Себастиан Фицек
Терапията (1)

Пролог

След половин час той знаеше, че никога вече няма да види дъщеря си. Точно преди половин час тя отвори вратата, обърна се за малко към него, после влезе в кабинета при стария доктор. Йозефине, неговата малка дванайсетгодишна дъщеря, нямаше да излезе оттам. Той беше сигурен в това. Никога вече няма да му се усмихва сияещо, когато я слага да спи. Никога вече няма да натиска копчето на пъстрата й нощна лампичка, щом тя затвори очи. Никога вече няма да се събужда от ужасяващите й викове посред нощ.

Тази увереност го улучи с внезапната сила на пътнотранспортно произшествие.

Когато се изправи, тялото му поиска да си остане в клатещия се пластмасов стол. Нямаше да се учуди, ако коленете му се бяха подгънали. Ако просто бе тупнал на изтъркания паркет в чакалнята и бе останал да лежи там. Точно между дебелата домакиня с пърхот по раменете и масичката със стари списания. Но милостта на припадъка му бе отказана. Остана в пълно съзнание.

Пациентите се приемат не според часа на идването им, а според спешността на случая.

Табелата върху бялата, тапицирана с кожа врата към кабинета на алерголога се разми пред очите му.

Доктор Гролке беше приятел на семейството и лекар номер двайсет и две. Виктор Ларенц си бе направил списък и зачертаваше име след име. Предишните двайсет и един доктори не откриха нищо. Абсолютно нищо.

Първият, лекар от спешна помощ, бе повикан в семейната вила в Шваненвердер на втория ден на Коледа. На същата дата точно преди единайсет месеца. Отначало всички вярваха, че Йозефине си е развалила стомаха от празничното фондю. През нощта повърна няколко пъти, после получи и разстройство. Съпругата му Изабел се обади на частната спешна помощ и Виктор отнесе Йози, облечена във фина батистена нощничка, в дневната.

И днес, когато мислеше за онзи ден, усещаше тънките й ръчички. Едната, увита около шията му, сякаш търсеше помощ, другата, здраво стиснала любимото плюшено животинче — синята котка Непомук. Под строгите погледи на присъстващите роднини лекарят преслуша тесния гръден кош на момиченцето, направи електролитна инфузия и предписа хомеопатично средство.

— Лека стомашно-чревна инфекция. В момента върлува из града. Няма причини за безпокойство. Всичко ще се оправи. — Това бяха думите, с които лекарят от спешната помощ се сбогува.

Всичко ще се оправи. Каква лъжа.

 

 

Виктор стоеше точно пред кабинета на доктор Гролке. Понечи да отвори тежката врата, но не можа дори да натисне бравата. Първо си помисли, че напрежението от последните часове е изцедило силите му. После осъзна, че вратата е заключена. Някой беше спуснал резето отвътре.

Какво става тук?

Той се обърна рязко и изпита чувството, че гледа обстановката като в калейдоскоп. Всичко, което виждаше, стигаше до мозъка му в друго време и в стрелкащи се картини: ирландските пейзажи по стените на кабинета, прашният фикус в нишата на прозореца, дамата с пърхот на стола. Ларенц раздруса бравата за последен път и се повлече през чакалнята към коридора. Той все още беше безнадеждно препълнен. Сякаш доктор Гролке беше единственият лекар в Берлин.

Виктор се запъти бавно към регистратурата. Един тийнейджър с ужасяващо акне тъкмо искаше да получи рецепта, но Ларенц го изблъска грубо настрана и веднага се развика на сестрата. Познаваше Мария от предишните си посещения. Преди половин час, когато бе влязъл в приемната с Йози, тя още не беше дошла. Сега се радваше, че заместничката й е в почивка или е отишла другаде. Мария беше само на двайсет години и изглеждаше като вратар на женски футболен отбор, но и тя имаше малка дъщеря. Тя щеше да му помогне.

— Трябва непременно да вляза при нея — изрече той по-високо, отколкото възнамеряваше.

— О, добър ден, господин доктор Ларенц, радвам се да ви видя отново. — Мария го позна веднага.

Психиатърът отдавна не беше идвал в кабинета, но остро изсеченото му лице нерядко се виждаше по телевизията и в списанията. Беше чест гост в няколко токшоута — не на последно място заради красивия си външен вид и заради умението да разяснява сложни душевни проблеми така, че да станат достъпни и за лаици. Днес обаче говореше със загадки.

— Трябва веднага да вляза при дъщеря си!

Момчето, което бе блъснал настрана, инстинктивно усети, че нещо не е наред, и благоразумно се отдръпна. Мария също загуби увереност и напразно се постара да не губи стереотипната, дълго упражнявана усмивка.

