Мариус Габриел
Плът и кръв (1)

Пролог

Юли, 1973

Коста Брава, Испания

Пратката пристигна в една прекрасна лятна вечер, точно в двадесет часа.

Донесе я частен куриер направо от летището в Барселона. Отказа да я предаде на портиера, който го посрещна на портала, както правеше винаги с посетителите, и настоя, че трябва да я връчи лично на лицето, до което беше адресирана — Мерседес Едуард.

Това означаваше, че четирите кучета пазачи трябва незабавно да бъдат вързани и затворени в колибките си. Ако куриерът беше дошъл с кола, всичко щеше да е много по-лесно, защото, както вече се беше случвало веднъж, ротвайлерите бяха съборили един мъж от мотоциклета му на земята и му бяха причинили сериозни наранявания. Полицията пристигна на местопроизшествието и сеньора Едуард получи строго предупреждение подобен инцидент повече да не се повтаря.

Пазачът телефонира в къщата, където го свързаха с Мая Дуран — личната секретарка на сеньора Едуард.

— Пристигна куриер от Барселона, сеньорита Мая. Носи пратка и не иска да ми я предаде. Казва, че е получил изрични инструкции да я предаде лично на сеньора Едуард.

— Ще говоря с нея и ще ти се обадя след няколко минути.

Мая Дуран се качи от басейна до кабинета на втория етаж, където Мерседес Едуард преглеждаше кореспонденцията си.

— Дошъл е някакъв куриер на портала, querida^[1]. Носи пратка, която настоява да ти предаде лично.

Мерседес позвъни на портиера.

— За каква по обем пратка става дума? — попита тя.

— Колкото голям плик за писмо, сеньора.

— Само толкова ли?

— Да, сеньора.

— Момчето има ли документ за самоличност?

— Видях личната му карта. Всичко изглежда наред.

— Много добре. Нека дойде тогава. Но първо се увери, че кучетата са прибрани.

— Да, сеньора.

Тя затвори телефона.

Мая я наблюдаваше полуусмихната. Мерседес Едуард беше на петдесет и пет години. Лицето й имаше красиви, но в никакъв случай нежни черти. Онези, които се възхищаваха на красотата й, осъзнаваха, че тя се дължи на силата на характера, а магнетизмът й всъщност се състои от самоконтрола и решимостта, излъчващи се от нея.

Тя олицетворяваше богатството и властта, но беше и жена, познала страданията. Подобни преживявания оставят следи в човешката душа, очевидни за онези, които могат да ги съзрат.

Черните й очи недвусмислено издаваха интелигентност. Някога, в нейната младост, строго очертаните й устни със сигурност са се усмихвали, но тя отдавна се беше научила да скрива чувствата си, а напоследък устните й бяха неизменно стиснати. Никога не си беше боядисвала косата и сега черните кичури бяха примесени със сребристи.

Тялото й беше все още гъвкаво, с тесен ханш и малки гърди, незагубили своята твърдост. Според някои тя беше жена с особена притегателна сила. На други внушаваше уважение и почит, та дори и малко страх.

— Благодаря на Господ, че почивните дни най-накрая свършиха — каза Мая.

— Не намираш ли за достойна компанията на нашите високопоставени приятели? — попита Мерседес с тънка ирония.

— Противни са ми. Особено дукесата.

— А, да — кимна Мерседес. — Нейна светлост.

Дукесата беше изяла огромно количество храна и изпила не по-малко алкохол през съботата и неделята. Младият й трети или четвърти поред съпруг пък настойчиво предлагаше на присъстващите цигари с марихуана от златна табакера. Очевидно се изживяваха като епикурейци, които умеят да се наслаждават на живота.

Мерседес изпитваше горчиво задоволство да забавлява подобни хора в дома си — охранени котки и котараци, които ближеха каймака на привилегиите, получени в Испания по времето на Франко, без нито веднъж да са си показали ноктите или да са били одраскани в битка. Понякога се чудеше дали знаят истината за произхода й, както и дали биха си променили отношението, ако знаеха.

