Борис Керемидчиев
Някога в Горна Джумая (5) (Фрагменти от миналото)

Преди да започне денят

След 1921 година от околните села към града започнаха да прииждат една доста голяма маса момчета, изпратени да учат занаят. А по това време тук имаше хляб за кожухари, обущари, шивачи, дърводелци, коларо-железари и много други занаятчии. Малките пришълци (повечето бяха учили само до IV отделение) по 1–2 години работеха без пари, а някои дори плащаха на майсторите си. Много често обаче те вършеха различна домашна работа, която нямаше нищо общо със занаята — цепеха дърва, носеха хляба на фурната, дрехите на пералнята и т.н.

Зимата беше най-тежкия период за чираците. Денят е къс и се налагаше да се работи на „шевекер“ (на лампа, докато съмне). Часовниците тогава бяха рядкост, а и откъде часовник у един чирак. За да отвори дюкяна, да го помете и изчисти, той трябваше да отиде да вземе ключа от майстора си към 4–5 ч. сутринта. Как да се ориентира колко е часът, когато и градският часовник често не работеше. Някои от момчетата ставаха още преди 2–3 часа и се лутаха из тъмните улички на малкия градец, без да могат да се ориентират във времето. Добре, че хлебарите палеха рано своите фурни, за да извадят за гражданите топъл и ароматен симид. Там се приютяваха чираците и седяха на топло, докато стане време за отваряне на дюкяна.

Имаше и няколко кафенета, които работеха още от малките утринни часове и на разговор в тях се събираха ранобудни българи и турци. Такива бяха кафене „Зора“ на Андон Ифандиев и кафенето на „Чичо Стефан“ на „Серска“, както и турското кафене. Това, последното, особено по байряма, светеше по цяла нощ. Тук турците се събираха на „сюфер“. По време на рамазан-байряма те ядат и пият само нощем и това продължава около 30 дни.

И така, за малките чираци, тръгнали да усвояват занаят, денят започваше много преди да изгрее слънцето и завършваше късно вечер след изпълнение на последните задължения. Това тяхно ежедневие можеше да се промени едва след 3 години, когато според закона за занаятите можеха да държат изпит за калфи, а при успех след още три — и за майстори. Така след шестгодишен стаж най-добрите, след като положеха изпит пред комисия от занаятчии и представител на занаятчийската камара, ставаха майстори, а една част от тях завинаги оставаха обикновени работници.