Себастиан Фицек
Терапията (42)

Четирийсет и първа глава

— Много се радвам, че най-после се обаждате, доктор Ларенц!

Виктор беше толкова изненадан, че забрави да затвори. Не бе очаквал този сърдечен поздрав. Дори само защото аналоговият апарат в къщата на Паркум нямаше устройство за разпознаване на номера. Кой бе вдигнал слушалката? На кого се обаждаше? Защо мъжът от другия край на линията беше очаквал обаждането му?

— Да?

Виктор не възнамеряваше да разкрие идентичността си, затова отговори възможно най-кратко.

— Ужасно съжалявам, че се налага да говоря с вас. След всичко, което изстрадахте.

Нещо в гласа му се стори познато.

— Но си помислих, че наистина е много важно да научите истината веднага. Преди вредата да е станала още по-голяма.

Ван Друизен! Най-после го позна! Но защо номерът на телефона му беше в портмонето на Ана?

— Защо сте толкова развълнуван, скъпи господин професоре? — попита хладно той.

— Какво? Нима не сте получили последния ми имейл?

Имейл? През последните дни напълно беше забравил да проверява пощата си. Сигурно в кутията се бяха натрупали няколко съобщения от „Бунте“ — беше пропуснал първия срок за изпращане на интервюто.

— За съжаление през последните дни ми беше невъзможно да вляза в интернет. Какво има?

— Преди една седмица някой влезе с взлом в дома ми, доктор Ларенц.

— Съжалявам, но какво общо имам аз?

— Вижте, самото влизане с взлом не ме тревожи особено. Много по-важно е онова, което ми откраднаха. Извършителят е разбил един-единствен шкаф и е взел оттам едно-единствено досие на пациент.

— Кое?

— Все още не знам. Но това беше шкафът с вашите пациенти. Разбирате ли? Случаите, които ми предоставихте, когато купих практиката ви. Боя се, че някой е хвърлил око на един от бившите ви пациенти.

— Защо сте убеден, че едно досие липсва, а не можете да кажете кое е?

— Защото намерих една празна папка. Етикетът беше откъснат, затова не можах да го идентифицирам. Всички документи, съдържащи се в папката, са взети.

Виктор затвори очи, сякаш това щеше да му помогне да осмисли по-добре чутото. Кои от старите му случаи можеха да представляват интерес за крадец? Кой би извършил кражба с взлом, за да се сдобие с някакво прашно досие? Когато в главата му се оформи една мисъл, той отвори отново очи.

— Моля ви, професор Ван Друизен, слушайте ме внимателно. И бъдете така добър да ми кажете истината. Познавате ли някоя си Ана Шпигел?

— Господи! Значи знаете?

— Какво знам?

— Ами това, че… Искам да кажа…

Старият, изискан, винаги сдържан професор никога не беше заеквал така безпомощно.

— Какво имате предвид с думите „значи знаете“?

— Ами аз… Нали току-що ме попитахте за нея.

— Да. Попитах за Ана Шпигел. Вие ли изпратихте тази жена при мен? На остров Паркум?

— Господи? Наистина ли е при вас?

— Да. Какво има?

— Знаех си! Знаех, че не е правилно да постъпя така. Не биваше да оставям нещата да стигнат толкова далеч. — Гласът на Ван Друизен звучеше наистина отчаяно. Достойният професор почти стенеше.

— Професоре, с цялото ми уважение, ще ми кажете ли най-после какво става?

— Вие сте в опасност. В голяма опасност, скъпи приятелю!

Виктор сграбчи слушалката с две ръце — сякаш стискаше ракета за тенис, преди да нанесе решителен удар.

— Какво имате предвид?

— Ана Шпигел беше моя пациентка. Първоначално изобщо не исках да я приема, но дойде по препоръка.

— Шизофреничка ли е?

— Това ли ви разказа?

— Да.

— Това е гадният й номер, ако ми позволите да се изразя така грубо.

— Значи изобщо не е болна?

— Напротив, напротив. Дори е много болна. Но не е шизофреничка. Точно обратното. Болестта се проявява в непрестанните й твърдения, че е болна.

— Не ви разбирам.

— Разказа ли ви историята за кучето, което убила?

— Да. Казва се Тери. Обясни ми, че това било първото й видение.

— Глупости! Наистина е убила кучето. Направила го е, повярвайте! Само се преструва на шизофреничка, за да се справя по-лесно с реалността.

— Значи всичко, което ми е разказала…

— … наистина се е случило. Наистина е преживяла всички страшни неща, които ви е наговорила. А после е избягала във въображаема болест, за да не се изправи лице в лице с истината. Разбирате ли какво ви казвам?

— Да.

Всичко е било истинско: Шарлоте, влизането с взлом в бунгалото, пътуването до Хамбург, отровата…

— Защо изпратихте Ана при мен?

— Нищо подобно не съм направил, доктор Ларенц. В последно време отказвах да лекувам госпожа Шпигел. Защо да я изпратя при вас, след като знам, че вие вече не практикувате? Просто един ден тя престана да идва при мен. Тъкмо това прави случката толкова мистериозна. Ана изчезна в деня на кражбата и аз съм сигурен, че има нещо общо с нея.

— Как така?

— Защото през последните сеанси непрекъснато говореше за вас, доктор Ларенц. Имала да урежда с вас стари сметки. Веднъж даже спомена, че обмисля да ви отрови.

Виктор преглътна и за пореден път си повтори, че се чувства много по-добре, отколкото през последните дни.

— Да ме отрови? Но защо? Аз изобщо не я познавам.

— Затова пък тя ви познава много добре.

Виктор неволно си припомни, че само преди няколко минути Изабел беше казала почти същите думи.

— Госпожа Шпигел непрекъснато говореше за вас. Господи, да знаете как се обвинявам! Постепенно се убедих, че е много опасна. Сега съм сигурен в това. Всеки път чувах от нея страшни неща. Какво е причинила на други хора. Разказваше ми ужасяващи случки. Най-вече за онова нещастно малко момиче.

— За Шарлоте?

— Да, така я наричаше. О, доктор Ларенц, аз съм виновен за всичко! Трябваше да се вслушам във вътрешния си глас и да се откажа от случая. Мястото на тази жена е в затворена, строго охранявана клиника.

— Защо не го направихте?

— Защото… защото… — професорът отново се запъна — според мен вие знаете защо.

— Какво знам?

— Нямах право просто така да прекъсна терапевтичните сеанси с Ана.

— Защо, за бога?

— Защото бях обещал на жена ви. Бях й дал думата си.

— На жена ми?

Виктор се олюля и трябваше да се хване за вратата на хладилника.

— Да, на Изабел. Тя ме помоли да лекувам Ана. Какво можех да направя? Съпругата ви ми обясни, че става въпрос за най-добрата й приятелка.