Себастиан Фицек
Терапията (38)

Трийсет и седма глава

Паркум. Денят на истината

Даже най-интелигентните хора понякога се държат причудливо, смешно и нелогично. Почти всеки притежател на дистанционно управление например има непоправимия навик да натиска клавишите по-силно, когато батериите се изтощят. Като че ли би могъл да изстиска енергията от акумулаторите като сок от лимон.

За Виктор човешкият мозък беше като дистанционно управление. Щом батерията забави мозъчните токове поради изтощение, болест или други причини, няма никаква полза да си блъскаш главата. Колкото и да се стараеш, никога не би могъл да изстискаш от нея определени мисли.

До това заключение Виктор стигна след събитията от последната нощ. Случилото се беше необяснимо. Колкото и да се напрягаше, размишленията и умозаключенията не му помогнаха да намери задоволително обяснение. Нито пък да се успокои.

Шарлоте. Синдбад. Йози. Отрова.

Всичко започваше и свършваше с един-единствен въпрос: Коя е Ана Шпигел? Трябваше да разбере, преди да е станало твърде късно. Първо, естествено, си поигра с мисълта да се обади в полицията. Но какво да им каже? Кучето му беше мъртво, той се чувстваше болен, някой се бе опитал да го убие, сметката му беше опразнена. Само че му липсваха убедителни доказателства, за да постави Ана в неопровержима връзка със случилото се.

Днес беше неделя, а това означаваше, че едва утре ще може да се свърже със служителя от банката и да анулира последната операция. Но не можеше и не искаше да чака толкова дълго. Трябваше да действа още днес, и то сам. За щастие въпреки събитията през нощта се чувстваше доста по-добре. Макар че това беше още една причина за безпокойство. Нищо чудно състоянието му да се подобрява, защото от вчера не е пил чай и антитоксичните таблетки са започнали да действат.

Беше в банята, когато отново го стресна необичаен шум. Някой стоеше зад вратата. Шумът не беше нито от гумените ботуши на Халберщет, нито от високите токчета на Ана. Обхванат от внезапен, почти ирационален страх, Виктор отново посегна към пистолета — вече го носеше постоянно със себе си — промъкна се до входната врата и погледна през шпионката. Кой се осмеляваше да го безпокои толкова рано?

Нищо.

Виктор се надигна на пръсти, после клекна… но от какъвто и ъгъл да поглеждаше навън, не видя жива душа. Тъкмо когато щеше да натисне тежката месингова брава, нещо изшумоля под дясното му стъпало. Наведе глава, приклекна отново и вдигна от пода плик, току-що мушнат под вратата.

Телеграма. Някога, преди появата на факса и електронната поща, често бе получавал важна информация по този път. Ала днес, когато всеки човек беше достижим на всяко място чрез мобилните телефони, тази форма на комуникация би трябвало да е отмряла. Вярно е, че в момента се намираше извън обхват и мобилният му телефон мълчеше, но пък нормалният телефон работеше, а важните новини можеха да го намерят и по интернет. Кой тогава бе решил да прибегне до телеграма?

Виктор прибра пистолета в джоба на халата и отвори вратата. Може би пратеникът все още беше наблизо. Но освен бездомната черна котка, която, мокра до кости, тичаше към селото, наоколо нямаше жива душа. Човекът, който е мушнал плика под вратата му само преди минута, сигурно е побягнал презглава към близката борова горичка, чиито натежали от дъжда клони поглъщаха светлината на деня.

Треперещ, Виктор заключи вратата. Не беше сигурен дали се тресе от студ, или от уплаха. Или от пореден пристъп на треската. Свали пропития от пот халат и го хвърли на пода. Извади от гардероба дебела жилетка и бързо я облече. После трескаво разкъса белия плик и с треперещи пръсти издърпа телеграмата. Тя се състоеше от едно-единствено изречение. Едва след като я прочете за трети път, значението на думите проникна в съзнанието му — и му отне дъха.

БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ ЗАСРАМИШ!

Главни букви, едър шрифт, проста пощенска хартия. И подателят. Трябваше да седне. Буквите се размиха пред очите му. Подателят беше Изабел.

Какво, за бога, означаваше това? Колкото и да въртеше и обръщаше листа, не откриваше смисъла. Защо да се засрами? За какво? Какво е узнала за него съпругата му, която в момента се намира в Манхатън? И защо не му се обажда, а изпраща телеграма? Какво я е вбесило дотолкова, че избягва прекия разговор с него? Тъкмо сега, когато има спешна нужда от нея?

Виктор реши да се обади още веднъж в Ню Йорк. Отиде при телефона, но когато вдигна слушалката, не чу сигнал. Както вчера. Линията, от която се нуждаеше, за да се свърже с Изабел, все още беше мъртва.

Какво прави телефонната компания? Карти ли играят, вместо да възстановят връзката? — запита се гневно той. Вероятно ураганът беше съборил телефонни стълбове на острова или бе повредил подводни съоръжения в морето. Но в следващия миг се оказа, че причината е много по-проста. Отначало изпита облекчение и понечи да отстрани проблема. След това обаче го обзе страшно, ужасяващо чувство: до обаждането на Кай завчера телефонът беше работил без прекъсване. След това престана да звъни. И причината беше налице: някой бе изтръгнал контакта от стената.