Себастиан Фицек
Терапията (31)

Трийсета глава

Виктор отиде в кухнята и вдигна слушалката.

— Най-после! Имам да ти кажа важни неща. Случи се нещо невероятно! — В гласа на Кай звънтеше трудно сдържано нетърпение.

— Ей сега — пошепна Виктор и остави слушалката на работния плот до мивката. Събу пантофите си и се промъкна бос по коридора, като се правеше, че продължава разговора. — Да, да… хм. Добре, добре, ще го направя.

Видя през открехнатата врата, че Ана не се е помръднала от мястото си, и кимна доволно.

— Хайде, кажи какво има — помоли той, когато отново се върна в кухнята.

— Онази пак ли е при теб?

— Да.

— Доколкото си спомням, имахме уговорка.

— Появи се без предупреждение. Не можех да я изхвърля, не разбираш ли? Тук все още бушува ураган. Е? Какво имаш да ми кажеш?

— Днес в бюрото ми пристигна факс.

— От кого?

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че трябва да го видиш.

— Какво означава това? Какво пише във факса?

— Нищо.

— Получил си празен факс? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не точно. Не съм казал, че е празен. Има картина.

— Каква картина? Защо мислиш, че трябва да я видя?

— Защото смятам, че е от дъщеря ти. Според мен картината е нарисувана от Йози.

Виктор облегна гръб на хладилника и затвори очи в напразен опит да спре треперенето си.

— Кога?

— За факса ли питаш?

— Да. Кога го получи?

— Преди един час. Пристигна на частния ми номер. Освен теб го знаят само шепа хора.

Виктор пое дълбоко въздух и се закашля мъчително.

— Не знам какво да кажа, Кай.

— Имаш ли факс на Паркум?

— Да. На писалището ми в дневната.

— Много добре. След десет минути ще ти изпратя картината. Гледай дотогава да си се отървал от Ана. Ще се обадя по-късно, за да ми кажеш какво мислиш.

Виктор му каза номера и затвори телефона.

Когато излезе в коридора, вратата на дневната беше затворена. Проклятие. Изруга безмълвно, очаквайки най-лошото. Да не би Ана за пореден път да бе изчезнала? Отвори бързо вратата и въздъхна облекчено, като видя, че се е излъгал. Ана стоеше пред писалището с гръб към него.

— Ехо — извика той, но от измъченото му гърло не излезе нито звук.

Облекчението изведнъж се превърна в ужас. Защото Ана не бе усетила влизането му и не се обърна към него. Вместо това изсипа в чая му бяло прахче и внимателно го разбърка.