Себастиан Фицек
Терапията (62)

Епилог

Половин година по-късно. Кот д’Азур

 

Апартамент №910 на хотел „Виста Палас“ в Рокбрун е известен не само с възхитителната гледка към нос Мартин и Монако. Освен три отделни спални и две бани, апартаментът притежава и собствен малък басейн, защото изисканите гости не желаят да влизат в досег с обикновените хора, обитаващи другите стаи на хотела, в общия басейн.

Изабел Ларенц лежеше на шезлонга до басейна и се наслаждаваше на предимствата на двайсет и четири часовия румсървис. Беше си поръчала филе с италиански картофи и чаша шампанско. В момента келнер в бяла ливрея сервираше обяда й в порцеланови чинии със златен ръб. Втори келнер изнесе от салона кресло и го сложи до масата от тиково дърво, където Изабел бе избрала да обядва. Такова бе желанието й. Не й харесваше да седи на прост градински стол, докато се храни.

— Звъни се, мадам.

— Какво?

Изненадана, че един слуга се е осмелил да я заговори, Изабел остави новия брой на френския „Инстайл“ на шезлонга и засенчи очи с ръка, за да се предпази от слънцето.

— Някой звъни на вратата. Да отворя ли?

— Да, да.

Изабел му махна да се отдалечи и се изправи. Беше гладна и с нетърпение чакаше двамата келнери най-сетне да се оттеглят. Преди това потопи единия си крак в своя частен басейн и реши, че още в ранния следобед ще повика отново маникюристката. Лакът, избран вчера, не подхождаше на вечерната рокля, която бе избрала за днес.

— Добър ден, госпожо Ларенц.

Изабел се обърна недоволно и видя непознат мъж, който без покана бе излязъл през плъзгащата се врата на терасата. Среден на ръст, просто облечен, с разбъркани коси. И говореше немски.

— Кой сте вие? — попита тя и се озърна. Объркването й нарасна, когато установи, че двамата келнери са се оттеглили, без да дочакат обичайния бакшиш. И без да сервират гарнитурите към филето. Каква наглост!

— Името ми е доктор Рот. Доктор Мартин Рот. Аз съм лекуващият лекар на съпруга ви.

— О, така ли? — Изабел остана до басейна. Гореше от нетърпение да седне и да се наобядва. Но това означаваше да покани неканения гост да й прави компания.

— Дойдох да ви кажа нещо. Нещо много важно, което ми довери съпругът ви малко преди да получи нов срив.

— Не разбирам защо сте си направили този труд. Затова ли сте дошли дотук от Берлин? Само за да говорите с мен? Защо просто не се обадихте по телефона?

— Защото мисля, че е по-добре да го обсъдим лице в лице.

— Е, добре, доктор Рот, щом така искате. Макар че ми се струва малко странно, ще ви изслушам. Няма ли да седнете? — Все пак трябваше да прояви малко учтивост. Дори лицемерна.

— Не, благодаря. Няма да ви задържам дълго. — Доктор Мартин Рот мина покрай басейна и застана под слънцето на терасата. — Хубаво ви е тук.

— Да, приятно е.

— Често ли прекарвате почивката си в този хотел?

— Не. За първи път от четири години съм отново в Европа, доктор Рот. Но сега ви моля да говорите по същество. Обядът ми ще изстине.

— Живеете в Буенос Айрес, нали? — Рот се направи, че не е чул молбата й. — Напуснали сте Германия малко след смъртта на Йози.

— Имах всички основания да оставя зад гърба си цялото си минало. Ако имате семейство, ще ме разберете.

— Разбирам ви. — Доктор Рот я погледна изпитателно. — И така. Както знаете, съпругът ви призна пред мен, че в продължение на много месеци е давал отрова на дъщеря ви, а накрая я е удушил в пристъп на лудост.

— Адвокатите, които натоварих да го защитават, вече ме уведомиха.

— Вероятно знаете също, че след признанието мъжът ви отново изпадна в делириум.

— И оттогава не се е събудил. Да.

— Но преди това успя да ми разкрие къде се намира тялото на дъщеря ви.

