Утринта настъпваше мека и суха в югозападната част на Аризона. Към десет часа сутринта слънцето вече се бе издигнало високо в безоблачното небе. Температурата беше над двадесет градуса.

В къщата на Джоуел Ленъкс беше хладно. Тя се намираше над Голдън Гейт, на един от хълмовете на запад от Тусон. Беше ниска, тухлена постройка, с гредоред на покрива и плочи на пода. Не беше голяма, но изглеждаше много живописно. Беше я построил сам.

За грубата направа на мебелите бяха използвани мескитови дървета, бор и орех. Беше ги открил много трудно, а самата изработка му бе струвала доста усилия. Всяка мебел беше излъскана до блясък от дългогодишна употреба. Подът беше застлан с индиански черги в стила на племената навахо и запотек. По стените пък висяха старинни, фино тъкани пана. Картини не се виждаха. Сред колекцията от кошници и керамика от племето хопи имаше някои редки и много ценни произведения. До камината стоеше прекрасен шкаф в испански колониален стил.

Над камината бе монтиран голям и много красив фриз от пясъчник.

На различни места из къщата бяха поставени статуетки, скулптурни композиции, а на някои от стените — барелефи. Някои от тях бяха от пясъчник, а други от гладък зелен силикатен минерал. Една от прекрасно изваяните глави бе от мрамор. Именно продажбата на антики като тази глава му бе помогнала да купи земята и строителните материали за къщата.

Джоуел Ленъкс седеше, закрил лицето си с ръце. Беше прекарал ужасна нощ. Плувнал в пот, измъчван от мъка и гняв, от кошмари и видения. Болката, която изпитваше самият той, и тази, която изпитваха другите, го преследваше под формата на мъчителни видения. Нещата, които му бяха сторили, както и тези, които той бе сторил на мнозина, не му даваха покой. Не можеше да се освободи от тягостните спомени. Чувстваше се така, сякаш не бе спал от години.

Не издържаше повече. От няколко седмици се опитваше да вземе решение. Моментът бе назрял.

Той се приближи до шкафа и извади пушката си М-16, която държеше там. Оръжието легна в ръцете му като добре познат дългогодишен приятел.

Извади патрондаш за амуниции от едно от чекмеджетата и методично започна да го пълни с лъскави патрони. Действията му напомняха ритуал. Устата му бе пресъхнала и той непрекъснато мъчително преглъщаше. Когато приключи, излезе на верандата, после слезе в градината.

Неговата градина беше великолепната и необятна пустиня Сонора. Той неслучайно беше построил къщата си именно тук. Земята, която бе купил, представляваше седемнадесет акра букови дървета, бодливи круши и кактуси, чола, агаве и окотило, мескитови и димни дървета^[1]. Изсъхнали коренища и драки в пастелни цветове. Суша. Тишина. Целият този пейзаж бе обрамчен от планини, обагрени в тъмновиолетово. Земя, която нямаше особена стойност за другите, но за него бе безценна.

Сагуаро беше единственото нещо тук, което изглеждаше изпълнено с живот. Любимото му растение. Тези кактуси гиганти, които сякаш махаха с ръце, достигаха до дванадесет метра височина. По техните жилави и бодливи стебла понякога израстваха дебели, щръкнали разклонения. Други пък приличаха на самотни монолити. В повечето от тях имаше дупки, в които кълвачите си бяха направили гнезда. През този сезон те се подуваха и изгубваха съсухрения си вид от лятото. Наливаха се с мъзга.

Прекрасни исполини, които индианците одушевяваха подобно на хора. За Джоуел Ленъкс те бяха нещо повече. Бяха неговият народ. Неговата плът и кръв.

Той се взря в пустинята. Дошъл бе тук да потърси убежище. Дошъл бе в тази пустош като изкупление, за да намери покой. Но покоят бягаше от него, а той самият бе неспособен да прогони измъчващите го спомени.

Седна на едно от стъпалата и опря пушката на земята откъм приклада. Махна предпазителя и пъхна дулото в устата си. Така нямаше да стане грешка. Щеше да си отиде от този свят за един миг, без болка, без угризения, без съжаления.

Студената стоманена цев опря небцето му. Загорча му от смазката. Усещанията му се изостриха и избистриха. Можеше да натисне спусъка с палец. Застина спокоен и неподвижен, когато дръпна пружината и усети как спусъкът се премести с един милиметър. С два милиметра…

Замисли се за тишината. За покоя.

Високо горе в небето се рееше ястреб. Сякаш не се движеше, но всъщност кръжеше свободно.

„Ще го направиш ли? — чу той съвсем ясно нечий глас, въпреки че наоколо нямаше жива душа. — И наричаш това справедливост? Давай тогава. Направи го, копеле такова!“

Разпозна гласа. Тих, бавен и провлечен говор от Алабама. Люк Джефрис.

Той отпуска спусъка и отвори очи.

„Ей — каза гласът на Джефрис, — нищо ли не научи там? По-добре убивай, за да не бъдеш убит. По-добре се бий, отколкото да се предаваш. Не си ли спомняш?“

Той започва да трепери силно, толкова силно, че стоманата се удари и звънна в зъбите му. Беше плувнал в пот, повръщаше му се, но се видя принуден да извади дулото от устата си. Стисна зъби и си пое дълбоко дъх на пресекулки. Ушите му бучаха.

Огледа се невиждащо наоколо, сякаш Джефрис наистина можеше да се появи, макар да знаеше, че той е загинал в Югоизточна Азия преди три години и се бе върнал у дома в ковчег с надпис „липсващи крайници“.

Наоколо нямаше никой. Вадички пот се стичаха в очите му. Дулото на пушката М-16 потрепери и направи странни, кръгообразни движения. Винаги ставаше така, когато смъртта беше наблизо. Треперене, гняв…

Той затвори очи и видя образите, които се бяха експонирали от вътрешната страна на ретините му. След малко треперенето му намаля достатъчно, за да може да се изправи на крака. Той вдигна своята М-16 и я насочи към най-близкото сагуаро — гигант с височина девет метра, който приличаше на еврейски свещник — менора, с многобройните си разклонения. Прикладът прилепна плътно до бузата му.

Този път той не направи грешката да се поколебае. Прицели се в сагуарото и дръпна спусъка веднага.

Куршумът премина през кактуса и остави в него голяма дупка. Гилзата отлетя в пустинята. Птиците излетяха обезпокоени. Рамото му се бе вдървило. Над пустинята легна още по-плътна тишина.

Той се прицели още веднъж и стреля. Още един точен изстрел. Още една дупка в плътта. Неговата плът. Кактусът, който толкова обичаше, се олюля от изстрелите.

Струйките пот продължаваха да се стичат в очите му. Гневът изригна в него и го обзе целия. Той премести копчето за автоматична стрелба и се прицели. Зъбите му бяха оголени, а зрението му — замъглено. Сагуарото му се стори като тъмен и неясен силует в един аленочервен свят.

Той дръпна леко спусъка и го задържа.

Куршумите се забиваха последователно в сагуарото. Из въздуха започнаха да хвърчат зелени късчета целулоза. Шумът беше оглушителен — атака срещу ушите, гръдния кош и мозъка. Дълго преди пълнителят да свърши, кактусът падна обезобразен.

Стволът се стовари тежко на земята точно когато изстреля и последния куршум. Той лежеше с разперени разклонения сред облак пясък и прах.

Ленъкс отпусна пушката и седна тежко обратно на стъпалата на верандата. Дишаше накъсано. Изпълни го горчив гняв. Прилоша му. За малко не бе сложил край на живота си. За малко. Беше в ролята на жертва от деня, в който се бе родил. А сега едва не се бе застрелял на собствената си веранда.

Опита се да каже нещо и диафрагмата му се сви конвулсивно. Най-накрая успя.

— Някой — промълви той задъхано. — Някой трябва да плати.

„Така ли? — отвърна му Джефрис. Стоеше близо до него и се смееше тихо. — Кой ще ти плати, човече? Кой?“

— Тя. Тя ще ми плати. — Той облегна дулото на пушката в нозете си. Лицето му бе изопнато. — Ще я накарам да плати.

Бевърли Хилс, Калифорния

Отново сънуваше същия сън.

Баща й и майка й се караха. Идън виждаше, че майка й е пребледняла, и осъзнаваше, че кавгата е от най-лошите, които бяха имали досега. Баща й крещеше ужасни неща на майка й.

Идън не можеше да понася виковете им. Тя се опита да си запуши ушите, но не можа да помръдне.

Най-накрая баща й я видя. Лицето му беше мрачно и почервеняло. Той се изправи отривисто и започна да й крещи и на нея.

Устните му се движеха безспир, а думите, които излизаха през тях, звучаха ужасяващо. Стените започнаха да се рушат, а таванът да пада. Къщата се разпадаше. Върху всички тях. Всички щяха да бъдат погребани живи под руините.

Тя знаеше, че думите на баща й са причина за това. Затова започна да крещи, опитвайки се да ги заглуши. Крещеше, без да спира. Крещеше толкова силно, че гърдите й се раздираха, а ушите й глъхнеха.

Събуди се рязко. Косата й беше мокра от пот. Седна в леглото. Сърцето й биеше до пръсване в гърдите. Трепереше неудържимо. Беше й лошо.

— Извиках ли?

Нямаше кой да й отговори.

Тя потърси с разтреперани пръсти фолиото. Изсипа сивкавия прах върху него в тънка ивица. После лапна пластмасовата тръбичка и щракна запалката. Поднесе пламъка под фолиото. Хероинът започна да се топи и да се изпарява. Тя загълта жадно мазния пушек, следвайки топящата се ивица.

После се облегна на възглавницата си със затворени очи и задържа дима в дробовете си. Чувстваше се така, сякаш беше погълнала нощната тъма. Гърдите й бяха пълни със звезди, луни и планети. В тялото й протичаше невероятна алхимия. Миниатюрните алвеоли захранваха кръвта й с дрогата. Придобилата й златист оттенък гъста кръв се придвижваше бавно към мозъка. А той получаваше този дар, който възвисяваше съзнанието й. Болката и страхът изчезнаха. Всичко, освен невероятното усещане за възвисяване, изчезна. Възвисяване, възвисяване, възвисяване…

Ръсти Фейгън пристигна в апартамента на Спууки около два часа следобед, което беше сравнително ранен час за него. Клиентите на Спууки не се появяваха преди три-четири часа, когато той обикновено ставаше от сън.

Въпреки ранния час Спууки се измъкна от леглото и сънено отвори вратата на Ръсти. Това отне известно време, тъй като имаше около десетина секрети и ключалки.

Най-накрая отвори тежката врата. Ръсти сбърчи нос от миризмата, която го лъхна от апартамента.

— Исусе — промърмори той, докато Спууки усърдно заключваше вратата след него. — Тук мирише на публичен дом в Сайгон.

Ръсти беше пребивавал във Виетнам през 1969 година. Обичаше да се прави на герой ветеран. Спууки се беше поинтересувал и бе разпитал някои свои познати дали са срещали Ръсти Фейгън. Те му бяха казали, че Ръсти е бил сервитьор в център за почивка и възстановяване в Сам Ран Бей.

Единствените битки на които бе ставал свидетел, бяха тези на похищенията на виетнамски жени, които човек можеше да купи за една пържола или порция риба. Приятелчетата разказваха, че той ги нападал, независимо дали са искали пържола или не. Разказваха, че веднъж бил изнасилил дори едно тринадесетгодишно момиче на билярдна маса.

Спууки, разбира се, нямаше да продума за това пред Ръсти, който беше с тридесет сантиметра по-висок и тридесет килограма по-тежък и който можеше да се държи наистина мръснишки, когато пожелаеше.

Ръсти Фейгън, от своя страна, не изпитваше нищо друго освен презрение към Спууки — неизменното презрение, което изпитваше към всички останали наркомани. Спууки беше наркодилър, но това не караше никого да го уважава повече. Той продаваше наркотици, за да може да задоволява пристрастеността си. През ръцете му минаваха над хиляда долара на седмица, но той винаги беше на червено и живееше като в кочина. Един ден полицията щеше да го спипа и той щеше да полудее, оставен без дрога, когато го изолираха в някоя килия.

