Себастиан Фицек
Терапията (45)

Четирийсет и четвърта глава

Повечето шофьори мразят задръстването, защото то им отнема чувството, че имат свободата да вземат решения. Щом се доближат до безкрайната редица от червени задни светлини и установят, че вече няма пролука напред, инстинктивно започват да търсят път за бягство. И дори когато не познават местността, включват мигача и завиват по първата отбивка.

В тази секунда Виктор се намираше в подобна ситуация. Сам се оприличи на човек, който се връща с колата си от работа и е попаднал във вечерното задръстване. Изправен пред избора да мине покрай последната отбивка или да се възползва от нея и да попадне на непознато място. Подобно на много други в тази ситуация, той взе решение да действа, вместо да чака пасивно. Трябваше да намери Ана, макар че тя го бе предупредила да не я търси. Не искаше да чака, докато му се обади отново. Не искаше да се изложи на опасността помежду им да се издигне непробиваема бариера.

Затова отново нахлупи качулката на главата си, приведе се и продължи напред по крайбрежната алея, като се опитваше да се предпазва от зловещо свирещия вятър и да избягва дълбоките дупки, пълни с дъждовна вода.

Беше само на около петстотин метра от пристанището за яхти и вече бе оставил зад гърба си единствения ресторант на острова, когато изведнъж спря и се огледа. Беше готов да се закълне, че наблизо има някой.

Изтри дъждовните капки от лицето си и сложи ръка над очите.

Там!

Значи не се беше излъгал. На около двайсетина метра пред него вървеше фигура, увита в син дъждобран, и теглеше нещо след себе си.

В първия момент Виктор не можа да определи дали става въпрос за мъж, или за жена, и дали вижда лицето, или гърба на фигурата. Даже при това малко разстояние бурята не позволяваше да се различат детайлите. Едва когато над морето се стрелна светкавица и освети цялата крайбрежна алея, Виктор позна човека, който вървеше към него. Видя и какво теглеше след себе си. Видя го в същия миг, когато по небето се затъркаля оглушителна гръмотевица.

— Вие ли сте, Михаел? — извика той, когато капитанът на корабчето стигна само на няколко крачки от него. Ала ревът на бурята заглуши думите му и двамата се чуха едва когато застанаха един срещу друг и си подадоха ръце.

Михаел Бург беше седемдесет и една годишен и при хубаво време възрастта му личеше. Вятърът и солената вода бяха врязали дълбоки бразди в загрубялата кожа на лицето му. Въпреки солидната си възраст все още ходеше изправен и оставяше впечатление за човек, който цял живот е работил тежък физически труд и е дишал чистия морски въздух.

Михаел подаде на Виктор лявата си ръка. В дясната стискаше въже, в чийто край трепереше мокър до кости черен шнауцер.

— Съпругата ми настоя да разходя кучето, доктор Ларенц — изкрещя Бург, за да надвика вятъра, и сърдито поклати глава. Очевидно искаше да каже, че подобна безумна идея може да хрумне само на една жена.

Виктор веднага помисли за Синдбад и усети болезнено пробождане в сърцето.

— Какво, в името на всички дяволи, търсите по това време на улицата? — поиска да узнае Бург.

Нова светкавица проряза небето и Виктор успя за миг да погледне в очите на стария морски вълк. Не се изненада, когато откри в тях дълбоко подозрение.

Най-добре да му каже истината. Не толкова за да бъде честен, колкото поради обстоятелството, че не би могъл да намери убедително обяснение за подобна опасна разходка под бурята — най-силната през последните десет години.

— Търся един човек. Може би ще ми помогнете?

— Така ли? За кого става дума?

— Казва се Шпигел. Ана Шпигел. Дребна руса дама на около трийсет и пет години. Преди три дни сте я докарали тук от Силт.

— Преди три дни? Невъзможно.

Невъзможно. Виктор неволно се запита колко пъти беше чул или помислил тази дума през последните дни. Черният шнауцер, който трепереше все по-силно, задърпа сърдито въжето. И той като господаря си нямаше никакво желание да се разхожда в такова време, камо ли пък да стои на едно място.

— Какво искате да кажете под невъзможно? — Виктор имаше чувството, че трябва да крещи с все сила, за да го разберат.

— Спрях да пътувам с корабчето още преди три седмици. Вие бяхте последният ми пътник. Оттогава никой не е пожелал да дойде на острова.

Михаел вдигна рамене и се накани да продължи пътя си.

— Не може да бъде — възрази Виктор и протегна ръце, за да го задържи.

— Може да е дошла с друга лодка, но се съмнявам. Ако беше така, щях да знам. Как, казахте, е името й?

— Шпигел. Ана Шпигел — повтори Виктор и видя как Бург поклати глава.

— Никога не съм чувал това име, доктор Ларенц. Съжалявам, но трябва да вървя, иначе ще стане лошо.

Сякаш за да потвърди думите му, от север дойде нова оглушителна гръмотевица и част от Виктор се учуди, че не е забелязал предхождащата я светкавица. През това време другата част се опитваше да подреди новия елемент от пъзела на правилното място. Как Ана бе дошла на острова, ако не с корабчето? Защо бе излъгала и за пристигането си?

— Вижте, доктор Ларенц…

Старият капитан се бе върнал няколко крачки назад и прекъсна размишленията на Виктор.

— Знам, че това не ме засяга, но какво искате от жената?

Вие сте женен мъж, а и защо точно тази вечер, сега, в този дъжд? — думите останаха неизречени, но увиснаха тежко в наситения с влага въздух.

Виктор само вдигна рамене и му обърна гръб.

Искам да разбера какво се е случило с дъщеря ми.