Вече бяха отвели по-голяма част от монахините. Пако Масагер — местният земевладелец, беше изпратил каруци, за да ги извозят и спасят. Двама от хората му бяха пребити до смърт, но обезумелите от ужас сестри от манастира „Сан Люк“ получиха разрешение да си тръгнат.

Тълпата ги замерваше с боклуци, когато потегляха. Чуха се и ужасни сквернословия. Някои хвърляха не само камъни, но и оборски тор.

Майка Жозепа — игуменката, отказа да тръгне и остана с четири от по-смелите монахини в параклиса на Света Богородица.

Въпреки необузданите заплахи на Масагер, че ще изнасилват и убиват, до този момент бунтовниците не бяха наранили никого. Петима-шестима мъже или по-скоро момчетии, току подгонваха сестра Дулорс из двора със запалена главня, но когато възрастната монахиня започваше да вие истерично от ужас, те се смиляваха над нея.

— Хайде — казваше единият от тях и й помагаше да стане, — това не е краят на света, а началото на един нов живот. Бягай и се скрий някъде на сигурно място.

Всеизвестно беше, че „Сан Люк“ е богат женски манастир, но тълпата вече беше разграбила всичко, което имаше някаква стойност, дори и символична. Сякаш обсебено от дявола, простолюдието плячкосваше, светотатстваше и сееше навред разрушение. Бунтовниците направиха клада от молитвениците, раклите, твърдите матраци и още по-твърдите пейки — цялата скромна монашеска покъщнина.

Майка Жозепа започна да се моли пламъците да не достигнат дървените греди на покрива на манастира, който датираше от XIII век.

Молеше се и се питаше не е ли това началото на Апокалипсиса. Или по-скоро завръщане към мракобесието на ранното Средновековие. Откакто се помнеше, не беше виждала нещо по-страховито. През изминалата седмица бяха опожарени над тридесет църкви в Барселона.

Женският манастир „Сан Люк“ беше разположен на хълм и високите му стени се виждаха отдалеч, дори от лодките в открито море. От сградата се разкриваха невероятни гледки в две посоки — към Средиземно море и към Пиренеите. От манастира се виждаха и покритите с плочи покриви на къщите в селцето Сан Люк, пръснати надолу по склоновете на хълма.

Тълпата придойде от тесните улички с каменни къщи и ферми наоколо. Тя ги познаваше — повечето бяха радикално настроени хора, анархисти и дваж анархисти, но не можеше да открие нищо познато в лицата им, загубили човешкия си образ, макар да бе живяла тук и да познаваше почти всички по тези места откакто като младо момиче бе станала послушница. Гневът ги бе озверил.

— Какво сме им сторили? — виеше сестра Дулорс и кършеше изранените си ръце. — Марийо, майко Божия, какво сме им сторили?

Изведнъж крясъците отвън стихнаха. Майка Жозепа спря молитвите си, чула тупурдия и необуздани смехове. Виковете се подновиха.

— Стойте тук — прошепна тя на другите, събра полите около глезените си и се завтече към вратата на параклиса, за да надзърне навън. На лицето и се изписа слисване. — Светотатство! — прекръсти се тя.

Бунтовниците бяха отворили криптата, където от седем века покойниците монахини спяха вечния си сън, и бяха извадили десетина ковчега, които разковаваха с подръчни сечива. После се втурнаха да разнасят жалките мощи из двора с френетично въодушевление.

В този миг свирачът на селото подхвана мелодия. Един от мъжете грабна вързоп кокали от най-близкия ковчег и започна да танцува с него под звуците на бързата музика.

Майка Жозепа веднага го позна — Франсес Едуард, ковачът. Висок и едър, двадесет и две — двадесет и три годишен мъжага, който се смееше шумно и се кълчеше невъобразимо. Той отмяташе назад глава, издавайки радостни гърлени звуци. Беше красив, силен и мургав. Сините му очи мятаха мълнии. Любимецът на жените в селото.

Жалкият вързоп в ръцете му беше мумифициран труп на монахиня, изтръгнат от заслужения покой.

Около него се оформи кръг от бунтовници, които пляскаха с ръце, тропаха с крака и виеха от смях.

Черепът на монахинята сякаш също се хилеше. Както повеляваше традицията, покойницата от „Сан Люк“ беше погребана с расото си. Под прашните черни гънки, съсухреното й тяло беше леко и крехко като наръч пръчки.

Лицевите й тъкани се бяха свили и сбръчкали в кафява маймунска маска, която едва покриваше черепа. Носът го нямаше, но под черното покривало се виждаха кухините на очите и ухилени пожълтели зъби.

— Това е Пилар — произнесе с гробовен глас сестра Каталина. Останалите се бяха скупчили около нея на прага на параклиса и се взираха невярващо в сцената, която се разиграваше навън. — Сестра… Мария дел… Пилар — прошепна несвързано монахинята. — Погребана е тук през 1897 година. Умря от рак.

— Мария дел Пилар — прошепна сестра Дулорс. — Господ да даде мир на праха й.

От очите на майка Жозепа закапаха сълзи. Тя не можеше да понесе гледката на гротескния маймунски череп, който подскачаше нагоре-надолу. Още помнеше чертите на онова сладко дете Пилар. Нейната приятелка Пилар, която спеше своя вечен сън вече дванадесет години.

Знаеше защо го правят. Не го правеха единствено да ги унижат, а за да им докажат, че Бог не съществува, че няма вечен сън в неговото царство, а само скверно тление на плътта…

— Прибирайте се вътре! — нареди тя на другите със заплашителен глас. — Няма нищо за гледане. Влизайте и се молете за тези изгубени души!

Монахините побягнаха обратно в параклиса и оставиха игуменката сама. Тя събра сили и погледна Франсес Едуард. Устните й замълвиха молитви. Този човек беше прекалено опиянен, но не само от виното за причастия, с което гуляеха, а от нещо много по-страшно, което беше размътило мозъка му — от анархизма.

Не бяха минали и шест месеца откакто този харесван от всички млад мъж беше направил нови двойни порти от ковано желязо за манастира. Въпреки младостта си се беше справил превъзходно. Портите бяха истинско творение на изкуството. Отвесните и напречните железа представляваха стилизирани змии, които се гърчеха и увиваха около цветя и вейки. В центъра на всяка една от вратите имаше кръст.

Франсес Едуард беше направил и голямото желязно мандало за вратата във формата на крилат бик — символът на Сан Люк. Тя си спомни, че той пееше, докато работеше, а по мускулестите му ръце се стичаха вадички пот.

Но младият ковач беше луда глава. Докато чиракуваше в Барселона, се бе заразил с идеите на анархизма и синдикализма. Говореше се, че е доста похотлив, но такива неща често се разправяха за млади, изкусителни и весели здравеняци като него. Ала това, което ставаше сега…

Сестра Мария дел Пилар, макар на него и през ума да не му минаваше, на младини също бе прелестно красива. Сега някогашното й сладко личице представляваше ужасяваща маска, която той не се побоя да целуне. Жените в тълпата крещяха едновременно с погнуса и задоволство.

Ала в един момент Франсес завъртя трупа прекалено рязко, чу се леко изпукване и главата на Пилар се изтърколи от покривалото като раздърпана парцалена топка. Музиката секна, когато черепът изтрополи по калдъръма.

Франсес срещна погледа на майка Жозепа и се заля от смях. Ала видял изражението й, пусна на земята осквернения труп на Пилар, протегна ръце към нея и извика:

— Ела и танцувай с нас, Жозепа! Социалистическата революция победи, нима още не си разбрала?

Но това не беше революцията, а само бунтовна вълна, която вестниците нарекоха Semana Trágica или Трагичната седмица. Десетки църкви бяха изгорени за това време и много хора намериха смъртта си, но властта не беше свалена.

По-късно същия ден щяха да пристигнат войници, за да разпръснат тълпата, плячкосала манастира. Франсес танцуваше за последен път. Куршумите на стрелците от guardia civil^[1] щяха да разкъсат бедрото му същата вечер и той никога вече нямаше да може да ходи без помощта на два бастуна. Във времената преди появата на антибиотиците и напредъка на хирургията, той щеше да е щастливец, ако останеше жив.

Ала намесата на майка Жозепа щеше да му спаси живота — и то не веднъж, а два пъти.

Първия, когато щеше да настои раненият да остане в малката лечебница на манастира и да не бъде откаран в затвора заедно с останалите. Стриктното поддържане на чистота щеше да го спаси от инфекциите, които със сигурност щяха да го довършат.

Втория, когато Франсес Едуард се мяташе с треска в манастира и майка Жозепа щеше да попречи на полицията да влезе и да го арестува. Тя щеше да настои, че е вече осакатен за цял живот — достатъчно наказание за престъплението, което бе извършил, а и в крайна сметка нали не беше наранил никого. Думата й и този път щеше да натежи.

Така щеше да му спести процеса, но не и касапската намеса, която щеше да го спаси от нечовешката болка, изгаряща го като нажежено до бяло желязо.

Подобно на дамга, той щеше да носи белезите до края на дните си. Щеше да куца из ковачницата — един осакатен мъж с желязна воля и сериозно изражение, който никога вече нямаше да посмее да се усмихне на някоя красива млада жена.

Но Франсес нямаше откъде да знае всички тези неща и когато майка Жозепа се обърна и хлътна обратно в параклиса на Света Богородица, той вдигна черепа на сестра Мария дел Пилар, стисна го под мишница и продължи да танцува…

Ноември, 1917

Сан Люк, Каталония, Испания

— Във вестниците пише, че болшевиките убиват и ядат малки деца.

— Да, но след като са убили и изяли собствените си баби. — Франсес се беше облегнал с дясната си ръка на мивката, а с лявата сапунисваше голите си гърди и раздразнен се чудеше на какво дължи това посещение. Часът беше осем и тази есенна вечер беше студено. Слънцето залязваше в кървавочервено зад облаците, струпали се на хоризонта.

Посетителят му седеше край масата. Палците му непрекъснато си играеха с излъсканата дръжка на бастуна, който държеше изправен между коленете си. Носеше бомбе на главата си, а на дебелия му корем висяха очила на верижка. Марсел Барантес, селският магазинер, най-много се доближаваше до образа на капиталиста в Сан Люк.

— Онзи мъж Ленин е зъл. Той ще установи нов тип диктатура, по-сурова от тази на царете.

— Да, сигурно ще бъде различно.

Барантес наблюдаваше ковача под око и хапеше мустак. От кръста нагоре мъжът приличаше на древногръцки Аполон, но от кръста надолу беше като дърво, проядено от червеи.

Сухожилията и вените на ръцете му бяха издути. Тъмни косъмчета покриваха гърдите му. Ала краката му бяха изкривени като задните крака на коза, което му придаваше вид на сатир.

— Смяташ ли, че революцията ще плъзне като зараза и по нови места?

Франсес облече ризата си.

— Един прекрасен ден, Барантес, каналите на Барселона ще почервенеят от кръвта на онези, които сега са стъпили на вратовете ни.

Барантес само дето не се прекръсти уплашено.

— За подобни приказки са разстрелвали някои.

Работата на ковача беше доходна. Но Франсес — дългокос и с рошава брада — живееше почти в мизерия. Къщата беше запусната. Миришеше на сажди и горещо желязо от намиращата се в приземието ковачница. Въпреки това, успокои се Барантес, имаше много неща, които една жена можеше да подобри.

Той прочисти гърло.

— Трябва ти жена, която да се грижи за теб.

— Не виждам да са се наредили на опашка пред вратата ми.

Барантес го изгледа дяволито.

— Казвали са ми, че някога не е било така.

— Това беше, преди онези от guardia да се постараят да ме разкрасят.

— Жените те отбягват, защото си ужасно груб и циничен. А не защото… — Той щеше да посочи краката на Франсес, но се спря навреме. — А не заради нещо друго.

Франсес го гледаше студено.

— Това ли си дошъл да ми кажеш?

Барантес се поколеба, но после реши да рискува.

— Познаваш дъщеря ми Кончита, нали?

— Това ли било?

— Красиво момиче — започна Барантес с мек глас. — Със сиви очи и черна коса. Един малък ангел.

Франсес изръмжа. Той започна да рови с ножа храната в чинията си.

— Е и? Какво за нея?

— Случи се нещо. Истинска трагедия. Позор!

— Искаш да кажеш, че е бременна — довърши Франсес иронично.

— Да — отвърна Барантес сериозно. — Ще има дете. И дума не може да става момчето да се ожени за нея. Тя е опозорена. Познаваш хората в Сан Люк. Лелите й искат да я изпратят в някакъв манастир в Андалусия. Но Кончита е едва на седемнадесет. Единствено дете ми е, Франсес. Няма да го понеса, ако я изгубя.

— Какво общо има това с мен?

— Може би ще успеем да се споразумеем — рече Барантес.

Изведнъж Франсес проумя защо магазинерът беше дошъл в дома му. Той усети как в стомаха му сякаш протече електричен ток и нервите му затрептяха. Усети как един тъмен ангел разпери криле в душата му.

— Споразумение ли? — повтори той мрачно.