Пълният прякор на Спууки беше Невидимия зъб^[2]. От пушене на дрога, както Идън правеше сега, предните му зъби бяха напълно почернели. Преди три-четири години обаче беше започнал да се боцка и прякорът му бил съкратен на Невидимия.

Това го устройваше, макар че беше негър. Той се движеше като призрак — бягащ, треперещ дребен призрак.

Ръсти седна върху масата и изгледа Спууки с отвращение.

— Имаш ли стока?

— Разбира се.

— Давай тогава.

Те отмериха хероина и договориха цената. Спууки наистина не допадаше на Ръсти Фейгън. Ама никак. Отделно, дето Ръсти беше гадно конте.

Последният харесваше страничното си занимание. То беше забулено в пълна дискретност. Винаги работеше само с по един-единствен, но много специален клиент. В момента беше се амбицирал да превърне Идън ван Бурен в свой специален клиент. Беше се срещнал с Идън в университета на Лос Анджелис в началото на годината. Следването й в колежа се бе оказало много кратко.

Ръсти купуваше стока от наркодилърите сравнително евтино, защото поръчваше в големи количества. После я продаваше на Идън на дози с около две хиляди процента печалба. Той така подреждаше нещата, че всеки път, когато Идън се опитваше да си купи дрога зад гърба му, дилърите не разполагаха с такава в момента или имаха, но само за лични нужди, така че тя никога не успяваше да се снабди сама.

Идън беше доста наивна. Никога не би й хрумнало, че той може да е казал на останалите дилъри в района, че ако й продадат дрога, ще им резне топките. Противно на разпространеното схващане, по-голяма част от наркодилърите не бяха мускулести мъжаги с патлаци под мишница, а безпомощни съсипани наркомани, почти толкова изпаднали в зависимост от наркотиците, колкото и клиентите им. Никой от тях не желаеше неприятности. Затова стриктно правеха това, което им кажеше Ръсти.

А Идън му вярваше, когато й казваше, че може да разчита единствено на него, за да получава дозите си.

Това беше добър бизнес. Прекалено добър бизнес. Идън беше много богато момиче. Ръсти знаеше, че може да измъкне по този начин от нея хиляди долари.

Но Ръсти не го правеше само заради парите. Спууки беше разбрал с изострените си като на всеки наркоман сетива, че Ръсти се наслаждава истински, когато прецаква хората.

Но Идън беше страхотна. И той не само я желаеше физически. Тя притежаваше още нещо — мистериозност, примамливост, нещо, което караше един мъж да я гледа захласнато.

Ръсти не само печелеше пари. Той грабеше с пълни шепи именно от тази й мистериозност. Опитваше се да осигури съхраняването на тайната й.

Спууки прибра парите, които Ръсти му подаде.

— Никога ли не ти се е искало да опиташ, а? — попита го той.

— Не.

— Страх те е от дракона, нали?

Ръсти преброи банкнотите.

— Просто не ми допада.

— Разбирам. Дяволско нещо, нали? Дракон! Скапва те. Сто и пет процента. Човече, страхотно е, че Идън ти е позволила да се грижиш за нея.

— Да — изръмжа Ръсти. — Страхотно наистина.

Ръсти Фейгън се върна в апартамента си в добро настроение. Никога не беше опитвал хероин, ала беше запознат с действието както на хероина, така и на цял набор други наркотици. Четеше научна литература по въпроса.

Хероинът наистина те скапваше, както беше казал Спууки. Нямаше спор за това. Според него, човек можеше да се почувства много по-добре от кокаина, особено ако знаеше къде да намери доброкачествена субстанция, а това Ръсти знаеше най-добре от всички. Кокаинът беше страхотен. Затова и беше на мода. И тепърва щеше да жъне успех. Човек дори не можеше да се пристрасти към него, освен ако не го смъркаше със супени лъжици. (Ръсти четеше научна литература, но малко избирателно.)

Ръсти Фейгън предпочиташе да търгува с хора в далеч по-неизгодна позиция от самия него. Не че беше подлец. Просто не можеше да понася да не бъде на по-силната страна.

Това беше средство. Средство за упражняване на контрол.

Когато някой беше в по-неизгодна позиция и ти си този, който държи в ръка камшика, знаеш чудесно къде ти е мястото. Не очакваш неприятни изненади. Можеш да определяш дозите и всичко е чисто и изрядно, а по правило — и много доходно.

Можеш да използваш това средство, за да измъкнеш каквото си пожелаеш от тях. Трябва да можеш да ги гледаш в очите и да виждаш направо в главите им. Можеш да ги гледаш как се гърчат и това да те кара да се чувстваш добре. Много добре. По-добре, отколкото ако вземаш кокаин.

Единственият проблем с наркоманите беше, че в един момент наставаше пълна бъркотия. Пристрастените към дрогата са в тежест, когато са надрусани, а когато не са, в още по-голяма тежест. Човек не може да разчита на тях.

Не че той не можеше да се справи с положението. Всъщност справянето с подобни ситуации беше истинско удоволствие за него.

Идън ван Бурен вече със сигурност беше наркоманка, макар тя вероятно още да не го съзнаваше. Все още живееше в уютния свят на сънищата. Но той щеше да я събуди. Постепенно. Когато му дойде времето.

Истинско предизвикателство беше да я накара да започне да се боцка.

Тя още не беше поискала сама, но скоро щеше да го направи. И тогава той щеше да има нужда от човек, който да й покаже как става. А той имаше предвид един точно такъв човек.

Сан Люк, Каталония, Испания

Мая Дуран наблюдаваше Мерседес, докато тя разговаряше с началника на строежа.

Идваха тук всеки уикенд, за да гледат как напредват работите. Къщата бързо придобиваше форма. Басейнът беше издълбан заедно с основите и вече беше готов. Беше инсталиран дори стъкленият купол над него. Сърцето на голямата къща щеше да е от стъкло, с хладна и чиста синя вода.

Мисълта за строежа на къщата с нейните грандиозни размери и великолепие беше обсебила въображението на Мая. Като се изключи естеството на отношенията им с Мерседес, тя се чувстваше изключително привилегирована затова, че по-възрастната й приятелка се консултираше с нея по дизайна на постройката и я включваше в по-голямата част от плановете си.

Скоро беше рождения ден на Мерседес. Петдесет и третият й рожден ден и третият, който Мая щеше да празнува заедно с нея.

През изминалите три години отношенията им се бяха задълбочили и развили. Те бяха станали много близки приятелки. Мая беше усетила, особено в началото, силна сдържаност и нерешителност от страна на Мерседес. Тя определено не изпитваше охота за интимност. Мерседес се боеше от връзката, която можеше да произлезе. Никога не говореше за старата си приятелка Матилд, жената, която си „беше отишла“. Но Мая знаеше, че сдържаността на Мерседес се корени именно в това нявгашно, толкова скъпо на сърцето й приятелство.

Приятелството се беше преродило в дълбоко съхранено, нежно и улегнало чувство. През последните три години Мая беше обикнала Мерседес и те умишлено страняха от кръга си доскорошни познати.

Мерседес се приближи до нея.

— Уверяват ме, че ще приключат до средата на август — каза тя на Мая.

— Това е чудесно.

— Да. — Мерседес я хвана за ръката. — Наесен вече ще живеем тук.

— Ние? — попита изненадано Мая.

Мерседес хвана Мая под ръка и я поведе към колата.

— Хайде, да отидем на яхтата.

Един час по-късно те лежаха заедно на обляната в слънчеви лъчи палуба на „Федшип“, закотвена в едно от прекрасните усамотени заливчета недалеч от брега. Бяха сами, необезпокоявани от никого. Мерседес беше отпратила временно тричленния екипаж на яхтата.

— Искам да спреш да работиш — започна тя без предисловие.

— Какво?

— Настоявам да напуснеш работа. Искам да дойдеш да работиш за мен. Като моя лична секретарка, макар думата да не изразява точно бъдещото ти положение. Преди всичко искам да дойдеш да живееш с мен в тази къща.

Мая се надигна на лакът и свали слънчевите си очила.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм била по-сериозна — изрече тихо Мерседес и се усмихна на Мая. — Работата ти не те удовлетворява. Не харесваш чак толкова живота си в Барселона. Онова, което се зароди между нас, е много по-важно от всичко останало. Нали?

— Да — отвърна Мая. — Така е.

— Тогава това би било най-логичната стъпка. Ако ти живееш в Барселона, а аз тук, положението ще е непоносимо. Ще си липсваме една на друга ужасно много. Сигурно си се замисляла за същото нещо.

— Никога не съм очаквала, че ще ми предложиш работа — каза Мая, леко усмихната. — Не мога да приема да ми плащаш, за да ти бъда приятелка, Мерсе. — Тя протегна тънката си китка, на която диамантената гривна блестеше със студен блясък въпреки ярката слънчева светлина. — Ти вече ме обсипа с прескъпи бижута. Не искам и пари.

— Не бих приела друго положение. Освен това, ще има много неща, които да вършиш. Можеш да работиш колкото си искаш или колкото смяташ, че отговаря на заплащането ти. Вече си наясно с предложението. Помисли си. Не ми отговаряй, преди да е завършена къщата.

— И двете знаем какъв ще бъде отговорът — отвърна Мая с нежност в гласа.

Лятото на 1971

Бевърли Хилс, Калифорния

Именно това беше чакала.

Именно за това беше копняла, за дозата, която щеше да утоли жаждата й веднъж завинаги. И въпреки това в момента изпитваше страх.

Дона разглеждаше съсредоточено ръката на Идън. Тя заби палеца си в свивката на лакътя й. Възкликна едновременно подигравателно и завистливо, когато вената се очерта.

Идън се опита да се усмихне.

— Добре ли е?

— В цялото ми тяло няма такава вена. Ти си като релефна карта. Какво не бих дала за една такава вена. — Дона беше облечена с прилепнали джинси и джинсово яке, а на главата си бе увила розов тюрбан. Кожата й беше с цвят на каолин. Вечната скептична усмивка. Когато Дона бе надрусана, светлосините й очи приличаха на тези на сирачето Ани — ириси без зеници, които се взират безжизнено в пространството. Когато пък не бе надрусана, усмивката й ставаше свирепа и нечии невидими пръсти щипеха глината на странни места.

Но Дона беше истински експерт с иглата и спринцовката. Гений! Тя щеше да убоде Идън, без да й причини болка и без да й докара неприятни изненади. Щеше да я изстреля право към луната. Именно затова я беше избрала.

Идън си припомни това и си каза, че е толкова развълнувана, че почти е изпаднала в еуфория. Но когато Дона започна да стяга турникета около ръката й и да й показва как да го прави сама, изведнъж се напрегна и се отдръпна.

— К’во има?

— Нищо. Не знам. Може ли да се заразя с хепатит или с нещо друго?

— Хайде бе! Тук е като лекарски кабинет. Спирт, дестилирана вода, неупотребявани игли. Да не мислиш, че аз винаги внимавам за всички тия глупости?

— Не, но аз държа да внимавам.

Дона показа на Идън иглата, която все още беше в целофановата си обвивка.

— Виж, точно както е купена от аптеката. Е?

Идън погледна към останалите неща на масичката за кафе — спринцовката, лъжицата, водата.

— Да не те хвана шубето?

— Не — отвърна тихо Идън.

Дона не беше особено търпелива. И тя чакаше своя ред.

— Е хайде де.

— Просто се налага да изчакаме малко — каза Идън и продължи да се взира в спринцовката. — Трябва да се успокоя.

— Да, добре, докато ти решаваш, аз ще се погрижа за себе си. Може би това ще те окуражи.

Как се беше стигнало дотук? Какво се бе случило с нея? Чувстваше се така, сякаш бе погълнала студено гюле, което сега й тежеше неимоверно много. Но нямаше време за угризения. Дона вече изсипваше хероина в лъжицата и го смесваше с вода. Ето, посегна към запалката. Дрогата щеше да се влее в осеяната с белези ръка на Дона.

— Чакай! — възпря я Идън. Не искаше да седи безучастно, а надрусаната Дона да забива иглата в ръката й. Съмненията й мигом бяха изчезнали. Тя хвана края на турникета с едната си ръка и го дръпна силно. — Направи го.

