Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (2)

2.
Джесика

Два месеца по-рано

Изправително и рехабилитационно заведение за жени Уилмингтън, Делауер

— Да знаеш, че ако се блъснеш в още някоя врата, ще те пратя на очен преглед — заявих сухо на Мери Джо, докато промивах разцепената й устна.

Тя ме изгледа сърдито, но не отговори, което беше нещо необичайно. Ако само успееше да прояви подобна сдържаност спрямо останалите обитателки, можеше и да спре да се сблъсква с толкова много „врати“.

Пуснах марлята и свалих ръкавиците си.

— Нищо повече не мога да направя. Можеш да останеш в отделението за половин час с лед на окото. Така отокът ще спадне поне малко — отидох до малкия хладилник в клиниката си и извадих пакет с лед.

Когато се обърнах към Мери Джо, тя беше примижала към мен със здравото си око.

— Как така не се отнасяш с нас като с боклуци? Другата кучка се държи точно така.

Игнорирах коментара й за колежката ми, доктор Уитъкър, която работеше почасово в лазарета на затвора. Не гледаше отвисоко само на обитателките; смяташе всички за по-нисши твари. И въпреки факта, че аз бях водещият лекар и покривах по-голяма част от смените, тя неизменно се опитваше да ми нарежда как да си върша работата.

— Може би защото не ви смятам за боклуци — заключих и тръснах пакета лед в ръката на Мери Джо, след което я насочих към окото й.

— Как така?

Долових подозрителност в тона й.

Работата ми на лекар в затвора през последните две години ме беше научила на няколко неща. Едното от тях беше, че затворничките проявяваха подозрителност към абсолютно всеки и неговите мотиви.

— Как така не ви смятам за боклуци ли?

— Да.

Обърнах се да изхвърля използваните марли в кофата за медицински отпадъци. Отговорът на въпроса беше като достигащия най-дълбоко корен на стабилно двайсет и една годишно дърво — заровен прекалено навътре, че да го извадиш на повърхността, без да отсечеш цялото дърво.

— Грешките не те превръщат в боклук — залепих ведра усмивка на лицето си и се обърнах към нея. — Можеш да си вървиш — почуках на стъкления панел на вратата и дежурната охранителка Анджела кимна и се приближи. Отвори вратата.

— Докторе?

— Пусни Мери Джо в отделението за половин час, за да подържи леда на окото си. После може да си върви.

— Разбира се. Хайде, Мери Джо — подкани я Анджела.

След като останах сама в кабинета си, седнах пред компютъра да попълня картона на Мери Джо. Тъкмо приключвах, когато на вратата се почука.

Влезе Фатима. Висока метър и осемдесет и пет, внушителна и в отлична физическа форма, Фатима беше като истинска кралица воин в униформата си на затворнически пазач. Също така беше невероятно забавна. Усмихнах й се широко.

— Какво те води тук?

Тя направи физиономия и размаха прашна книга в кожена подвързия.

— Тези момичета са гледали прекалено много филми — седна до бюрото ми и отвори книгата.

Еха, виж ти.

Страниците бяха издълбани и по средата имаше самоделен нож.

— Това е нов начин да се скрие оръжие.

— В Джейн Остин — изпухтя Фатима. — Осквернили са господин Дарси заради тази глупост. Не са ли наясно, че този мъж е изтънчен? Джентълмен като него не бива да бъде оскверняван със скривалище за нож.

Подсмихнах се.

— Не мисля, че ги е грижа какъв джентълмен е господин Дарси.

— Виждаш ли, ето в това е проблемът. Вместо да използват книгите от библиотеката да крият оръжия, биха могли да се образоват. Нищо чудно, че окастриха бюджета на библиотеката.

— Чух, че са го направили — бях наясно колко много означаваше за Фатима фактът, че жените имаха възможността да посещават библиотеката за групово четене и да получават компютърна грамотност. — Съжалявам.

Тя въздъхна тежко.

— По дяволите, знаех, че ще стане така. Просто ще се наложи да се справя със ситуацията, както мога. Както и да е, как мина срещата ти снощи?

— Казах ти, че не е среща — с Андрю не ходехме по срещи.

Тя поклати разочаровано глава.

— Трябва да отидеш да си провериш главата. Също и онзи идиот, с когото си се хванала. Няма нищо по-хубаво от това да се прибереш у дома при мъжа си след дълъг работен ден.

Погледнах към златната й халка, която тя докосваше неволно.

— Не това каза миналата седмица, когато роптаеше, задето Дерек забравил да изпере прането или пък по-предишната седмица, когато идеята му за покупка на храна се изразяваше в набавяне на годишен запас от бира и царевични пръчици.

Фатима се смръщи.

— Абсолютно всичко ли запомняш?

— В общи линии.

— Вбесяващо е.

— Отбелязвам си го — засмях се.