— Въобразяват си, че са високообразовани и изискани — каза Мая, — но единствената им тема за разговор са парите. Да не говорим, че ядат и пият на поразия. За какво все ти шепнеше jefe de policia^[2] през целия уикенд?

— Полицаят ли? Иска да му намеря килограм кокаин — отвърна Мерседес, продължавайки да подрежда кореспонденцията си.

Мая не повярва на ушите си.

— Боже мой! Наистина ли ти поиска това? — възкликна тя, ококорила очи.

— Спомена за висококачествен продукт. С цел инвестиция.

На Мая не й беше до шеги.

— Мерседес, това ме плаши!

Мерседес се усмихна.

— Не се притеснявай от такива неща. Той просто се опитваше да ме притисне до стената. Но аз съм се борила и с по-големи риби от него.

— А ти какво му отговори?

— Казах му истината, че нямам достъп до такъв вид стока. Предложих му да се обърне към прекия си началник, който внася подобни артикули директно от Перу — в касетки с малки пластмасови мадони.

— И?

— И той изостави темата.

Мая поклати бавно глава.

— Тези хора няма да спрат да ме озадачават. Тяхната алчност, бруталност, глупост…

— Мисля, че jefe е искал просто да си разнообрази живота — каза Мерседес. — Допада му идеята да се прави на дявол под униформата.

Чу се далечен кучешки лай. Мая тръгна към вратата.

— Трябва да е куриерът. Ще го доведа.

Куриерът караше по алеята с кипариси, която водеше до бялата къща. Късното следобедно слънце се отразяваше в черната полирана повърхност на мотора му.

Той спря на площадката, посипана с чакъл, и за момент се възхити на изисканата архитектура на къщата с нейния висок стъклен купол и бяла мраморна колонада отпред. Често му се случваше да доставя пратки на богати хора, но тази къща беше нещо по-специално. Площта на имението, охраната, внушителната постройка — всички тези неща говореха за богатство, впечатляващо само по себе си и внушаващо особен род предпазливост.

Младата жена, която излезе да го посрещне, беше много красива. Севилски тип — източена и слаба като тръстика, с големи тъмни очи и пълни устни. Погледът му обходи одобрително бедрата й, когато го поведе нагоре по стълбището. Черните му ботуши затрополяха по белия мрамор й стъпките му отекнаха под високите сводове.

Мерседес Едуард го очакваше в кабинета си. Беше достолепна дама на средна възраст. Седеше, застинала като статуя. Пощенската марка на плика носеше клеймо на компания за куриерски услуги от Лос Анджелис. Тя подписа разписката и Мая изведе куриера навън.

Тръпнеща от безпокойство, Мерседес отвори пратката и извади отвътре кафяв плик.

В плика имаше една-единствена фотография. Черно-бяла неясна снимка, направена на слаба светлина. На снимката се виждаше около двадесетгодишно момиче, седнало на стол с метална облегалка, с лице към фотообектива. Беше гола до кръста. Горната част на тялото й беше толкова слаба, че ребрата й се брояха. Ръцете й бяха завързани отзад, изопнати, така че малките й гърди предизвикателно стърчаха.

На едното й рамо личеше синина. Момичето беше обронило глава на гърдите си. Лицето й беше наполовина скрито от дългата черна коса, ала очите й се взираха с празен поглед в обектива.

Беше обута с джинси, леко протрити на коленете. Тъмното петно между бедрата й показваше, че се е изпуснала. Глезените й бяха оковани за краката на стола, а между слабите й мръсни боси стъпала висеше катинарът на верига. Фонът не издаваше абсолютно нищо за мястото, където беше направена снимката.

Сърцето на Мерседес биеше лудо в гърдите й. Тя погледна гърба на снимката. Там беше написано едно-единствено изречение с големи букви:

ТЯ ЩЕ УМРЕ, АКО ОТИДЕШ В ПОЛИЦИЯТА.

Мерседес усети леденото спокойствие, което я беше обземало и в други моменти от живота й — вцепенение, породено от факта, че земята под краката й се е раздвижила и вече нищо няма да бъде същото.

Тя посегна към телефона, наблюдавайки как пръстите й механично набират телефонния номер на дъщеря й в Лос Анджелис. Заслуша се в тихия далечен сигнал, който отброяваше позвъняванията.