Дона се насили да остави хероина. Коленичи пред Идън и започва да пляска и потрива избраната вена. Дори си затананика тихо.

— Кажи довиждане, скъпа — чу я Идън да казва.

— На какво?

Дона й се усмихна. Тя нищо не знаеше. Богато момиче, което я гледаше отвисоко, със спокойните си зелени очи.

— На всичко.

Идън наблюдаваше Дона, докато тя пълнеше спринцовката.

— На всичко, което мразиш… — промълви замечтано Дона. Хероинът имаше жълтеникав цвят и изглеждаше мръсен. — … на всичко, което обичаш.

Искаше й се да попита Дона с какво е бил обработен, но се възпря. Предпочиташе да не знае. Нямаше да се откаже точно сега.

Дона продължаваше да търка вената с пръсти, докато не изпъкна съвсем.

— Спирт — нареди Идън заповеднически. В никакъв случай не искаше да получи отравяне на кръвта.

Дона поклати иронично глава, но обтри мястото със спирт. Беше се боцкала с вода от биде и бе използвала една и съща игла заедно с още десетина непознати, която бе толкова тъпа, че бе се наложило да бъде заостряна на пламъка на кибритена клечка. След месец-два Идън изобщо нямаше да бъде толкова придирчива.

— Готова ли си вече?

Идън кимна. Тялото й беше готово. Във въздуха се усещаше заплаха, но безпокойството й бързо се изпари. Реши, че именно това съзнание за злокобност й харесва. Страхът се бе превърнал в силен и мрачен трепет. Като да очакваш нетърпеливо да видиш гъбата на ядрен взрив в нощта.

Беше готова за това, и то от много дълго време. Преследването беше вълнуващо, но никога прекалено вълнуващо. Разтапянето на фолио, поглъщането на плътния дим от изгарянето на преработения продукт в дробовете, усещането, че мозъкът ти разцъфва и тялото ти олеква, става безтегловно, всичко това се губеше на фона на силната светлина, породена от настоящото възвисяване.

Онова, предишното, беше само флирт, изкусителна увертюра, която можеше да завърши само по един-единствен начин.

По този.

Днес щеше да улови дракона.

Дона почука по спринцовката с нокът.

— Виждаш ли? Трябва да бъдеш сигурна, че вътре няма въздух. Не е добре за сърцето.

— Добре.

Дона заби спринцовката във вената, без да се церемони. Идън дори не трепна.

— Развържи — нареди й Дона заповеднически с плътен глас.

Идън развърза възела на турникета. Той се изхлузи на земята. Тя бе задържала дъха си толкова дълго време, че гърдите я боляха. Сега го изпусна бавно, на пресекулки. Вече нищо не стоеше между нея и дрогата.

Дона издърпа спринцовката навън, след това навътре. Няколко капки кръв обагриха като червен език хероина и се смесиха с него в стъклената тръбичка на спринцовка. После Дона инжектира наведнъж цялото количество. Идън я наблюдаваше внимателно, когато тя изтегли още малко кръв, за да инжектира и последните остатъци от наркотика. После отново инжектира бързо сместа. Извади спринцовката и притисна с малко памук мястото на убождането.

— Свий си ръката — нареди тя.

Идън се подчини.

Тя беше на хиляди километри от земята, на хиляди километри от всичко. Чакаше. Наркотикът беше в кръвта й и бързо си проправяше път към мозъка. В тялото й се възцари пълна безметежност.

Величествена, прекрасна безметежност.

Съзнанието й регистрира движенията на Дона, която промиваше иглата, за да вземе собствената си доза.

Къде беше? Кога щеше да дойде? Трябваше да почака. Дона я погледна.

— Как се справяш?

— Добре.

Наркотикът беше в кръвта й. Придвижваше се напред. Усещаше го сякаш в ъглите на стаята. Бързаше към нея. Затичваше се. Щеше да я връхлети като потоп. Памучето падна на земята, когато тя сграбчи облегалката на стола, за да не бъде пометена. Наркотикът нахлу в тялото й със силата на мощна вълна през скъсана язовирна стена, издигна се към мозъка й.

Бучеше и наближаваше горната граница на черепа й, изпълваше вселената с шум, топлина и светлина. Прекалено много й дойде. Нямаше да може да го понесе. Животът бе хванат в капан вътре в нея и сега изригваше като гейзер. Ето това беше търсила. Нищо друго нямаше значение. Нямаше болка. Нямаше радост. Екстазът преди истинския удар бе толкова пълен, че тя се опита да изкрещи, но устните й не произведоха никакъв звук.

Удари мозъка й и възпламени черепа.

Главният й мозък експлодира. Тя усети как всяка една от милиардите клетки излита, отделя се от останалите и запява тихичко своя собствена песен. Мозъчните й клетки се разпиляха и изпълниха стаята като искрящ облак. Тя се беше разсеяла в етера като перест облак по залез-слънце.

Тя вече не беше Идън. Сега разбираше какво е това екстаз.

Безметежност.

Кръвта бавно се отдръпна назад в златистите й вени. Наркотикът изпълваше цялото й тяло с любов — по-силна и по-сладка любов от всичко, което до момента бе изпитвала. Майка, баща, любовници. Наркотикът изплиташе златната си паяжина около нея и я обгръщаше в радостна еуфория.

— Почувства ли го? — Дона беше готова за своята доза с останалата част от хероина.

Идън бавно вдигна глава, за да я погледне.

— Лета… Прекрасно е!

— Какво е това Лета?

— Реката… на забравата.

Брътвежи на надрусан. Дона се вгледа в лицето на Идън.

— Исусе, да! Но аз си спомням.

— Господи, о, господи… — Идън си пое дълбоко дъх. — Не знаех. Искам да кажа, знаех и не знаех. Господи! Това е…

Дона вече напълно беше изгубила интерес към нея.

— Това е… всичко, което някога съм искала.

Дона не й обърна внимание. Тя си взе дозата, забила поглед в стената. След известно време отпусна глава назад, затвори очи и промълви едва чуто:

— О, да… — Кимна веднъж, два пъти.

Малко след това погледна ръцете си. По тях имаше много по-малко възможности. Съсипала беше вените си, като бе инжектирала в тях стрити на прах таблетки „Демерал“, амфетамини и други гадории. После щеше да пробва в бедрата. Накрая винаги оставаше феморалната вена в слабините. Винаги имаше някаква последна възможност.

Тя наблюдаваше Идън, която стана, олюлявайки се, и се премести на канапето като сомнамбул. Отпусна се на възглавниците и главата й клюмна.

Къде ли беше сега? Прекрасно! По-прекрасно от истински полет. По-хубаво от секса. Различно от треската, но също толкова прекрасно. Тя се носеше в обагрения в златисто здрач, издигаше се нагоре като ангел.

Дона вдигна поглед и видя Ръсти Фейгън. Той не откъсваше очи от Идън.

— О — кимна Дона. — Завиждаш, нали? Бих дала лявата си гърда, за да мога отново да изпитам онова, което усетих първия път.

— Хората получават удовлетворение по различен начин — каза Ръсти. — Някакви проблеми?

— Неееее. Беше покорна като овчица.

— Добре. Ето.

Той извади няколко банкноти от джоба си и й ги подаде. Дона взе парите и ги преброи.

— Можеш да изчезваш — каза Ръсти.

Но Дона не бързаше да си тръгне. Къщата беше невероятно удобна за отпускане и боцкане. Все пак това беше Бевърли Хилс. Наоколо беше само природа, чиста природа, никакъв смог, никакво улично движение… А имаше и около хиляда и едно прекрасни нещица, които можеше да вземе едно момиче, на което му трябваха пари, за да задоволява порока си. Нещица, които щеше да продаде от раз. Дона вече мислеше за следващата и по-следващата доза.

Тя се разходи из къщата в търсене на подходящ предмет. Откри го на масата и го взе, когато Ръсти беше с гръб към нея. Разгледа го нетърпеливо. Преспапие. Красива вещ! Тя я протегна към светлината. В кристалната сфера беше хваната завинаги стъклена пеперуда.

Тя се усмихна лукаво. Бакара или нещо такова. Сигурно струваше доста пари. Достатъчно, за да си осигури дозите за една седмица. Може би дори достатъчно, за да може да продава и на други наркомани известно време. Тя пъхна сферата в джоба си.

— Казах да се пръждосваш.

Ръсти я гледаше страшно. Дона познаваше този поглед. Ако не си тръгнеше веднага, той щеше да я изхвърли. При това брутално. Все пак преспапието беше в джоба й.

— Добре — рече тя и се приближи до Идън.

Наркотикът я бе направил да изглежда още по-прекрасна и недостъпна. Косата й бе разпиляна и около бледото й лице се виеха дълги черни къдрици. Устните й бяха кървавочервени. На двете й страни бяха разцъфнали неестествено червени петна като макове. Иначе Идън имаше овално лице и идеална кожа. Миглите и веждите й бяха черни и гъсти. Приличаше на чужденка. На испанска циганка. Дона никога преди не я беше виждала толкова кротка.

Дона потисна изкушението да я докосне.

Това беше свещен миг. Идън си беше намерила нов любовник. Любовник, с който нито един простосмъртен мъж не можеше да се сравни. Той беше единственият, който някога щеше да притежава Идън всецяло. Никой, поне доколкото Дона знаеше, никога не бе успявал да премине бариерата, която бе издигнала вътре в себе си. Тя не пускаше никого. Не допускаше изобщо хора във вътрешния си свят.

Странно момиче с пари, напредничави политически убеждения, влюбено в конете. Протестни походи и предълги словоблудства. Странна, красива и неопитомена кукла.

— Сладки сънища — пожела й тихо Дона.

Кимна на Ръсти и си тръгна.

Есента на 1972

Пасифик Палисейдс, Калифорния

Завесите бяха разтворени. Тя премина под тях и под табелата, на която пишеше: „ПАЛИСЕЙДС — КОННО ШОУ С ПРЕСКАЧАНЕ НА ПРЕПЯТСТВИЯ’72“. Вечерта беше топла, а тя скована и разсеяна.

Един от конярите хвана юздите на коня й и тя слезе. Наведе се, за да провери дали Монако си е порязал крака. Не видя никакви порезни рани. С крайчеца на окото си забеляза, че Дан Кормак се приближава, свали жокейската си шапка и разкопча жакета си.

— Представяш се все по-зле.

Тя не обърна внимание на думите му и започна да се занимава със седлото на Монако.

— Все по-зле. — Тя усети тежката му ръка на рамото си. — Какво, по дяволите, става, Идън? Нещо не е наред.

Не й оставаше нищо друго освен да се обърне. Лицето на Дан Кормак беше като щавена кожа. Лице като старо седло, излъскано, набръчкано и покрито с белези. Като дете си мислеше, че ако бръчките по лицето му се изгладят, тогава ще се видят шевовете, с които е било съшито седлото.

Тя срещна погледа на избелелите му сини очи и се опита да не обръща внимание на болката в мозъка си.

— Предполагам, че просто понякога не ми идва отвътре — отвърна тя кратко.

— Ужасно си права, не ти идва отвътре. Но остави тези глупости! — Той я дръпна настрани от запъхтения, потен кон. Едната му ръка продължаваше да лежи на рамото й. — Всеки път, когато имаш възможност да спечелиш, хъсът като че ли ти изневерява. Гледам те как се подрусваш на седлото, като че ли имаш аспержи вместо гръбнак. Гледаш с изцъклен поглед. Да не си надрусана или нещо такова, а, Идън?

Металическият глас, който се носеше от високоговорителя, прокънтя над хиподрума и обяви крайните й оценки. Бяха повече от лоши.

Вратът й се беше изпотил под тежкия кок. Мускулите в основата на черепа й бяха стегнати и пулсиращи. Ноктите й бяха почнали да се забиват в дланите.

— Мислех, че тази година ще отбележиш истински напредък. Обеща да решиш проблема с концентрацията.

— Дан…

— Обеща да спечелиш поне някоя награда, Идън.

Следващият ездач мина покрай тях под завесите и излезе на хиподрума. Посрещнаха го с ръкопляскания, после всички притихнаха в очакване.