— Добре, искам поравно да го убия и да се любя с него, но е хубаво да живееш с най-добрия си приятел. Би трябвало да си намериш такъв и да изриташ в канавката Доктор Фобия от обвързване.

— Вече ти казах, че не обичам да бъда във връзка.

Тя изсумтя с доза съмнение, но истината беше, че наистина предпочитах да държа нещата непостоянни. Никога през живота си не бях имала сериозна връзка. Появявах се и си отивах, когато ми скимнеше. Вземах всички решения в живота си сама и изживявах всеки ден по моя си начин.

А в дните, когато се чувствах палава, Андрю беше на разположение.

— Ще те уредя — Фатима се надигна от бюрото ми, преливаща от решителност. — Какво мислиш за шоколада? — намигна ми.

Засмях се и поклатих глава.

— Шоколадът е много хубаво нещо, но засега ми е добре и с периодични дози ванилия.

— Това конкретно парче ванилия е доста отегчително — изпухтя тя, а пейджърът й издаде звук. Погледна го и цялото веселие напусна чертите й.

— Наред ли е всичко?

— Сбиване в двора. Трябва да вървя.

— Пази се! — подвикнах след нея.

— Винаги се пазя.

Вратата се хлопна, а аз почувствах прилив на безпокойство. Знаех, че няма да ме напусне, докато тя не се върне и не се уверя, че всичко е наред.

Обърнах се обратно към компютъра си, а погледът ми попадна върху книгата, оставена от Фатима. Обзета от любопитство, хванах стария роман и почувствах тъга, задето тази класика е била така осквернена. Разгърнах на първата страница и едва не заплаках. Книгата беше отпечатана през 1940 година. Стар екземпляр на „Гордост и предразсъдъци“ би притежавал някаква стойност. Не голяма, но все някаква. Стойността му се криеше предимно в историята му.

И някой го беше унищожил в пълно неведение за това.

Запрехвърлях изрязаните страници и тъкмо се канех да оставя книгата с тежка въздишка, когато палецът ми се отърка в задната корица.

Хм. Стори ми се леко еластична и една идея по-дебела, отколкото би трябвало. С пробудено любопитството я притиснах с пръст. Бледа линия в долния край близо до гръбчето привлече погледа ми. Сякаш хартията, която покриваше кожата, е била срязана и после отново залепена.

Защо?

Опипах внимателно.

Вътре имаше нещо.

Сърцето ми ускори ударите си заради загадката, която беше възможно да се съдържа в книгата.

Вдигнах поглед към прозорците на кабинета си. Отвън нямаше никого. Никой не гледаше.

Книгата и господин Дарси вече бяха осквернени, така че беше трудно да нанеса повече щети — чоплих на мястото на линията, докато най-накрая не скъсах гръбчето.

— Какво… — взирах се в онова, което беше скрито в подвързията на книгата. Изсипах в скута си четири малки пощенски плика.

И на четирите имаше записано име и адрес.

Едно и също име и адрес.

Г-н Джордж Бекуит

Провидънс Роуд №131

Хартуел, Делауер, 19706

Някоя от затворничките ли беше скрила тези писма в книгата?

И кога?

Пръстите ме сърбяха да отворя някой от пликовете.

Телефонът на бюрото ми ме върна към реалността и ме накара да подскоча.

— Доктор Хънтингтън — отговорих.

— Две затворнички са на път. Сбиване в двора. Нищо сериозно, само дълбоки порязвания.

— Благодаря — отвърнах и затворих. Без да мисля за причината, натъпках четирите плика в чантата си и я скрих под бюрото. Залепих хартията обратно върху корицата на книгата и я оставих настрани, за да я прибере Фатима.

Вратата ми се отвори със замах и в кабинета ми влетяха Фатима и Шийла, позната ми вече затворничка. Шийла се подпираше на Фатима и стискаше корема си.

— Шибана кучка — кресна. — Ще я убия тази проклета кучка!

Фатима ме изгледа с поглед, който сякаш казваше: „Това ли е животът ни? Наистина ли?“.

* * *

— Изключително — изпъшка Андрю, щом свърши.

Изкисках се вътрешно, а той се претърколи настрани и се отпусна по гръб.

Всеки път, когато Андрю достигнеше до кулминацията, изръмжаваше думата „изключително“. Беше хубав комплимент, но колкото по-дълго продължаваше неангажиращата ни договорка да спим заедно, толкова по-смешно започвах да го намирам.

А комедията определено не оглавяваше списъка ми с възбуждащи мръсотийки. Все пак това беше за предпочитане пред онзи тип, който смяташе члена си за ракета. Веднъж по време на секс ми заяви как ако бързо не направя нещо, ракетата му ще се изстреля и ще избухне. Не успях да потисна хилежа си и той нямаше избор, освен да го извади от мен. Помъчих се да се извиня, защото наистина не беше любезно от моя страна да се смея, но той изхвърча с гневно сумтене. Повече никога не го видях. Струва ми се така беше най-добре.