Никой не вдигна телефона. След две минути тя остави слушалката.

Мая Дуран се върна в стаята.

— Е? — попита тя усмихнато. — Какво е важното съобщение?

Усмивката й тутакси изчезна, когато видя изражението на Мерседес. Тя бързо прекоси стаята и погледна снимката, усетила инстинктивно опасността.

— Но това е Идън! — прошепна тя. — Да, Идън е. Какво означава това?

Мерседес поклати глава, неспособна да отговори. Усети, че й прилошава, и притича до тоалетната, за да повърне.

Младата жена беше така зашеметена от видяното, че не се спусна веднага след нея. Окопити се след малко и се втурна да й подаде кърпа.

Мерседес изтри лицето си и се облегна трепереща на облицованата с плочки стена. В съзнанието й изплува далечен спомен. Много, много отдавна, по друг повод беше стояла облегната така на плочките в банята, изпаднала в шок, с непоносима болка в сърцето. Не реагира, когато Мая я прегърна.

— Съжалявам — сковано промълви най-накрая. — Много ми дойде.

— Какво е станало? — попита Мая с разтреперан глас. — Отвлечена ли е? Какво искат похитителите? Пари ли?

— Не знам. — Мерседес отиде до писалището и се вгледа в снимката.

Мускулите на голия корем на момичето бяха напрегнати. Това, както и начинът, по който десният й крак беше леко повдигнат, показваха, че седи в неудобно положение. Значи беше жива. Не бяха завързали труп за металния стол.

— Има ли бележка? — попита Мая. — Или писмо?

— Само онова, което е написано на гърба на снимката.

Мая обърна снимката и закри уста с ръка.

— О, господи! Обади ли се в ранчото?

— Да, Няма никой. — Мерседес си пое дъх на пресекулки и отново посегна към телефона.

 

 

Санта Барбара, Калифорния

В дома на Доминик ван Бурен не се виждаше жива душа.

Къщата беше разположена сред почти пет акра тучна ливада, грижливо окосена и засадена с високи финикови палми. В далечината се виждаше синьо-зелената ивица на Тихия океан.

Построена през 1960 година, преди бума на търговията с недвижими имоти, впечатляващата постройка представляваше вила в испански стил. Голяма част от декоративните елементи бяха докарани специално от Испания по време на самото строителство. Най-красивите детайли бяха взети от изоставен женски манастир, както и масивната дъбова врата със стилно изработени панти, прикрепени с големи железни гвоздеи. Произходът на гладките глинени плочи на пода и теракотата по балюстрадата около терасата явно беше същият.

Точно в шест часа и тридесет минути сутринта изригнаха фонтани диамантени капчици от невидимите кранове, скрити в торфа, чието предназначение беше да запазят смарагдовия цвят на стръкчетата и листата на растенията през поредния жежък летен ден. В господарската спалня далечното съскане на пръскачките беше достатъчно, за да извади Доминик ван Бурен от кошмарния сън, който го накара да бълнува трескаво през последните няколко минути.

Той се претърколи по гръб със стон и усети възкиселия вкус в устата си, свидетелстващ за начина, по който беше прекарал нощта. Главата го болеше, а кожата му гореше като в огън, въпреки че отдавна беше отметнал чаршафите.

Дразнеше го неприятното жужене като на хваната в буркан муха. Той потърси пипнешком из омачканите чаршафи и намери електрическия вибратор. Той все още беше включен и се беше загрял, след като беше работил, забравен часове наред. Прекалена разточителност. Изключи го и го пусна на пода.

Пикочният му мехур щеше да се пръсне. Измъкна се от леглото и се затътри към банята. Полираните златни кранчета и мивки го заслепиха за миг.

След като се облекчи, пусна водата в тоалетната и се върна в спалнята.

Огледа следите от снощното парти. На пода се търкаляше празна бутилка „Арманяк“, а масата със стъклен плот изглеждаше така, сякаш някой си е рисувал фигурки в талк, само дето прахът изобщо не беше талк.