— Ти имаш нужда от съпруга, а тя има нужда от съпруг. Говорих с нея. Ако я приемеш в нейното положение, и тя ще те приеме. Това е споразумение, което…

Думите заседнаха в гърлото му. Франсес се беше спуснал напред и беше сграбчил с една ръка магазинера за реверите на сакото, издърпвайки го от стола със страшна сила.

След миг Барантес се намери проснат на масата, взирайки се с ококорени очи в острието на ножа, което проблясваше само на два сантиметра от лицето му. Лицето на Франсес беше почервеняло от гняв, а очите му се бяха налели с кръв.

— Само защото съм сакат, искаш да се оженя за блудница!

— Тя не е блудница — задъха се уплашеният до смърт Барантес. Пръстите му панически стискаха огромния юмрук на ковача. — За бога, не исках да те обидя!

— Ах, ти, гнида такава! — изръмжа Франсес. — Ти жалък кръвопиец…

— Обичам момичето — изграчи Барантес, усещайки студеното острие, опряно в гърлото му. — Не ме наранявай, за бога! Искам само най-доброто за нея.

Цялото тяло на Франсес се тресеше, сякаш го бяха обидили непростимо. Част от него искаше още в този момент да пререже тлъстото гърло на магазинера.

Но вътрешният му глас вече го подканяше да се предаде, като му шепнеше: „Защо не го изслушаш? Защо? Има ли нещо по-лошо от тази самота, от пустотата, в която живееш?“.

Той бавно отпусна юмрук и Барантес се строполи задъхан на стола си. Ръцете на магазинера трепереха неудържимо, докато оправяше сакото си и прибираше часовника в джобчето си.

— Хайде — изръмжа Франсес, — да чуем останалото.

— Не прибързвай със заключенията си за нея. Тя е добро момиче. Майка й почина, когато беше още бебе. Никога не е имала майчинска ръка, която да я направлява. — Той изтри уста с носната си кърпа. Разговорът не протичаше по начина, по който си го беше представял. — Тя е с толкова добра душа, Франсес, толкова е мила. Една малка прекрасна фея. Толкова е умна, постоянно чете книги. Ще преобрази живота ти. Ще внесе светлина в това място…

— Както и още две гърла за хранене.

— Тя няма да дойде с празни ръце. Аз не съм богат човек, каквото и да говорят хората. Но мога да отделя достатъчно, че момичето да дойде при теб с прилична зестра.

Франсес изръмжа.

— Чие е детето?

— На големия син на Пако Масагер. Фелип.

Настъпи тишина.

— Синът на Масагер?

— Младият негодник й е обърнал гръб. Записал се е да следва в университет. В Барселона или в Мадрид, бог знае къде. А тя е още дете. Какво знае за мъжете? Особено за разглезените, богати млади мъже като Фелип Масагер с неговите стихове и политически пристрастия. За мен всичко си е било чисто изнасилване. Казах го и на стария Масагер.

— А той какво ти отвърна?

— Изсмя ми се в лицето и ме изхвърли от къщата си. — Палците на Барантес трепереха, докато си играеше с бастуна. — Не мога да се боря със семейство Масагер. Ще ме смачкат.

— Разбира се. Притежават половината Каталония. Пако Масагер искаше да ме обеси през 1909 година, въпреки че още не бяха извадили двата куршума от крака ми. А ти искаш от мен да отгледам внука му?

— Детето може и да не оживее. Тези копелета са доста крехки.

— О, добър християнин, няма що — подразни го Франсес. — Как да го разбирам? Че пожелаваш смъртта на собствения си внук?

— Исусе, не! Но се случват и такива неща. А и веднъж щом копелето се роди, ще имате и други деца, ваши собствени. Помисли върху това! — Той беше започнал да си възвръща самообладанието след преживения ужас. Оправен човек беше. — Предполагам, че няма проблеми в това отношение?

Франсес изръмжа.

— Да не би да ме питаш дали все още съм мъж?

— Разбира се, че не — побърза да отвърне Барантес, без да откъсва ококорените си очи от острието на ножа.

— Все още мога да изчукам една жена, Барантес.

— От пръв поглед е ясно, че си стопроцентов мъж — успокои го магазинерът. Франсес отвори ръка и пусна ножа за огромно облекчение на Барантес. — Ще дойдеш ли поне да се запознаеш с нея? Ела на вечеря у нас. Утре вечер. Ще приготвим печена патица. Там ще бъдат и лелите й, които също искат да се запознаят с теб. И може би… — заекна Барантес деликатно — … преди това ще се отбиеш при бръснаря?

— Изчезвай — промърмори Франсес уморено. — Остави ме на мира. Искам да си довърша вечерята.

— Ще дойдеш, нали?

— Не.

— Какво ще изгубиш? Нищо. Аз вече загубих всичко. Всичко! — Очите на магазинера започваха да се пълнят със сълзи.

— Спри фонтана, за бога!

Марсел Барантес издуха носа си шумно.

— Тогава до утре вечер, а? — Знаеше, че няма смисъл да настоява повече. Изправи се на крака и се запъти към вратата.

Франсес вдигна поглед.

— Това твоя идея ли беше, Барантес, или нейна?

— Не се тревожи — отвърна късо Барантес. — Добро момиче е. Иска само да ти бъде благопристойна съпруга.

Стълбите бяха тъмни и Франсес седеше и слушаше как Барантес се препъва, докато слиза надолу. Вратата се затръшна и къщата потъна в тишина. Светлината от свещите огряваше остатъците от оскъдната му вечеря. Но той нямаше апетит.

Сграбчи меха с вино и наля щедро в гърлото си.

Макар че в мечтите си Франсес се беше любил с почти всяка жена в Сан Люк, никога не му беше хрумвало да мисли за малката Кончита Барантес по този начин. Жените, които изпълваха фантазиите му, бяха едрогърди, с широки бедра и миришеха на мускус.

Докато тя, детето, което доскоро го беше отбягвало по улиците, беше слаба, с котешки поглед и гърди, които едва напъпваха през материята на роклята й.

Но все пак беше жена. Въпреки всичко тя беше жена.

Изведнъж го връхлетя неудържима мисъл. Исусе, Марийо и Йосифе, жена, отново жена в леглото му! Вкусът на женски устни, мирисът на слабините й, изгарящото желание…

Осем години самота. И горчивина. Последната жена, която беше целувал, беше сестра Мария дел Пилар. Той отпи отново от меха и виното потече по брадата му.

Но кучката вече се беше продала. Развалена стока. Използвана и захвърлена от Фелип Масагер.

Пако Масагер, бащата на момчето, принадлежеше към онази омразна порода силни мъже властелини, наричани caciques^[2]. Притежаваше фабрики, ферми, имаше собственост навсякъде, дори половината от селцето Сан Люк му принадлежеше. Арендаторите му никога не можеха да се спасят от високите наеми и данъци, нито пък от дълговете, които ги преследваха до гроба. Понякога цялата реколта на някой арендатор отиваше за Масагер и семейството беше щастливо, ако за следващата година им останеше малко зърно и някое животно, с което да изорат нивите си.

Използваше властта си като оръжие, с което подчиняваше смачканите от бедност хора и ги правеше безропотни като стадо овце.

Масагер и хората като него диктуваха изборите и се подиграваха на наченките на демокрация, които се зараждаха в Испания през 1917 година. Това им позволяваше да манипулират политиците, като ги подкупваха и доказваха, че властта им е вездесъща.

Той беше виждал и двамата синове на Масагер много пъти. Фелип — по-големият, беше слаб, красив, изтънчен младеж на деветнадесет-двадесет години. Брат му Жерард беше около година по-млад, макар че изглеждаше по-зрял от двамата. Беше от друга порода — привлекателен, тъмен, с дяволски смях. Близко беше до ума, че не е проблем да прелъсти някое момиче. По-голямото момче не изглеждаше толкова дръзко.

Франсес продължаваше да седи, да пие и да размишлява.

Зърна бедра. Изръмжа и затвори очи. Слабините му щяха да избухнат всеки момент. Жена! Съпруга…

„Попитай сакатия, той няма да откаже. Не е имал жена от осем години.“ Хитра малка кучка! Знае как да се предлага.

Той удари с юмрук по масата, после още веднъж и още веднъж. Звукът отекна из празната къща.

Франсес реши, че няма да отиде в къщата на Кончита Барантес, куцайки като просяк с патерици. Щеше да отиде с бастун като мъж с достойнство.

Но макар че успяваше да стои часове наред, облегнат на наковалнята в ковачницата, докато прекоси, клатушкайки се, селото до къщата на Барантес, той целият се изпоти.

На прага на всекидневната се строполи тежко в нозете на Кончита и лелите й.

Жените се скупчиха около него и започнаха да се тюхкат слисано. Марсел, проклинайки под нос, се опита да вдигне ковача на крака.

— По дяволите, много е тежък. Луиза, помогни ми.

Но Кончита беше тази, която пое мускулестата дясна ръка на Франсес и му помогна да се изправи. Франсес погледна лицето й — бяло като мрамор за разлика от неговото, което беше зачервено, и я отпрати.

— Чаша вино — предложи Марсел Барантес и изтупа невидими прашинки от сакото си. — Ето от това имаме нужда.

Ръцете на Кончита трепереха и гърлото на бутилката издрънча о ръба на чашите. Тя сипа първо на Франсес, а след като наля и на баща си, се върна и седна на мястото си, сключила ръце в скута си.

Когато болката в краката му премина, Франсес я огледа безцеремонно и преживя горчиво разочарование.

Момичето изобщо нямаше женствени форми.

Подобно на повечето мъже от своето време, той беше почитател на налетите рамене, пищните гърди и яките бедра. Кончита не притежаваше нито едно от тези достойнства. Беше слаба като селска котка, с бледо, овално лице, по което още личаха следите на скорошното детство.

Единствено очите й предизвикваха някакъв интерес. Големи, сиви, с тъмни ресници. Косата й също беше черна, но изопната безмилостно назад. Носеше скромна рокля, стигаща чак до петите.

Франсес отправи язвителен поглед към магазинера. Ако трябваше да бъде откровен, предпочиташе да си легне с някоя от лелите, които бяха почти шестдесетгодишни.

— Моят добър приятел… — магазинерът се усмихваше, в блажено недоумение за мислите, които се въртяха в главата на Франсес, — сподели с мен, че руската революция по всяка вероятност ще се разпростре чак до Испания. Но нашите власти знаят как да се справят с революционерите.

— С убийства и тероризъм — парира го Франсес.

— На огъня трябва да се отвръща с огън, приятелю.

— Грешите, Барантес. — Тонът на Франсес беше почти груб. — Революцията е вече тук. Класовата борба е налице, а научният материализъм ни учи, че има само един изход.

— Карл Маркс! — заяви победоносно Барантес. — Но в Испания никога няма да избухне революция. Може да се стигне единствено до гражданска война. — Той се подсмихна. — Испания не е страна на революциите.

Продължиха да обсъждат болшевизма.

Кончита седеше мълчаливо и наблюдаваше ковача изпод сведените си клепачи.

Франсес Едуард беше личност, предизвиквала както възхищение, така и страх още от детството й. Но сега, когато го гледаше с очите на жена, той не беше толкова ужасяващ, колкото си го спомняше. Беше забравила колко е привлекателен. Очите му бяха небесносини, а зъбите му искряха от белота.

Нямаше как да пропусне факта, че куца. Но ръцете и гръдният му кош бяха великолепни. Когато му помогна да се изправи, тя усети железните мускули, които сякаш оживяха под пръстите й.

Ръцете му я омагьосаха. Големи, възлести, покрити с белези от работата му. Очевидна беше силата, която криеха. Но тя усети и нежността, стаена в тях.

Настроението на Франсес видимо се подобри, когато се разбра, че вечерята е готова. Той омекна дотолкова, че позволи на Барантес да му помогне да стигне до масата.

— Харесва ли ви патицата? — наведе се към него широко усмихната Луиза, по-младата леля.

Беше красива жена с пълни устни и блеснал поглед въпреки голямата брадавица на едната й буза. В косите й бе забоден голям гребен от коруба на костенурка.

— Прекрасна е! — кимна Франсес, работейки усърдно с ножа и вилицата. — Превъзходен вкус.

— Кончита я приготви специално за вас — рече лелята и хвърли кос поглед на момичето. — Настоя сама да я приготви. Както и пудинга. Него ще го опитате по-късно. Вкусен е. Много обича да готви.

Бяха настанили Франсес точно срещу Кончита. Той я погледна. Страните й порозовяха. Цветът освежи малко вида й. Тя нямаше закръглена брадичка, пухкави страни и устни като пъпка на роза, които бяха неговия идеал за женска красота, но той реши, че дори момичето да не е пищно, поне е миловидно.

— Превъзходен вкус — обърна се той към нея. После, осъзнал, че е употребил два пъти една и съща фраза, се прокашля. — А пудингът какъв е?

— Crema catalana — отвърна тя тихо, без да откъсва поглед от чинията си.

Другата леля — Мария, доля вино в чашата на Франсес.

— В нашата къща обичаме простите ястия. Питателни и вкусни.

Франсес неволно сравняваше домакинството на Барантес със своето собствено. Тук всичко блестеше от чистота. Беше просторно и светло. Стените бяха покрити с олеографии^[3] с религиозни сюжети. Мебелите лъщяха от восъка, с който бяха полирани. Понякога той дори нямаше свещи, а в тяхната къща светеха газени лампи и в трапезарията беше светло като ден.

