Себастиан Фицек
Терапията (14)

Тринайсета глава

— В бунгалото изведнъж стана тъмно. Вероятно е било около шестнайсет и трийсет часа. В края на ноември слънцето залязва рано. Върнах се в стаята с камината и взех една запалка, за да си светна в коридора. Под слабата светлина на пламъчето видях, че съм пропуснала едно помещение. В самия край на коридора. Помислих го за килер.

Стаята на Йози.

— Реших да претърся и него, когато внезапно чух гласове.

— Какви гласове?

— Всъщност само един глас. И той не говореше. Чух плач на мъж. Съвсем тих. Не хълцане, а по-скоро скимтене. Плачът идваше от стаята в края на коридора.

— Как разбрахте?

— Защото се засилваше с приближаването ми.

— Не се ли уплашихте?

— О, уплаших се. Но се паникьосах истински едва когато Шарлоте внезапно се развика отвън.

— Защо се развика?

Виктор посегна към гърлото си. При говорене болките бяха непоносими.

— Искаше да ме предупреди. „Той идва! Той идва!“ — това бяха думите й.

— Кой идва?

— Не знам. Но после забелязах, че скимтенето е престанало. Вместо това бравата пред очите ми бавно се задвижи надолу. И когато пламъчето на запалката угасна от течението при отварянето на вратата, прозрението ме скова.

— Какво прозрение?

— Онова, от което Шарлоте искаше да ме предупреди да се пазя, вече беше вътре. При мен.

Телефонът иззвъня и унищожи в зародиш опита на Виктор да зададе още един въпрос. Най-добре да вдигне слушалката на втория апарат в кухнята. По настояване на Изабел бяха купили модерен телефон с клавиши. Единствената нова вещ в къщата в Паркум.

— Ларенц.

— Не знам дали новините, които ще чуеш, са добри или лоши.

Без да губи време с формални поздрави, Кай мина направо на въпроса.

— Кажи ми ги, без да криеш нищо — пошепна Виктор, защото не искаше Ана да чуе разговора.

— Включих в работата един от най-добрите младежи в детективското бюро. Самият аз също проведох някои изследвания. Две неща са извън всяко съмнение. Първо: онзи ден на „Уландщрасе“ наистина е станало пътнотранспортно произшествие.

За миг сърцето на Виктор спря, после заби с нарастваща бързина.

— И второ: изключено е произшествието да има нещо общо с отвличането.

— Не разбирам защо си толкова сигурен.

— Защото произшествието е било предизвикано от пиян, спънал се на улицата. Едва не бил прегазен. Случилото се е потвърдено от голям брой свидетели. Не е било забъркано дете.

— Това означава, че…

— Че пациентката ти може да е болна, но със сигурност няма нищо общо с нашия случай.

— Йози не е случай!

— Извини ме, моля. Разбира се. Изразих се зле.

— Няма нищо, не ти се сърдя. И аз съжалявам. Не биваше да се държа така. Развълнуван съм, защото бях повярвал, че съм намерил опорна точка.

— Разбирам.

Не, не разбираш, помисли си Виктор. Но не мога да ти се сърдя. Защото не си преживял това, което трябваше да преживея аз. Никога не си бил толкова отчаян, че да се хващаш за всяка сламка.

— Намерили ли са човека?

— Какъв човек?

— Пияницата. Хванали ли са го?

— Не. Но това не променя нищо във факта, че никой не е видял жена или дете. Всички свидетели твърдят, че пиян мъж се е спънал на улицата. Излязъл от паркинга в карето на Курфюрстендам. Търсили го там, но не го намерили. Сигурно се е смесил с навалицата в магазина за електроника. Не знам…

— Добре, Кай. Благодаря за информацията. Време е да затварям.

— Тя при теб ли е?

— Да. Седи в съседната стая и ме чака.

— И доколкото те познавам, продължаваш да я разпитваш.

— Прав си.

— Окей. Нямам желание да узная подробностите. Вероятно имаш нова задача за мен. Открил си нов паралел, прав ли съм?

— Хмм…

— Чуй какво ще ти кажа. Искам да ти дам мъдър съвет. Която и да е тази жена, тя не ти влияе добре. Отпрати я! Нали искаше да останеш сам на острова. И така трябва да бъде, по дяволите. Има достатъчно психиатри, които могат да й помогнат.

— Не мога просто да я отпратя. Затворени сме. Бушува буря и не пътуват корабчета.

— Тогава поне не се срещай вече с нея.

Виктор съзнаваше, че Кай е прав. Беше дошъл на Паркум, за да се отдалечи от досегашния си живот, а вместо това мислите му постоянно кръжаха около Йози. И днес по време на сеанса се интересуваше единствено от подробностите, свързани с дъщеря му. И пренебрегваше детайлите, които не се вписваха в пъзела. Че Шарлоте беше деветгодишна, а не на дванайсет. Че неговото момиче никога не би избягало от къщи. И че знаеше къде е ключът от бунгалото.

— Е?

Виктор не бе чул последните думи на Кай.

— Какво?

— Ти ми обеща да спреш окончателно търсенето, когато свърша тази последна работа за теб. Щом проверя за злополуката, ще престанеш да ровиш в старите рани.

— Да, да, знам. Но…

— Не. Няма но.

— … но трябва да знаеш нещо — продължи невъзмутимо Виктор.

— Какво?

— Няма стари рани. Моите рани са пресни. Само на четири години.