Момичето спеше по корем с обърната на една страна глава, така че се виждаше едната й порозовяла буза и отворената ангелска уста. Гърбът й беше гладък и загорял. Тя не беше и на половината от неговите години, но той се ласкаеше от мисълта, че малката не беше тук единствено заради кокаина, който й бе осигурил.

Все още минаваше за привлекателен мъж. Времето се бе отнесло благосклонно към него. Е, наистина, някои негови органи се влияеха все повече от земното притегляне, а и косата му беше доста посивяла, но той я носеше според младежката мода, вдъхновена от сенатор Едуард Кенеди, който напоследък минаваше за секс символ. Един пластичен хирург беше премахнал дискретно двойната му брадичка и в края на краищата Ван Бурен смяташе, че изглежда забележително добре за шестдесет и осемте си години.

Окуражен от тази мисъл, той включи климатика на най-високата степен и се върна в леглото. Беше почти заспал, когато телефонът иззвъня.

— По дяволите… — измърмори той и сграбчи слушалката.

— Доминик? — Линията беше глуха и далечна, но той веднага разпозна гласа.

— Мерседес, за бога! Знаеш ли кое време е тук?

— Става дума за нещо спешно — напрегнато отвърна тя. — Идън е била отвлечена.

— Отвлечена?!

— Току-що получих снимка по специален куриер от Лос Анджелис. На нея Идън е полугола, завързана за някакъв стол.

Той потърка лице объркано.

— Някой си прави извратени шеги.

— Не е шега. Обадих се в ранчото. Там няма никой.

Той се изправи.

— О, господи… — Момичето до него се размърда и по навик ръката му я плесна леко отзад. — Колко пари искат?

— Не са написали. Има само снимка.

— Само снимка ли? Наистина ли е завързана?

— Идън? Да не би да мислиш, че Идън е замислила всичко това?

— Разбира се. Типично в неин стил е.

— Ти си луд!

— Не ме наричай луд — възропта той.

Момичето беше вече будно. Изтърколи се от леглото и отиде гола до банята. Не си направи труда да затвори вратата и Ван Бурен наблюдаваше голото й загоряло тяло, отпуснато на тоалетната чиния.

— Хрумнало й е покрай онзи случай с Гети — додаде той.

— Кой случай?

— С Джон Пол Гети Трети! — загуби той търпение. — Внукът. Нали беше изчезнал. Не си ли чула? Искаха няколко милиона откуп. Само че вестниците се изхитриха и разкриха измамата.

— А те откъде са разбрали? — заинтересува се тя.

— Аналогична ситуация. Семейството е държало изкъсо момчето. А на него са му трябвали пари за наркотици, момичета и алкохол, така че накрая е решил да им го върне тъпкано. Организирал е отвличането си с помощта на няколко свои приятели и се е опитал да измъкне няколко милиона от стареца. Обяснимо е. Не четеш ли вестници?

— Вестниците пишат какви ли не глупости, Доминик. Момчето на Гети не е инсценирало нищо. А и Идън не е способна на това. Каквато и да е, не е чак дотам безотговорна. Какво би могла да получи в края на краищата?

— Пари, разбира се — процеди той сухо. — Би направила всичко, за да изкрънка малко повече пари.

— Не ти вярвам.

— Добре, кой я е отвлякъл тогава?

— Лос Анджелис е пълен с психопати. Наскоро шайка откачени мъже са убили осем души на няма и шестнадесет километра от ранчото.

— Случаят „Менсън“ ли имаш предвид? Хайде де! Да не превръщаме всичко в истерична мелодрама.

— Да ти приличам на жена, която си пада по истеричните мелодрами? — произнесе тя язвително. — Такава ли ме помниш, Доминик?

Момичето пусна водата на тоалетната, изми красивото си лице и го избърса старателно. Тя не се интересуваше от спора, който Доминик водеше по телефона. Щеше й се да отпочнат партито наново. Беше открила наскоро кокаина и го обожаваше. Смяташе, че я кара да се чувства като богиня. Почти нямаше нещо, което не би направила за чистия колумбийски кокаин, с който Доминик ван Бурен явно разполагаше в неограничени количества.