Кончита Барантес беше привикнала с удобства, които явно не предлагаше къщата над ковачницата. Мина му през ума, че шокът от преместването й от тази къща в неговата, сигурно би бил огромен.

— Тази вечер си тиха като мишле, Кончита — упрекна леля Луиза момичето. — Не си казала и една дума на госта ни.

Тя повдигна сивите си очи към Франсес.

— Какво, мислите, ще сторят болшевиките на царя и царицата?

— Жените и децата сигурно ще бъдат изпратени в изгнание. — Той повдигна рамене. — Николай, разбира се, ще бъде съден.

— За какво?

— За военни престъпления.

— Военни престъпления ли?

Франсес устоя на желанието си да й отвърне по-грубо.

— Миналото лято — започна той, — само по време на офанзивата на Брусилов^[4] загинаха един милион руски войници. За нищо. Вина за това носи царят. Има ли някакво значение какво ще се случи на него и на семейството му?

— Няма дума, Николай ще опита болшевишката справедливост — отвърна Марсел сухо. Вдигна палец и насочи показалец. — Куршум в черепа.

— Но би било ужасно да екзекутират царя и царицата — възкликна Кончита, взирайки се в ковача.

— Онези, започнали и водили тази война, са най-големите престъпници, живели някога — възрази убедено той. — Незнайно е колко милиона са жертвите. Защо животът на Николай и Александра Романови да има по-голяма стойност?

— Защото са толкова достолепни…

— Достолепни ли? — повтори той озадачено. — Ако има нещо наистина хубаво, което да произлезе от цялата тази касапница, това е, че корумпираните стари монархии най-накрая ще бъдат заличени от лицето на земята.

— Значи татко е прав? Ще ги разстрелят?

— Може би. Кого го е грижа?

Барантес се засмя.

— Няма ли да опитаме онзи прословут пудинг. Луиза, извикай прислужницата.

Франсес огледа с любопитство младата жена пред себе си. Роклята може би е избрана нарочно, помисли си той с насмешка, за да я направи да изглежда възможно най-непривлекателна. Дрехата висеше на тялото й като на закачалка. Защо не се бяха опитали да я поразкрасят, да й сложат малко пудра на лицето и подплънки на гърдите?

В този момент тя вдигна очи и срещна неговите. Хладен, сив и ясен, погледът й достигна до съзнанието му с такава непоколебимост, че той остана зашеметен. Усети как мускулите на стомаха му се стегнаха, а кръвта забушува в слабините му. Неспособен да откъсне поглед от нея, той си помисли: „Боже мой, та тя е толкова красива!“.

Кончита не прозря мислите му, видя само напрегнатия му взор. Тъмносините му очи пламтяха. Той не откъсваше поглед от нея. Явно не знаеше колко е невъзпитано да се взира в някоя жена без съответното поощрение. Това наистина беше прекалено. Той изучаваше лицето й безцеремонно, сякаш беше статуя.

Кончита усети как страните й пламват. Стрелна го ядосано, укорявайки го с пронизващ поглед. После бързо скочи и заяви:

— Бавят се цяла вечност в кухнята! Ще отида да направя кафе.

— Прислужницата ще го направи — възпротиви се баща й.

— Аз ще го направя по-добре — рече тя и побърза да напусне трапезарията.

Франсес пъхна пръсти в яката си, което накара Барантес да вдигне поглед.

— Да не би да е прекалено горещо в стаята?

— Може би е от виното — предположи Мария.

— Заради печката е — измърмори Франсес. — Умирам от жега.

Сервираха crema catalana в обикновени кръгли керамични чинии, в които тънкият слой карамелизирана захар върху всеки крем се открояваше. Десертът беше гладък, изискан, щедър на наслада.

Няколко дни след вечерята ковачът избягваше Барантес. Имаше нужда от време, за да помисли. А и семейство Барантес не се опита да му се обади. Сякаш и двете страни изчакваха следващия си ход.

Един следобед той се натъкна случайно на Кончита, която вървеше по улицата с кошница в ръка. Вятърът безмилостно брулеше лицето й и развяваше косата й. Той съзираше формите на тялото й под прилепналата рокля. Бедрата й бяха буквално лишени от всякаква съблазнителна извивка.

Лицето й порозовя, когато се срещнаха. Тя промълви някакъв поздрав и се опита да мине покрай него. Франсес се пресегна импулсивно и без да знае защо я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си.

Взря се жадно в лицето й. Кожата й беше гладка като порцелан. Прозираха вените по шията и слепоочията й. Чертите й бяха деликатни, устните — красиво оформени, а носът и веждите — изящно очертани. Миглите й бяха невероятно дълги.

— Какво има? — попита тя с пресъхнала уста.

— Май не обичаш да те заглеждат, а?

— Доста странно е да зяпаш някого по този начин!

Думите й го жегнаха. Пръстите му се впиха в слабата й ръка.

— Да, доста странно е — отвърна той грубо. — Аз изобщо съм странен тип. Но какво пък, нали ти си блудница.

Тя отскочи назад, сякаш я беше зашлевил.

— Не е вярно!

— Каква си тогава, щом не си блудница? — попита той.

Забеляза сълзите, които плувнаха в очите й. Тя се отскубна от хватката му и побягна. Вятърът замота роклята около краката й. За момент той зърна голите й бедра — бели и слаби. Защо се беше държал толкова грубо? Обзе го горчиво разкаяние. Изпита желание да я последва и да й се извини за думите си. Но знаеше, че никога няма да я настигне. Тя изчезна зад близкия, обрасъл с бръшлян ъгъл. Той продължи пътя си накуцвайки, проклинайки и себе си, и нея.

На следващия ден следобед тя дойде в ковачницата. Той вдигна поглед. Стоеше там на прага, вперила ясните си очи в него.

Той се изправи бавно.

— Искам да ти разкажа какво се случи — рече тя глухо.

Той пъхна нажеженото до червено желязо в кофата с вода. Вдигна се облак пара.

— Е? — попита безцеремонно.

Тя стоеше опъната като тетива на лък, без да откъсва изгарящия си поглед от него.

— Бебето не е от Фелип Масагер, а от брат му.

Той се намръщи.

— Не разбирам…

— Фелип и аз никога не сме били любовници. Това беше невъзможно. Фелип е… неспособен.

— Неспособен ли? Искаш да кажеш импотентен?

— Изпитвах обич към Фелип — промълви тя, — но не и плътски желания.

Франсес губеше търпение от евфемизмите, които употребяваше.

— Фелип не те е чукал, така ли? Но брат му те е чукал?

Той нарочно използваше подобни груби думи. Видя как по лицето й плъзна червенина.

— Фелип е много специален човек.

— Наистина ли? — попита Франсес иронично.

— Да. Знам какво е мнението ти за баща му, но Фелип е различен.

— Така се очертава.

— Той вярва в свободата на хората, точно като теб. Той търси справедливост.

— Е, когато наследи имотите на баща си, спокойно може да ги предостави безвъзмездно на арендаторите им, нали?

Тя подмина иронията му.

— Онова, което съществуваше между мен и Фелип, беше в сферата на духовното. — Очите й бяха пълни със сълзи. — Той… той ми показа толкова много неща. Показа ми толкова много красота, която иначе никога нямаше да разбера, че съществува. — Тя бръкна в джоба си и извади купчинка писма, завързани с червена панделка. — Това са писмата му до мен, Франсес. Искам да ги прочетеш. От тях ще разбереш що за човек е. Как страда от това, което е. Как се чувства…

Франсес ги пое неохотно и ги остави на масата.

— Страда, така ли?

— Казвал ми е, че много пъти е ходил при разни жени, но нещо не било наред и така и не успял… така и не успял да направи каквото и да било. Измъчваше се много от този факт, но нищо не можеше да стори. Той има други желания… Чувствата му са насочени другаде.

Франсес се намръщи.

— Искаш да кажеш, че има друга жена?

— Има приятел. Поет, невероятно надарен млад мъж. — Тя преглътна. — Мъж, който е настроен по същия начин.

— Проклет да бъда, ако разбирам какво искаш да кажеш.

Лицето й стана пурпурно.

— Има мъже, които могат да изпитват истинска страст само… спрямо други мъже.

Франсес зяпна учудено.

— А, това ли било? — попита той с явна погнуса.

— Да. Фелип е от тях. И нищо не може да направи.

— Разбирам — отвърна той.

— Искам да разбереш — продължи Кончита настоятелно, потривайки нервно ръце. — Затова ти давам тези писма. Никога не сме били любовници. Той ми каза, че единственият човек, с когото го е правил, е приятелят му. Поетът. — Тя преглътна. — Ще разбереш това от писмата му.

— Е, и? — подкани я той нетърпеливо. — Откъде тогава се е взело бебето?

— Брат му Жерард ме изнасили — отговори тя тихо.

Франсес застина.

Тя сведе поглед.

— Те се ненавиждат. Фелип ще наследи почти всичко. Той е по-голям с две години. Жерард обаче смята, че той е по-силният. Ревнува от всичко, което Фелип има и на което се наслаждава. Мисля, че непрекъснато се е подигравал на Фелип за мен. Накрая Фелип му казал, че сме любовници. Може би, за да защити мъжествеността си.

Тя замълча.

— Е? — нервно я подкани.

— Имах среща с Фелип на кладенеца Фонтанер. Нашето любимо място. Но когато отидох там, чакаше ме Жерард, а не Фелип. Знаех, че ще направи нещо ужасно, но нямаше кого да извикам на помощ. А и той имаше нож. Заплаши ме. — Дишането й се беше ускорило, а ръцете й бяха здраво сключени. — Държа ножа опрян на гърлото ми. Бях толкова уплашена. Наговори ми ужасни, гнусни неща. Докато не се разплаках неудържимо. Тогава ме изнасили. Там. И то два пъти. А междувременно си почиваше. И се смееше. На мен и на Фелип.

Настъпи тишина, нарушавана само от тихия й плач. Риданията й постепенно стихнаха. Най-накрая тя отново го погледна.

— Дотогава бях девствена. Разбираш ли?

Той само кимна.

— Никога повече не видях Фелип. Той дори не ми писа. Само ако можеше аз да му разкажа за случилото се, а не Жерард! Жерард сигурно му е казал истината, но по такъв начин, че Фелип повече не пожела да ме види. — Тя докосна шията си с тънките си пръсти. — Моля те, би ли ми дал малко вода?

Той постави на масата пред нея чаша и й сипа вода от каната. Тя отпи бавно, със затворени очи. През стъклената чаша и бистрата вода той видя белите й зъби и розовата й долна устна.

— Защо не каза истината? — попита Франсес с леден глас. — Защо не им каза, че Фелип е неспособен и че другият те е изнасилил?

— Защото Фелип вече беше казал на брат си, че сме… любовници.

— Е, и?

— Ако баща му и брат му разберат истината за него, това ще го убие. Мисля, че баща му би го лишил от наследство. Той ми го каза. Ти си единственият, който знае истината за него.

— Завиждам ти за способността да изпитваш такива префинени чувства — отвърна той гневно. — Не разбираш ли? Ако беше казала, че си била девствена, когато негодникът те е изнасилил, баща ти нямаше да е в толкова незавидно положение.

— Да, но щях да изложа Фелип.

— Да изложиш Фелип ли? Само за това ли те е грижа? Толкова ли безумно влюбена си била във Фелип, че си рискувала както репутацията си, така и репутацията на цялото ти семейство, за бога?

— Искаш да кажеш, че трябваше да се прибера у дома и да разкажа за всички онези неща, които Жерард ми направи, така ли? — Тя поклати глава. — Ти не разбираш. Как бих могла. Не можех да пророня и дума за случилото се, дори да бях сигурна, че някой ще ми повярва. Едва когато разбрах, че съм бременна, се осмелих да им кажа.

— Ами баща ти, лелите ти… Не те ли е грижа какво си мислят за теб?

— Не — отвърна тя тихо. — Вече не. — Настъпи тишина. Тя погледна големите му, мазолести ръце. — Съжалявам — промълви накрая. — Знам, че не ти беше лесно да ме изслушаш. На мен също не ми беше лесно да ти кажа всичко това. Но исках да знаеш, преди да решиш какво да правиш с мен.

— Да не би да смяташ, че мнението ми за теб се е променило? — попита той грубо.

— Просто исках да знаеш истината — отвърна тя и устните й потрепериха. — Исках да знаеш, че вината не е моя!

— Ха, не била твоя вината?! Позволила си на това семейство от нерези да те използва и захвърли на бунището. Позволила си им да те приравнят с уличница, само защото Фелип Масагер е трябвало да запази мъжкото си достойнство!

Тя се задави и побягна от ковачницата, без да се обърне назад.

Той се извърна към пещта и отново нагря желязото. Почувства облекчение, когато стовари тежкия чук върху метала, когато видя искрите, които изхвърчаха, когато проследи как получава онази форма, която веднъж охладена, щеше да се запази за векове.

До Коледа цялото село беше започнала да говори за странното ухажване на Кончита от Франсес.

Последваха няколко предпазливи срещи между Франсес и семейство Барантес, чиято кулминация беше втората вечеря en famille^[5] в къщата на магазинера в коледната вечер.