— Мисля да отида да си взема душ — рече тя.

— Имам една препоръка. — Кормак й препречи пътя, когато тя се опита да се измъкне. — Върни се при мен за още тренировки на манежа. Три пъти в седмицата по два часа. Трябва да се упражняваш.

— Нямам време за тренировки на манеж, Дан.

— Вече напусна колежа. Каква друга работа имаш?

— Не мога да живея, да ям и да спя с единствената мисъл за коне.

— Някога искаше точно това. — Сбръчканото лице се изкриви в нещо като усмивка. — Аз ще намеря време, стига да искаш. Може и вечер, само кажи.

— Благодаря ти, Дан — каза тя с равен глас. — Но наистина не разполагам с време.

— Тогава защо се явяваш на състезания, за да похабиш усилията и времето на всички ни ли?

— Победих половината хлапета тук тази вечер. Това е достатъчно за мен! — извиси тя глас.

— По дяволите, не, не е достатъчно! — В гласа му прозвуча гняв. — Ти трябва да си на върха. Където някога ми каза, че искаш да бъдеш. Спомняш ли си? Притежаваш талант за това, Идън. Виждам как постепенно пропиляваш всичко и това ме кара ужасно да се гневя. Ездата ти се влошава. Днес едва стигна средно ниво. Следващия път може би ще си в края на таблицата. А по-следващия — дори няма да си направиш труда да участваш.

Откъм хиподрума се чу падането на една от летвите на препятствията и публиката възкликна наполовина слисано, наполовина доволно.

— Няма извинение за това, което се случи, Идън. — Дан се опитваше да говори спокойно. — Проваляш всичко. Това е висша проба обида!

Те стояха един срещу друг насред целия хаос на мястото за оседлаване на конете. Конярят вече беше отвел Монако, след като му беше метнал одеяло.

— Този кон заслужава по-добро отношение — каза Кормак. — Непрекъснато удряш краката му в препятствията. Ще започне да губи увереността си, ако не се нарани непоправимо.

Тя преметна жакета си през рамо.

— Отивам да си взема душ, Дан.

— Има и още нещо. Изглеждаш ми зле. Да не си болна? Анемична или нещо такова. — Той я хвана за ръката. — Мислила ли си, че може да си сериозно болна? Някаква липса, нещо, свързано с начина ти на хранене?

— За бога, Дан!

— Дженифър е забелязала колко много си отслабнала. Само кожа и кости си. И си бледа като призрак. Според нея може би трябва да започнеш да взимаш някакви витамини…

Тя блъсна ръката му.

— Нямам нужда от витамини! — отвърна ядосано. — Тежа точно колкото трябва.

— Не съм казал, че няколко килограма в повече са проклятие за ездач за надбягвания с препятствия. Но няма смисъл да си намаляваш мускулната маса. Това именно те прави силна и ти дава енергия. Дженифър казва, че…

— Не ме интересува какво казва Дженифър. Не понасям да ме обсъждат зад гърба ми хора, които си нямат друга работа.

Кормак облещи очи.

— Хора, които си нямат друга работа ли? Момиче, Дженифър те познава от ей такава, когато едва стигаше задницата на коня.

— Знаеш ли какво им мразя най-много на тези състезания? — произнесе тя с горчивина. — Клюките! Дрънканиците. Всеки си завира носа в чуждите работи. Няма личен живот. Няма бариери. Няма къде човек да остане за малко насаме със себе си.

Дан я погледна тъжно.

— Единствените хора, които имат нужда от бариери, са тези, които имат какво да крият, Идън. Какво, за бога, криеш ти?

Идън го изгледа кръвнишки.

— Майната ти, Дан! — процеди тя безстрастно.

Мина покрай него и се запъти към съблекалните. Дан Кормак стоеше и гледаше след нея.

Дженифър Кормак изникна отнякъде и застана до съпруга си. Беше чула последните няколко изречения и лицето й имаше сурово изражение.

— Сополива малка богаташка кучка!

— Нещо не е наред с това момиче, Дженифър.

— Не е наред това, че родителите й я разглезиха още от самото начало. Беше ужасно лигава, когато дойде при теб за пръв път на урок, а тогава беше едва на пет годинки. Забрави за нея!

— Да, но не е само това. Не е само това. Мисля, че знам какво й е. — Той поклати бавно глава. — Ще трябва да похарча малко пари за един разговор до чужбина с майка й.

Женската съблекалня беше претъпкана с ездачки, които се събличаха и обличаха. Идън седна и си поплака малко. Вече не можеше да се контролира. Чувстваше се изтощена. Нервите й трептяха като нишките на паяжина, изложена на силен вятър.

Никой не й обръщаше внимание. Гледката на потна ездачка в женската съблекалня, която плаче след състезанието, не беше необичайна.

Тя свали ризата и сутиена си и развали кока. Косата й се разпиля по гърба на кичури. Хищните нокти отпуснаха за малко тила й.

Мина покрай многото женски тела и стигна душовете. Струята се забиваше в чувствителната й кожа като иглички. Стоя под душа дълго. Когато излезе, трепереше цялата, макар че се беше къпала с гореща вода. Нервите й бяха обтегнати, а хищните нокти се забиваха в гръбнака й. Стига толкова. Не можеше да издържа вече.

Никога никой не й беше споменавал за този момент. Никога никой не й бе казвал, че ще се чувства толкова зле. Сега се чувстваше толкова отвратително, колкото добре й беше, когато вземаше наркотика.

Ръсти… Защо й причиняваше това? Много добре знаеше, че тази вечер има състезание. Бе наясно какво става, когато го нямаше прекалено дълго време. Защо му доставяше удоволствие да я измъчва?

Ужасно съжаляваше, че взе участие в състезанието.

Съжаляваше, че наруга Дан Кормак. Колко приятели й бяха останали, та си позволяваше да ги наранява и отблъсква? Колко жени вече я мразеха и й се подиграваха зад гърба?

Понякога си мислеше, че всички трябва да разберат. Всички, дори и Дан.

Можеше ли да се извини на Дан? Най-вероятно щеше да я отблъсне. Може би по-късно.

Жаждата за наркотика я обхвана със своите нажежени до бяло жички. Тя се строполи на колене върху дъските от тиково дърво и тихо заплака.

Тусон, Аризона

Джоуел Ленъкс се върна в къщата по тъмно. Беше напрегнат и уморен. Излезе от микробуса, протегна се и разкърши снага, преди да започне да разтоварва.

Есенният въздух беше като шампанско, особено след залез-слънце. Уж хладно, а през подметките на ботушите си усещаш топлината, която излъчваше земята под краката му.

Той се огледа наоколо. Пустинята притихваше нощем. Величествените сагуаро приличаха на стражи на лунната светлина. Забеляза за миг разперените крила на кукумявка, която се спусна и улови гризач, имал неблагоразумието да излезе от дупката си.

Микробусът беше пълен с тухли и торби цимент. Ходил бе до другия край на щата, чак до Финикс, за да ги купи. Затова се бе върнал в Тусон след залез-слънце. Имаше няколко съседи, но всички те живееха достатъчно далеч от дома му. Нямаше и нужда да разтръбява факта, че се готви за малко довършителни работи по къщата си.

Започва да разтоварва, като внасяше материалите направо в мазето. Работата беше тежка и той скоро се обля в пот. Междувременно се опитваше да мисли за начинанието, което му предстоеше да осъществи — трябваше да има ясна и точна представа в ума си. Без излишна емоционалност. Имаше още толкова много неща, които трябваше да предвиди и подготви.

Прекалено много неща обаче го разсейваха и образът на жертвата му трептеше неуловимо в мислите му като заек в потънало в мараня поле. Очите му сякаш бяха изсъхнали, а кожата му се пукаше, макар по нея да избиваше пот. Изгуби равновесие и се спъна. Тухлите се стовариха на земята.

Той се съсредоточи върху задачата си, напрегнал мускули.

Микробусът бавно се изпразваше. Спретнатите купчинки в мазето нарастваха.

Когато привърши работата си, той слезе долу и огледа мястото. Вече беше намерил легло с табли от ковано желязо. Подходящо на възраст. Подходящо като дизайн. Тежка и строга вещ. То стоеше в очакване в ъгъла. По-скоро легло за мъчения, не за отмора. Имаше пречки, през които можеше да прокара веригата.

Трябва да запои фланци за краката на леглото и да ги застопори в бетонния под. Така щеше да стане абсолютно неподвижно, освен ако някой не отвинти болтовете.

Съоръжението щеше бъде построено около леглото. Вече бе отбелязал разстоянията на пода.

Утре ще започне да строи килията-клетка.

Лос Анджелис, Калифорния

— Беше тук снощи — каза Спууки на Ръсти.

— Така ли — безстрастно промърмори Ръсти.

— Около четири часа сутринта. Молеше за една доза. Умоляваше. Плачеше и трепереше.

— Надявам се, че не си направил някоя глупост — попита Ръсти иронично.

— Не. Не съм направил никаква глупост. Имам нареждания, които трябва да спазвам, нали така?

— Да, имаш строги нареждания. — Ръсти му махна с ръка. — Давай.

Спууки отиде в другия край на апартамента, като затвори и заключи вратата след себе си. Ръсти така и не бе успял да разбере къде държи стоката. Проклетият му наркодилър беше потаен като плъх. Някой ден, мислеше си Ръсти развеселено, ще избие вратата с ритници, ще се втурне вътре с викове и ще хване Спууки в неговото скривалище. Ще му изкара ангелите.

Спууки му подаде пакетче.

— Почувствах се като лайно, човече. Да предам приятел, който стои на прага ми в абстиненция.

— Така ли? — Ръсти влезе в кухнята и премери пакетчето на везните, сложени насред мръсните чаши и чинии.

— Не е добре за бизнеса. — Спууки наблюдаваше Ръсти със замъглените си зачервени очи. — Ще тръгне слух, че на мен не може да се разчита, и клиентите ми ще се отдръпнат.

— Спууки, старче, твоите клиенти никога няма да се отдръпнат. Изкарвам ги двадесет и пет грама?

— Точно така. Висококачествена стока. — Спууки хвърли поглед на Ръсти под око. — Не те ли измъчва съвестта бе, човече?

— За какво да ме измъчва? — попита Ръсти с тлееща заплаха в гласа. — Нали някога й продаваше?

— Да, но никога не съм й причинявал подобно нещо. А ти я прецакваш. Караш я да се пристрастява.

— Карам я да се пристрастява ли? Аз? Изглежда ли ти като човек, който има нужда да го подканят?

— Не, няма нужда да я подканят. Но пък и не трябва да я превръщаш в роб.

Ръсти сви банкнотите на руло и ги насочи като пистолет към Спууки.

— Не се бъркай в работите ми, лайно такова!

— Добре, добре.

— Идън е родена да бъде наркоманка. Нито ти, нито аз можем да направим нещо. Тя има нужда някой да се грижи за нея. Аз я защитавам. Грижа се за интересите й. Гледам да не стане някой фал. Разбираш ли ме?

— Бих казал, че това да се разхожда отчаяна в четири часа сутринта си е доста голям фал.

— Имах си работа.

— Сигурен съм, че е било така. — Спууки продължаваше да не гледа Ръсти в очите. Наистина не харесваше този тип.

Когато Спууки видя Идън последния път, усети, че една ярка светлина бавно гасне. Почувства, че е използван в една много грозна игра. И макар че наркодилърите и наркоманите не бяха склонни по принцип да съжаляват когото и да е, той изпита угризения и състрадание към момичето, което си чакаше дозата в Бевърли Хилс.

— Откъде се снабдяваш? — попита Ръсти небрежно, разглеждайки хероина.

Спууки сви рамене.

— Професионална тайна. Ако ти трябва още, обади ми се.

— Няма да ми кажеш, а?

— Не.

Ръсти все още държеше парите. Той измерваше Спууки с присвити очи.

— Не те ли е страх, че мога да те нараня. Какво ще кажеш да те завържа и да пъхна топките ти в онзи миксер, а?

— Защо? Смяташ, че можеш да си уредиш по-изгодна сделка с големите момчета?