— Добре де, какво, по дяволите, искаш от мен? — изрече Ван Бурен хладно. — Да извикам ченгетата ли?

— Не. Ще я убият. Просто иди до ранчото и се опитай да разбереш какво се е случило.

— Това би било чиста загуба на време!

— Идън е и твоя дъщеря — напомни му Мерседес. — Поне веднъж в живота си се дръж като неин баща, Доминик. Господ ми е свидетел, дължиш й го.

— Господ е свидетел, че знаеш как да извадиш душата на човек — измърмори той.

— Доминик, ти явно не разбираш. Забравил ли си колко е болна? Забравил ли си за ужасния й порок? Моля те! — настоя тя. — Иди и разбери какво й се е случило.

— По дяволите! Ще отида до ранчото, щом толкова настояваш.

— Да, настоявам. Не се обаждай в полицията. Обади ми се към полунощ.

Доминик ван Бурен чу как тя затвори телефона.

— По дяволите — уморено промърмори той за сетен път.

Затръшна телефона и потърка лице.

Момичето възторжено смъркаше остатъците от наркотика върху стъкления плот на масата. После се приближи до леглото и застана пред Ван Бурен усмихната, с грейнали очи. Тялото й изглеждаше безупречно гладко на сутрешната светлина, като се изключи триъгълникът тъмни косъмчета, където бедрата й се съединяваха.

— Спомняш ли си ме? — попита тя мило. — Все още не си ми казал добро утро.

Той изръмжа.

— Не трябва да смъркаш преди закуска. Така правят само заклетите наркомани.

Тя поклати подканващо бедра и плоският й корем почти докосна лицето му. Момичешкият й глас стана още по-нежен. Въобразяваше си, че така трябва да звучи едно съблазнително подканяне.

— Хайде да го направим пак.

— Исусе! Изтощи ме докрай.

Тя се претърколи на леглото грациозно като котка. Бедрата й се разтвориха.

— Сигурен ли си? — измърка тихо.

 

 

Мадрид, Испания

Министърът облече фрака си. Предстоеше му изискана вечеря, но това някак не го ентусиазираше.

Подобно на всички вечери, които даваше застаряващият диктатор на Испания, и тази щеше да е мрачна, официална и ужасно скучна. Франко и съпругата му бяха най-отегчителните домакини, на които някога беше гостувал. Не можеше да си спомни дори и един час веселие в тяхната компания, а ги познаваше вече от тридесет и пет години.

Сега осемдесетгодишният Франко, доста болнав за възрастта си, беше станал по-отегчителен от всякога. Безкрайните тиради, изречени с треперещ, гробовен глас, бяха повече, отколкото министърът можеше да понесе.

Той въздъхна и огледа лицето си в огледалото. Някога беше впечатляващо красив мъж. Но времето си беше казало думата. Сега беше на седемдесет и четири и от осанката му беше останало единствено излъчването на властност и сила. Лицето му беше сурово. Строгите му иначе черти напоследък изглеждаха почти безизразни. Косата му беше оредяла и побеляла. Същото се отнасяше и за грижливо подрязаните му по офицерски маниер мустаци. Единствено тъмните му, хлътнали очи все още издаваха вътрешен плам, неугаснал с годините.

Беше понапълнял напоследък. Колосаната му, опъната по тялото риза прошумоля, когато седна. Стара лоена топка, ядно си помисли той. Не, все още беше силен мъж. Той стисна десния си юмрук, сграбчил сякаш жезъла, олицетворяващ властта, която упражняваше вече три десетилетия. На ръкавелите му проблеснаха диаманти.

Да, може и да остаряваха, но бяха задържали властта. Разбира се, Франко не беше вечен, а когато той си отидеше, и целият му антураж щеше да го последва. Оставаха му още една или две години.

Бяха пожънали небивал успех и пари, наистина небивал успех. Най-голямото доказателство за властта според него беше крайният материален резултат. Нямаше значение къде се намираше сега, докъде го бе довел пътят. Изпитваше удоволствие от самото движение напред. Неимоверно удоволствие.