Този път вечерята беше доста по-разточителна от предишната. Бяха наели дори допълнителен прислужник. Масата беше застлана с най-хубавата ленена покривка и бяха извадили порцелановия сервиз със сребристи орнаменти. В центъра на масата стоеше огромна купа за плодове и наоколо бяха поставени повече газени лампи от обикновено.

Лелите се бяха напарфюмирали и този път се бяха постарали повече с тоалети на Кончита. Тя се появи в трапезарията облечена в прелестна кремава рокля от муселин. Черната й коса беше опъната назад, а на скулите й се забелязваше дискретен руж. За финал, на челото й бяха сложили лента от кафяво кадифе, обшита с изкуствени перли. В резултат на всичко това изтънчената й красота блестеше несравнимо по-силно от друг път.

Франсес се наведе над ръката й в непохватен, но галантен жест — първият подобен жест, който правеше. Беше облечен в нов костюм и изглеждаше зашеметяващо. Тъмносините му очи бяха насочени почти през цялата вечер към Кончита — факт, който нито за миг не убягна на лелите.

Пийнал, Марсел се развесели. Когато отдадоха нужните почести на гъската и на неизбежния crema catalana, той удари по масата.

— Какво ще кажете за една игра на карти, докато пием кафето?

Луиза се изкашля многозначително.

— Може би младите ще предпочетат да отидат в салона и да послушат някоя и друга мелодия по грамофона, докато ние изиграем едно-две раздавания на вист?

— Добре, добре — засмя се магазинерът гърлено.

Франсес продължи да седи със застинала усмивка на устните. Трябваха му една-две минути, за да осъзнае, че и той се включва в определението за „младите“. Накрая се изправи несръчно и поведе Кончита към салона в предната част на къщата.

Грамофонът беше малък, с механизъм за навиване и лъскава метална фуния. Барантес беше може би единственият човек в целия Сан Люк, който имаше подобна модерна вещ в къщата си. Франсес го разгледа внимателно.

— Когато бях малък, отец Перес ни предупреждаваше за тези неща — рече той. — Спомням си думите му, че подобни неща са дело на дявола.

Кончита се усмихна.

— Слава богу, можем да си говорим без лелите ми да ни подслушват.

Никога не е изглеждала толкова красива, помисли си той. Роклята и лентата на челото й бяха прекрасни. Косата й беше също толкова черна и лъскава, колкото и плочите, които разглеждаше.

Тя сложи една от лъскавите плочи от шеллак на въртящия се диск, нави бързо механизма и внимателно отпусна дръжката. Разнесоха се прекрасните звуци на валс.

— Тази вечер си много елегантна — рече той сериозно.

— Благодаря. Ти също си много изискан. — Тя го погледна свенливо. — Искаш ли да си избереш някоя плоча?

Седяха един до друг на канапето и разглеждаха сбирката от плочи. Той наблюдаваше тънките й бели ръце, които разтваряха хартиените обложки. По пръстите й нямаше никакви следи от работа, ноктите й бяха бледорозови овали, идеално оформени и съвършено чисти. За разлика от тях, неговите собствени ръце бяха белязани с какво ли не.

— Тук си свикнала да водиш доста разкошен живот — отбеляза той и огледа уютния салон. — Заобиколена си от всякакви изтънчени и луксозни вещи. А и от толкова светлина. Скъпи мебели. Ти видя къщата ми. Мислиш ли, че ще си щастлива, ако живееш в ковачницата?

— Мога да бъда щастлива навсякъде — отвърна тя простичко. — Стига да съм желана.

— Нямам предвид само това, че няма да има грамофон и слуги в къщата ни — продължи той рязко. — Вече си наясно, че не ме бива много да се държа като изискан господин. Не съм приятен за гледане, а и маниерите ми не са за пред отбрана публика.

Кончита срещна погледа му. Устните й трепнаха.

— Не си неприятен за гледане, Франсес — отвърна тя плахо.

— О, не съм Ромео…

Той се обърка. Не можеше да формулира въпросите, който искаше да й зададе, не можеше да й каже нещата, които мислеше, че трябва да й довери.

Плочата завърши със скърцане и тя сложи друга. Великолепният глас на Карузо започна да се лее от металната фуния в звуците на неаполитанска любовна песен.

— Виж! — възкликна тя изведнъж. — Вали сняг!

Тя скочи и отиде до прозореца. Вярно беше. Големи парцали сняг падаха в нощта и покриваха павирания двор на Барантес.

— Сняг — въздъхна тя и допря лице до стъклото. — Никога досега не съм виждала сняг.

Франсес беше изненадан.

— Никога ли?

— Никога през живота си! — Тя се взираше развеселена в снежинките. — Виж само колко са красиви! Като ангелски криле! — Извърна се към него с широко отворени блеснали очи. — Хайде да излезем навън!

— Ще се намокриш — възпротиви се той.

— Не ме интересува. Искам да усетя вкуса му!

— Това не е ванилов сладолед — отвърна той с боботещ глас, но тя вече беше изтичала до задната врата и го викаше нетърпеливо. — Поне си вземи шал — рече й той, грабна патериците си и закуцука след нея. — Не забравяй за състоянието, в което си.

— Шшт! Хайде да излезем, преди да са ни усетили!

Те се измъкнаха от къщата и излязоха на двора. Не беше студено, дори и след топлината вътре в къщата. Франсес обърна лице нагоре и премигна, когато ледените снежинки докоснаха кожата му и се заплетоха в брадата му.

Кончита клекна и загреба сняг, който оформи като сладоледена топка. Захапа я нетърпеливо. Франсес наблюдаваше лицето й. След миг то придоби разочаровано изражение.

— Но той е безвкусен!

— Казах ти, че не е ванилов сладолед.

В селото не се мяркаше жива душа или ако се чуваха стъпки или далечни гласове, то те заглъхваха в снежната покривка. На фона на обсипаното със звезди небе блещукаха светлините на манастира.

— Съжалявам за онова, което ти се е случило — рече неочаквано той.

Тя разбра какво има предвид.

— Благодаря — отвърна едва чуто.

— Ако в тази страна имаше справедливост, онзи тип щеше да си получи заслуженото.

Кончита замълча за миг, притиснала устни към снежната топка.

— Не искам да мисля за това — каза тя накрая. — Интересува ме единствено бъдещето.

Франсес сведе поглед към нея. Тъмната й коса беше обсипана със снежинки. Той взе топката от ръцете й и я захвърли надалече. Пръстите й бяха влажни, леденостудени. Той ги притисна между дланите си и ги разтри нежно.

— Мислила ли си, че ще споделяме всичко? — попита той тихо.

Тя не се осмеляваше да го погледне в очите.

— Ами, да… мисля, че да.

— Че ще живеем заедно? Ще се храним заедно?

— Да.

— Че ще спим заедно?

Той усети как пръстите й потрепериха.

— Да.

— Сигурна ли си?

— Мисля, че да. — От устните им излизаха малки облачета пара. От нейните устни обаче парата излизаше по-бързо.

— Толкова си млада — рече той с дрезгав глас. — И толкова красива.

Най-накрая вдигна поглед към него. Той се наведе и целуна устните й. Сториха му се ледени. Неговите горяха като въглени. Тя усети гъстата му брада с брадичката си. Отначало беше нежен. После я притегли към себе си и невероятната му сила я повлече като ураган.

Тя простена и той я пусна веднага.

— Съжалявам — произнесе той хрипливо.

— Недей — прошепна тя. — Аз също го исках.

От къщата се чу глас. Той копнееше да я целуне отново, но тя се обърна и побягна към вратата.

Франсес се беше сгушил в каруцата, теглена от муле. Първите дни на януари донесоха със себе си режещ вятър и пронизващ студ.

Докато подканяше мулето, той чу конски тропот зад себе си. Бързо го приближаваха трима ездачи. Когато го настигнаха, те дръпнаха юздите на конете си и го наобиколиха.

Видя се принуден да спре, проклинайки под нос.

— Какво има? — попита грубо и свали шала от лицето си. — Препречвате ми пътя.

И тримата ездачи скочиха от конете си. Водачът им хвърли юздите на коня си на един от приятелите си и приближи небрежно каруцата.

Франсес веднага позна Жерард Масагер. Другите двама мъже бяха андалуски цигани, аргати с обветрени лица. Младият Масагер се подсмихна.

— Слизай. — Когато Франсес не помръдна, той повтори: — Слизай, ковачо, или ние ще те свалим!

Франсес бавно слезе от каруцата, потискайки първоначалното си нежелание да се подчини. Извади патериците от каруцата и се облегна на тях, застанал с лице срещу Масагер. Той беше добре сложен, мургав младеж на около осемнадесет години с изражение на ленива арогантност. Гледаше го с натежали клепачи. Лицето му беше красиво и чувствено.

— Разправят, че ще се жениш за Кончита — произнесе той спокойно. — Вярно ли е?

— Може би.

Масагер стоеше разкрачен и подрънкваше няколко монети в джоба си. Той погледна Франсес усмихнато.

— Аз я имах веднъж. И втори път.

— Какво искаш? — попита Франсес тихо.

Двамата цигани застанаха от двете страни на господаря си. И двамата стискаха дебели тояги.

— Имам няколко въпроса — отвърна младежът. — И искам да получа отговор.

— А ако не мога да ти отговоря?

— Ако не можеш, ще си изпатиш. И то лошо. — Той захапа плътната си долна устна и погледна Франсес замислено изпод тежките си клепачи. — Момичето кървеше като заклано прасе, ковачо. Въпреки това твърдеше, че е спала първо с брат ми. Мисля, че брат ми никога не я е докосвал. Той е содомит. И мисля, че тя е наясно с това. Затова го прикрива.

— Не знам нищо за сексуалните пристрастия на знатното ти семейство.

— Ще ти обясня тогава, защото казват, че си умен мъж. Вярно, главата ти е пълна с налудничави идеи, но въпреки това не си глупак. Разбираш ли, ако успея да докажа, че брат ми Фелип е содомит, баща ми ще го лиши от наследство, ковачо. В моя полза.

Франсес гледаше от упор Жерард Масагер и не можа да предвиди движението на единия от циганите, който стовари сопата си върху него. Главата му щеше да се пръсне от болка. Земята се разклати под краката му. Устата му се напълни с кръв. Беше си прехапал езика.

— Става дума за много висок залог, ковачо. За богатство. Става дума за повече пари, отколкото петстотин ковачи като теб могат да спечелят за целия си живот. Разбираш ли?

Този път предусети заплахата от другата страна и повдигна ръка навреме. Силният удар го накара да занемее от болка. Той се олюля на патериците си. Причерня му. В този миг първият циганин стовари юмрука си в ребрата му и Франсес се преви о две.

— Педро и Хосе първо ще счупят ръцете ти — процеди Жерард, — а после и краката ти. Малко ти е сегашният недъг. Ако оживееш, ще прекараш остатъка от живота си на легло в някой бедняшки приют. И то за какво?

— Момичето не ми е разправяло каквото и да било за вас двамата — отговори той, едва поемайки си дъх.

— Но нали ще се жениш за нея. Ти си нейният любим. А момичетата казват всичко на любимите си. Нали така, Хосе?

По-едрият от двамата цигани се ухили, пристъпи напред и понечи бързо да фрасне Франсес по главата с тоягата си.

Изражението му се промени в почти комична изненада, когато видя, че ударът му не сполучи. Една от огромните ръце на Франсес се беше стрелнала нагоре и го бе уловила за китката. Тоягата изтрополи на земята. Той извика и се опита да се отдръпне. Но ковачът стискаше като в менгеме ръката на Хосе, готов да я прекърши с невероятна сила. Гласът на мъжа премина в тънък болезнен стон.

Другият циганин се спусна напред, сипейки ругатни с вдигната тояга, но сякаш не беше сигурен какво да стори. Той и Жерард Масагер стояха и наблюдаваха Хосе, който, обезумял от болка, хапеше юмрука на ковача. Зъбите му се мъчеха да се забият в покритите му с белези кокалчета.

Чу се глухо изпукване на кост. Виковете станаха още по-неистови и накрая преминаха в гъргорене. Циганинът се отпусна и подбели очи. Когато Франсес пусна ръката му, тя се клюмна безжизнено като празна ръкавица.

Младежът беше пребледнял. Погледът му под тежките клепачи вече не беше ленив, а предпазлив и нащрек. От двете страни на носа му се появиха две резки, като следи от нокти.

— Ако не получа онова, което искам от теб, ще го получа от нея. Разбра ли ме? Ти не питаеш никакви чувства към брат ми. Не разбирам защо го защитаваш?

Франсес взе светкавично решение.

— Брат ти никога не я е докосвал. — Ковачът изплю кръвта от устата си. — Имал е други въжделения.

— Към кого?

— Към млад мъж на име Гарсия.

Жерард пристъпи напред, забравяйки предпазливостта си, изгарящ от любопитство.

— Гарсия ли каза?

— Някакъв поет.

— Гарсия Лорка?

— Точно това беше името.

— Знаех си! — Жерард Масагер се взираше нетърпеливо във Франсес. — Федерико Гарсия Лорка. Тя каза ли ти дали Фелип е имал интимна връзка с този мъж?

