Отдръпна се, а в очите му надничаше нещо мрачно. Почудих се дали това беше неговият начин да ме накаже, задето не се разкривам пред него.

Подгизнала си… Поне това ще получа от теб.

Възможно беше това да е начинът на Купър да контролира ситуация, върху която нямаше контрол. Ако не можеше да научи тайните ми, щеше да има моя копнеж. И аз не можех да се боря срещу страстта си към него.

В следващия момент Купър вече вървеше към изхода на музикалния магазин и стискаше здраво ръката ми.

— Купър?

Той не отговори, а закрачи енергично към джипа си.

— Качвай се — нареди, след като отвори вратата до шофьора.

Не спорих.

Само след секунди джипът потегли и той подкара към къщата си. За моя изненада обаче, след нямаше и минута Купър зави в мрачна алея между сградата на залата за боулинг и киното. Джипът му едва се побра на пълното с кофи за боклук и неогрявано от слънцето пространство.

— Какво правиш? — попитах смаяно, докато го наблюдавах на слабата светлина как разкопчава предпазния колан. Бързо ми стана ясно, че възнамеряваше да правим секс тук и ахнах. — Купър всеки може да ни види.

— Никой няма да ни види — отвърна грубо и разкопча и моя колан. — И не мога да чакам да те имам, Джес.

Очите ни се срещнаха и цялата пламнах заради ненаситния копнеж в тона му. Но все пак…

— Купър…

Ръцете му се вмъкнаха под роклята ми и раздалечиха бедрата ми, а аз подскочих цялата, когато върховете на пръстите му се отъркаха в бельото ми.

В изключително влажното ми бельо.

В очите му пролича удовлетвореност.

— Премести се отзад, Джес.

Бях на път да се възпламеня.

— Добре — прошепнах, покатерих се на междинната конзола и се почувствах също като палава тийнейджърка, щом се строполих на задната седалка.

Купър беше при мен след части от секундата, сграбчи ме за хълбоците и ме дръпна към себе си, така че аз се озовах по гръб. Купето беше изпълвано от насеченото ни дишане. Той избута роклята ми нагоре и смъкна рязко гащичките ми.

След това чух да смъква ципа на джинсите си и ме изпълни очакване, което ме направи повече от готова за него.

— Купър — произнесох умоляващо, изведнъж също така нетърпелива като него. И двамата се бяхме проверили, а аз бях на хапчета, така че не съществуваше пречка да се поддадем на потребността от мигновено удовлетворение.

Стисна лявото ми бедро, притисна го плътно към таза си и после проникна рязко в мен.

В очите ми експлодираха светлини, а мускулите във вътрешността ми се стегнаха около него и мигом бях разтърсена от неочакван оргазъм.

— Джес! — изръмжа изненадано той, а дълбоките му тласъци подпалиха нов пожар в мен. Опря ръце от двете страни на главата ми, забави леко темпо и долепи устни до моите.

Отвърнах на целувката му, отчаяна да почувствам вкуса му върху езика си.

Устните му се откъснаха от моите, минаха по челюстта ми и достигнаха ухото ми.

— Свърши, Джес. Още веднъж — настоя с тласък, който ме накара да извия гръб в наслада.

Исках го. Жадувах за това… но още беше далече, а усещах, че за Купър моментът наближава.

Той плъзна ръка между телата ни и притисна клитора ми с палец. Изпълни ме нова доза неописуема сласт.

— Да! — проплаках и се загърчих под него, докато той описваше кръгове около клитора ми, а членът му се движеше в мен.

Паднах във властта на нова кулминация.

Тазът на Купър се напрегна срещу мен.

— Джес — изръмжа провлачено, направи рязко движение и достигна докрай.

Притиснах бедро плътно към него, а той отпусна чело върху гърдите ми в опит да нормализира дишането си.

Започнах да се пробуждам за реалността и страстите взеха да се поохлаждат.

— Току-що правихме секс в алея — посочих очевидното.

— Не можех да чакам — промърмори той и вдигна глава, за да ме погледне. — И това свърши прекалено бързо. Не сме приключили.

Трудно е за вярване, но желанието ми отново се пробуди.

— Този път ще успеем ли да се доберем до къщата ти? — подкачих го.

— О, да — надигна се и внимателно излезе от мен. — Все още те искам на длани и колене.

Олеле.

Казах си, че съществуват и по-лоши начини да се отплащам, задето съм емоционално дистанцирана от него, и се престорих дори пред себе си, че не се страхувам, че това между нас ставаше прекалено ранимо, та да оцелее.

— Ще си го получиш — обещах.

* * *

Местех поглед между двата бестселъра и се мъчех да реша кой искам да заема. Това беше свободната ми сутрин от хотела и като много други сутрини от пристигането ми в Хартуел аз я прекарвах в „Еймърис“.

Няколко седмици по-рано бяхме стигнали до конфузен разговор за парични средства. За моите парични средства. За моите към момента ограничени парични средства.

Понеже бе така мила, без да накърнява гордостта ми, Еймъри предложи да вземам от нея книги назаем, вместо да ги купувам.

— Нужна ми е помощта ти — подвикнах към нея, след като единственият друг клиент си беше тръгнал.

Още беше рано сутринта. Не най-ангажираният период на Еймъри.

Няколко секунди по-късно вече беше до мен.

— Не можеш да решиш ли?

— Между тези двете — посочих книгите на стелажа.

Тя ги погледна.

— Тази — посочи дясната. И двете бяха трилъри. — По-находчива е.

— Страхотно — взех екземпляра от рафта и го притиснах към себе си. — Отново ти благодаря.

Тя повдигна рамене с обичайната си свенлива усмивка на лицето.

— Искаш ли кафе?

— Разбира се, че да — последвах я до щанда. — Какво ново при теб?