И здрачът, който бавно забулваше битието му, беше повече от нежелан. Неволите, които съпътстваха старостта, бяха свързани с болка и със самота. Но усещането, че си всесилен, беше балсам за всички рани. Важното беше самото притежаване, упражняване и експлоатиране на властта.

Една от секретарките му почука на вратата:

— Господин министър, търсят ви от Каталония. Сеньора Едуард.

Той кимна отривисто. Махна няколко невидими прашинки от ревера на фрака си и вдигна телефона на нощното шкафче до леглото.

— Мерседес?

— Жерард! — Той веднага долови мъката в гласа й. — Жерард, мисля, че Идън е била отвлечена.

— Тук, в Испания?!

— Не, в Америка. Получих снимка, на която се вижда, че е завързана за стол. Още не са поискали откуп, само предупреждение да не ходя в полицията. Пристигна от Лос Анджелис.

Той замълча за момент, но не показа с нищо шока и стъписването си.

— Снимката истинска ли ти изглежда? — само попита той.

— Да. — Гласът й изневери. — Да, изглежда истинска.

— Има ли дата на пратката?

Чу я как си поема дъх на пресекулки.

— Пощенското клеймо показва, че е изпратена от Лос Анджелис преди два дни.

— Колко време може да издържи без наркотици?

— Не знам. Може би няколко дни.

— А тогава?

Мерседес не отговори.

— Говори ли с бащата на момичето?

— Той не вярва, че е истина. Смята, че Идън се опитва да измъкне пари от нас.

— Не — възрази той убедено, — не би било типично за нея.

— Знам. Но той мисли обратното.

— Похитителите не са ли се свързали с него?

— Не.

— Сигурно няма и да се опитат — отсече министърът. — Не е подходящ.

— Но разполага с много повече пари.

— Да, но няма да плати. Със сигурност не и сумата, която ще поискат. Не разчитай на него за помощ, Мерседес.

— Добре, няма.

— Познавам един човек тук, в Мадрид — рече министърът. — Южноамериканец. Специалист е по тези неща. Не знам дали е свободен и дори дали е в страната. Но ако е тук, ще го наема. Казва се Хоакин де Кордоба. Междувременно не разговаряй с никого. Нито с полицията, нито с когото и да било. Разбра ли ме?

— Да.

— Ще ти се обадя пак след малко.

 

 

Тусон, Аризона

Оковано за леглото в подземието, момичето отново започна да вика.

Дори един слънчев лъч не разсейваше сумрака. Единствената светлина идваше от голата електрическа крушка, която висеше от бетонния таван. През последните няколко часа състоянието й се беше влошило дотолкова, че сега можеше само да лежи неподвижно и да вика. Беше много слаба и единственият звук, който се отронваше от устните й, бе грачене. Гърлото й беше пресъхнало. Но дори и да имаше глас, подземието беше толкова дълбоко вкопано в земята, килията — специално шумоизолирана, а около къщата се простираше гола пустиня. Чаршафите на леглото бяха мокри, пропити с пот и воня. Тя трепереше толкова силно, че металната табла на леглото дрънчеше, а белезниците звънтяха като кастанети.

Започваше поредната криза, по-силна от предишната. Агонията, която изживяваше, я караше да се отчайва. Тя мяташе безпомощно ръце и крака, макар да усещаше как металът се впива в китките й. Отвори отново уста и се опита да издаде някакъв звук, само и само да изпита облекчение. Виковете разкъсваха гърлото й, но не успяваха да заглушат болката. Колко дълго можеше да издържи така?

Горе в къщата нямаше никой. Пазачът й бе излязъл. Вратата беше заключена, а прозорците — плътно закрити с капаци заради силния пек. Прекрасен ден, няма що. Пустинята вече блестеше ярко под силното слънце, въпреки че дискът му бе изгрял преди час-два. Високите сагуаро^[3] се извисяваха като стражи от някаква мълчалива армия около цялата къща. Никакъв вятър не поклащаше стъблата им.

Койот единак се прокрадна на верандата. Понякога там намираше остатъци от храна. Но не и днес. Той безрезултатно задуши около вратата. Големите му уши не спираха да се движат нито за миг, в очакване да доловят тихи звуци, които означават храна или смъртна опасност. Звярът долови слаб шепот, звук, който човешко ухо не би регистрирало. Звукът идваше изпод земята. Койотът замръзна, а кафявите му очи се вторачиха неподвижно. Целият застана нащрек. Но интересът му бързо изчезна. Звукът беше от човешко същество.

