Себастиан Фицек
Терапията (11)

Десета глава

— Само за да се уверя, че съм те разбрал правилно…

Виктор буквално виждаше как доста дебеличкият частен детектив в другия край на линията неразбиращо клати глава, докато слуша въпросите му. Обади му се веднага след като Ана излезе от къщата.

— Каза ми, че на Паркум се е появила без предизвестие душевноболна жена?

— Да.

— И тази жена твърди, че я преследват фигури от собствените й книги? Измислени от самата нея?

— Нещо такова.

— И сега аз трябва да проверя дали безумните представи… Коя е тя?

— Съжалявам, Кай, но ще ти кажа името й само когато наистина стане неизбежно. Макар вече да не практикувам официално, тя е, строго погледнато, пациентка и аз съм длъжен да пазя лекарската тайна.

Във всеки случай докато мога.

— Както искаш. Но наистина ли вярваш, че шизофреничните атаки на тази нова пациентка имат нещо общо с изчезването на дъщеря ти?

— Да, смятам.

— Сигурно разбираш как го възприемам аз?

— Естествено, че разбирам — отговори Виктор. — Мислиш си, че окончателно губя ума си.

— Меко казано.

— Много добре те разбирам, Кай. Но те моля да размислиш. Онова, което ми разказа пациентката, не може да е просто случайност.

— Искаш да кажеш, не може да бъде случайност?

Виктор пренебрегна възражението.

— Малко момиче, което се разболява от тайнствена болест и един ден изчезва. В Берлин.

— Е, добре — съгласи се неохотно Кай. — Но какво, ако те е излъгала? Ако все пак знае за Йози?

— Забравяш, че никога не сме споменавали болестта й публично. Няма как да знае, че Йози е била болна.

Така ги бе посъветвала полицията. Освен това семейството не искаше пресата да злоупотреби с мистериозните симптоми на болестта, за да задоволи масовата жажда за сензации.

„Така ще имаме информация, която може да ни даде само истинският похитител — обясни им тогава младият полицейски инспектор. — Ще знаем кой наистина държи дъщеря ви в ръцете си и кой иска само парите ви.“

Инспекторът се оказа прав. След обявяването по медиите се обадиха десетки лъжливи похитители и всеки от тях отговаряше на въпроса „Как е Йозефине?“ с „Отлично“ или „Според обстоятелствата“. Този отговор беше дефинитивно погрешен, като се имаше предвид, че малкото момиче поне веднъж на ден получаваше срив на обмяната даже когато не беше в ръцете на насилници.

— Окей, докторе — продължи частният детектив. — Болно момиче бяга от къщи. В Берлин. От мен да мине: дотук фактите съвпадат. А по-нататък? Какви са тези приказки за кралска дъщеря, която живее в дворец на остров?

— Забравяш, че Шваненвердер наистина е остров, свързан с Берлин-Целендорф само с един мост. Вилата ни на брега на голямото Ванзее е построена от Шинкел и ти самият веднъж я нарече дворец. А що се отнася до кралската дъщеря… Изабел често я наричаше „принцеса“. Така че и тук има паралел.

— Не ми се сърди, Виктор. Работя вече четири години за теб и станахме приятели. Затова ти казвам като приятел: онова, което ти е разказала дамата, ми напомня за хороскопите в „Куриер“. Написани са толкова общо, че всеки да си избере подходящото за него.

— Въпреки това. Никога няма да си простя, ако не съм направил всичко по силите си, за да открия Йози.

— Окей. Ти си шефът. Но искам да изясним едно: последното достоверно свидетелско показание е на семейството старци, които видели момиче да излиза от клиниката, водено от мъж. Не предположили нищо лошо, защото решили, че малката е придружена от баща си. Мъжът от павилиона за вестници на ъгъла потвърди показанията им. Дъщеря ти е била отвлечена от мъж на средна възраст. Не от жена. Освен това Йози е била на дванайсет години, не на девет.

— А какво ще кажеш за синята котка? Не помниш ли, че любимата плюшена играчка на Йози беше синята котка Непомук?

— Добре. Въпреки това не виждам смисъла. Да приемем, че има някаква връзка, но тогава веднага възниква въпросът: какво иска тази жена от теб? Какво се крие зад действията й? Ако тя е отвлякла Йози, защо не продължава да се крие, а те преследва чак до Паркум?

— Не съм казвал, че моята пациентка е забъркана в отвличането. Казах само, че тя знае нещо. И при следващите ни терапевтични разговори аз ще се опитам да разбера какво знае.

— Значи пак ще се срещнеш с нея?

— Да. Поканих я за утре сутринта. Надявам се да дойде, макар че днес не бях особено учтив.

— Защо утре просто не я попиташ направо?

— Как си го представяш?

— Покажи й снимка на Йози. Попитай я дали познава момичето. Ако ти каже да, веднага се обади в полицията.

— Тук нямам добра снимка. Само копие от публикуваната във вестника.

— Ще ти пратя по факса.

— Щом искаш. Но няма да я използвам. Още не.

— Защо?

— Защото жената поне в едно отношение казва истината. Тя е болна. Ако наистина страда от шизофрения, трябва да спечеля доверието й като лекар. Днес ми сигнализира, че не желае да говори повече по темата. Ако утре й дам да разбере, че я смятам за съучастница в престъпление, окончателно ще се затвори. Няма да ми каже нито думичка повече. А аз не мога да поема този риск, докато в сърцето ми има поне една искрица надежда, че Йози е жива.

Надежда.

— Ще ти кажа нещо, Виктор. Надеждата е като парченце стъкло в крака. Докато е забито в плътта, изпитваш болка при всяка крачка, която правиш. Щом го извадиш, потича кръв, но бързо спира. Минава известно време, докато раничката зарасне, но в крайна сметка отново започваш да стъпваш нормално. Този процес се нарича тъгуване. Според мен е крайно време да започнеш. Помисли: минали са четири години и през това време имахме доста по-убедителни свидетелства от разказите на някаква си жена, която сама се е изпратила в лудницата!

Без да знае, Кай Щратман току-що бе дал на Виктор отговора на втория въпрос в интервюто.

— Добре, Кай. Обещавам ти, че окончателно ще спра да търся дъщеря си, ако сега ми направиш една последна услуга.

— Каква?

— Провери, моля те, дали на двайсет и шести ноември в близост до кабинета на доктор Гролке е станало пътнотранспортно произшествие. Между петнайсет и трийсет и шестнайсет часа и петнайсет минути. Ще го направиш ли?

— Да. Но дотогава ти ще си седиш в стаята мирно и тихо и ще работиш над проклетото интервю, разбрахме ли се?

Виктор му благодари и избягна да даде пряк отговор на въпроса. Лъжеше само когато беше абсолютно наложително.