Лицето на Изабел остана безизразно. Само свали от косата си слънчевите очила с марка „Гучи“ и ги сложи на очите си.

— И? — попита с твърд глас. — Какво ви каза той?

— Да, сега знаем къде се намира дъщеря ви.

— Къде? — попита тихо жената, като за първи път показа някаква емоционална реакция — долната й устна затрепери леко.

Мартин Рот прекоси моравата и се облегна на парапета. Стръмният бряг под него образуваше дълбока пропаст към морето.

— Моля ви, елате при мен! — повика я той.

— Защо?

— Елате, моля ви. Така ще ми е по-лесно да ви кажа.

Изабел пристъпи колебливо.

— Виждате ли долу вляво общия басейн за гостите на хотела? — Доктор Рот посочи просторната тераса под тях.

— Да.

— Защо не отидете да плувате там?

— Не разбирам какво общо има това с мъжа ми. Пък и много добре виждате, че си имам свой собствен басейн.

— Да, правилно — отвърна Мартин Рот, без да отвръща поглед от оживената тераса под тях. — Защо тогава онзи господин е легнал там?

Докторът посочи строен мъж в бански на червени карета, вероятно в началото на четирийсетте, който тъкмо местеше шезлонга си на сянка.

— Откъде да знам? Не го познавам.

— Живее до вас. Лекар е, като мен. И също има апартамент със собствен басейн. Като вас. Въпреки това е слязъл долу.

— Доктор Рот, аз наистина съм търпелив човек. Доколкото си спомням, вие казахте, че имате да ми съобщите нещо важно за неоткритото тяло на дъщеря ми. Не намирате ли за доста… безвкусно вместо това да обсъждате с мен навиците на непознати мъже?

— Да, права сте. Съжалявам. Работата е там, че…

— Какво? — Изабел свали очилата си и черните й очи засвяткаха гневно.

— Според мен причината този мъж да посещава общия басейн е, че харесва момичетата наоколо. Например красивото младо момиче, което е заело шезлонга точно до душовете. Виждате ли го?

— Да. Но не ми е познато. Вижте, търпението ми наистина не е безкрайно…

— Наистина ли?

Доктор Рот пъхна два пръста в устата си, наведе се към басейна и изсвири.

Поне десетина души във водата и по шезлонгите вдигнаха глави. Направи го и красивата млада блондинка. Тя остави книгата си настрана и колебливо махна за поздрав на доктор Рот, който бе вдигнал ръка.

— Hóla? — извика тя, стана и се запъти към басейна.

Изабел се вцепени. Само след минута момичето застана точно под тях и огледа първо нея, после и посетителя й.

— Hóla? Qué pasa? — извика блондинката отново на испански. — Quién es el hombre, mami?^[1]

Доктор Рот бе очаквал Изабел да побегне. Едва влязла в дневната, вратата се отвори с трясък и на прага застана френски полицай.

— Арестувам ви по подозрение за създаване на пречки пред правосъдието, провокиране на особено тежко престъпление и тежка физическа травма — изрече полицаят на неравен немски.

— Това е смешно — възмути се Изабел.

Белезниците щракнаха.

— Това е недоразумение! — извика тя, когато я поведоха.

Полицаят каза няколко неразбрани думи в своя микрофон и само след секунда всички чуха бученето на хеликоптер над покрива на хотела.

— Трябва да призная, че планът ви е бил много умен, госпожо Ларенц — каза доктор Рот, който вървеше непосредствено след арестуваната, за да е сигурен, че тя ще го чуе. — Йози не е била задушена. Когато сте я намерили в къщичката за лодки, е била в безсъзнание. Вие сте скрили дъщеря си и сте я качили на кораб за Южна Америка. Така сте можели да се възползвате от душевното заболяване на съпруга си в своя изгода. Оставили сте го да мисли, че е убиец. Той е повярвал, че е погубил детето си, и е колабирал. Това ви е дало възможност да го поставите под запрещение. И да си присвоите имуществото му. Адвокатите са изпълнили отлично задачата си, а в Аржентина никой не ви е питал кое е момичето с вас — нали сте имали достатъчно пари. Да, планът е отличен. Не разбирам защо сте постъпили така лекомислено, бих казал даже глупаво, и сте се върнали с Йози в Европа само след четири години. Наистина ли бяхте убедена, че Виктор никога няма да се събуди след признанието си?