Той проследи две пустинни врабчета, които подскачаха в пясъка, чуруликайки своето жално: „Adios! Adios! Adios!“^[4], но те бяха прекалено хитри, за да му позволят да ги доближи, камо ли да ги хване.

Трябваше да намери храна, преди да е станало прекалено горещо, защото в противен случай щеше да се наложи да се стаи в някое сенчесто долче, дишайки тежко от адската горещина. Звярът се обърна и побягна обратно към пустинята.

Долу в подземието гръбнакът на момичето се изви в треперлива дъга.

 

 

Коста Брава, Испания

Двете жени седяха мълчаливо.

Телефонът иззвъня и Мерседес го вдигна бързо.

— Да?

Гласът на възрастния мъж беше суров и властен.

— Слушай ме внимателно. Говорих с полковник Де Кордоба. Утре ще вземе обедния полет от Мадрид. Можеш ли да го посрещнеш на летището?

— Да.

— Разкажи му всичко — нареди министърът. — Той е човек, на когото можеш да се довериш. Не е първа младост, но умът му сече като бръснач.

— Много добре.

— Опитай се да не се тревожиш прекомерно за Идън. Ще преживее някак несгодите.

— Така ли мислиш?

— Винаги е оцелявала. Умее го. Ще ти трябват пари в брой, Мерседес. Знаеш, че нямам пари нито в Лихтенщайн, нито в Америка.

— Ако ми потрябват, ще ти се обадя — отвърна тя. После, без да се колебае, добави: — Благодаря ти, Жерард.

— Ти си всичко за мен.

Очите на Мерседес Едуард запариха. Тя затвори бързо телефона, преди да даде израз на чувствата си.

— Изпраща ми човек от Мадрид — съобщи тя на Мая. — Специалист по отвличанията. Трябва да го посрещнем утре по обяд на летището.

— Ще може ли да ни помогне?

— Не знам. — Тя погледна Мая. Лицето й приличаше на бледа маска с блестящи черни очи. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Добре поддържаните й нокти се забиваха в дланите. — Не искам никой да разбере за това, дори и слугите. Разбра ли?

— Да, Мерседес.

Мерседес се изправи и отиде до прозореца на кабинета си. „О, защо животът ми не протече по друг начин — помисли си тя. — Прости ми, Идън! Трябваше да се грижа по-добре за теб. Грях и гибел… Престъпление и наказание… Възмездието ме преследва през целия ми живот, както нощта следва деня, както една брънка от веригата следва предходната.“

Земите на имението й, оформено като парк, се простираха в далечината към Пиренеите, по чиито синкави разклонения не се задържаше и шепа сняг през лятото. Нарочно беше построила къщата с изглед към планините, а не към морето. Подобна ориентация в архитектурата вече се смяташе за старомодна сред богаташите, които предпочитаха да строят тук летните си вили. За разлика от тях, тя не изпитваше желание да се взира в средиземноморските води. Подобно на прадедите си, искаше всяка сутрин, когато се събуди, да вижда планините.

Беше похарчила цяло състояние за тази къща. Преди четири години беше наблюдавала в унес как булдозерите разравят и оформят глинестата почва, превръщат я в мечтания от нея пейзаж, разпростиращ се на шестдесет хиляди квадратни метра. Хиляди растителни видове бяха пренесени и засадени наново по нейно нареждане — редици маслинови дървета, праскови и кайсии, наред с бадемови, лимонови и портокалови дръвчета.

Беше наблюдавала оформянето на моравите, алпинеумите и цветните лехи, изграждането на фонтаните и прокарването на перголите и алеите. Тук тя беше създала за себе си зелената каталонска градина, в която винаги бе мечтала да се окаже заточена един ден.

А сега сякаш циклон беше минал през всичко това и бяха останали само опустошения.

„Идън! — простена тя нечуто. — Идън, детето ми… Какво ти сторихме?“