— Може би. Ако знаех кои са.

— Няма да стане, дори и да знаеше. Те са от Братството, Ръсти. Няма да търгуват с теб. Ако се опиташ да се свържеш с тях, ще получиш само нож в червата.

— Чернилките винаги ли носят ножове? — Той се усмихна и хвърли парите на Спууки, който ловко ги хвана и ги прибра в джоба си. — Скоро пак ще говорим. Е, оценявам помощта ти, Спууки.

— Има си хас.

Ръсти сложи ръка на слабото рамо на Спууки и заби палец в отпуснатите му мускули, докато вървяха към вратата.

— Ако разбера, че си дал на Идън нещо повече от хапче за главоболие, наистина ще пъхна топките ти в онзи миксер. Ако, разбира се, са ти останали такива.

Той заби палеца си още по-дълбоко. Спууки изохка и се опита да се освободи от хватката му. Ала Ръсти го беше набол като риба на харпун.

— Не забравяй, човече. Няма да й даваш нищо. Нищо! Разбра ли?

Спууки можа само да изохка повторно, но това беше добър отговор и Ръсти го пусна.

Ръсти подкара алфа-ромеото си към Бевърли Хилс, задминавайки лениво колите в късния следобед. Клатеше глава в такт с мелодията на Ахмед Джамал.

Мина през портата на ранчото, махна на Мигел Фуентес и продължи към къщата.

Предвиждаше бурна реакция. Всички наркомани полудяваха, когато трябваше да изчакат ден-два. Идън чакаше от вчера, от пет часа следобед, когато беше казал, че тръгва да й вземе поредната доза. И не беше се върнал. Сега беше почти четири. Сигурно вече крещеше.

Но това също беше вълнуващо. Именно в такива моменти беше най-безпомощна. Вече обмисляше какво ще я накара да направи, преди да й даде дозата.

След като беше купил пакетчето, той беше разделил двадесет и петте грама на петдесет малки пакетчета. Четири от тях бяха в джоба му. Замисли се, докато излизаше от колата, дали не бе време да вдигне цената. Залозите можеха да бъдат много по-високи. Много по-високи.

Небето синееше. Денят беше прекрасен. Дори и смогът се беше разсеял малко. Конят на Идън надникна от обора и той му подсвирна. Чувстваше се превъзходно.

Качи се на верандата. Едва беше стигнал вратата, когато тя се отвори със замах.

— Къде беше? — изсъска Идън гневно.

В лявата си ръка стискаше наполовина изпита бутилка с вино. Нямаше поздрав. Беше замаяна от алкохола, но се държеше жлъчно, а слабото й тяло трепереше в истерия.

— Как можа да ми причиниш това, Ръсти?

— Хей, съжалявам. Имах проблеми.

— Цялата нощ ли? — Тя затръшна вратата след него. — Цяла сутрин ли? Имал си проблеми цяла нощ и цяла сутрин?

— Ами, колата се скапа.

— Знаеше, че те чакам.

— Ремъкът сдаде багажа — рече той нехайно. — Няколко часа през нощта трябваше да стоя в гаража. Едвам го закрепих. Ще се наложи да се изръся за нов. А когато тази сутрин пристигнах в агенцията, ме чакаха още куп глупости. Като например, че едно от момичетата беше провалило цяла вечеря. А застраховката ни не я покрива изцяло. Клиентът ще ни съди. Цяла вечеря, можеш ли да си представиш? Някаква шибана глупачка с махмурлук.

— Защо не се обади? Как можа да ме зарежеш в това състояние?

— Да не си оглушала? Допреди половин час бях в агенцията.

Тя приличаше на малко подивяло животинче с белнали се оголени зъби.

— Лъжец! Искаше да откача. Цяла сутрин звънях там. Въобще не си се появявал!

— И точно колко вино изпи, откакто си тръгнах? — попита Ръсти. — Вониш на бъчва.

— Трябваше да изляза. Ходих на онова място на „Манчестър“, но там нямаше никой. Видях се със Спууки, но той каза, че няма. Трябваше да се заредя поне с алкохол.

— Чуй ме. Казвал ли съм ти да не се опитваш да си купуваш сама? Нали съм ли ти казвал, че е опасно? Ще те пребият или ще ти пробутат някаква отрова, която ще те убие.

— За бога, Ръсти! — избесня тя. — Няма ли най-накрая да ми го дадеш?

— А няма ли да ме помолиш?

— Моля.

— Добре, ще ти дам — ухили се той и извади едно от пакетчетата. — Виждаш ли, донесъл съм ти.

— Дай ми го!

Той го вдигна високо, за да не може да го достигне.

— Само ако започнеш да се държиш по-мило.

— Копеле!

— Нямах предвид такова отношение. — Той я изгледа замислено. — Може би трябва да го направим, преди да се боцнеш. Какво ще кажеш?

— Господи… — прошепна тя и затвори очи.

— Освен ако нямаш по-добра идея. — Той разкопча ципа на панталоните си. Начинът, по който беше застанал, и изражението му говореха красноречиво.

Тя си пое дъх и коленичи на голия дървен под пред него.

— О, много добра идея, скъпа — измърмори той.

Тутакси усети галещия й език. Добре я беше обучил.

След известно време започна да стене от удоволствие. Разтвори крака, хвана главата й с ръце и полюшвайки бедра, започна да влиза и излиза от устата й.

— Ухапи ме — заповяда й грубо. — По-силно! Ааа… По-силно, Идън!

Тя го чуваше как ръмжи и стиска зъби и се подготви мислено за онова, което предстоеше. Той блъскаше силно в гърлото й. Тя започна да се задавя. И тогава той свърши със силно ръмжене.

Държеше я, вкопчил пръсти в косата й, и не я пускаше, въпреки че гърлото й беше пълно със сперма.

След малко въздъхна доволно и я пусна. Устата й беше пълна, но тя знаеше, че не му харесва да плюе или да слага ръка на устата си. Сграбчи пликчето мълчаливо и се затича нагоре по стълбите, като се опитваше да не повърне.

Ръсти я изпрати с поглед. Беше изтощен, но се чувстваше прекрасно. Това поне можеше да прави добре. Днес изглеждаше ужасно. Кльощава кучка. Имаше време, когато я смяташе за най-красивото същество, което някога бе виждал.

На горния етаж Идън пъхна иглата във вената си, издърпа малко кръв и инжектира наркотика. После отвърза турникета. Трепереше силно. Облегна се на плочките в банята и притвори очи. Зъбите й тракаха. Чакаше светкавицата, която щеше да отслаби хватката на тези ужасяващо хищни нокти, забили се в плътта й.

Фигурата й се отразяваше в прозореца на банята. Фотографът в градината направи още няколко снимки с фотоапарата с увеличителна бленда от 2000 милиметра. После грижливо записа нещо в бележника, който държеше.

Бевърли Хилс, Калифорния

Идън отвори вратата и широко разтвори очи, сякаш беше очаквала някой друг. После презрително ги присви.

— Какво искаш, татко?

— Здравей, Идън — каза Доминик ван Бурен без особена сърдечност в гласа. — Няма ли да ме поканиш да вляза?

Вместо отговор Идън опря едната си ръка на касата на вратата, препречвайки му демонстративно пътя.

— Какво искаш? — повтори враждебно тя.

— Трябва ли един баща да има специална причина, за да дойде да види дъщеря си? — отвърна Ван Бурен.

— Не си се обаждал от месеци — отвърна Идън. В погледа й се четеше съжаление, докато оглеждаше баща си от горе до долу. — Трябва да има някаква причина, за да напуснеш слънчевата Санта Барбара и всички онези прекрасни, невероятни партита. Каква е тя?

— Не прекалявай със сарказма, Идън.

— Чакам да чуя причината, татко. Или веднага ще затворя вратата.

— Добре — съгласи се примирително Ван Бурен. — Причината е, че съм ти баща и се безпокоя за теб.

— Безпокоиш се за мен? — Идън се изсмя толкова грозно, че Ван Бурен потрепери.

— Можеш да ми се обаждаш от време на време — рече той, като се опита да не звучи сякаш се брани. — Телефонните връзки са двустранни. Какво ти е на устата? — Идън имаше прекрасна уста, чувствена, като разпукната пъпка на роза. В момента обаче долната й устна беше подута и сцепена. По раничката имаше засъхнала кръв. — Кой ти направи това?

— Татко, моля те, направи ми една услуга. Просто си иди вкъщи.

В очите му просветна гняв.

— Не си пораснала толкова, че да не мога да те напляскам, Идън!

— Защо не се обади, преди да дойдеш? — попита Идън. — Глупаво е да се изтърсваш изневиделица.

Ван Бурен изгледа дъщеря си. Беше облечена с размъкнати евтини дрехи, косата й висеше безформено в подстрижка, направена бог знае от кого. Можеше да изглежда зашеметяващо красива и имаше великолепна фигура, но през повечето време напоследък изглеждаше ужасно.

— Не знаех, че трябва да си уреждам среща, за да видя собствената си дъщеря — процеди той саркастично. — Кого криеш вътре?

— Никого.

— Тогава влизам. — Ван Бурен мина покрай Идън и влезе в къщата.

Идън се обърна към него с мятащ искри поглед.

— Как се осмеляваш да нахлуваш тук? Това е моята къща! Мама ми я подари. Ти си имаш твоя! Нямаш никакво право да идваш тук!

— Искам да знам кой ти е сцепил устната — отвърна Ван Бурен, без да й обръща никакво внимание.

— О, по дяволите! Сама си я сцепих, татко. Моля те, тръгвай си!

— Как така сама? — настоя Ван Бурен. — Да не искаш да кажеш, че сама си си нанесла кроше в устата?

— Исусе! — Момичето се отдръпна от баща си и се отпусна ядосано на канапето. — Изпуснах нещо на пода в банята. Когато се наведох да го взема, си ударих лицето в мивката. Това е всичко. Доволен ли си?

— Правдоподобно звучи. — Ван Бурен изгледа напрегнато дъщеря си.

Нито помен от елегантност или грациозност. Беше заприличала на дропла. Не беше я виждал от месеци и промяната беше фрапираща. Болезнено бледа и изпосталяла, с ужасно изпомачкани дрехи. Къщата също беше с краката нагоре. Идън никога не бе спазвала общоприетите принципи, но това излизаше извън всякаква норма.

— Търсиш ли нещо? — попита го раздразнено тя.

— Не съм сигурен. Господ ми е свидетел, че не изглеждаш особено добре. — Той седна срещу Идън, като дръпна панталоните си нагоре, така че да не им се развалят ръбовете. — Чувам разни неща за теб — изплю камъчето той.

По изпитото лице срещу него не се появи и следа от вина.

— О, така ли?

— Изглеждаш наистина ужасно.

— Благодаря.

— Какво е това на блузата ти? Кръв ли?

— Кафе, татко. За бога, не драматизирай нещата. — Тя го изгледа с презрение. — Добре, вече си в къщата. Какво искаш?

— Искам да поговорим.

— За какво?

Той се наведе напред и бързо дръпна нагоре ръкава на Идън. Тя беше толкова изненадана, че не успя да реагира. Ван Бурен разгледа внимателно кожата й, после провери и другата й ръка.

— Какво, по дяволите, търсиш?

— Следи от игла — отвърна той кратко и ясно.

— Нека се досетя — каза Идън с иронична усмивка. — Гледал си някой мастит социолог по Канал 28 снощи, който е казал, че всяко момиче в Ел Ей е или проститутка, или се боцка. — Тя дръпна ципа на джинсите си рязко. — Искаш ли да ми провериш и гащичките?

— Няма нужда да се държиш отвратително. Не знам какво правиш със себе си напоследък. Просто ми кажи дали употребяваш наркотици?

— Не повече от теб самия — отвърна Идън презрително и закопча джинсите си.

Ван Бурен настръхна.

— Какво искаш да кажеш с това?

— О, татко. Да не мислиш, че никой не знае колко кокаин смъркаш?

Идън вдигна краката си на стъкления плот на масичката и срещна ледения поглед на баща си. Въпреки жалкия си вид, тя всяваше страх у него. Ван Бурен беше опитал хапливия й език и презрението й още когато беше тринадесетгодишна.