— За съжаление не разбирам за какво говорите, д-р Ларенц — каза тя и нервно посегна към лявата си вежда. Обикновено там имаше пиърсинг и тя го подръпваше винаги, когато беше нервна. Ала шефът й, доктор Гролке, беше консервативна личност и тя трябваше да изважда сребърния щифт винаги, когато сядаше в приемната.

— Нима Йозефине има час за днес?

Ларенц отвори уста за унищожителен отговор, но бързо я затвори. Разбира се, че дъщеря му имаше час за днес. Изабел го бе уговорила по телефона. А той докара Йози с колата си. Както винаги.

— Какво е алерголог, татенце? — попита тя, докато пътуваха. — Той ли предсказва времето?

— Не, мишленце. Това е метеорологът.

Ларенц я наблюдаваше в огледалото и копнееше да помилва русата й коса. Йози изглеждаше толкова крехка. Като ангел, изрисуван върху японска копринена хартия.

— Алергологът се грижи за хората, които не бива да влизат в досег с определени вещества, защото се разболяват.

— Като мен ли?

— Може би — отговори бащата и си помисли: дано. Това поне би било диагноза. Начало. Междувременно необяснимите симптоми на болестта бяха станали основна тема за разговор на цялото семейство. От половин година Йози не ходеше на училище. Гърчовете започваха толкова неочаквано и бяха толкова нередовни, че не смееха да я оставят в класната стая с другите деца. Изабел премина на работа на половин ден и организира частното обучение на Йози. А Виктор изцяло затвори кабинета си на „Фридрихщрасе“^[1], за да е целодневно до дъщеря си. Или, по-скоро, да я води по лекари. Ала въпреки медицинския маратон, пробяган през последните седмици, всички експерти, с които се бяха консултирали досега, вдигаха рамене. Никой не намери обяснение за периодично повтарящите се температурни гърчове на Йози, за постоянните инфекциозни болести или за нощното кървене от носа. Понякога симптомите намаляваха, за известно време дори изчезваха и семейството се изпълваше с надежда. Но след кратка почивка всичко започваше отначало, обикновено с още по-страшни пристъпи. Досега интернистите, хематолозите и невролозите бяха успели единствено да изключат болести като рак, СПИН, хепатит или друга подобна инфекция. Направиха на Йозефине даже тест за малария. Резултатът беше отрицателен.

— Доктор Ларенц?

Повикът на Мария рязко го върна в действителността и той установи, че през цялото време е зяпал сестрата с отворена уста.

— Какво направихте с нея? — Възвърна си гласа и го повишаваше с всяка дума.

— Какво искате да кажете?

— Говоря за Йози. Какво направихте с нея?

Ларенц вече ревеше и разговорите между чакащите пациенти внезапно заглъхнаха. По лицето на Мария пролича, че няма никаква представа как да се справи със ситуацията. Като сестра на доктор Гролке тя, естествено, беше свикнала с необичайното поведение на пациентите. Все пак това не беше частна практика, а и „Уландщрасе“ отдавна вече не се числеше към изисканите адреси на Берлин. Чакалните всеки ден се пълнеха с проститутки и наркомани от близката „Литценбургерщрасе“. И никой не се чудеше, когато някой измършавял наркоман започнеше да крещи на сестрата, защото не искаше да му лекуват екземите, а се нуждаеше от лекарство за облекчаване на болките при отказа от наркотици.

Днешният случай обаче беше съвсем друг. Защото доктор Виктор Ларенц не беше облечен в мръсен анцуг и надупчена тениска. Не носеше вехти маратонки и по лицето му нямаше нито една гнойна пъпка. Точно обратното. Сякаш понятието „сдържано елегантен“ беше измислено специално за него: стройна фигура, изправен гръб, широки рамене, високо чело и волева брадичка. Макар да беше роден и израснал в Берлин, повечето го смятаха за северняк. Липсваха му само прошарените слепоочия и класическият нос. Даже къдравата коса с цвят на тиково дърво, която в последно време бе пуснал малко по-дълга, и кривият нос — болезнен спомен от злополука с ветроходна лодка — не нарушаваха общото впечатление за изисканост. Виктор Ларенц беше на четирийсет и три години. Мъж, чиято възраст беше трудно да прецениш. Лесно беше да се предположи, че той притежава ленени носни кърпички с избродирани инициали и никога не носи дребни пари в джобовете си. Очебийно бледата кожа се дължеше на напрегната работа. Тъкмо това направи ситуацията толкова трудна за Мария. Защото от дипломиран психиатър, облечен в ушит по мярка костюм за две хиляди и двеста евро, не се очаква да крещи на публично място. Никой не си представя, че ще го види да жестикулира диво и да реве неразбираеми думи с дрезгав глас. Точно затова Мария не знаеше какво би трябвало да направи.

— Виктор?

Ларенц се обърна рязко към дълбокия глас. Доктор Гролке беше чул шума и бе прекъснал прегледа на поредния пациент. Мършавият стар лекар с пясъчна коса и дълбоко хлътнали очи изглеждаше много загрижен.

