Себастиан Фицек
Терапията (18)

Седемнайсета глава

Паркум, два дни преди истината

Действието на лекарството бавно отслабваше и Виктор бе изтръгнат от дълбокия сън без сънища. С удоволствие би останал още малко в безболезнения вакуум, създаден от валиума. Но упойващото вещество бе почти изразходено и вече не блокираше тъмните му мисли.

Ана

Шарлоте

Йози

Кръвта!

Виктор се изправи бавно в леглото си и се пребори с огромното желание да се отпусне обратно на възглавницата. Ставането му напомни за едно гмуркане, което преди години бе организирал с Изабел на Бахамите. Носеше оловна жилетка, която във водата почти не се усещаше. Ала когато след подводната разходка стъпи на стълбичката на излетното корабче, усети как бутилката с кислород и тежестта на жилетката го теглят обратно към водата. Подобно действие имаше сега упойващото средство. Или вирусът.

Страхотно, каза си Виктор, събра всички сили и се надигна.

Сега си заникъде. Не знаеш дали настинката те е победила, или действието на лекарството те е превърнало в развалина.

Потрепери в мократа си от пот пижама и навлече копринения халат, който висеше на закачалката. После се завлече по коридора към банята. За щастие тя беше на същия етаж като спалнята му и не се наложи да слезе по стълбата. Засега.

Щом погледна лицето си в огледалото, изпита ужас. Нямаше съмнение — той беше болен. Зачервени очи, бледа кожа, капчици пот по челото, стъклен поглед. И още нещо.

Нещо е по-различно отпреди.

Виктор се взираше в отражението си в огледалото и се опитваше да фиксира собствените си очи. Но не успя. Колкото повече се опитваше да се концентрира, толкова повече се размазваше картината.

— Проклети таблетки — промърмори той и посегна към подвижния душ. Премести го по-нагоре и пусна водата. Остави я да тече известно време, защото старият генератор имаше нужда от няколко минути, за да затопли водата. Добре че жена му не беше тук да му се скара за разхищението.

Докато водата се затопляше, Виктор продължи да се взира в голямото стенно огледало над мраморната мивка. Изпитваше тежка умора. Постоянният шум на водата не беше подходящ фон за мислите му.

Нещо е различно, но не мога да го видя. Толкова е… размазано.

Откъсна поглед от огледалото и си приготви хавлия. После отвори стъклената врата и влезе под душа. Тръпчивият аромат на „Аква ди Парма“ го поободри и след душа се почувства отпуснат и успокоен. Горещата вода изми най-горния пласт от болките и ги отнесе в канала. За съжаление не можа да отмие и мислите му.

Нещо е по-различно. Нещо се е променило. Какво?

Порови се в гардероба, избра стари дънки „Левис“ и синьо поло. Знаеше, че Ана ще намине, и дори се надяваше да я види, за да му разкаже продължението на историята. Може би дори края. Но днес се чувстваше толкова зле, че нямаше сили дори да се облече по-прилично. Нищо, Ана щеше да го види в небрежно облекло. Ако изобщо забелязваше такива неща.

Виктор слезе по стълбата, като от предпазливост се държеше за дървения парапет.

Напълни електрическия чайник с вода и взе две пакетчета чай от шкафа. Посегна към дебелата чаена чаша, която висеше на дървена кука на стената между мивката и печката, и се опита да се съсредоточи върху закуската. Не смееше да погледне през мокрото от дъжда стъкло на прозореца. Не искаше да види черното небе над Паркум. За съжаление обичайните дейности в кухнята не успяха да го отклонят от мислите му.

Какво става тук? Какво не е наред?

Когато се обърна към хладилника, за да извади мляко, погледът му се плъзна по керамичната плоча на печката. Отново видя отражението си — още по-размазано отпреди. Почти разкривено. И изведнъж разбра:

Къде е…?

Погледът му бързо премина през печката, слезе надолу и се плъзна по настлания с плочки под.

Изведнъж се появи пак. Същото ужасно усещане като вчера, когато водеше Кай през бунгалото.

Нещо липсва.

Виктор остави чашата и изскочи в антрето. Отвори вратата на дневната и погледна към писалището.

Документите му. Отпечатаният имейл с въпросите на „Бунте“. Отвореният лаптоп. Всичко беше наред.

Не. Нещо липсва.

Виктор затвори очи с надеждата, когато ги отвори, всяко нещо да се е върнало на мястото си. Ала не се получи. Не се беше излъгал. Огледа се, но пак не откри промяна.

Долу. Под писалището. Нищо.

Синдбад бе изчезнал.

Върна се тичешком в кухнята и отново огледа пода.

Нищо. Нищичко.

Нито следа от Синдбад. Освен него липсваха паничката му за хранене, купичката с вода, кучешката храна и постелката, която обикновено стоеше под писалището. Сякаш кучето никога не беше идвало на острова. Но във вълнението си Виктор още не бе забелязал всички тези неща.