— Вероятно употребяваш повече наркотици от мен. Либриум, валиум, кокаин, да не споменаваме бърбъна, кафето и цигарите. — Тя се засмя на възмутеното изражение на баща си. — Слушай, татко, ако ме питаш дали някога съм пробвала наркотици, въпросът е абсурден. Но ако някой ти е подшушнал, че съм започнала да се боцкам… Без мен, скъпи Хосе. Да не съм полудяла.

— Заклеваш ли се?

— Татко… — Тя прехапа наранената си устна отегчено. — Нали току-що ти казах? Не бих се докоснала до такива лайна.

— Но аз чувам други неща.

Идън сви слабите си рамене. Гледаше го намръщено, отегчено и ядосано, но не и виновно.

— Не ме интересува какво си чул. Не е вярно. Никога не съм употребявала силни наркотици. Кой ти наговори такива глупости за мен?

— Ами някои хора.

Идън придоби още по-агресивен вид. Това го озадачи. Беше очаквал потайност. Прикрито чувство за вина. Зачуди се какви ли точно са признаците за пристрастеността към наркотиците? Свити зеници? Примирените й зелени очи изглеждаха нормално. Лоша кожа? Беше прекалено бледа, но нямаше разни гадни пъпки или нещо друго. Е, поне не я завари да се валя в някой ъгъл със стърчащи от ръцете игли.

Може би Мерседес грешеше? Може би частните детективи бяха я заблудили?

— Какво правиш напоследък? — попита той и се огледа. — Със сигурност не чистиш тази къща. Тук е като кочина.

— На мен ми харесва така.

— Кога идва чистачката?

— Вече нямам чистачка.

— Така ли? Странно — провлече сухо той.

— За някои хора, да. Реших, че в крайна сметка не съм истинска буржоазка.

Ван Бурен прехапа долната си устна.

— Добре. Направи ми чаша кафе и си тръгвам.

— А защо не си тръгнеш направо?

— Ще ми направиш ли кафе все пак?

Тя въздъхна, изгубила търпение, стана и отиде в кухнята. Включи машината за еспресо и потърси каната за кафе.

Кой беше говорил с него? Мигел? Възможно беше, но според нея той не знаеше. Може би някой друг, някой от така наречените й приятели от университета в Лос Анджелис.

Тя огледа мръсната кухня. Нямаше дори две чисти чаши. Не се изненада. По-голяма част от съдовете й бяха струпани в две мивки, пълни със сивкава вода. Тя раздразнено потърси гъба и течен сапун и изми чашите.

Далеч не се чувстваше стабилна. Беше замаяна и сънена, както обикновено, когато мозъкът й беше под въздействието на дрогата. Това й даваше сили да се държи убедително в подобни ситуации, но състоянието отминаваше много бързо. Вече нямаше върховни периоди, а само посредствени моменти. А когато и те отминеха…

Напоследък се боцкаше само за да се почувства нормално. Просто за да бъде самата себе си, вместо да вие като животно. Всъщност върховният момент продължаваше само минута. А животинската нужда се връщаше по-скоро и по-силна след всяка следваща доза. Току-що инжектирала наркотика и вече мислеше за следващата доза, като се молеше наум Ръсти да не й извърти някой номер. Вече беше станала изцяло зависима от него. Изцяло. В пакетчето имаше само колкото за още едно боцкане. Ами ако пак изчезнеше? Само при мисълта я обхвана паника.

Ван Бурен влезе в кухнята и Идън се обърна към него.

— Татко, кой ти каза да…

Дланта на баща й силно изплющя през лицето й.

— Какво е това? — попита рязко той.

Идън зашеметено се взря в пакета спринцовки и игли в ръката му. Господи! Бил е в спалнята й. Дори беше намерил малкото пакетче хероин. Тя побесня. Сграбчи спринцовките с блеснали очи и кресна:

— Изчезвай оттук! Шпионин! Нахално дърто копеле! Махай се оттук!

— Затвори си мръсната уста!

Ван Бурен я зашлеви отново, този път толкова силно, че незарасналата раничка на устната й отново се отвори и от нея шурна кръв. На Идън й се привидяха звезди. От очите й бликнаха сълзи. В този миг спринцовките паднаха на земята и тя се наведе да ги вдигне.

Ван Бурен я сграбчи за косата и я повлече към хола, скимтяща от болка. Бутна я на канапето и тя нещастно се сви на кълбо. Брадичката й беше почервеняла от кръвта.

Когато Ван Бурен заговори, гласът му беше леденостуден.

— Отвратителен малък червей. Нещастница. Пропаднало същество. Значи не те интересуват наркотиците, а?

— Махай се!

— Никъде няма да ходя, докато не ми кажеш истината — отвърна Ван Бурен. — Не смей да мърдаш.

Идън се сви още повече, парализирана от безсилие и ярост.

— Остави ме на мира. Мразя те!

— Как го вземаш? — попита страховито баща й. — Как, Идън? Не е чрез вените на ръцете. Къде си инжектираш дрогата?

— Махай се!

Той сграбчи яката на блузата на Идън и дръпна силно. Тънката материя се раздра и разкри стърчащите й ребра. Тя изкрещя и се отдръпна. О, Ръсти! Защо не се върнеше, за да я спаси от този кошмар?

— Свали си джинсите.

— Не!

— Свали ги… ти казвам — скръцна със зъби Ван Бурен.

Беше изпаднал в лудост от гняв. Дръпна яростно още веднъж блузата на Идън. Гръдният кош на момичето беше болезнено слаб, а гърдите й малки, с твърди зърна.

— Свали ги или ще раздера и тях!

Идън плачеше и трепереше конвулсивно, но разкопча джинсите с треперещи пръсти. Ван Бурен се пресегна и ги свлече до коленете й, задъхан от усилието. Лъснаха бикини в прасковен цвят и слабите бедра на Идън.

Гневът, лудостта, всичко напусна Ван Бурен.

И двете бедра на Идън бяха покрити с белези от убождания с игла. Дупчиците бяха по протежение на вените, като много от тях бяха подути и посинели от инфекции. Белезите бяха десетки. Стотици. Като че бялата й кожа беше нападната от дяволски кафяви кърлежи.

Той отстъпи назад. Лицето му беше мъртвешки пребледняло.

В гласа му прозвуча ужас:

— Идън… Господи! Какво си направила?

Санта Моника, Калифорния

Идън лежеше, свита на кълбо в леглото, забила поглед в стената. Косата й беше чиста, сресана и спретнато вързана отзад, очевидно дело на някоя мила сестра. Беше облечена с бяла блузка и лилави кадифени панталони с връзка на кръста. Спокойно можеше да мине за дванадесетгодишно момиче, въпреки че скоро щеше да навърши двадесет. Ръцете й лежаха полусвити на възглавницата.

На един стол до леглото й седеше Доминик ван Бурен и усещаше у себе си неизмерима пустота. Беше му ужасно трудно да приеме, че момичето пред него е Идън, заклетата бунтарка Идън. Още по-трудно му бе да приеме, че тя може да свърши по този начин — като безпомощна наркоманка, пациентка на място, което не беше много по-различно от приют за душевноболни.

Тя неистово мразеше клиниката. Не се доближаваше до другите пациенти, много от които наистина бяха в далеч по-трагично състояние от нейното. Не напускаше стаята си и лежеше неподвижно като мъртва.

Обвиняваше ги.

Приемаше онова, което й бяха причинили, пасивно, но тази пасивност сама по себе си беше обвинение.

В нея бе настъпил душевен прелом, започнал в ранчото още в деня, преди да я приемат за лечение в клиниката. Сякаш волята й се бе прекършила. Изключително лесно успяха да я убедят да се подложи на лечение. Съпротива почти липсваше. Учудващо кратко се бори. Може би дълбоко в себе си, без да го съзнава, тя търсеше помощ. Лекарите бяха казали на баща й, че повечето наркомани биват измъчвани от съвсем реални натрапчиви страхове.

През изминалите дни около нея витаеше мрак, който сякаш изсмукваше енергията на околните. И макар да отговаряше едносрично на всички въпроси, без да гледа някого в очите, тя ги изтощаваше. Който бе влязъл в съприкосновение с нея напускаше клиниката с усещането, че му е отнела силата.

Разбира се, метадонът я правеше безразлична. Заместителят й спестяваше ужаса на отказването, но я лишаваше от всякаква радост. Заличаваше високите и силни тонове и оставяше единствено сивата монотонност. Именно тази неуловима сива монотонност й се отразяваше най-зле.

Майката на Ван Бурен бе пациентка на психиатрията дълги години, когато той беше дете. Спомняше си посещенията при нея след лечението с електрошок, когато тя често изпадаше в ступор. Седеше недосегаема и се взираше невиждащо в моравата пред болницата. Точно както и Идън сега. Именно тогава беше чул безжизненото бръмчене на полумъртвия омаломощен мозък за пръв път. Бяха съсипали допълнително психиката на майка му с всякакъв род съмнителни лечения.

Тя имаше нужда от любов и внимание, но вместо това баща му я беше изпратил в болница за душевноболни, където я лекуваха с електрошокове.

Дори и сега, в най-ужасните си кошмари, се виждаше как е принуден да седи на жълт градински стол сред зелена морава, а около него се лута насам-натам медицински персонал, облечен в бяло. И да чува онзи злокобен звук в главата си.

Или как върви по безкраен коридор, минава покрай безброй зейнали врати на стаи, във всяка от които има по едно легло, а на всяко легло — по една жена, която лежи и се взира в тавана с празни очи и отпуснати немощно върху завивките ръце.

Той погледна през прозореца. Зимното слънце блестеше далеч, а морският бриз поклащаше перестите листа на палмите.

— Не искаш ли да излезеш и да поседиш малко в градината? — предложи той. — Не е много студено. Наметни си само една жилетка.

Идън не го удостои с отговор.

Той започваше да се дразни.

— Хайде, скъпа. Правя всичко възможно, за бога! Искам да ти помогна. Не се сърди.

— Затова ли ме затвори тук? — каза тя на стената. — Защото искаш да ми помогнеш?

— Не сме те затваряли тук. Дойде доброволно.

— Тогава кога мога да си тръгна?

— Не можеш да си тръгнеш, докато не изсмучат онова гадно нещо от тялото ти.

— Значи все пак не е доброволно?

— Не можехме да стоим отстрани и да гледаме как се погубваш — отвърна той. — Не се самоизтезавай. Не ти отива. Идън, моля те, помогни ми. Пътят от Санта Барбара е прекалено дълъг, за да седя сега тук и да ти гледам гърба.

След малко тя се изправи и седна срещу него. Лицето й беше блед овал. Зелените й очи лъщяха мътно и безжизнено. Не знаеше дали нарочно придава тази безжизненост на погледа и гласа си, или метадонът беше причината за тях, ала това го депресираше до крайна степен.

— Добре ли си? — попита той неспокойно. Толкова много му напомняше за майка му. — Нарочно ли го правиш? Това ли е твоят начин да ме накажеш?

— Нямам никакво желание да те наказвам — отвърна тя вяло.

— Наказваш всеки, който се опита да ти помогне.

— Ти не ми помагаш — провлече тя. — Смяташ, че си ми направил добро, като нахлу в къщата ми и помете всичко след себе си? Не, грешиш. Ти ме унищожаваш.

— Ти сама се унищожаваше.

— Моят живот си е мой живот. И искам да го живея така, както аз преценя.

— О, господи, ако знаеше колко банално и детински звучат думите ти.

— Да бе.

— Идън? Идън?

Тя не отговори. Отново беше потънала в апатия.

Той се изправи тежко на крака.

— Добре. Свиждането свърши. Майка ти чака отпред да те види, затова ти казвам довиждане.

— Не искам да я виждам.

— Дошла е чак от Испания, Идън.

— Неин проблем.

Ван Бурен побърза да напусне стаята. Мерседес наистина чакаше отвън. Беше облечена в семпъл, изискано ушит сив костюм. Изражението й беше мрачно.

— Как е тя? — попита тихо.

— Иди и виж сама — рече той и се размина с нея. — Ще те изчакам отвън.

