Себастиан Фицек
Терапията (28)

Двайсет и седма глава

— Отровена? — Въпреки тромавия бас на Кай, гласът на частния детектив прозвуча неестествено високо. Виктор го бе намерил в колата, докато се връщаше от Шваненвердер към бюрото си в центъра на Берлин. — Защо смята така?

— И аз не проумявам. Събрала е фактите и ги е обединила в история.

— Факти ли? Това са само нейните халюцинации!

Виктор чу сигнал от друг автомобил и предположи, че Кай отново кара по магистралата без хендсфри.

— Да. Тя каза, че в бунгалото се е случило нещо ужасно. Нещо, което е предизвикало страшната промяна у Йози…

— Шарлоте — поправи го сърдито Кай.

— Да, това исках да кажа. Но нека за момент си представим, че наистина става въпрос за моята дъщеря. Да си представим, че Йозефине е преживяла в бунгалото нещо, което я е шокирало. Нещо гадно. Нещо, което е отприщило злото.

— Какво зло? Наистина ли мислиш, че някой е дошъл и й е дал отрова?

— Да.

— И кой, ако позволяваш да попитам?

— Йози.

— Повтори!

Шумовете в слушалката на Виктор отслабнаха. Очевидно Кай беше отбил от магистралата.

— Самата Йози. Тя се е отровила. Това е поантата в историята на Ана. Преживяването е било толкова ужасно, че тя е решила да вземе отрова и да сложи край на живота си. Да взема отровата постепенно, на малки дози. Месеци наред, за да измами лекарите.

— Момент, момент! Какви ги говориш? Но защо й е да се трови, за бога?

— Ти не си психиатър, но може би познаваш синдрома на Мюнхаузен…

— Да не ми говориш за патологичните лъжци?

— Почти отгатна. Пациентът със синдром на Мюнхаузен наврежда на себе си, за да принуди околните да му обръщат повече внимание. Той е човек, който от опит се е убедил, че получава повече внимание, когато е болен.

— Затова се трови сам? За да има кой да седи до леглото му?

— За да идват хора, които му носят подаръци и хубави неща за ядене. За да има кой да го съжалява и да се грижи денонощно за него. Точно така.

— Това е болест!

— Прав си. Пациентите със синдрома на Мюнхаузен са сериозно болни. Невероятно трудно е да се лекуват, защото са талантливи артисти. Симулират достоверно и най-тежките болести. Дори най-добрите, най-опитните лекари и психиатри се хващат на номерата им. Вместо да лекуват истинското заболяване — психичното смущение — терапевтите се занимават с привидните симптоми. За съжаление симптомите доста често са съвсем реални. Познавам хора, гълтали средства за растителна защита, за да направят историята за хронична стомашна язва още по-достоверна.

— Почакай, почакай… Ти… наистина ли мислиш, че собствената ти дъщеря… Божичко, та тя беше само на единайсет, когато се разболя!

— Или се отрови. Вече не знам какво да мисля. В момента съм се вкопчил в бълнуванията на една душевноболна фанатичка. Както виждаш, готов съм да се задоволя с всяко обяснение, което хвърля малко светлина в най-тъмната глава от живота ми. Затова ти отговарям положително — да, това е възможен отговор. Първият отговор от четири години насам, колкото и жестоко да звучи.

— Добре. И аз ще се опитам да забравя за момент, че всичко това е безумие.

Кай бе включил мотора и отново хвърчеше по магистралата.

— Ще предположа, че тази Ана наистина говори за Йози. Че налудничавите й обяснения са верни и дъщеря ти наистина се е отровила. Тогава идва логичният въпрос: с какво? Не ми казвай, че дванайсетгодишно момиченце знае какво лекарство — или някакво друго средство — да вземе, за да се самоубива в продължение на година, без нито един лекар да заподозре истината.