— Даде ми някои писма, които е писал.

Черните очи на Жерард заблестяха.

— Писма… Къде са те?

— Ако се приближиш още веднъж до нея — изрече ковачът, вперил пламтящите си гневни сини очи в младежа, — нищо няма да успее да те спаси от мен! Повярвай ми.

— Няма с пръст да я докосна. Само ми дай писмата.

— Прати другия циганин довечера в ковачницата.

— Добре. — Жерард почти шепнеше. — Добре, добре. Няма да съжаляваш, ковачо. — Той се усмихна. Лицето му алчно засия. — Харесваш ми. Смел си. Можеш да разчиташ на мен, когато тази земя стане моя.

— Добре — отвърна Франсес. — Ще направя чифт яки дебели панти и здрава желязна ключалка да те пазят в ковчега ти.

Усмивката на Жерард изчезна. Той се взря във Франсес с черните си очи. Имаше нещо животинско в погледа му, някаква мрачна похот.

— Значи сме наясно, нали? — попита той тихо.

— Да, наясно сме — кимна Франсес.

Двамата мъже задържаха погледите си за момент. После Жерард Масагер се изсмя.

— Педро, метни този глупак на коня му.

Франсес се качи в каруцата си. Главата и ребрата му го боляха ужасно, ала той стисна юздите. Лицето му беше взело да отича като пъпеш.

Жерард Масагер завъртя коня си.

— Ковачо! — извика той, преди да потегли. — Ще чакам с нетърпение следващата ни среща!

Франсес ги проследи с поглед, замислен за онова, което току-що беше направил. Замахна и юздите изплющяха върху гърба на коня. Да вървят по дяволите всичките. Нека братята Масагер се избият помежду си. Достатъчно хора бяха пострадали вече заради тях. А той искаше единствено да заживее спокойно с младата си съпруга.

Едва когато стигна ковачницата, осъзна последното.

С младата си съпруга.

Пролетта на 1918

В деня на сватбата, 26 януари 1918 година, слабата снага на Кончита вече показваше явни белези за наближаващото събитие. Беше в шестия месец. Детето се очакваше през април.

Франсес стоеше пред олтара на Господ, в когото не беше сигурен дали вярва, или просто ненавижда. Леденият му глас отекна в църквата.

Кончита държеше букет от разцъфнали с бледи цветове бадемови клончета. Бялата й рокля беше до средата на прасеца и излагаше на показ слабите й глезени, обути в бели чорапи и сребристи обувки. Според модата през тази година носеше семпла шапка, чиято периферия се извиваше над ушите и над дългия бродиран воал. Беше си сложила красиво избродирани дантелени ръкавици, принадлежали някога на майка й.

Тя сияеше. Напредващата бременност одухотворяваше неимоверно красотата й. Иззад белите рози на воала, очите й просветваха. Отговаряше на въпросите на свещеника с тих, но ясен глас, а когато съпругът й се обърна към нея, за да я целуне към края на церемонията, тя докосна брадата му с ръка, а погледът й блестеше така, сякаш бяха отдавнашни любовници, а не напълно чужди един за друг хора.

Стисна ръката му толкова силно на излизане от църквата, че ковачът едва запази равновесие.

Вятърът се усилваше, небето беше станало оловносиво. Кончита отметна воала си назад, за да ги снимат на стъпалата пред църквата. Вятърът го развя, подхвана полите на жените и ги омота около краката им. Закапаха първите капки дъжд. Франсес, който през цялата сутрин изглеждаше мрачен и напрегнат, се усмихна смутено, сякаш не вярваше, че е оцелял след подобно изпитание.

Гостите тръгнаха към ресторанта, където щеше да се състои официалният обяд. Кончита почти не продума по време на обяда, както и след това, ала мълчанието й не се дължеше на свенливост. Тя излъчваше спокойствие и решителност като жена, която вече не изпитва никакви съмнения.

„Горкото ми дете — терзаеше се в себе си Барантес. — Горкото ми малко момиченце…“ Дали беше постъпил правилно? Ала бе прекалено късно да си задава подобен въпрос. Тя се бракосъчета с Франсес толкова безропотно, сякаш той беше сложил невидими окови на тънките й китки.

Франсес беше на тридесет и две години, от които беше прекарал последните девет в усамотение заради своя недъг. Не можеше да повярва, че всичко се беше променило и че сияещата млада жена до него е вече негова съпруга. Още по-странно беше, че след няколко месеца тя щеше да го дари с детето на друг мъж, а той се бе примирил.

Взря се в порцеланово гладкото й лице със спокойни сиви очи и усети странна смесица от вълнение и болка. Тя беше негова. Стройна и прекрасна — негова! Тази вечер щеше да спи в леглото му. Както и всички останали нощи след това.

— Мисля да продам магазина — обяви Барантес след всичкото шампанско, което беше изпил. Почервенялото му лице изглеждаше глуповато с провисналите си мустаци. — Човек трябва да върви в крак с времето.

— Пи прекалено много — скастри го сестра му.

— Имам планове. Големи планове — рече Марсел, пъхнал палци в джобовете на жилетката си. — Ще построя кино.

— Какво?

Той се усмихна победоносно.

— Ще купя и автомобил.

— Кино и автомобил! Да не би да си милионер?

— Не, аз съм човек от народа — заяви Барантес гордо и удари с юмрук по масата. — Бъдещето на Испания е в технологиите. В автомобилите, кината, радиоапаратите. Моят зет ще потвърди този факт. Нали, Франсес?

Франсес стисна чаша.

— Искам да вдигна тост. За жена ми, Кончита! — Поколеба се, като видя, че всички са вперили погледи в него, но продължи, когато се присъединиха към тоста. — За жена ми — повтори той малко по-тихо. — Мислех, че никога няма да изрека тези думи. — Той се обърна към Кончита, която седеше мълчаливо до него. — Не ме бива по речите, Кончита, но съм готов да жертвам живота си за теб. Никой вече няма да те накара да страдаш — довърши той. — Никой!

Погледът й беше замъглен, когато срещна неговия.

Следобедът продължи с веселие, подгрявано от алкохола. В шест и половина вече се беше стъмнило и дъждът се беше усилил. Далечният тътен на гръмотевици откъм Пиренеите подсказваше, че най-лошото тепърва предстои. Марсел вече беше толкова пиян, че плачеше, без да се свени от околните.

Той се вкопчи разплакан в Кончита под проливния дъжд и я нарече свое малко изгубено агънце.

— Франсес, за бога, грижи се добре за нея — проплака той и пристъпи, олюлявайки се към него. — Грижи се добре за нея!

Франсес нетърпеливо изтърпя и последните прегръдки, после хвана Кончита за ръка и побърза да я качи във файтона. Същата сутрин го бяха окичили с цветя, но вятърът и дъждът почти го бяха лишили от празничната украса.

Заради прочувствените изблици на Барантес и двамата бяха мокри до кости. Кончита се сгуши във Франсес, като напразно се опитваше да предпази от вятъра букета си от бадемови клончета. Франсес пое юздите и препусна по калната и стръмна улица, оставяйки другите далеч назад. Сватбеното тържество както и тежкият ден най-накрая бяха приключили.

Дъждът преминаваше в буря. Гюрукът на файтона не ги предпазваше напълно от студения вятър, който ги шибаше право в лицата, нито от калта, която хвърчеше изпод конските копита.

Докато пристигнат в ковачницата, от север ги сподиряха светкавици, а гръмотевиците напомняха злокобния тътен на артилерийска престрелка. И двамата зъзнеха от студ; Кончита неудържимо трепереше.

— Качвай се горе — извика той. — Ей сега ще се погрижа за коня.

Тя влезе бързо в къщата, стиснала в ръка букета и воала си. Той вкара животното в обора и сложи малко сено в яслата. Когато влезе, Кончита вече палеше огъня в камината. Той се наведе да й помогне да сложи още дърва, но те съскаха и не искаха да се запалят. Чуваше се как зъбите й тракат.

— Малко вино ще те сгрее — предложи той.

— Не, благодаря. — Тя се изправи в мократа си сватбена рокля. Изглеждаше бледа и толкова млада. Руменината по страните й беше отмита от дъжда.

В долината отекна гръм. Дъждът чаткаше като конски копита по глинените плочи на покрива. На места, където имаше счупена плоча, незаменена навреме с нова, можеше и да прокапе.

Защо не се беше сетил да придаде малко по-приветлив вид на къщата? Трябваше да донесе цветя, които да я посрещнат. Трябваше да купи шампанско, да запали свещи — все хубави неща, които биха очаровали една жена. Жена ли? Тя приличаше по-скоро на изгубено дете. Панделки и кукли по̀ биха й отивали.

Франсес се прокашля.

— Къщата не подхожда много за младоженци. Съжалявам.

— Това е нашият дом — отвърна тя тихо.

— Липсва му женска ръка. Никога не съм си давал много труд. Просто живеех и спях тук. Може би ти ще го направиш по-уютен сега, когато си господарката на къщата!

— Ще се помъча.

Възцари се неловко мълчание. Цялата еуфория, която ги беше съпътствала по време на церемонията и след това на празненството, вече напълно беше изчезнала.

Наблизо отекна силен гръм и тя подскочи.

— О! — извика уплашено. — Не понасям гръмотевици.

— Тук сме в безопасност. Мълниите никога не падат в Сан Люк. Заради манастира. Той е построен на високо място и гръмоотводът на камбанарията ги отклонява.

— Наистина ли? — Тя не изглеждаше особено впечатлена и отново се стресна при следващата гръмотевица, която се стовари сякаш над главите им. — О!

— Аз сам съм правил гръмоотвода — добави той уверено, сякаш й даваше личната си гаранция, че няма да ги удари гръм. — Два метра солидна мед. Повярвай ми, тук си в пълна безопасност.

Той свали мокрото си палто и го захвърли на един стол до огъня. Какво нещо е животът, помисли си той. Като двама корабокрушенци сме, като две случайно оцелели души, които са заставени завинаги да споделят един и същ остров.

— Ще си лягаме ли?

Тя кимна сковано.

— Ти върви — рече той. — Аз ще дойда след малко.

Докато тя се събличаше, Франсес сложи чайника на огъня и си направи кафе. Изпи го бавно.

Когато го простреляха на двадесет и три годишна възраст, той вече беше опитен любовник и се бе научил как да доставя удоволствие на жените. На всякакви жени, от разтреперани девственици до вдовици на средна възраст, те идваха в ковачницата му с малки поръчки, които само той единствен можеше да изпълни.

Но от девет години не се беше докосвал до жена. Той очакваше този момент със страх, като се чудеше дали неспособност или фактът, че не се познаваха, няма да превърне всичко в унизително преживяване. А и не биваше да забравя, че трябва да е нежен и търпелив с нея. Както и да внимава с големия й корем.

Когато реши, че й е дал достатъчно време, той почука на вратата и влезе със свещ в ръка. Само лицето и разпиляната й по възглавницата коса се виждаха изпод завивките. Очите й проблеснаха на слабата светлина на свещта. Горката, трепереше като лист.

— Скоро ще се стоплим и ще ни е хубаво — рече той, сякаш говореше на дете.

Изгаси свещта и се съблече.

Кончита слушаше шумоленето на дрехите му и се опитваше да овладее паниката, която я беше обзела. Трябваше да употреби цялата си воля, за да не излезе наяве страхът й.

Отдръпна се леко, когато той легна до нея и кожата му докосна нейната.

— Студена си като лед — прошепна той и докосна рамото й. — Не се страхувай, няма да те нараня.

Тя затвори очи, когато усети големите му груби ръце да докосват гладкия й корем.

— Франсес — прошепна тя, — страх ме е. Не мога да се овладея.

Той целуна устните й, после веждите. Тя усети твърдата му къдрава брада по лицето си.

— Просто кротувай и не прави нищо — прошепна той. — Няма от какво да се боиш. Любенето е толкова естествено, доставя удоволствие, не болка.

Тя лежеше неспокойно, докато ръцете му я галеха с продължителните, бавни и нежни ласки на младоженец. Докосваше я уверено и спокойно. Кончита усещаше топлия и силен мирис на кожата му. Не осъзнаваше, че е прехапала долната си устна. Никой не я беше докосвал така. Никой от семейството й не беше любвеобилен, а тя едва си спомняше ръцете на майка си.

В мига, в който докосна кожата й, Франсес стана самоуверен и сигурен, сякаш годините на въздържание никога не ги беше имало. Може би нейната плахост го правеше толкова самоуверен, но според него имаше и нещо друго. Ставаше дума за нейната реакция, която толкова го привличаше. Без да вижда, той усещаше отклика й. Не можеше да сгреши.

— Харесва ти, нали? — попита той.

— Да — промълви тя и отвори очи в тъмното. — Толкова си нежен.

— Все още ли се боиш от мен?

— Боя се… но не от теб. Може би от себе си. — Докосването му я хипнотизираше. Тя усещаше как се издига над тялото си, сякаш се носи по повърхността на тъмно безбрежно езеро. Тялото й се стегна един или два пъти, после мускулите й се отпуснаха, сякаш се приготвяше за сън. Той я целуна отново и тя се опита да му отвърне, като притисна затворените си устни към неговите.