Мерседес се поколеба пред вратата на стаята, после влезе.

— Ти си ме шпионирала — продума Идън тихо. — Платила си на непознати, за да ме шпионират. Това е перверзия.

— Да — отвърна Мерседес спокойно. — Не беше много достойно, нито приятно. Но ти вече не общуваш с нас, дете мое. Защо не ни каза, че си напуснала колежа? — Идън не отговори. — Защо не ни каза, че започваш да се пристрастяваш? Защо не ни каза нито едно от тези неща? Не ти ли хрумна, че можем да ти помогнем?

— Къде е Ръсти? — Идън се взираше в майка си. — Държите го далеч от мен, нали?

— Само той ли те интересува? Дори и сега?

— Да — отвърна тихо тя. — Той е единственият, който се интересува от мен.

— Той бил единственият, който се интересувал от теб! — повтори Мерседес с ирония. — Господи, как не проумяваш!

— Да не би да сте им казали да не го пускат при мен?

— Не.

— Направили сте го, нали? Казали сте им да не го допускат до мен. Да не го свързват по телефона…

— След като разбрахме разни неща за него — произнесе Мерседес с усилие, — нямаш право изобщо да ни обвиняваш. — Протегна се и хвана ръката на Идън. — Идън, изслушай ме. Фейгън е направил така, че нито един друг дилър да не ти продава. Така е имал пълна власт върху теб. Карал те е да плащаш пет, десет пъти повече, отколкото струва наркотикът на улицата. Той те е използвал, Идън. Безмилостно! Във всеки един смисъл.

Ръката й остана студена и безжизнена в тази на майка й.

— Не искам да се доближаваш до Ръсти — прошепна Идън. — Стой далеч от него!

— Боиш се да не би да спре да те снабдява? Не разбираш ли? — изрече Мерседес и стисна ледените пръсти. — Ти вече се освобождаваш от него. Освобождаваш се от хероина. Когато излезеш оттук, вече никога няма да имаш нужда от наркотици, нито от хора като Ръсти Фейгън. И дрогата, и той ще бъдат вън от живота ти.

В очите на Идън проблесна нещо.

— Какво искаш да кажеш, вън от живота ми?

— Просто това, което казах. Ще си е отишъл.

— Не! — Идън издърпа ръката си и погледна майка си с безумен поглед. — Ако нараните Ръсти, никога повече няма да ти проговоря. Ще се самоубия!

— Не изпадай в истерия, моля те.

— Замисляш нещо. Познавам те! Знам, че замисляш нещо. Познавам извратения ти ум. Какъвто и да е, аз го обичам. Ако му направиш нещо, ще ме довършиш.

Мерседес почти се уплаши от налудничавата страст в погледа й, за която смяташе, че вече е преодоляна.

— Никой нищо не планира, Идън. Но това момче те погубва, наранява те.

— Да — каза Идън. — Той ме нараняваше. — По лицето й се четеше мъка. — Обичаше да ме унижава. Доставяше му удоволствие да ме кара да пълзя. Обичаше да ме оставя в абстиненция. Преди да ми даде дозата, ме караше да правя разни неща, като да мия пода например. Понякога трябваше да падам на колене и да му смуча оная работа. Като най-долна курва. Друг път ме чукаше за удоволствие, стига да пожелаеше, защото знаеше, че вътрешно крещя. Ей такива неща. Правеше каквото му хрумнеше. Много го бива, изобретателен е…

— За бога! — прекъсна я Мерседес отвратена.

— Всъщност, вече съм свикнала да се наслаждавам на униженията — продължи Идън с равен глас. — Някои унижения притежават способността да те забавляват по един извратен начин. Всеки има право да избира униженията, на които да позволи на другите да го подлагат…

— За какво говориш?

— Ръсти даде смисъл на живота ми.

— Наричаш това смисъл?! Това е отвратително.

— Не по-отвратително от твоя живот — каза Идън с такава студенина в гласа, че Мерседес избухна:

— Добре, смукала си му оная работа! Влачила си се по пода. Валяла си се в собственото си падение, щом това е ролята, която си си избрала. Но той те погубва. Убива те! Не можеш ли да го разбереш?

— Все нещо ни погубва. Нека поне да е нещо, което обичаме.

— Какво?

Мерседес не откъсваше поглед от Идън. Пламъкът в очите й бавно гаснеше. Почти виждаше как всякаква емоция се отдръпва от лицето й и задремва във вените.

— Толкова съм уморена — промълви Идън.

— Защо искаш да умреш, дъще?

— Всеки иска да умре. Не е ли така? — Тя легна на леглото и заби поглед в тавана. — Влечението към смъртта ни е вродено…

Тя е полудяла, помисли си Мерседес потресена. Загубила си е ума.

— Няма да ти липсвам — продължи Идън със същия равен тон. — Сега си имаш Мая. Тя е новата ти дъщеря. Обичаш я повече, отколкото някога си обичала мен.

Мерседес се изправи, решена да се махне от стаята.

— Ако докоснеш Ръсти, никога няма да ти простя — сподири я гласът на Идън. — Никога!

Доминик я чакаше на паркинга до светлосиньото си порше с подвижен гюрук.

— Е? — посрещна я той.

— Прилича на скелет с безжизнени зелени очи — изрече глухо Мерседес. — Сигурно тежи не повече, отколкото тежеше на четиринадесет.

— Да — продума той с мъка. — Прилича на изгубена душа. Започвам да съжалявам, че влезе вътре. Може би повече ще й помогне някаква алтернативна терапия.

— Акупунктура, хомеопатия, билколечение? Това едва ли ще реши проблема, Доминик.

— Откъде знаеш?

— Нямам доверие на разни гурута в прескъпи дизайнерски роби. По-добре е там, вътре.

— Казаха ми, че днес са искали да започнат някакви срещи. Ти, аз и Идън заедно с главния психиатър. Отказах. Няма да помогне. Момичето ни мрази и двамата.

— Обсебена е от онзи Фейгън.

— Да. Продължава да мисли за гадното копеле. Само дето не ми каза, че веднага щом излезе от „Хеброн“, ще се върне при него.

— Дала ти е да разбереш това? Че ще се върне при него?

— Тя вижда в него нещо като свой спасител. Или нещо като демон, който я е обладал. Не знам кое от двете. Той продължава да се опитва да се свърже с нея. Идва в клиниката, но служителите го отпращат. Обажда й се всеки ден. Казаха ми, че не го свързват. Кой знае? Може и да ни лъжат. Едно е сигурно обаче. Веднага щом тя излезе оттук, той ще върне при нея.

— А може би не.

Доминик ван Бурен стрелна с поглед бившата си съпруга. Изглеждаше добре. Кожата й беше загоряла и имаше младежки вид, а лицето й не се бе променило много за двадесет години.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

— Трябва да се върна в Испания — рече тя. — По средата съм на преговорите за много важна сделка, които не мога да прекъсна. Ще се опитам да се измъкна пак след няколко седмици.

— Ами Ръсти? Да издействам ли съдебна забрана?

Мерседес поклати глава.

— Няма да е необходимо. Скоро той ще изгуби интерес към нея.

— Мислиш ли?

— Съвсем скоро при това. — Тонът на Мерседес беше равен. — Уверявам те, много скоро.

Януари, 1973

Тусон, Аризона

Джоуел Ленъкс си беше приготвил ядене, но обикновената храна стоеше недокосната на масата пред него. Беше вперил очи в телевизора. През последния един час апаратът работеше без звук.

Край.

Деветнадесет години бяха изминали след Диен Биен Фу. Единадесет години след като първите няколко хиляди войници бяха нахлули в страната. Пет години след искането на Ханой за започване на преговори. Четири години след прословутите „шест месеца“ на Никсън. Няколко седмици след най-страшните бомбардировки от началото на войната. И накрая, участието на Америка във Виетнамската война бе приключило.

Днес, на 27 януари 1973 година, договорът беше подписан в Париж. Камерите снимаха мокрите от френския дъжд и провиснали американски знамена. След като бяха пожертвани 58 000 загинали и 300 000 ранени, след като бяха похарчени 150 милиарда долара, след загубата на международния си престиж и вътрешното спокойствие, Съединените щати бяха решили да излязат от войната.

От плътта на нацията беше изрязана една гноясала язва. Според телевизионните коментатори във всеки американски дом се радваха, но това беше една осакатена радост.

Всеки здравомислещ беше убеден, че Ханой ще продължи офанзивата срещу Сайгон след броени седмици, а след няколко месеца ще спечели окончателно войната. Виетнамските политици щяха да се съберат точно както преди едно десетилетие и преди пет също, само че този път срещата щеше да стане на земя, осеяна с ями от експлозивите, овъглена от напалма и плешива от обезлесяващите вещества, отровена от страданието и ненавистта на милионите мъртви и осакатени.

След като обезлюдиха Индокитай, американците го връщаха на Виетконг.

Сега вече обикновените американски зрители можеха да започнат да забравят трепкащите образи, горящите колиби и обезобразените деца, редиците трупове, мъченията и кланетата. Да забравят напалма и Ейджънт Ориндж^[3]. Да забравят Ми Лай. Да забравят Кент Стейт. Да забравят протестните походи, предвождани от млади мъже в инвалидни колички.

На екрана се изредиха мълчаливите паметни образи и картини — прощален монтаж. Иконите на войната бяха безвъзвратно свалени.

Мъже във военни униформи скачаха от хеликоптери, картечница изливаше яростта си върху неподвижно море от тръстики.

Голо дете побягваше с плач от обстрелвано село.

Бомби се сипеха от един Б-52 над джунглата, ударните вълни помитаха гъстата растителност, сееха смърт. Отново и отново.

За последен път камерата се връщаше към тези апокалиптични сцени. Скоро всичко това щеше да бъде забравено.

Всички щяха да бъдат заети да творят бъдещата история.

Джоуел Ленъкс се изправи и изгаси телевизора. Зловещото лице на Ричард Никсън се смали до една блестяща точка. Джоуел прехвърли през паметта си образите от своята война. В съзнанието му изникна една от хилядите сцени, която можеше да си спомни, без дори да се замисля.

И всичко това за нищо. Пред очите му изплува огромна, безчетна армия, армия от сенки, които маршируваха през историята към нищото. Излизаха от тъмнината и хлътваха в нова тъмнина, още по-непрогледна от предишната.

Но той имаше цел. Килията-клетка беше завършена. Леглото чакаше.

Всичко беше готово.

Водоемът „Сейнт Гейбриъл“, Калифорния

— Знаеш ли — продума Мигел, — винаги съм те мислел за добро момче. Винаги си бил много учтив с мен. Не си невъзпитан като повечето днешни хлапета. Предполагам, че всичко това е било преструвка, нали?

Той започна да си подсвирква.

Ръсти все още стенеше. Китките му бяха завързани между глезените. Никога не беше допускал, че старецът може да се движи толкова пъргаво или че е толкова силен.

Когато беше насочил оръжието към Ръсти — голям стар револвер „Колт“, той беше посегнал инстинктивно към него. За секундата, през която бе посегнал да му отнеме оръжието, Ръсти бе преценил, че всички шансове са на негова страна. Мигел беше над шестдесетгодишен, а Ръсти — силен млад мъж.

Ала Мигел беше отстъпил назад и го бе изритал право в топките, което го накара да се превие надве. Докато болката не му даваше да си поеме дъх, Мигел го беше метнал в алфа-ромеото като чувал с брашно.

Старецът държеше револвера в джоба си, докато шофираше. Нахлузил беше ръкавици от свинска кожа. Китките на Ръсти бяха оковани с белезници към стоманената рамка на седалката до краката му. Трябваше да стои превит като маймуна. Главата му почти не се виждаше през прозореца. Имаше само смътна представа накъде бяха поели. Можеше единствено да гадае, че Мигел кара в източна посока, извън града. Знаеше, че от доста време се движат по магистралата. После започна да се моли някой шофьор на камион да погледне надолу, докато ги задминава, и да забележи как клечи в тази странна поза, да се усъмни и да извика полицията. Но беше късна нощ и не ги задминаваха никакви камиони.

Мигел спря да си подсвирква.

