Мариус Габриел
Плът и кръв (19)

Епилог

Февруари, 1974

Аризона

Облаци се бяха скупчили над пустинята като стените на райския град. Сякаш не помръдваха. Но техните издути укрепления се извисяваха високо в небесата. Скоро върховете им щяха да достигнат наковалните, откъдето излизаха искрите, и над пустинята щеше да се изсипе буря.

Зимата бе променила пейзажа, откакто Идън го бе видяла за последен път. Жегата си бе отишла. Когато буреносните облаци надвиснаха над земята, захладня още повече. Но сякаш нищо друго не се бе променило. Цветовете бяха същите. Сагуаро продължаваха да властват в своето царство.

Докато пътуваше из хълмовете на Тусон, загърбвайки всички следи от човешко присъствие, тя усети как силите й се увеличиха. Стражи? Магьосници? Тези протегнати ръце дали призоваваха, или гонеха?

Той не беше мъртъв. Беше тук, сам сред пустошта. Горкият — изкупителна жертва, несретник и страдалец. Не беше мъртъв. Беше сигурна в това. Усещаше присъствието му така, както усещаше своето. А никога досега през живота си не бе усещала себе си с такава увереност.

В тези странни времена й се струваше, че току-що се е родила. Че всичко това е било сън, забулен в мъгла. Че целият й живот беше пред нея, готов да започне отново.

Знаеше, че ще го открие. Не се съмняваше в това. Щеше да го открие и да го изцели.

Караше, потънала в мислите си. Мислеше си за Мерседес и Доминик. За своята непозната майка, която я беше родила и която не бе виждала.

Мислеше си за онова, което беше, и за онова, което е сега; за онова, което щеше да бъде след време.

Възможностите. Възможностите. Те я караха да изтръпва, така, както вятърът караше да потръпват вдигнатите платна на яхта, която се готви да напусне уютния си пристан. Усещаше богатството и ужаса, които криеше бъдещето й — онова своеобразно съкровище на Синбад, което е притежание единствено и само на младостта.

Тя си спомни като насън изминалите девет месеца от живота си. Отчаянието в страната на лотоса. Нощта, когато Джоуел бе изникнал от мрака и я бе отвел. Малката сива клетка и агонията й. Необятността на онази пустиня — прочистващата, изцеляващата пустиня. Още по-необятната сила на любовта и как я бе преобразила.

И накрая мислите й се върнаха, както често напоследък, към Джоуел. Към онова, което той беше преживял. Към онова, което Мерседес му беше причинила. Към съдбата, която завинаги я беше свързала с него.

Когато сви от главния път по посока към ранчото, изведнъж самоувереността я напусна.

Ами ако беше мъртъв? Ами ако инстинктите й не бяха нищо повече от самозалъгване и Джоуел си беше отишъл?

И още по-лошо, ами ако скръбта беше разстроила съзнанието му?

Тя се задъха. Беше й трудно да диша. Свали прозореца на колата, докато шофираше, за да влезе чист въздух. Уханието на свежия пустинен дъх нахлу в съзнанието й и го изпълни с ясни, почти реални спомени.

През един ден, подобен на този, той я бе извел от нейния затвор и й бе показал пустошта. Небето се бе разтворило и облаците бяха излели своето избавление върху тях. Те се бяха прегръщали по време на бурята. Бяха се целували в сърцето на хаоса.

И след това, помисли тя учудено, може би сега ще бъда по-различна.

И си припомни уханието. Неуловимата остра сладост на пустинните храсти. Скоро, когато дъждът овършееше листата, ароматът щеше да изпълни света, да го прочисти и изцели.

Ранчото изникна в края на пътя — неговите ненатрапващи се очертания се сливаха с пейзажа. Спомените почти я зашеметиха. Ето го. Къщата, в която беше влязла като затворничка, а беше излязла като свободен човек.

Където беше открила любовта.

Където беше излекувана.

Където беше започнало нейното чистилище — онази последна болест, която едва не я уби и която беше оставила своя траен отпечатък върху нея, за да не се докосне никога повече до хероина.

Вече мълвеше на глас молитви, без да го осъзнава.

Първото нещо, което забеляза, когато стигна ранчото, беше конят — бялата арабска кобила, която той й беше подарил.

Тя стоеше неподвижно в конюшнята и я наблюдаваше. Усилващият се вятър развя гривата й. Идън седеше вцепенена и се взираше в кобилата. Беше стиснала волана толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.

После, добила самоувереност, кобилата сведе глава към люцерната в краката си и започна да преживя.

Джоуел беше жив. Той беше тук.

Тя излезе от колата. Краката й едва я държаха. Тя тръгна, замаяна от емоциите, които я изпълваха. И тогава той се появи иззад къщата.

Беше работил. Все още държеше чука в едната си ръка, а длетото — в другата. Беше гол до кръста и тя забеляза, че е отслабнал — ребрата му се брояха.

Когато я съзря, той се закова на място. Очите му бяха черни и огромни. Взираше се в нея изпод буйната си коса. Беше си пуснал брада. Под нея лицето му беше орлово, аскетично и изпито.

Тя надви силата, която притискаше гърдите й, и се опита да заговори.

— Аз не умрях.

Тя видя как нещо като ужас премина през погледа му, когато тя заговори. Знаеше, че се е уплашил да не би съзнанието му да си прави шега с него.

— Не умрях — повтори тя по-настойчиво. — Истинска съм. Тя те е излъгала. Излъгала е всички ни. Аз не съм нейна дъщеря. О, Джоуел! Толкова много неща имам да ти казвам. Толкова много неща имам да ти дам. Ще прекараме живота си заедно. Ще се изцелим взаимно. Ще ти дам… — Не знаеше как да изрази чувствата си с думи. Той стоеше застинал, сякаш краката му се бяха сраснали с пръстта. Тя също не можеше да помръдне. Бяха замръзнали. Дали я беше чул? Тя протегна напред ръце разтреперана. — Ще те отщетя за ония години, които изпоядоха скакалци, червеи, бръмбари и гъсеници — каза тя.

Изведнъж инструментите паднаха от ръцете му и тя видя как по страните му закапаха сълзи.

След миг тя вече беше в прегръдките му и го притискаше до себе си. Силата му я смазваше. Тя чу риданията му, усети вкуса на сълзите му.

И Идън разбра, че вече никога няма да се разделят. Нямаше да има повече болка.

Тишина сред бурята, мир в сърцето на хаоса.