— Хм… — намръщи се замислено, а после очите й светнаха. — Поръчах нова машина за еспресо.

Отворих уста дори не съвсем сигурна какво ще отговоря, когато телефонът ми звънна и ме избави. Беше Бейли. За щастие вече не ми беше бясна.

— Какво има?

— Джордж Бекуит няма да продаде на Девлин!

Потрепнах заради ентусиазирания й писък.

— Какво?

— Джордж Бекуит! Току-що научихме. Отказал е да продаде имота си на семейство Девлин.

Усмихнах се, а тя се засмя.

— Хубави новини. И на кого ще продаде?

— Нямам ни най-малка представа. Но кого го е грижа? Не е Девлин! О, и сега той е бесен — изкиска се.

Еймъри ме изгледа въпросително заради кискането ми. Оформих с устни:

— Само секунда.

— О, и още нещо позитивно! Джордж ще се върне в града, за да сложи в ред делата си. Ще можеш да му дадеш писмата на Сара.

Писмата на Сара.

Иха.

Както с всичко останало от стария ми живот, през последните няколко седмици не бях мислила кой знае колко за тези писма. Предполагам, защото не ми допадаше особено да мисля за тях или за свързаността, която изпитвах с жената, която ги беше написала.

Бяха скътани в едно чекмедже в стаята ми в хотела.

Но Джордж заслужаваше да види тези писма.

— Това е чудесно.

— Чуй, тъкмо влезе гост. Трябва да вървя. Но разпространи новините! — затвори.

Усмихнах се широко на Еймъри.

— Джордж Бекуит няма да продаде на Девлин.

Тя също се усмихна.

— Това е добре.

Честно казано, Еймъри не изглеждаше толкова загрижена дали Девлин ще купи имота, колкото останалите, и аз го приписвах на факта, че тя не представляваше чак толкова много част от общността на дъсчената еспланада. Бях научила, че с Айрис са приятелки, но се боях, че социалният кръг на Еймъри се изчерпваше с нас двете.

— Бейли е на седмото небе.

— Успях да я чуя — тя се засмя леко.

— Да, умее да е шумна — отвърнах, а в гласа ми ясно пролича възхищение.

Еймъри ме изгледа опечалено.

— Ще ми се и аз да притежавах нейната самоувереност.

Прииска ми се да попитам защо й липсваше подобна самоувереност. Тя беше умна, имаше собствен бизнес и беше красива. Защо да не е самоуверена? Преди шпионски да съм успяла да вмъкна любопитен въпрос, камбанката над вратата задрънча и двете завъртяхме глави.

Сърцето ми веднага се сви, щом видях Дейна Келърман.

Както обикновено тя изглеждаше зашеметяващо и беше в изряден вид. Бях научила, че е фризьорка в един от най-добрите салони в града. По тази причина (и от парични съображения) не бях ходила да си подрязвам косата от пристигането ми в Хартуел.

Котешките й очи се разшириха, щом ме видя, което навяваше на мисълта, че и тя е също толкова изненадана да ме види, но не можех да съм сигурна дали реакцията й е истинска.

Запъти се към щанда, като ми кимна сковано, преди да се обърне към Еймъри.

— Скини лате — произнесе.

Еймъри кимна и се зае да й приготви поръчката.

Трите потънахме във възможно най-неловко мълчание, което беше нарушавано единствено от звука, издаван от кафемашината.

— И така… Все пак с Купър наистина сте заедно? — обади се изведнъж Дейна.

Не казах нищо.

Беше всеизвестен факт, че пепелянките можеха да впръскват колкото отрова искат в зависимост от обстоятелствата. Аз не бях жертва и не бях преследвач, но имах усещането, че тази змия гледаше на мен като на двете едновременно. Нямах желание да й помагам да реши като кое от двете ме виждаше тя.

Тя въздъхна. Тежко.

— Чуй, не се опитвам да причиня неприятности. Просто казвам, че сега схващам ситуацията. Вие двамата очевидно сте сериозна двойка. Имам предвид, явно е така — усмихна ми се кисело. — Много жени биха си тръгнали заради цялата тази работа с децата.

— Какви деца? — по дяволите. Излезе от устата ми, преди да успея да се спра.

— Да — приближи малко. — Знам, че Купър обича да разправя на хората как краят на брака ни настъпи заради изневярата, но всички знаят истината — аз не можех да имам деца и той негодуваше заради това. А аз… Ами, аз бях глупава. Вместо да обсъдим осиновяване, както искаше той, допуснах да ме ръководи огорчението ми. Но и той не беше прав. Той… не е от хората, които прощават лесно и ако не се държиш по определен начин, той… просто се затваря. А децата… Ами, ти, разбира се, знаеш колко са важни те за него. Иска да бъде баща повече, отколкото някога ще желае теб или мен.

— Скини лате — Еймъри тръсна чашата на щанда и за миг ме изтръгна от все по-силната ми паника.

Преди никога не я бях виждала да гледа някого гневно.

Дейна изглеждаше също толкова изненадана. Изсумтя надменно, остави няколко долара, взе си кафето и напусна, преди някой да е успял да каже още нещо.

— Нали няма да се вслушаш в думите й? — обади се Еймъри.

— Истина ли е? — попитах, като чувствах гръдният ми кош да се сковава все повече. — Така ли се е случило? Между тях двамата?

Тя направи извинителна физиономия.

— Няма как да знам. Съжалявам.

— Наясно съм, че тя е змия… но… — зърнах нещо в очите на Дейна. Намек за истинска болка. — В онова, което каза, имаше поне зрънце истина. Личеше си.

— Недей да си правиш неоснователни заключения. Обсъди го с Купър.

Кимнах.

Щях да го направя.

Само да успеех да прогоня това внезапно злокобно чувство.