— Да, просто си се преструвал — повтори той. Поигра си малко с радиото, като се опита да хване станция с харесвана от него музика. Най-накрая попадна на някаква станция за испаноговорещи, по която в момента звучаха танга и пасо добле. Усмихна се доволно. — Знаеш ли накъде пътуваме, Ръсти?

Ръсти поклати глава.

— Наближаваме водоема „Сейнт Гейбриъл“. Красиво местенце. Когато пристигнем, ще ти пръсна мозъка.

Ръсти усети, че му се повдига. Опита се да вдигне глава, но ръката на Мигел го удари силно като брадва по врата. Болката го зашемети.

— Дръж си главата долу, мучачо — чу той Мигел да произнася спокойно. — Да, ще ти пръсна мозъка. Но ще го направим да изглежда като самоубийство. Разбираш ли? Трябва ми твоята помощ. Трябва да напишеш прощално писмо. Ще пристигнем след десет минути. Става ли? Затова междувременно можеш да започнеш да съчиняваш едно хубаво прощално писъмце.

Той сведе поглед към изгърбеното момче до себе си, приятелят на Идън, симпатичният млад мъж с интелигентен, разбиращ поглед.

Беше казал на Мигел, че го наричат Ръсти^[4], защото като малък бил с много рижава коса. Но дори и сега, когато косата му беше потъмняла, името му отиваше заради непретенциозния му добряшки вид и момчешката усмивка.

— Нося писалка — продължи той — и малко листове, които взех от твоя офис. Ако искаш, мога да ти дам някои идеи. — Приведената фигура издаде някакъв звук. — Добре ли си там долу? — попита Мигел и след малко отби колата от пътя.

Поеха по някакъв изровен селски път. Много друсаше и скоро Ръсти усети горчив вкус в гърлото си. През невидими пролуки в корпуса на алфа-ромеото влизаше прах.

— Пристигнахме — съобщи весело Мигел след десет минути. — Това е краят на пътя. Хей, какво им намират специално на тези италиански вносни коли, а? Това е най-неудобната кола, която някога съм карал. С радост ще се кача пак в кадилака си.

Моторът беше изключен.

— Слушай — рече Ръсти и преглътна. — Аз не съм този, когото искаш да убиеш. — Гласът му трепереше. Той стисна очи. — Единственото, което правех, беше да защитавам Идън. Кълна се!

Мигел се усмихна мрачно.

— Глупости. Ти си този, който прекара Идън. Колко изкара от нея? Пет хилядарки? Десет? Прецака й живота. Сега някой ще прецака твоя.

— Именно това се опитвам да ти кажа — задави се Ръсти. — Не бях аз този, които я насочи към боцкането. Заклевам се, че не бях аз! Но мога да ти кажа кой беше. Мога да ти дам името на злобната кучка.

— Добре — съгласи се Мигел с лекота, — кажи ми името.

— В замяна на живота ми — изрече напрегнато Ръсти.

— Не ти се урежда въпросът — отвърна Мигел.

Пресегна се и стисна дясното ухо на Ръсти между дебелите си пръсти. Завъртя го достатъчно онзи да изкрещи от болка. Ръсти никога не си бе и помислял, че някой може да ти причини толкова силна болка само като ти завърти ухото.

— Искаш да го откъсна ли? — попита Мигел.

— Не! — задъха се Ръсти.

— Кажи ми името.

— Дона Андрети — изрече той. — Наркоманка, върлинеста кучка, ходи облечена като хипарка…

— Да, познавам Дона. — Мигел изви ухото на Ръсти още по-силно. — Кучка е наистина, но ти й плати, за да го направи, нали? Нали?

Ръсти изкрещя.

— Това „да“ ли означаваше? Да. Ти си виновен. Виждаш ли онзи плакат? На него пише: „НИКСЪН Е ВИНОВЕН“. — Той се засмя с пълно гърло и пусна ухото на Ръсти.

Ръсти го чу как става.

— Ще се върна след секунда — каза Мигел.

Излезе от колата и затръшна вратата.

Ръсти клеча самичък в колата известно време. Мозъкът му се беше вцепенил, все едно стоеше на ръба на бездна.

Трепереше силно. Чувстваше адски студ и самота. Нереалност. Щеше да умре, а не беше готов за това. Молеше се да не почувства болка. Да не изпита ужас.

Тишината крещеше. Жуженето на нощните насекоми започна да му се струва като канонада.

Изведнъж вратата се отвори. Мигел се бе върнал в колата. Ръсти усети студеното дуло на револвера в ухото си. С другата си ръка Мигел се пресегна и отключи белезниците. Откачи го от седалката, но китките му останаха оковани една за друга.

— Отвори очи — нареди му Мигел. — Изправи се, мучачо.

Ръсти отвори очи. Мигел беше включил лампите на покрива. Седеше до Ръсти, опрял револвер в корема му.

Беше абсолютно гол, като се изключат жълтите гумени ръкавици на ръцете му. Истински сюрреалистичен образ. Тъмни сенки шареха бръчките на лицето и корема му. Въпреки възрастта си беше мускулест, с широк гръден кош. Космите на слабините му бяха побелели, а топките му тежаха провиснали под късия пенис.

Извън колата беше тъмно като в рог. Мигел беше избрал нощ без луна. Наблизо мътно проблясваше водата.

— Това е водоемът „Сейнт Гейбриъл“ — информира го Мигел. — Подходящо, нали? След една-две минути ще се срещнеш с твоя светец-пазител.

Той сложи един лист от бележник на таблото и пъхна във вкочанените пръсти на Ръсти химикалка.

— Хайде. Пиши.

— Не мога — прошепна Ръсти.

— Разбира се, че можеш — увери го Мигел. — Аз ще ти помагам. Започни така: „Избрах единствения възможен изход“.

Ръсти започна да хлипа. Мигел заби дулото на револвера в слабините му толкова силно, че го накара да простене от болка.

— „Избрах единствения възможен изход“ — повтори Мигел сериозно.

Ръсти стисна химикалката и бързо написа думите.

Мигел кимна одобрително.

— Не се тревожи за краснописа. Предполага се, че си разстроен? Добре. „Животът ми е лишен от смисъл.“

Ръсти написа и това.

— Добре. „Напускам този свят с радост.“

Ръсти отново започна да плаче, докато пишеше последното изречение.

— Исусе — изхлипа той, — ужасно е плоско. Никой няма да се хване!

— Важен е почеркът — произнесе Мигел спокойно. — Това има значение. — Той огледа критично бележката. — Не е зле. Май всичко е казано, нали? Няма нужда от подпис. — Той се усмихна. — Ще го направя бързо, Ръсти. Щастливец си ти. Кажи: „Благодаря ти, Мигел“.

— Благодаря ти, Мигел — прошепна Ръсти.

Мигел се пресегна и изгаси лампата. Пъхна в ушите си гумени тапи в тъмното.

— Отвори уста, Ръсти — рече той.

Дулото на револвера си проправи път между напуканите устни на младежа. До този момент изражението на Мигел беше мило и приятелско. Ръсти нямаше да види промяната, дори и ако лампите бяха светнати, защото беше стиснал силно очи.

Мигел пъхна дулото дълбоко в гърлото му и го нагласи грубо както трябва. Ръсти се давеше и гърчеше безпомощно. Усещаше горчивия мирис на гумените ръкавици на Мигел.

Мигел дръпна предпазителя и се чу силно изщракване. Той изчака, докато чу как червата на Ръсти се изпразниха шумно в панталоните му.

— Това идва със съгласието на майката на Идън, Ръсти — каза той с дрезгав глас.

После дръпна спусъка. Дулото гръмна между треперещите бузи на Ръсти.

Когато краката му спряха да се тресат, Мигел отключи белезниците. Сложи револвера в отпуснатите ръце на Ръсти и ги натисна, за да останат отпечатъци. Не забрави да отбележи палеца му на предпазителя и показалеца на спусъка. Размазаната глава на Ръсти се поклащаше покорно.

Той изпусна колта на пода и излезе от колата. Беше оплескан с кръв и пихтиеста маса, но си тананикаше тихичко. Разгледа дупката в алфа-ромеото, като се надяваше, че полицията ще успее да открие куршума в храсталака.

Приближи се до водата и се гмурна. Нощта беше студена, а и водата не беше хич топла, но той се наслаждаваше извънредно много. Поплува бавно, като потопи глава под водата и си изми косата. Когато се почувства напълно чист, той се подсуши с кърпата, която си бе донесъл, и си облече дрехите.

Беше оставил другата кола на около два километра, но в момента имаше нужда от малка разходка. Сложи тапите за уши, гумените ръкавици и белезниците в сака с мократа кърпа и тръгна бавно към колата.

Гордееше се с перфектния начин, по който беше направил всичко, и с нетърпение чакаше да разкаже на Мерседес, че Ръсти вече е загубил всякакъв интерес към Идън.

Лос Анджелис, Калифорния

Персоналът в клиниката „Хеброн“ телефонира по спешност на бащата на Идън, но когато той пристигна в клиниката, тя вече пътуваше на стоп по магистралата към Венис.

Към полунощ тя почука на вратата на Спууки. Спууки се беше излегнал пред телевизора и гледаше подписването на мирния договор. Виетнамската война беше приключила. Когато видя Идън на вратата, ококори очи.

— Мислех, че си в „Хеброн“.

— Вече не — каза тя сериозно.

Той я пусна, без да коментира повече появата й. Изглеждаше ужасно. Като труп — бледа и отслабнала.

— Добре ли си? — попита той разтревожено.

Тя продължи да го гледа.

— Чула си за Ръсти — произнесе той с усилие. — Затова ли си тук?

— Трябва да се боцна, Спууки.

— Не мога да ти дам.

— Напротив, можеш.

— Досега си била в детоксикация, Идън. На какво те държаха в „Хеброн“? На метадон ли?

Идън броеше петдоларови банкноти.

— Трябват ми десет грама.

— Десет грама? Какво ще правиш, ще се надрусаш до козирката заради онова лайно Ръсти ли? Най-доброто нещо, което е направил някога, е това да си пръсне мозъка.

Тя го гледаше безизразно.

— Да не мислиш, че Ръсти се е самоубил, Спууки? Не те мислех за толкова наивен.

Той се намръщи.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Има хора, които се грижат за мен, Спууки. Хора, които се грижат за мен. Не знаеше ли това?

Тя наистина изглеждаше ужасно.

— Слушай, ще те закарам обратно в клиниката.

Тя му подаде парите.

— Хайде, Спууки.

— Не.

— Десет грама, Спууки.

Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се опита да изглежда решителен.

— Слушай, Идън…

— Не, ти ме слушай. — Тя трепереше. Гласът й кънтеше в гърдите й, сякаш изпитваше болка само като говореше. — Не се опитвай да ми се правиш на Господ, Спууки. Писна ми от такива като теб напоследък! Стига толкова! Ако ти не ми дадеш, някой друг ще ми даде.

Тя стоеше, без да откъсва очи от неговите. Очите й бяха зелени и ледени като камъни. Той отмести поглед, хапейки долната си устна. Посегна и взе парите.

Бележки

[1] Бодлива круша — бодлив кактус, чиито плодове имат формата на круша. Чола — бодлив дървесен кактус. Агаве — тропическо растение, което се отглежда с промишлена цел. Използва се и за украса. Окотило — бодлив храст. Димно дърво — храст с височина на дърво, което цъфти на метличоподобни съцветия наподобяващи облак дим. — Бел.пр. ↑

[2] Спууки (Spooky — англ.) — призрачен, невидим. — Бел.пр. ↑

[3] Ейджънт Ориндж — мощен хербицид с обезлесяващ ефект, съставен от токсични примеси и диоксин, използван от американската армия по време на Виетнамската война за обезлесяване на джунглата, служила за укритие на вражески военни подразделения. Установено е, че хербицидът е причинител на сериозни заболявания, между които рак и наследствени натални проблеми. — Бел.пр. ↑

[4] Ръсти (Rusty — англ.) — ръждив, червеникавокафяв цвят. — Бел.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Плът и кръв (9)

Метаданни

Данни

Плът и кръв

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма главаХищни нокти

Мариус Габриел
Плът и кръв (9)

Осма глава
Хищни нокти