Андрю завъртя глава на възглавницата и ми се усмихна широко.

Отвърнах му със същото и той се изстреля от леглото с необходимата на един хирург енергичност. Когато изчезна в банята, за да се освободи от презерватива, аз се надигнах от леглото. Изрових пейджъра си от джоба на панталоните и го проверих, макар да бях убедена, че не съм чула да издава звук. Разбира се нямаше нищо.

— Толкова си секси.

Вдигнах поглед към Андрю. Беше се подпрял на вратата на банята с ръце, скръстени пред гърдите, напълно необезпокояван от голотата си. Аз се чувствах по същия начин, докато стоях гола пред него.

— Ти също си доста секси — отвърнах с усмивка. И това беше самата истина. Някъде между работата с пациентите намираше време да поработи върху себе си във фитнес залата на баровската болница. Имаше гладко и твърдо атлетично тяло — чиста наслада за опознаване в леглото.

Колкото до мен, определено не бях от типа сексуално самоуверени жени, които просто така се разхождат голи. Но с Андрю бяхме приятели за секс вече от три години с прекъсвания от време на време. Около година, след като започнахме да спим заедно, направихме пауза, защото той започна сериозна връзка с друга жена, която трая девет месеца. Скъсаха, Андрю осъзна, че е прекалено сходен с мен и подновихме неангажиращите си отношения. Като си била гола пред някой мъж толкова много пъти и той продължава да се връща за още, в общи линии си доста уверена, че тялото ти му харесва и затова не изпитвах стеснителност около него.

— Само доста? — изхили се.

Не казах нищо повече. Егото му беше достатъчно напомпано, че да запълни целия щат Делауер. Беше най-добре да го държа под контрол, за да не излиза от широките граници, в които вече се бе разпростряло.

— Какво правиш? — попита, щом тръгнах да обувам панталоните си.

— Прибирам се вкъщи.

Той тръгна към мен намръщен. Взе тениската ми и я задържа надалеч от мен.

— Тъкмо започнахме. Отделил съм си два часа за теб.

Постарах се да не завъртя очи. На Андрю му допадаше да мисли, че всичко трябва да се върши по график, понеже беше голям и важен сърдечен хирург. Що се отнасяше до спасяването на човешки животи, това вероятно беше верен подход, но съвсем не означаваше, че съм длъжна да оставам при липса на желание.

— Не мога да остана. Съжалявам.

Нацупи се — да, нацупи се — и задържа тениската ми в ръцете си.

Изгледах го строго. Не пропускаше възможност да ми напомни какъв глупак умееше да бъде извън секса. Което беше една от причините това помежду ни завинаги да си остане само секс. Арогантността му и необятното му усещане за лична значимост ме докарваше до бяс.

Осъзна, че няма да отстъпя и ми върна тениската.

— И какво е толкова важно, та си струва да ми объркаш плановете?

— Обещах да покрия смяната на доктор Уитъкър в затвора — излъгах. Истината беше, че нямах търпение да се прибера у дома и най-накрая да отворя писмата, които открих. През цялата ми смяна не успях да ги прогоня от ума си. За миг дори обмислих идеята да отменя секс срещата ни с Андрю, за да имам възможност да ги прочета. После обаче се сетих, че спомена някаква конференция в Швеция. Секс срещите ни бяха ежеседмични и бях свикнала редовно да си получавам своето, та реших, че беше най-добре да си го взема, докато той още беше наоколо.

Проследих с поглед прелестния му задник, когато Андрю отиде до стола да вземе спретнато сгънатите си панталони.

— Защо, за бога, държиш да работиш в тази мърлява дупка?

Кръвта ми мигом кипна заради надменното му, снизходително отношение към работата ми. Кълна се, ако не умееше да си служи така добре с тези ръце, бих се отървала от него.

— Откажи се — срязах го.

— Не — завъртя се с ръце на кръста. — Джесика, ти си прекрасен и талантлив лекар. Наистина е жалко, задето си заключена в лекарския кабинет на някакъв вонящ затвор, когато е редно да трупаш стаж като хирург — нахлузи тениската си с отвратено изражение на лицето. — Още не мога да повярвам, че изостави стажа си и се отказа от възможност за пост в болницата. И не съм единствен.

— Нека не подхващаме отново темата — троснах се. Водехме този спор вече от две години.

— Добре, но ако успееш да ми кажеш какво толкова те блазни в един затвор. Защо настояваш да работиш там?

Въздъхнах в отговор, хванах чантата си и се приближих към него. Отърках върховете на пръстите си между сключените му вежди и нежно го целунах по устата.

— Лека нощ, Андрю.

Напуснах апартамента му с ясното съзнание, че беше схванал намека.

Бяхме просто приятели за секс.

Нямаше правата да изисква отговори за каквото и да било в моя живот.