— И аз не знам как е станало. Но те моля да ме изслушаш. Все ми е едно дали историята на Ана е вярна дума по дума и дали изобщо има смисъл. Искам да знам само дали тя има нещо общо с изчезването на дъщеря ми. Нищо повече. Моля те да я проучиш. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Разбира се. Искам да ти помогна. Освен това при мен също има нещо важно.

— Видеозаписите?

Виктор усети как по гърба му потече студена пот, но не знаеше дали това е страх, или се дължи на болестта му.

— Да. Изпълних последната ти заръка и извадих от трезора записите на външните камери. А сега се дръж здраво.

— Да не са изчезнали?

— Не. Но дисковете от първите седмици са изтрити.

— Невъзможно! Бяха защитени. Никой не може да ги изтрие. Само да ги унищожи.

— Въпреки това. Вчера ги извадих от семейния трезор и тази сутрин лично ги прегледах. Дисковете са празни.

— Всичките?

— Не. Това е странното. Само онези от първата седмица. Затова отидох отново в къщата. Да проверя дали не съм пропуснал някое копие.

Виктор се облегна на перваза на камината, за да не падне.

— И какво, според теб, означава това? — попита глухо той. — Все още ли вярваш, че няма връзка? Че всичко е случайност?

— Не, но…

— Няма но. Това е първата следа от години. Няма да позволя да ми я отнемат.

— Нямам намерение да ти я отнема. Обаче има едно „но“ и ти трябва да го знаеш.

— Какво е то?

— Казва се Ана Шпигел.

— Какво за нея?

— Нещо не е наред.

— Сигурно.

— Ти не разбираш. Изпълних си задълженията. Проучихме я основно.

— И какво?

— Нищо.

— Какво искаш да кажеш?

— За тази жена няма нищо. Нищичко.

— Това е добре, нали?

— Не. Изобщо не е добре. Това означава, че такава жена не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което ти казах: няма писателка с това име. Камо ли пък преуспяла. Дори в Япония. Не е живяла в Берлин. Няма баща, който е работил в американското военно радио. Не е живяла в Щеглиц.

— Проклятие! А провери ли престоя й в клиниката?

— Още не. Там ударих на камък. Засега не съм намерил човек, готов да забрави за малко, че е длъжен да мълчи. В луксозните болници умеят да пазят тайните на пациентите си и не се впечатляват от онова, което им предлагам. Но ще се справя. Следващата ми задача е да се обадя на наследника ти Ван Друизен.

— Не.

— Какво значи „не“?

— Аз ще разследвам случая. Остави на мен. Аз съм лекар. По изключение мога да получа сведения по-бързо от твоя екип. И от Ван Друизен, и от болницата. А теб моля да провериш още веднъж стаята на Йози. Знаеш, че след изчезването й не сме влизали вътре. Може да намериш нещо интересно.

Отрова? Хапчета?

Не беше нужно да произнася тези думи гласно. Кай знаеше какво трябва да търси.

— Окей.

— Можеш също да провериш в хотел „Хиат“ в Хамбург дали си спомнят за руса жена с болно дете, отседнала там през зимата преди четири години.

— Това пък какво е?

— Просто го направи.

— Преди четири години? Бих се учудил, ако намеря дори един човек, който е работил там преди толкова време.

— Въпреки това опитай.

— Добре. Но тогава и аз ще те помоля за една услуга.

— И каква е тя?

— Пази се. Не се срещай повече с нея. Не пускай Ана Шпигел да влиза в къщата ти. Поне докато узнаем коя е в действителност. Имам чувството, че тази жена е опасна.

— Ще видим.

— Виж какво, аз говоря сериозно. Нека сключим сделка — аз ще свърша твоята работа, а ти ще се въздържаш от лични контакти с онази жена.

— Добре, добре. Ще се опитам.

Виктор остави слушалката. В главата му се въртеше само една мисъл:

Пази се. Жената е опасна.

През последните двайсет и четири часа беше чул тези думи два пъти от две различни лица. И лека-полека започваше да вярва в тях.