Полицаят качи Изабел на петия етаж и я изведе на покрива на хотела, където беше оборудвана писта за хеликоптери за специалните гости. Сега там чакаше хеликоптер на специалната жандармерийска част. По целия път нагоре Изабел не бе промълвила нито дума. Не отговори и сега, когато доктор Рот извика след нея:

— Какво казахте на Йози? Че най-доброто за нея е да избяга далече от медийния шум? Чак в Буенос Айрес? Че новата самоличност е необходима, за да не й задават неудобни въпроси? Колко време мина, докато момичето престана да пита за баща си?

Изабел остана безмълвна. Не му отговори и не зададе нито един въпрос. Не попита къде е адвокатът й. Не изказа желание да се сбогува с дъщеря си, която вече беше под грижите на една полицайка. Излезе безмълвно на покрива и се остави да я отведат до хеликоптера, без да се съпротивлява.

— Мъжът ви имаше извинение! — извика след нея доктор Рот, надявайки се това последно изречение да не потъне сред бученето на хеликоптера. — Виктор е болен. Но вие… вие сте само алчна.

Едва при тези думи тя спря и се обърна към него. Без да се колебае, полицаят насочи оръжието към нея. Изабел попита нещо, но доктор Рот не чу думите й. Затова направи крачка напред.

— Как е разбрал Виктор?

Този път беше достатъчно близо, за да я чуе.

— Как е разбрал мъжът ми?

О, Виктор е знаел много отдавна, помисли си доктор Рот, без да отговори. Малко след събуждането си Ларенц бе проумял истината — дълго преди Мартин Рот да го попита за първи път за трупа на Йози. Фактът, че полицията не е намерила тялото на момичето в къщичката за лодки, допускаше едно-единствено логично заключение: Йози не е мъртва. Остатъкът бе сглобен много лесно. В началото доктор Рот, естествено, се питаше защо Ларенц толкова държеше да се върне обратно в своя измислен свят. Макар да знаеше, че дъщеря му е жива. Но много бързо му стана ясно, че Виктор Ларенц се страхува. Че страхът му е неизмерим. Страхува се от себе си. Веднъж вече бе наранил дъщеря си. Почти я бе убил. И като психиатър знаеше най-добре колко нищожни са шансовете му да се излекува. Затова бе избрал за себе си единственото място на света, където Йози беше недостижима за него. Остров Паркум.

— Как Виктор е разбрал, че Йози е още жива? — изкрещя за трети път Изабел, за да надвика бученето на хеликоптера.

— Тя му е казала! — изрева към хеликоптера доктор Рот и за момент сам се изненада, че е дал такъв отговор. Вероятно защото това беше отговорът, който Виктор би дал на жена си.

— Казала му е? Коя е тя?

— Ана.

— Ана?

Полицаят сложи ръка на рамото на Изабел и я побутна да продължи напред. Тя се подчини, но отново направи опит да се обърне назад. Искаше да поговори още с доктор Рот. Да му зададе един последен въпрос. Ала само след няколко метра той престана да чува думите й. Но това вече не беше нужно. Беше му достатъчно да проследи движенията на устните й.

Коя, по дяволите, е Ана?

Слисването в погледа, пълната безпомощност в очите й, когато хеликоптерът потегли, беше последното, което доктор Мартин Рот видя и запомни от Изабел Ларенц. Запомни завинаги.

Младият психиатър се обърна бавно и се запъти към стълбата. Докато слизаше към терасата, той си повтаряше, че най-трудното тепърва предстои. През следващите месеци щеше да си проличи дали е научил занаята си на психиатър. Нова пациентка се нуждаеше от терапия. И той щеше да даде най-доброто от себе си, за да й обясни истината. Защото беше обещал на баща й.