— Какво става тук?

— Къде е Йози? — изкрещя вместо отговор Виктор и доктор Гролке неволно отстъпи крачка назад, уплашен от приятеля си. Познаваше семейството вече десет години, но никога не беше виждал Ларенц в това състояние.

— Виктор? Не искаш ли да влезем в кабинета ми и да…

Ларенц очевидно не го чу, защото се бе надигнал на пръсти, за да погледне над рамото му. Щом видя, че вратата на кабинета е открехната, той се втурна натам. Изрита вратата, тя полетя назад и се удари с трясък в количката с инструменти и медикаменти. На кушетката лежеше жената с пърхота. Горната част на тялото й беше разголена. Внезапното нахлуване я стресна толкова силно, че забрави дори да се покрие.

— Какво ти става, Виктор? — извика след него доктор Гролке, но Ларенц вече бе изскочил от кабинета в коридора.

— Йози?

Той се втурна към дъното на коридора, като блъскаше всяка врата, покрай която минаваше. Ревът му стана панически.

— Йози, къде си?

Старият алерголог го следваше възможно най-бързо, но Виктор изобщо не му обръщаше внимание. Страхът бе парализирал ума му.

— Какво има тук? — изкрещя той, когато последната врата вляво от чакалнята отказа да се отвори.

— Препарати за почистване, Виктор, нищо друго. Това е килерът ни.

— Отваряй! — Побеснял, Виктор раздруса бравата.

— Виктор, чуй ме, моля те…

— Отваряй!

Доктор Гролке го сграбчи за раменете с неочаквана сила и го задържа.

— Успокой се, Виктор! И ме чуй, ако обичаш. Дъщеря ти не може да е вътре. Чистачката заключи рано сутринта и си отиде. Ще дойде чак утре.

Дишайки тежко, Виктор прие думите със слуха си, без да вникне в съдържанието им.

— Хайде да разсъждаваме логично. — Доктор Гролке разхлаби хватката и леко потупа приятеля си по рамото. — Кога видя за последен път дъщеря си?

— Преди половин час. Тук, в чакалнята — чу се да казва Виктор. — Влезе при теб.

Загрижен, старият лекар поклати глава и се обърна към Мария, която се бе приближила колебливо.

— Не съм виждала Йозефине — каза момичето. — Не е записана за днес.

Глупости! — изкрещя в ума си Ларенц и притисна пулсиращите си слепоочия.

— Изабел винаги уговаря часовете по телефона. Мария няма как да е видяла дъщеря ми, защото на регистратурата седеше заместничка. По-точно заместник. Някакъв мъж. Каза да седнем. Йози беше толкова слаба. Толкова уморена. Настаних я в чакалнята и излязох да й донеса чаша вода. А когато се върнах, тя беше…

— Ние нямаме заместник — прекъсна го доктор Гролке. — При нас работят само жени.

Виктор се взря неразбиращо в лицето му и се опита да проумее какво бе чул току-що.

— Днес не съм преглеждал Йози. Не е била в кабинета ми.

Думите на лекаря се опитваха да се преборят с пронизващ, убийствен за нервите шум, който дойде някъде отдалеч и непрекъснато се засилваше.

— Какво искате от мен? — извика отчаяно той. — Разбира се, че влезе в кабинета. Нали я повикахте! Аз бях наблизо и чух как мъжът на регистратурата извика името й. Бях й обещал, че днес ще влезе в кабинета сама. Защото тя ме помоли. Знаете ли, че наскоро навърши дванайсет години? От известно време затваря вратата на банята. Затова, когато се върнах в чакалнята, си помислих, че е влязла в кабинета.

Виктор отвори уста и изведнъж забеляза, че не бе изрекъл нито една от тези думи. Умът му работеше, но очевидно вече не беше в състояние да говори. Огледа се безпомощно и изпита чувството, че вижда света като през лупа на времето. И тогава всичко му стана ясно. Само за един кратък миг разбра какво се бе случило. Блесна страшната истина, мимолетна като сън в секундата на събуждането, и след миг изчезна. За частица от секундата той разбра всичко. Болестта на Йози. На какво се дължаха ужасните й страдания през изминалите месеци. Внезапно осъзна какво се бе случило. Какво й бяха причинили. Разбра, че сега щяха да преследват и него, и се задави. Щяха да го намерят. Рано или късно. Това беше сигурно. Но в следващия миг ужасяващото прозрение му се изплъзна. Изчезна невъзвратимо като една отделна водна капка във водосточната тръба.

Виктор се удари с две ръце по слепоочията. Пронизващият, грозен, мъчителен шум беше дошъл съвсем близо до него и стана непоносим. Звучеше като скимтене на подложена на мъчения твар и в този звук не бе останало нищо човешко. Заглъхна едва след много време, когато най-после затвори устата си.