Себастиан Фицек
Терапията (12)

Единайсета глава

Паркум, три дни преди истината

Б: Кой, освен семейството ви, беше ваша опора и помощ през това време?

Виктор избухна в смях. След няколко минути очакваше Ана за следващия сеанс. Не беше съвсем сигурен, че тя ще дойде. Вчера, когато се сбогуваха, не даде съгласието си за нов сеанс, затова сега той седеше на компютъра и се опитваше да поработи над интервюто. За да може изобщо да мисли за нещо друго, освен за Шарлоте (или Йози?), избра най-простия въпрос.

Опора и помощ?

Нямаше защо да мисли дълго. Отговорът се състоеше от една-единствена дума: алкохол.

Колкото повече време минаваше от изчезването на Йози, толкова повече алкохол му трябваше, за да държи болката в шах. Ако през първата година пиеше на глътки, през втората и следващите вече не му стигаше една чаша за една мрачна мисъл. Алкохолът не само гонеше мрачните мисли. Той съдържаше отговори. Или, още по-добре: той беше отговорът.

Въпрос: Ако бях внимавал повече, дали тя щеше да е още жива?

Отговор: Водка.

Въпрос: Защо седях толкова време в чакалнята, без да направя нищо?

Отговор: Все едно каква марка, стига да е в достатъчно количество.

Виктор отметна глава назад и закопня за продължението на вчерашния разговор. Кай не се обаждаше, за да съобщи научил ли е нещо за злополуката. Но той нямаше време да го чака. Трябваше да узнае как продължава историята на Ана. Трябваха му нови данни, които да провери за връзка с историята на Йози, даже да са фантастични. Точно сега имаше огромна нужда от глътка алкохол.

Отново избухна в смях. Сега, естествено, можеше да си внуши, че чашката ром в чая е необходима заради бързо засилващата се настинка, така да се каже, по медицински показания. Може би наистина ще му помогне. Но за щастие бе проявил здрав разум и най-добрият му приятел и помощник бе останал на сушата. Пристигна в Паркум без нито една капка алкохол. Изпълнен с добри намерения. Мистър Джим Бийм и брат му Джак Даниелс бяха единствените пациенти, с които беше водил оживени разговори през последните години. Толкова оживени, че имаше дни, когато не беше способен на нито една разумна мисъл и непрекъснато се питаше кога ще стане време за следващата глътка от бутилката.

Отначало Изабел се опитваше да го убеди да не пие. Говореше му, грижеше се майчински за него, съжаляваше го, умоляваше го…

По-късно, след като преминаха фазата на ожесточените караници, тя направи онова, на което в групите за самопомощ съветват близките на засегнатия: остави го. Без предупреждение се изнесе на хотел и престана да му се обажда. Той забеляза празната вила едва когато запасите му свършиха, а силите не му стигаха, за да измине целия път през острова и покрай плажа до бензиностанцията.

С безсилието дойдоха и болките. А с болките се появиха спомените.

Първите зъбки на Йози.

Рождените дни.

Първият ден в училище.

Колелото за Коледа.

Всекидневното пътуване в колата му.

И Алберт.

Алберт.

Виктор погледна през прозореца към тъмното море, потънал дълбоко в мислите си, и изобщо не долови тихите стъпки зад гърба си.

Алберт.

Ако трябваше да назове причина, щеше да каже, че един дребен, непознат, стар мъж го е накарал да спре с пиенето.

Някога, когато все още имаше свой живот, всеки следобед към седемнайсет часа се прибираше към къщи по градската магистрала в посока „Шпанише Алее“. Скоро след триъгълника при радиокулата, на височината на старите порутени трибуни на „Авус“, от които някога зрителите бяха следили летните авторалита, всеки ден стоеше възрастен мъж и наблюдаваше интензивното вечерно движение. Стоеше до старото дамско колело, с което бе дошъл, в една дупка в оградата към панаирната дига. Това беше единственото място между Вединг и Потсдам, където не бяха поставени прегради за защита от шума и огледала. Всеки път, когато минаваше покрай него със сто километра в час, Виктор се питаше какво кара непознатият мъж да се взира неотстъпно в задните светлини на безбройните коли по магистралата. Мощното волво профучаваше покрай стареца твърде бързо и той никога не виждаше лицето му. Макар че се срещаха всеки ден, ако застанеха един срещу друг, не би бил в състояние да го разпознае.

Един ден, когато се връщаха от празника на немско-френската дружба, Йози също го забеляза.

— Защо този човек стои там? — попита тя и се обърна да го види пак.

— Сигурно не е наред с главата — отговори трезво Изабел, но Йози не й обърна внимание.

— Мисля, че се казва Алберт — пошепна тя. Съвсем тихо, на себе си, но Виктор я чу.

— Защо Алберт?

— Защото е стар и самотен.

— Аха. Значи старите самотни мъже се казват Алберт?

— Да — гласеше простият отговор и разговорът приключи. От този ден нататък непознатият на магистралата си имаше име и понякога, когато минаваше покрай него през седмицата, Виктор се улавяше, че му кима приятелски.

— Здрасти, Алберт!

След много, много време, когато един ден се събуди на мраморния под в банята от поредното пиянство, той осъзна, че и Алберт търси нещо. Нещо, което бе загубил някъде и се надяваше да намери в профучаващите коли. Алберт беше негова сродна душа. Едва домислил тази мисъл, Виктор седна зад кормилото на волвото и потегли към панаирната дига пред зала „Германия“. Още отдалеч видя, че Алберт го нямаше на мястото му. Продължи да го търси и през следващите дни, но самотният мъж не се появи никога вече.

Виктор искаше да му зададе един-единствен въпрос: „Извинете, какво търсите? Да не би и вие да сте загубили някого?“.

Ала Алберт бе изчезнал. Не го видя никога вече.

Като Йози.

На осемнайсетия ден безуспешно търсене Виктор се върна вкъщи с твърдото намерение да отвори нова бутилка. Изабел го чакаше на вратата с писмо в ръка. Предложение за интервю от „Бунте“.

— Доктор Ларенц?

Въпросът рязко изтръгна Виктор от съня наяве. Стана така бързо, че удари дясното си коляно в ръба на писалището. Едновременно с това се задави и закашля.

— За пореден път трябва да се извиня — каза Ана. Беше застанала непосредствено зад него, но не направи опит да му протегне ръка или да помогне с нещо. — Не исках да ви уплаша, но чуках многократно и по някое време вратата се отвори.

Виктор кимна няколко пъти в знак на съгласие, макар да беше сигурен, че е заключил входната врата. Попипа челото си и разбра, че се е изпотил.

— Изглеждате по-зле от вчера, докторе. Може би е по-добре да си отида?

Виктор забеляза, че Ана го оглежда изпитателно, и в същото време установи, че ужасът е затворил устата му.

— Не — отговори той — доста по-високо, отколкото възнамеряваше.

Ана наклони глава, сякаш не бе разбрала какво искаше да й каже.

— Не — повтори Виктор. — Наистина не е нужно. Моля, седнете. Радвам се, че сте тук. Имам няколко въпроса.