Борис Керемидчиев
Някога в Горна Джумая (3) (Фрагменти от миналото)

Горноджумайска Бистрица

През миналия век р. Бистрица е разделяла града на две. На десния й бряг, около топлите минерални извори, се настанило турското население, а надолу от „Сапунджи дере“ били градините и ливадите му. Българите живеели на левия бряг на реката, във „Вароша“, като къщите им стигали до казармите. В миналото Бистрица била пълноводна и бърза планинска река, която лете никога не пресъхвала и дарявала с живителна влага просторните ливади, градини и тютюнища, които се простирали в западната част на Горноджумайското поле. Когато обаче излизала от коритото си, правела големи пакости.

Над реката по мое време имаше четири дървени моста, които тя често отнасяше: „черковният“, „чаршийският“, „касапският“ (по сведения на възрастни хора мостът при халите се е наричал така и през миналия век е бил покрит. На него е имало няколко занаятчийски работилнички, но при едно от поредните прииждания на Бистрица бил отнесен), както и „дяволския“ мост — под зеленчуковия пазар.

Пълноводието на реката, освен за напояване, се използуваше най-рационално от горноджумайци и за дъскорезници и воденици. Техният брой се увеличи в годините след войните, когато градът бързо нараста от прииждащите бежанци. Ускорено започна да се развива дървопреработването и бе необходим много дървен материал за строеж на жилища, които бяха изключително дървени постройки.

Дъскорезниците, или както ги наричаха още „чаркове“, бяха собственост на едри, а и на по-дребни търговци, които притежаваха в града складове за дървен материал. Такива бяха Лука Спиров, Добри Мишев, Петър Ставрев, Васил Шаляфов, Воин Стоев. Някои от тях имаха по няколко десетки души работници. Дъскорезниците се простираха нагоре по реката чак до м. „Славово“. Около 1920 г., когато още не е имало път, целият материал, който се е бичел — дъски и греди, се сваляли надолу с мулета и коне, които на кервани слизали в града. Някои от по-заможните „чаркчии“ имали собствени животни за превоз, а други наемали кираджии от близкото село Бистрица или от живеещите наоколо власи, като им заплащали на превозен курс.

Освен дъскорезниците реката задвижваше и няколко воденици „караджейки“, които мелеха пшеница, царевица и ръж за населението. Една от тях беше Диновата воденица, която след време бе приспособена и за маслобойна — за преработна на афионово семе в дървено масло. „Ингилизовата фабрика за брашно“ се намираше около театъра и използуваше водата на „Сапунджи дере“. При сегашния плаж бяха разположени една под друга водениците на Лука Спиров и „Джарковата воденица“. Под „дяволския мост“ се намираше „Новоселската воденица“, а малко по-надолу от нея, при старите гробища беше „Мавродиновата“. Имаше още две воденици — при бившата „Мототехника“ и на Сапунджи дере.