Той се отдръпна и започна да я милва още по-нежно. Показа й как устните им трябва да се сливат, долната й устна между неговите две, неговата между нейните. Толкова беше вълнуващо. Съблазнително вълнуващо. Комбинациите бяха много. Той докосваше устните й с език. Толкова нежни ласки от такъв едър и груб мъж. Толкова невинни и толкова по котешки изкусни…

Главата й се замая. Беше виждала как мъже и жени се целуват на пощенски картички или в романтични списания. Беше чувала другите да говорят. Френски целувки. Били много по-интересни от обикновените целувки.

Езиците им се докоснаха. Интересно. Но и толкова интимно. Прекрасно. Сякаш единият нарочно се отваря за другия. Сякаш му позволяваш да се докосне до душата ти. Сякаш признаваш на другия съществуването на онези тайни тъмни места, където кръвта бучи лудо и където под повърхността, в една друга реалност, се случват необичайни неща.

Тя усети как ръката му се плъзна надолу към слабините й и тревожно стисна бедра. Вече не беше толкова уплашена, макар сърцето й да биеше лудо и да усещаше известно любопитство и нетърпение. Не, истината беше, че е смутена. Не искаше да я докосва там. Не и там!

Франсес галеше бедрата й и тя чуваше как дишането му става все по-неравномерно. Господи, желаеше я толкова много. Желанието го беше обзело като треска и той едва се сдържаше. Повдигна нощницата й. Господи. Погали меките косъмчета и целуна топлите й устни, като се опитваше да я накара да разтвори бедра.

— Кончита — прошепна. — Позволи ми да те докосна.

Кога щеше да проникне в нея? Тя разтвори леко крака, осъзнала колко е възбуден и напрегнат, както Жерард през онзи ден… Не, не трябваше да си спомня за това.

Пръстите му я докосваха. Там. Тя остана да лежи, примряла от срам. Единственият мъж, който някога беше прониквал със съгласието й там, беше докторът, когато я беше преглеждал. „Няма съмнение, сеньорита. Боя се, че очаквате дете.“ О, господи. Какво правеше той?

В замъгленото й съзнание нахлу ужасен спомен. Паниката я изпълни цялата. Той усети реакцията й и тутакси се отдръпна, проклинайки нетърпението си. Ала беше прекалено късно. Тя отново се беше стегнала. Хлипаше и мяташе отчаяно глава.

— Франсес, не! Не, моля те, недей…

— Отпусни се!

— Нека се изправя само за момент, моля те…

Той отвори уста, без да мисли и каза единственото нещо, което знаеше, че ще я трогне. Нещото, което трогваше всички жени.

— Обичам те.

Тя замря. После чу тихи звуци и разбра, че плаче.

— Наистина ли? — прошепна тя невярващо. — Нима успя да ме обикнеш, Франсес?

Нека Господ да ми прости, помисли си той, и я прегърна в топлите си прегръдки. Дори и да не я обичам сега, то един ден със сигурност ще я обикна.

Тялото й все още беше напрегнато, но ръцете й галеха лицето и косата му.

— О, и аз ще се опитам да те обикна! — Тя се задави. Гласът й затрепери. — Ще се опитам, ще се опитам…

— Моля те, не плачи — рече той, когато усети мокрите й от сълзи страни.

Известно време не беше имало гръмотевици, макар дъждът да продължаваше да плющи по покрива.

— О, не мога да повярвам, че наистина ме обичаш.

— Обичам те, малката ми. Разбира се, че те обичам. Нали се ожених за теб?

— Да, да… — прошепна тя. — Нямаше да се ожениш за мен, ако не ме харесваше, нали?

— Разбира се, че нямаше.

Тя въздъхна и се отпусна като пружината на часовников механизъм. Естествеността й се възвърна. Обърна се към него и промълви нежно:

— Вземи ме сега. Сега.

През процепите на капаците на прозорците се виждаха ивици синьо небе с цвета на лазурит. В първия момент не осъзна къде се намира. После се протегна и усети странна умора.

О, да. Вече беше Кончита Едуард. Имаше свой съпруг, свой собствен дом, свое собствено благословено брачно ложе.

Тя се обърна към Франсес, който продължаваше да спи до нея и плахо докосна брадясалите му бузи.

Беше й казал, че я обича.

Думите още витаеха във въздуха и в светлината, която се опитваше да проникне в малката им спалня.

Той се беше оказал неочаквано нежен любовник въпреки всичките й страхове. Дори успя да изпита удоволствие най-накрая, когато тялото му изпълни нейното с усещането за пълнота и интимност. Толкова внимаваше с корема й. Това я беше трогнало. Би желала да не е толкова предпазлив, а да я използва за пълното си удовлетворение. Имаше нещо прекрасно в това да усеща тежестта на тялото му и дъхът й да секва. Сякаш и сега долавяше как желанието му се разбива в нея като морска вълна върху гладка мокра скала, оттегля се, успокоява се…

— Хмм? — Беше се пробудил и я наблюдаваше. Тази сутрин изглеждаше някак по-млад. Сънят беше заличил бръчките по лицето му. — Нима още си тук?

— Това е моят дом. Къде бих могла да отида?

— Да се върнеш в магазина, може би. И да потърсиш друг, по-подходящ съпруг.

— Искам само този — отвърна тя нежно.

Пое ръката му и целуна изранените му кокалчета.

— Колко е часът? — попита той.

— Часовникът удари шест преди малко. Да отворя ли капаците?

— Да.

Тя се измъкна от чаршафите и се приближи до прозореца. Отвори капаците. Улицата беше безлюдна и смълчана. Над покритите с мъх плочи на покрива се синееше безкрайността на небето. Тя се обърна към него и се усмихна, изпитала изведнъж безмерна радост.

— Не е ли прекрасно утрото?

Той се беше повдигнал на лакът и я наблюдаваше с напрегнат син взор.

— Свали си нощницата — помоли я тихо.

Усмивката й се стопи.

— Какво?

— Искам да те видя гола.

— Франсес, не! — Въпреки изминалата нощ идеята я ужаси, особено сега, когато беше с толкова голям корем. — Не мога!

— Аз съм ти съпруг — рече той, — а все още не съм те виждал гола. Свали я!

— Ами коремът ми…

— Ела тук — нареди той.

Почувства се неловко и се поколеба, но приближи до леглото и седна там, където й посочи. Той се протегна и разкопча малките копченца на шията й. Кончита наведе глава, страните й пламнаха. Нощницата се плъзна по раменете й и се събра около бедрата.

Тялото й, както и лицето, притежаваше деликатна, изтънчена красота. Слабото й тяло беше украсено сега от наедрелия корем и предизвикателно вирнатите гърди. Но дори и така тя изглеждаше нежна като кошута. Ръцете й шията й бяха слаби, а зърната на гърдите й изкусителни. Нощницата скриваше останалата част от нея.

Той усети облекчението й, когато откри, че го е заинтригувала сексуално. Облекчение, че мистериозността й ще надмогне ласките на някоя далеч по-пищна жена.

— Може ли да ти призная нещо? — попита той едва чуто. — В началото те мислех за прекалено слаба. Сега откривам какъв късметлия съм. Ти си прекрасна! — Тя се взря смутено в килима. — Дори и с този голям корем. — Той се усмихна.

Кончита отказваше да вдигне поглед или да каже каквото и да било.

— А ти, не искаш ли да ме видиш? — попита той. — Не съм, разбира се, красив като теб. Белязан съм. Нали знаеш…

Тя кимна вместо отговор.

Франсес отметна завивките и откри голото си тяло. Кончита се извърна леко към него.

Единствените голи мъже, които беше виждала до този момент, бяха тези от репродукциите на римски статуи в книгите й. Ала тялото на Франсес не беше от студен и сив камък. Раменете му бяха широки и мускулести, гърдите и коремът — покрити с тъмни къдрави косъмчета. Те стигаха чак до слабините му и обгръщаха мъжествеността му.

Бедрата му рязко контрастираха с великолепния му торс. Някога е бил много красив мъж, но сега тази красота беше осакатена, сякаш отразена в криво огледало. Франсес се обърна на една страна и показа назъбените, ясно личащи белези, които обезобразяваха дясното му бедро и таза.

Тя само промълви жалостиво името му, когато видя ужасното зло, което му бяха причинили.

— Два куршума — рече той сериозно. — Първият е влязъл оттук и е излязъл тук, отпред. — Той сложи пръст на звездообразния белег на хълбока си. — Другият се е забил тук, в ставата. Три пъти трябваше да ме оперират, за да извадят малките парченца кост. Сега е почти неподвижен.

Тя се обърна изцяло към него и докосна плахо с пръсти белезите. Кожата му беше топла. Той наблюдаваше лицето й, вперил тъмносиния си взор.

— Грозни са, направо отвратителни — каза той, — но свикнах. Надявам се и ти да го сториш.

— Никога няма да свикна с такава жестокост — отвърна тя тихо. — Боли ме само като ги гледам.

— Имам късмет, че не умрях тогава. Щях да съм мъртъв, ако не беше майка Жозепа. И монахините.

— Но ти продължаваш да не вярваш в Бога? — попита тя и го погледна в очакване.

— Вярвам в човечността. Не Бог ме спаси. А една жена. Милостива жена, точно като теб. — Той се усмихна. — Погледни какво направи.

Докосването й му беше повлияло по непонятен начин. Тя понечи да отклони поглед.

— Това иде да покаже за колко красива те смятам — рече той, без да се притеснява от внушителната си ерекция. Пое ръката й и я насочи към слабините си. — Това е просто мъжки член — рече нежно и задържа ръката й. — Нараних ли те снощи?

Тя поклати безмълвно глава. Мъжествеността му изпълваше дланта й и пулсираше в съзвучие със сърцето й.

— Но не беше и блаженство, нали?

— Беше толкова хубаво — отвърна тя смутено, с пламнало лице.

— Ела — прошепна той и я дръпна към себе си малко грубо.

Тя се подчини и легна до него, а той окончателно смъкна нощницата й. Триъгълникът между бедрата й забулваше нежнорозовата женственост. Той погали корема й, силно заоблен от напредналата бременност. Кончита затвори очи. Франсес се наведе и целуна гърдите й, което я накара да потръпне. Докосването на устните му до зърната й я смути.

— Сладка си като мед — промълви той с дрезгав глас. — Тази сутрин ще се постарая да бъде по-добре.

Устните им се срещнаха и езиците им се преплетоха в ласка, която според нея беше най-хубавата част от снощните им преживявания. Но сега той не беше толкова нежен, а по-скоро настоятелен. Почувства в него нещо животинско, което я разтревожи. Тя усети как пръстите му се плъзнаха между бедрата й, за да докоснат най-съкровеното й място. Тя се остави на волята му, тъй като начинът, по който беше легнала, не й позволяваше да избегне докосването му.

Гледката на голото й тяло ли го беше възбудила така, запита се тя, изтръпнала от ужас? Често беше чувала, че веднъж някой мъж да види част от тялото на жена, пък било то и прасеца, то той се превръщал в похотлив звяр.

Но пламенните му ласки се отразяваха и на нея. Когато я погали между бедрата, тя вече беше влажна, а малката тичинка между венчелистчетата — нежна и набъбнала. Усети как пръстите му я докоснаха, а усещането, което този допир породи, я накара да простене. Първият звук на споделената любов, който досега беше издала.

Отвори очи и видя, че я наблюдава със замъглен поглед.

— Желая те! — прошепна той.

Кончита обви с ръце врата му и тръпката, която усети в корема си, й подсказа отговора.

— Аз също те желая — отвърна тя, без да осъзнава докрай значението на тази фраза.

Ласките му бяха бавни и ритмични. Желанието им се запали и рязко се разгоря. Само след няколко минути и нейният поглед се замъгли, сякаш беше пила прекалено много вино. Истинското разкриване настъпи, когато той сластолюбиво и по недвусмислено греховен начин се зае да я милва. Желанието я връхлиташе на вълни. Носеше я сякаш по бурното течение на река.

Кончита се притисна към него, изгубена в напиращия да се разрази екстаз. Ако усетеше, че става непосилно, разтревожи се тя, щеше да изгуби свяст. Щеше да се отпусне и да изпадне в безсъзнание. Но дори и когато удоволствието стана прекалено наситено, тя не припадна. Напротив, възвиси се още по-високо.

Франсес наблюдаваше как тялото й се извива към него, видя как лицето й порозовя и придоби някак отчуждено изражение. Той почувства неимоверна радост, че това деликатно, лутащо се в емоциите си създание е негова съпруга. Беше се опасявал, че Жерард Масагер е убил способността й да изпитва удоволствие. Ала осъзна, че неволно отправя благодарност към Светата дева за насладата, която изпитваше тази жена.

Спомни си за всички жени, на които беше доставял удоволствие преди нея и беше щастлив, че уменията му не бяха потънали в забрава. Продължи удоволствието както само той си знаеше. Искаше и тя, и той, да изпитат неземно удоволствие и завинаги да запомнят съприкосновението.

Когато усети, че е настъпил подходящият момент, той легна върху нея.

— Уверявам те, този път ще бъде различно — прошепна и обви краката й около кръста си, като внимателно проникна в меката й сърцевина.

Дишането й се беше учестило, устните й се бяха разтворили, а под сведените й клепачи се процеждаха сълзи. Той се отпусна бавно върху нея.

Кончита не можеше да повярва, че се случва нещо толкова прекрасно. Когато навлезе дълбоко в нея, сякаш жарта разтопи цялото й тяло.

Преди той да успее да помръдне, тя извика силно, а тялото й потрепери конвулсивно. Отвори очи, но той не можеше да се закълне, че наистина го вижда. Голяма болка, голямо удоволствие. И двете имаха един израз. Безпомощната душа се луташе, надхвърлила пределите на поносимостта. Сякаш пеперуда, попаднала в мрежата. Той усети как ноктите й се забиха в раменете му, усети как женствеността й потрепери. Най-накрая той се предаде и с един-единствен тласък я изпълни.

Бученето в ушите и енергията, която струеше от него, сякаш продължиха цяла вечност.

После тя го прегърна и се разрида така, сякаш сърцето й щеше да се пръсне. Той я прегърна нежно и уморено.

Когато се успокои и се сгуши подмамена от съня в обятията му, я целуна по устните.

— Не се боиш вече от мен, нали? — прошепна той.

Тя поклати глава.

— Не знам какво се случи.

— Онова, което трябваше да се случи — усмихна се той.

Кончита го погледна с блестящи от сълзите сиви очи.

— Винаги ли става така?

— Ако всичко е наред, да.

Тя докосна с ръка рамото му и следите от ноктите си по загорялата му кожа.

— Сигурно съм много порочна, щом ми доставя такова удоволствие.

— Порочна ли? — засмя се той.

— Правил си го и преди, нали? — промълви тя със замъглен поглед. — С много други жени преди мен.

— Преди много, много време — отвърна той тихо. — Ти си единствената жена, която съм докосвал от осем години насам.

Тя се замисли. Осем години бяха много време.

— Обичаше ли ги? — попита.

— Не, разбира се, че не. — Франсес се усмихна. — Ти си единствената, която съм обичал.

— О, Франсес! — възкликна тя и го прегърна. — Аз също те обичам. Повярвай ми, повярвай ми…

До втората половина на март зимните бури бяха започнали да оредяват. Дните станаха по-дълги и по-топли. Морето вече не беше сиво и бурно, а отразяваше усмивката на небето. Пролетта в Испания настъпваше.

Един следобед, докато работеше в кухнята, Кончита усети как бебето рита по-силно откогато и да било. Тя сложи ръка на гладкия си, наедрял корем, погълната от странните движения на плода, които напираха в утробата й.

Изтръпна. Събитието се очакваше след месец, а бебето сякаш проявяваше нетърпение да излезе на бял свят.

Нито една от роклите не й ставаше вече. Беше променила и походката си. Стъпваше с нетипично за нея поклащане, почти толкова тромаво, колкото и куцащия Франсес. Не можеше да намери удобен начин, по който да легне. Имаше нощи, когато не успяваше да мигне и просто седеше до Франсес, взирайки се угрижено в тъмното.

Сърцето й преливаше от обич към детето, което щеше да се роди. Копнееше да го почувства в прегръдките си, да усети как суче от гръдта й, която вече пускаше мляко.

Чуваше отмерените удари на чука на Франсес долу в ковачницата. Дотук бракът им се беше оказал неочаквано щастлив. Той никога не си беше представял, че могат да имат толкова наситен с взаимност и любов живот. Кончита знаеше, че много жени гледат на брака като на тегоба или на нещо още по-лошо. Отначало се срамуваше от невъздържаното удоволствие, което изпитваше, когато се любеха. Сега обаче просто приемаше щастливия си късмет със същата благодарност, с която приемаше и всичко останало в съвместния им живот.

Франсес беше забележителен човек. Под грубата му външност се криеше безмерна доброта и нежност, което продължаваше да я озадачава. Макар обноските му да не бяха изтънчени, той притежаваше изключително мъдър поглед върху нещата и беше добре информиран за промените, които ставаха в света.

Беше я дарил с ново светоусещане. Понякога обаче у нея се прокрадваше мисълта, че и тя го е спасила така, както и той нея. На това явно се дължеше всичко.

Тя се върна при каменната плоча, на която месеше тестото за хляба. Кухнята и останалата част от къщата се бяха преобразили след женитбата им. Сега всичко беше боядисано в бяло и блестеше от чистота. Накара Франсес да измаже и вароса стените, както и да постави нов, по-широк прозорец, през който да влиза повече светлина. На една от стените, над малката дъбова маса, на която се хранеха, висеше редица тенджери и тигани, специално направени от Франсес за нея.

В малка облицована ниша беше поставила гипсова Мадона. Кончита благоговееше пред La Purisima^[6] и пред нейната отдаденост на бъдещото майчинство.

Тя се взря в чистото, изрисувано лице, докато месеше, и се помоли наум. Леко раждане. Да пребъде любовта им с Франсес. Светото лице сякаш й се усмихна, както й се беше струвало много други пъти преди това.

Шумът долу от ковачницата беше замрял. Чуваха се гласове. Долови боботенето на автомобил, който явно беше спрял в тясната уличка пред къщата. Отначало си помисли, че в ковачницата са дошли клиенти, но гласовете се извисиха гневно и преминаха във викове.

Сърцето й заби тревожно. Кончита събра дългите поли на роклята с брашнените си ръце и затича надолу по стълбата.

Ковачницата й се стори препълнена с униформени полицаи. Всъщност бяха четирима войници, наобиколили Франсес. Всички носеха пушки с щикове. Токите на кожените им колани и месинговите копчета блестяха на червената светлина на огнището.

Франсес се беше изправил срещу тях с чук в ръка като бик, готов да се хвърли напред.

— Франсес! — извика Кончита ужасено. — Какво се е случило? За какво ви е притрябвал съпругът ми?

— Опит за убийство — отговори рязко червенобузест мъж.

— Убийство?!

— Някакво копеле анархист е стрелял снощи срещу дон Пако Масагер. Напълнил е лицето му със сачми. Може да си загуби едното око. Кажете му да остави чука!

— Нямам нищо общо с това — изръмжа Франсес. — Никога не съм имал оръжие.

— Оставете чука! — извика червенобузестият.

Кончита разбута войниците и си проправи път към Франсес. Стисна го за ръката и изопна гърди. Сивите й очи блестяха на бледото лице.

— Какво ще правите с него?

— Искаме само да го разпитаме. Пуснете го, сеньора.

— Но той не би могъл да има нищо общо с това! Цялата нощ е бил с мен!

Един от войниците се засмя.

— Да не би да мислите, че не сме чували тази история и преди?

— Но защо му е да върши подобна лудост? За какво му е да стреля по дон Пако? — попита тя червенобузестия, който явно беше с по-горен чин.

— Защо? Очевидно е защо — отвърна мъжът. — През последните шест седмици имаше стачка в мелницата на Масагер в Палафрюгел. Както винаги анархистите се домогват до властта. Съпругът ви е главният заподозрян.

— Дори не съм се доближавал до проклетото място — отвърна Франсес ядосано.

— Така ли? Чували са ви да изричате заплахи срещу семейство Масагер.

— Гнусна лъжа!

— Заплашвали сте грозно дон Жерард. Казали сте, че ще го тикнете в ковчега.

— Не — отговори кратко Франсес. — Предложих да му направя здрава ключалка за ковчега. Има разлика.

— Отведете го!

Един от мъжете сграбчи Кончита за рамото и се опита да я отблъсне грубо настрана. Тя изкрещя и Франсес се извъртя към войника с почервеняло от ярост лице и вдигнат чук. Войникът отстъпи уплашено.

— Ако някой от вас я докосне отново — процеди той, — ще го направя на пихтия.

Червенобузестият зареди пушката си.

— Нима искате да изстреляме няколко куршума във вас, и то пред бременната ви съпруга?

Франсес бавно отпусна чука. Двама от войниците веднага пристъпиха напред. Избутаха Кончита настрана и сграбчиха ковача за загорелите ръце, извиха ги назад и му сложиха белезници. Металните скоби едва обгърнаха китките му.

Кончита не можа да направи нищо. Само стоеше и гледаше как го отвеждат. Заплака от безпомощност.

— Не плачи — рече той тихо през рамо. — Ще се върна след час-два.

Тя така се хвърли към него, че едва не го събори.

— Но какво ще ти сторят?

— Само ще ми зададат няколко въпроса и всичко ще приключи. Случвало ми се е много пъти преди това. Не се тревожи за мен.

— Какво да направя, за да ти помогна?

— Нищо.

— Да потърся ли адвокат?

— Ако е невинен, значи няма нужда от адвокат, сеньора. Ще го заведем в comisaria^[7] с Редондо. Останалите двама ще претърсят къщата за оръжие.

Не позволиха на Франсес да си вземе дори патериците. Отчаяна и обляна в сълзи, Кончита ги сподири, докато го отвеждаха към паркираната отпред кола.

— Отивам веднага да намеря адвокат — извика тя след него.

Той се извърна и й извика:

— Внимавай само да не подхвърлят доказателства в къщата.

Набутаха го в черната кола и потеглиха. Улицата беше пуста, но тя беше сигурна, че мнозина от съседите им са се залепили за прозорците и гледат какво става. Тя се върна вътре задъхана. Изведнъж я преряза силна болка в корема.

Загубила ума и дума, тя се отпусна на най-близкия стол. Болката прониза сърцето и гърба й. Тя се помоли наум: „Purisima Virgen^[8], не сега!“.

Отведоха Франсес в comisaria. Буквално го влачеха. С оковани в белезници ръце и без патерици, той беше безпомощен. Сложиха го да седне пред някакво бюро, където подписаха и подпечатаха няколко документа. После го смъкнаха по стръмни стълби в подземието на сградата.

Килията, в която го вкараха, беше малка и празна. От тавана висеше само гола крушка. Слабата й светлина едва осветяваше лицето на мъжа, когото завари там.

— Казах ти, че очаквам с нетърпение следващата ни среща, ковачо. — Жерард Масагер се подсмихна по обичайния си начин. — И ето че този момент настъпи.

Вратата на килията се затръшна зад гърба му. Войниците стегнаха силно ръцете на Франсес, така че да го накарат да остане изправен.

— Нямам нищо общо — промърмори Франсес. — Стрелбата не ми е по сърце.

Жерард запали цигара и преднамерено лениво издиша дима.

— Така ли? — рече той между виещите се облаци. — Вие, анархистите, използвате какви ли не средства. Бомби, пушки, ножове. — Той се подсмихна. — Как е малката ти женичка, между другото? Чувам, че бебето се очаква всеки момент. Много безотговорно от твоя страна да те арестуват в навечерието на щастливото събитие.

— Не съм стрелял по баща ти.

— Предстои да разберем.

— Няма нищо за разбиране.

— А може и да има. Всъщност, почти съм склонен да ти повярвам. Не те виждам някак да се прокрадваш в тъмното с пушка в ръка. Твоят подход е доста по-директен.

— Щом си наясно, тогава ме пусни.

— Да те пусна ли? Всъщност, ковачо, имаш много хаплив език. Ала не си си полезен. Трябва да те научим на малко подобри обноски. — Тъмните му очи фиксираха злобно Франсес. — Боя се, че урокът може да е болезнен.

— Ами да започваме.

— Налага се — отсече Жерард с видимо удоволствие.

Той издуха за пореден път демонстративно дима от цигарата си и кимна. Една тояга се стовари в тила на Франсес. Зашеметен от удара, той се отпусна на колене. Но някой го изправи, за да е готов за следващия удар.

Двама войници претърсваха флегматично ковачницата, като оставяха инструментите на Франсес в пълен безпорядък.

— Нищо няма да намерите — заяви гневно Кончита. — В тази къща никога не е имало оръжия!

— Следваме заповеди — изръмжа единият от тях. — Трябва да претърсим къщата. Качваме се горе.

Утробата й беше прерязана от нов силен спазъм. Тя обгърна корема си и изпъшка от болка.

— Caramba^[9] — процеди другият учудено. — Нали не се започва?

— Аз… не знам — изрече тя задъхано. По лицето и шията й се стичаха капки пот. — Ааа! Ааа!

Двамата мъже се спогледаха, после се извърнаха към жената, която се гърчеше от болка и притискаше корема си.

— Хайде — каза по-старшият от тях тихо, — да се махаме оттук, преди кравата да се е отелила.

— Ами обискът?

— Какво за него? Остави. Да вървим.

— Но лейтенантът каза…

— Тук няма нищо — отвърна другият. — Хайде.

Минаха покрай Кончита и затръшнаха вратата.

Опита се да овладее силната болка, която сякаш я разкъсваше отвътре. Но тя се подновяваше и я оставяше без дъх. Искаше й се да легне на пода и да се свие на кълбо. Бореше се с всички сили. Не още! Не още…

Пое си бавно въздух и се опита да се успокои. Насили се да стане. Чувстваше се ужасно натежала, сякаш бебето в нея беше от олово.

Тръгна възможно най-бързо към къщата на баща си. Знаеше, че по това време той е в магазина. Малкото звънче иззвънтя, когато отвори вратата и влезе.

— Tresor^[10] — Пълното лице на баща й доби разтревожено изражение, когато я видя. — Какво има, дете мое?

— Франсес — промълви тя разтреперано. — Дойдоха от guardia civil и го арестуваха.

Той бързо заобиколи тезгяха с разтворени обятия.

— Боже милостиви! За какво?

— Казват, че някой е стрелял по Пако Масагер миналата вечер.

— О, Исусе! Този побъркан глупак!

— Но Франсес беше с мен през цялото време!

Той я хвана за раменете и я накара да го погледне в очите.

— Сигурна ли си?

— Татко! Разбира се, че съм сигурна! Знаеш, че Франсес никога не би направил подобно нещо.

Магазинерът изруга под нос.

— Правил е и по-ужасни неща. Да не би да го прикриваш?

— За бога, разбира се, че не!

— Какво нещастие. А и ти, в това положение! О, господи, защо те дадох на този луд човек?

— Имаме нужда от адвокат — умолително произнесе тя.

— Знам ги аз онези проклетници адвокатите. Само ще си хвърлим парите на вятъра. О, защо позволих на този неуравновесен тип да те вземе…

— Татко, моля те!

— Дай ми малко време да си подредя мислите, момичето ми.

— Но, татко, няма време — изрече тя и очите й отново започнаха да се пълнят със сълзи. — Нека да отидем в Палафрюгел и да наемем адвокат!

Звънчето отново иззвъня. Беше сбръчканият нисък дърводелец Жозеп Арно.

— Дон Жозеп — обърна се отчаяно Кончита към него, — току-що отведоха Франсес!

— Знам — отвърна Жозеп Арно и наведе глава.

— Обвиняват Франсес, че се е опитал да застреля Пако Масагер снощи. Казах им, че през цялото време е бил с мен, но те ми се изсмяха в лицето.

— Никой друг ли не е виждал снощи Франсес?

— Не — отвърна тя унило. — Той работи до късно, после вечеряхме и си легнахме, както всяка друга вечер.

— Споменаха ли по кое време е станала стрелбата? — попита дърводелецът.

— Някъде около десет часа по думите им.

— Много добре. — Той кимна. — Впрегнал съм коня. Трябва да дойдете с мен.

— Къде?

— До comisaria в Палафрюгел. Ще се закълна, че снощи съм бил с Франсес.

Тя го изгледа недоумяващо.

Марсел Барантес изсумтя.

— Но това би било лъжесвидетелстване, Жозеп Арно!

— Лъжа или не, ще го направя. Ние, занаятчиите, трябва да се поддържаме.

— Тогава и ти не си по-добър от тях.

Кончита беше пребледняла.

— Но… дали ще ти повярват?

— Всички ме познават — вдигна рамене дърводелецът. — Знаят, че съм честен човек. Не могат да го задържат, ако има сигурно алиби.

В гърлото й беше заседнала буца. Тя сграбчи възлестата ръка на дърводелеца и я притисна до устните си. Жозеп Арно притеснено я издърпа и я потупа по рамото.

— Не ставай глупава. По-добре да побързаме.

— Ти си полудял! — изрече магазинерът неразбиращо. — Не се замесвай в това, Кончита…

Ала тя вече му беше обърнала гръб и бе последвала Жозеп Арно. Звънчето отново иззвънтя, когато вратата на магазина се хлопна след тях.

Беше късно следобед, когато Кончита и Жозеп преминаха през тухления портал на управлението, където се помещаваше guardia civil в Палафрюгел.

— Не казвай нищо — предупреди я той. — Остави ме аз да говори. През цялото време. Разбра ли?

Кончита кимна. Ужасните болки бяха се подновили по време на пътуването с каруцата от Сан Люк, но тя беше стискала зъби и не беше споменала нищо на спътника си. Струваше й се, че вътрешностите й се разкъсват. С една ръка притискаше корема си, а с другата държеше гърлото си.

В участъка цареше невъобразим хаос от униформи, знамена и мръсотия. Нисичкият дърводелец, следван от Кончита, бавно си проправяше път до вратите на разни кабинети, като избягваше или преодоляваше непредвидени препятствия, докато най-накрая в един мрачен коридор попаднаха на teniente^[11], който явно разполагаше с необходимата власт и компетенции.

— За какво е всичко това? — попита раздразнено той, когато млад постови ги въведе в кабинета му. Големи мустаци придаваха на лицето му суров израз. Косата му беше зализана назад и разкриваше ниско, смръщено чело. Той премести тъмния си поглед от Жозеп Арно към Кончита. — Кои са тези хора?

— Името ми е Жозеп Арно, ваша чест — изрече дърводелецът почтително.

Лейтенантът го изгледа подозрително.

— Изглеждаш ми познат. Бил ли си тук и преди?

— Аз съм дърводелецът на Сан Люк — обясни Жозеп Арно. — А това е съпругата на Франсес Едуард.

Лейтенантът изсумтя.

— Това име ми е доста добре известно. За какво сте тук?

— Ваша чест, Франсес Едуард е подложен на разпит за предполагаемо участие в престъпление, което…

— Няма нищо предполагаемо — сряза го офицерът. — Миналата вечер, близо до Сан Люк, някой е стрелял по сеньор Масагер и едва не му е отнесъл главата. По всичко личи почеркът на анархистите, Жозеп Арно. Няма нужда да търсим виновниците много надалече.

— Но, ваша чест, Едуард не би могъл да бъде отговорен за това деяние. Той беше в компанията ми няколко часа снощи вечерта. От шест часа докъм полунощ.

— Ах, ти, жалък лъжец!

— Това е истината.

Лейтенантът вирна брадичка и изгледа в упор набръчканото лице на Жозеп Арно. Дърводелецът почтително мълчеше, стиснал с две ръце шапката си.

— Да не би това да е — процеди той ядно най-накрая — някакъв опит за възпрепятстване на правосъдието?

— Ни най-малко, ваша чест — отговори покорно Жозеп Арно. — Мислех, че тази информация ще ви е от полза.

— Тази информация ли? Тези глупости, искаш да кажеш. Франсес Едуард е яростен анархист.

— Но той, ако позволите, е давал воля на яростта си в ковачницата, когато е било извършено престъплението. Готов съм да се закълна пред правосъдието, ваша чест. — Жозеп Арно погледна Кончита, която стоеше пребледняла до него. Той се изкашля. — Госпожата се безпокои извънредно много за съпруга си. Ваша чест едва ли е пропуснал да забележи състоянието й.

Teniente погледна корема на Кончита.

— И слепец би забелязал състоянието й. Колко дълго каза, че си бил с ковача?

— От шест часа до около единадесет и половина, почти дванадесет вечерта — каза Жозеп Арно.

— И твърдиш, че през цялото време си бил с него?

— През цялото време. Както ви казах, мога да се закълна. Нека дойде съдия…

— Престани да ми досаждаш с тези приказки за съдия, човече! Не се намираш в съдилище. — Той излезе от кабинета си и ги остави да стоят пред писалището му.

— Ще повърна — въздъхна Кончита.

Дърводелецът я прегърна през раменете.

— Потърпи — посъветва я той. — Изчакай, докато излезем навън.

Нов пристъп на болка я сряза. Тя изскимтя, притиснала корема си отдолу с две ръце.

— Това също не го прави — рече той и потупа със съсухрената си ръка нейната. — Един син на анархист не би си позволил да се роди в comisaria на guardia civil.

Тя се засмя през сълзи.

— Кълна се в едно нещо — промълви тя през сълзи, — детето ми няма да бъде анархист.

Чакаха почти четвърт час. На Кончита й се стори, че измина цяла вечност. Силните болки в утробата й зачестиха, което беше признак за наближаващото раждане. Най-накрая teniente се върна.

— Ще трябва да подпишете изявление, Жозеп Арно — рече грубо той. — Няма нужда да намесваме съдилищата.

— Разбира се, ваша чест. А… Едуард?

— Все още го разпитват.

— Но ще го пуснат, нали? — попита Кончита отчаяно.

— Когато разпитът приключи. — Лейтенантът подаде един формуляр на Жозеп Арно. — Попълнете го. После напишете изявлението си от другата страна.

— Може ли да го изчакаме? — попита тя.

Той вдигна поглед към Кончита.

— Не и тук. В двора има пейки.

Жозеп Арно потопи писалката в мастилницата и леко изплезил език, започна да пише.

Седнаха да изчакат на една каменна пейка. Възрастните мъже в двора ги оглеждаха, шушнеха си нещо и бързаха да се отдалечат. Около тях се завъртя някакъв просяк и започна да хленчи, докато Жозеп Арно не му подхвърли дребна монета, придружена от ругатня, за да се махне.

Чуха часовника на църквата „Сан Мартин“ да удря девет часа. В този миг вратите на comisaria се разтвориха. Кончита видя Жерард Масагер да излиза заедно с други двама мъже. Смееха се. При тази гледка сърцето на Кончита изстина. Какво правеше той тук? Тя го проследи как се качва на колата си и потегля. Зашепна беззвучно молитви за съпруга си. Какво ли му бяха сторили?

Когато съвсем се стъмни, вратите на comisaria се разтвориха отново и от устните на Кончита се изтръгна вик. Широкоплещата фигура на Франсес се олюляваше.

— Благодаря ти, Господи! — възкликна Жозеп Арно, преди да се втурне към него.

Кончита изплака, когато видя лицето му. Беше толкова подпухнало от побоя, че едва виждаше. Долната му устна беше сцепена, носът му — счупен, а дясното му ухо — пълно със съсирена кръв.

— О, Франсес! — извика тя. — Какво са ти сторили?

— Просто… ме погалиха — отвърна той, едва раздвижвайки устни.

— Съвсем са ти променили физиономията — изръмжа Жозеп Арно и прехвърли едната ръка на Франсес през врата си. — Искаш ли да потърся доктор?

— Не. Просто… искам… да си отида вкъщи.

Жозеп Арно успя да го качи в двуколката с големи усилия. Кончита ги последва. Едва се държеше на краката си. Дърводелецът шибна коня с юздите и те се понесоха в тръс по пътя нагоре към Сан Люк. Над главите им студено блестеше луната. Франсес потърси ръката на Кончита. Тя стисна неговата, като едва се сдържаше да не се разридае на глас при вида на онова, което му бяха сторили.

— Как е… бебето?

Избърса очи и произнесе с треперещ глас.

— Ами… днес следобед той рита особено силно.

Франсес обърна обезобразеното си лице към нея. Тя видя, че се опитва да отвори подутите си клепачи, за да я погледне.

— Той та той — промърмори Франсес. — Винаги той. Ами ако… ако е тя?

— Още по-добре. Момичетата са по-обичливи.

Той стисна ръката й.

По-късно, когато вече лежаха в леглото, тя му заговори тихо.

— Франсес, не бих понесла повторно всичко това. Не бива да обричаме и децата си на подобен живот.

Той я погали по лицето и замълча.

— Искам да ми обещаеш нещо — продължи тя. — Обещай ми, че ще се откажеш от политиката. И от идеите си. Заради мен. Заради децата ни. Но най-вече заради самия себе си.

На 14 април 1918 година, неделя, раждането започна. Контракциите зачестиха призори, а в осем сутринта извикаха акушерката.

Преди да удари дванадесет на обяд в спалнята над ковачницата бебето се роди. Точно девет месеца, след като Жерард Масагер я беше изнасилил при кладенеца Фонтанер.

Раждането премина сравнително леко и веднага щом изкъпаха бебето, Кончита го взе в прегръдките си и му даде да суче за пръв път. Франсес беше неотлъчно до нея. Седеше и ги гледаше. Лицето му започваше да се оправя и той вече можеше да се усмихва, без това да му причинява болка.

Беше момиче. Новината за благополучното раждане беше разнесена из цялото село по-късно същия ден от Марсел Барантес. Франсес и Кончита решиха да я кръстят на името на майката на Франсес.

Нарекоха я Мерседес. Мерседес Едуард.

Бележки

[1] Guardia civil (исп.) — вид селска и пътна полиция в Испания. — Б.пр. ↑

[2] Cacique (исп.) — едър земевладелец, влиятелен човек. — Б.пр. ↑

[3] Олеография — начин за изработване на хромографски копия от рисувани с маслини бои картини върху специална хартия. — Б.пр. ↑

[4] Брусилов, Алексей Алексеевич (1853–1926) — руски военен деец. Кавалерийски генерал, командващ 8-ма армия, през 1916 г. става главнокомандващ на Югозападния фронт и осъществява успешно настъпление на руските войски (т.нар. Брусиловски пробив.) През 1920 г. се присъединява към Червената армия. — Б.пр. ↑

[5] En famille (фр.) — по семейному. — Б.пр. ↑

[6] La Purisima (исп.) — Пречистата Дева Мария. — Б.пр. ↑

[7] Comisaria (исп.) — полицейски участък. — Б.пр. ↑

[8] Purisima Virgen (исп.) — Пречиста Дево. — Б.пр. ↑

[9] Caramba (исп.) — по дяволите. — Б.пр. ↑

[10] Tresor (исп.) — съкровище. — Б.пр. ↑

[11] Teniente (исп.) — лейтенант. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Плът и кръв (2)

Метаданни

Данни

Плът и кръв

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа главаМъртвешки танц

Мариус Габриел
Плът и кръв (2)

Първа глава
Мъртвешки танц